Лайза Клейпас
Попи (10)

Десета глава

Разхождайки се из къщата на Норбъри, Лео усети, че го напушва смях, когато видя някои от приятелите си — млади лордове, чийто разврат би затъмнил дори неговите предишни подвизи — сега официални и сдържани, с безупречно поведение. Помисли си колко е нечестно, че на мъжете им се разминава, за разлика от на жените.

Тази работа с маниерите, например… беше виждал сестрите му да се напъват да си спомнят стотиците безсмислени положения в етикета, които се очакваха от висшето общество. Докато Леовият основен интерес от правилата на етикета беше как да ги нарушава. И той, като мъж с титла, бе постоянно извиняван за почти всичко. Дамите на вечеря бяха критикувани зад гърбовете им, ако използваха погрешна вилица за рибното блюдо, докато един мъж можеше да се налива без мярка, или да подхвърля нецензурни забележки и всички се преструваха, че не забелязват.

Той безгрижно влезе в балната зала и спря отстрани на тройния портал, оглеждайки обстановката. Тъпо, тъпо, тъпо. Вечно присъстващите девици и техните компаньонки, група клюкарки, всичко това му напомняше кокошарник.

Вниманието му бе привлечено от Катрин Маркс, която стоеше в ъгъла и гледаше как Биатрикс и партньорът й танцуват.

Маркс изглеждаше напрегната, както обикновено, стройната й, облечена в тъмно фигура бе изправена като че ли е глътнала бастун. Тя никога не пропускаше възможност да се отнесе презрително към Лео, сякаш той бе някакво мекотело. Освен това показваше невероятна устойчивост на всички опити да бъде омаяна или разсмяна. Като всеки здравомислещ мъж, Лео правеше всичко възможно, за да я избягва.

Но за свое разочарование, не можеше да спре да се пита как ли би изглеждала Катрин Маркс след едно здраво, истинско чукане. Очилата й — захвърлени настрана, копринената й коса — разпусната и заплетена, бледото й тяло — освободено от стягащите корсети и дантели…

Внезапно си помисли, че нищо на бала не изглежда и приблизително толкова интересно, колкото компаньонката на сестра му.

Реши да отиде да я подразни.

Приближи се с бавна, нехайна походка.

— Здравейте, Маркс. Как е…

— Къде бяхте! — прошепна тя сприхаво, очите й проблясваха гневно зад очилата.

— В салона за карти. А след това хапнах. Къде другаде трябва да бъда?

— Трябваше да ми помагате с Попи.

— Да ви помагам с какво? Обещах, че ще танцувам с нея и ето ме тук. — Лео спря и се огледа. — Къде е тя?

— Не знам.

Той се намръщи.

— Как може да не знаете? Искате да кажете, че сте я изгубили?

— Последния път, когато видях Попи, беше преди десетина минути, когато отиде да танцува с господин Рътлидж.

— Собственикът на хотела? Той никога не се появява на такива сбирки.

— Но тази вечер се появи — каза мрачно госпожица Маркс, без да повишава глас. — След което изчезнаха заедно. Трябва да я намерите, господарю. Веднага. Има опасност да бъде съсипана.

— Защо вие не отидете да я потърсите?

— Някой трябва да хвърля по едно око на Биатрикс, иначе току-виж и тя изчезнала. Освен това не искам да привличам внимание към отсъствието на Попи. Идете, намерете и то бързо.

Лео се намръщи.

— Маркс, в случай, че не сте забелязали, другите слуги не раздават заповеди на господарите си. Така че ако не възразявате…

— Вие не сте мой господар — събра тя дързостта да изрече, гледайки го предизвикателно.

О, как само бих искал да съм, помисли си Лео във внезапен, гневен пристъп на възбуда, който накара всяко косъмче по тялото му да настръхне. Заедно с някои подробности от анатомията му. Той реши да тръгне преди ефектът й върху него да стане очевиден.

— Добре, успокойте се. Ще намеря Попи.

— Започнете с местата, на които вие бихте завели жена, за да я компрометирате. Те не може да са чак толкова много.

— Да, така е. Ще се изумите от разнообразието на местата, на които съм…

— Моля ви — прошепна тя. — И без това в момента ми се гади.

Оглеждайки с преценяващи очи залата, Лео зърна редицата френски врати в отсрещния край. Насочи се към балкона, като се опитваше да върви колкото се може по-бързо, без да изглежда притеснен. За проклетия, по пътя го спряха за два разговора, един с приятел, който искаше мнението му за някаква жена, а другият с една вдовица, която се интересуваше дали пуншът е свършил и искаше да знае дали той го е опитал.

Най-после Лео стигна до една от вратите и се измъкна навън.

Очите му се разшириха, когато съзря удивителната жива картина. Попи, в ръцете на висок, чернокос мъж… пред погледите на малка групичка хора, които бяха излезли на балкона през другите врати. Единият от тях бе Майкъл Бейнинг, който изглеждаше така, сякаш всеки момент ще повърне от ревност и обида.

Чернокосият мъж вдигна глава, прошепна нещо на Попи и изгледа с хладен поглед Майкъл Бейнинг.

С триумфален поглед.

Това трая само миг, но Лео го видя и разбра за какво се отнася.

— По дяволите — прошепна той.

Сестра му се намираше в голяма беда.

* * *

Когато Хатауей причиняха скандал, те никога не го правеха половинчато.

В момента, в който Лео заведе Попи обратно в балната зала и се присъединиха към госпожица Маркс и Биатрикс, скандалът бе започнал да набира скорост. Кам и Амелия ги откриха за отрицателно време и семейството се скупчи да предпази Попи.

— Какво се е случило? — Гласът на Кам прозвуча с измамно спокойствие, но лешниковите му очи блестяха разтревожено.

— Случи се Хари Рътлидж — промърмори Лео. — Ще обясня всичко накратко. Нека първо да се махнем оттук колкото е възможно по-скоро и да се срещнем с Рътлидж в хотела.

Амелия се наведе и прошепна в зачервеното ухо на Попи:

— Всичко е наред, скъпа. Каквото и да е, ще го оправим.

— Не можете — отвърна също шепнешком Попи. — Никой не може.

Погледът на Лео мина покрай сестрите му и той видя притихналата тълпа. Всички се бяха втренчили в тях.

— Сякаш гледаш океанска вълна — отбеляза той. — Човек буквално може да види как скандалът се носи през залата.

Кам изглеждаше сардоничен и примирен.

— Гаджос — промърмори той. — Лео, защо не вземеш сестра си и госпожица Маркс в твоя екипаж? Ние с Амелия ще се сбогуваме с Норбъри.

В замаяността си Попи позволи на Лео да я отведе навън. Всички мълчаха, докато екипажът се отдалечаваше от къщата, остро накланяйки се.

Биатрикс заговори първа:

— Компрометирана ли си, Попи? — попита тя разтревожено. — Както Уин миналата година ли?

— Да, компрометирана е — отвърна Лео, а Попи само изсумтя. — Лош навик на семейството ни. Маркс, добре ще е да напишете стихотворение за това.

— Тази беда би могла да бъде избегната — каза му компаньонката рязко, — ако я бяхте намерили по-бързо.

— Можеше да бъде избегната, ако на първо място вие не я бяхте изгубили — сопна й се Лео.

— Аз съм виновна — намеси се Попи, забила лице в рамото на Лео. — Аз излязох с господин Рътлидж. Току-що бях видяла господин Бейнинг в балната зала и бях объркана… В този момент дойде господин Рътлидж и ме покани на танц, но се нуждаех от чист въздух и излязохме на балкона…

— Не, аз съм виновна — каза госпожица Маркс, със силно разстроен вид. — Аз ви позволих да танцувате с него.

— Това не е достатъчна причина да се обвинявате — каза Лео. — Стореното — сторено. Ако някой е виновен, то това е Рътлидж, който явно е дошъл на бала на лов.

— Какво? — Попи вдигна глава и го погледна смутено. — Мислиш, че той… не, това беше случайно, Лео. Господин Рътлидж не е имал намерение да ме компрометира.

— Било е умишлено — обади се госпожица Маркс. — Хари Рътлидж никога не прави нещо случайно. Ако са го видели в компрометираща ситуация, то е защото го е искал.

Лео я изгледа разтревожено.

— Откъде знаете толкова много за Рътлидж?

Компаньонката се изчерви. Изглежда й бе нужно усилие, за да издържи погледа му.

— От репутацията му, разбира се.

Вниманието на Лео се отклони към Попи, която отново бе заровила лице в гърдите му.

— Ще умра от унижение — каза тя.

— Не, няма — отвърна Лео. — Аз съм експерт по унижения и ако беше толкова фатално, досега да съм умрял сто пъти.

— Не можеш да умреш сто пъти.

— Можеш, ако си Буда — услужливо се обади Биатрикс.

Лео погали Попи по блестящата коса.

— Надявам се Хари Рътлидж да е — каза той.

— Защо? — попита Биатрикс.

— Защото няма нещо, което да искам да направя повече от това да го убивам отново и отново.

* * *

Хари прие Лео и Кам Роан в частната си библиотека. Реакцията на всяко друго семейство в подобна ситуация би била предвидима… щяха да настояват той да направи правилното нещо, да се обсъдят мерки за компенсация, да се сключат споразумения. Заради огромното състояние на Хари повечето семейства биха приели резултата с най-голяма охота. Той не беше аристократ, но беше мъж с влияние и пари.

Само че Хари знаеше, че не може да очаква предвидима реакция нито от Лео, нито от Кам. Те не бяха конвенционални и с тях трябваше да се пипа внимателно. С други думи Хари не беше притеснен ни най-малко. Беше преговарял за неща с далеч по-големи последствия от честта на една жена.

Докато обмисляше събитията от предишната вечер, той бе изпълнен от развратен триумф. Не, не триумф… въодушевление. Всичко се бе получило много по-лесно, отколкото беше очаквал, особено с неочакваната поява на Майкъл Бейнинг на бала. Идиотът на практика му бе поднесъл на сребърен поднос Попи. И когато се появи възможност, Хари го взе.

Освен това Хари чувстваше, че заслужава Попи. Всеки мъж, който позволяваше каквито и да е скрупули да застанат на пътя му да има жена като нея, беше глупак. Той си спомни начина, по който тя изглеждаше в балната зала, бледа, уязвима и объркана. Когато Хари се приближи до нея по лицето й се изписа неприкрито облекчение. Беше се обърнала към него, беше му позволила да я отведе.

Когато я изведе навън на терасата, доволството му бързо бе изместено от съвсем ново усещане… желанието да успокои болката на някого. Истината, че бе помогнал за разбиването на сърцето й преди това бе за съжаление, факт. Но краят оправдаваше средствата. А след като веднъж станеше негова, щеше да направи повече за нея, да се грижи по-добре за нея, отколкото Майкъл Бейнинг щеше да може някога.

Сега трябваше да се оправи със семейството на Попи. Те бяха силно разгневени, че я е компрометирал, което бе напълно разбираемо. Но това не го притесняваше ни най-малко. Не се съмняваше в своята способност да накара Попи да се омъжи за него. И колкото и да се противяха Хатауей, накрая трябваше да се съгласят.

Да се ожени за Попи бе единственият начин да възстанови честта й. Всички го знаеха.

Като запази безстрастно изражение, Хари предложи на Лео и Кам вино, но те отказаха.

Лео отиде до полицата на камината и облегна рамо отстрани, скръстил ръце пред гърдите си. Кам се приближи до тапицирания кожен стол и седна в него, като протегна дългите си крака и ги кръстоса в глезените.

Небрежните им пози не успяха да заблудят Хари. Стаята бе просмукана от гняв и възмущение. Все тъй отпуснат и спокоен, Хари чакаше някой от тях да заговори.

— Би трябвало да знаете, Рътлидж — каза Лео с любезен тон, — че бях планирал да ви убия още сега, но Роан каза, че първо трябва да поговорим няколко минути. Лично аз мисля, че се опитва да ме забави, така че да има удоволствието сам да ви убие. Но дори ако аз и Роан не ви убием, то вероятно няма да успеем да възпрем зет ми Мерипен да го направи.

Хари приседна в края на тежката махагонова маса.

— Предлагам да изчакате Попи и аз да се оженим, така че да може поне да бъде една уважавана вдовица.

— Защо допускате — попита Кам, — че бихме ви позволили да имате Попи?

— Ако не се омъжи за мен след всичко това, никой няма да я иска. По тази причина се съмнявам, че някой от останалите членове на семейството ви биха били добре дошли в лондонските салони.

— Не мисля, че и сега сме добре дошли — отвърна Кам и лешниковите му очи се присвиха.

— Рътлидж — каза Лео с измамна небрежност, — преди да получа титлата, Хатауей са живели извън лондонското общество толкова години, че не ни пука дали ни приемат, или не. Попи няма да се омъжи по никаква друга причина, освен ако не желае да го направи. А тя е на мнение, че двамата с нея никога няма да си паснете.

— Жените често променят мненията си — отбеляза Хари. — Нека поговоря утре със сестра ви. Ще я убедя да направи най-доброто в тази ситуация.

— Преди да я убедите — намеси се Кам, — ще трябва да убедите нас. Защото малкото, което знам за вас, ме кара дяволски да се притеснявам.

Разбира се, че Кам Роан щеше да знае за него. Предишната позиция на Кам в клуба за залагания му даваше достъп до всякаква лична информация. Хари беше любопитен колко беше научил.

— Защо не ми кажете какво знаете — предложи лениво той, — а аз ще потвърдя, ако е истина.

Златистите очи го изгледаха, без да мигнат.

— Роден сте в Ню Йорк Сити, където баща ви е бил средно успешен хотелиер.

— Всъщност Бъфало — каза Хари.

— Не сте се разбирали с него. Но сте намерили ментори. Чиракували сте в машиностроителен завод, където сте се прочули със способностите си на техник и чертожник. Патентовали сте няколко открития — клапи и парни котли. На двайсет години сте напуснали Америка и сте дошли в Англия по неизвестни причини.

Кам спря, за да види ефекта от думите си.

Спокойствието на Хари се бе изпарило, мускулите на раменете му се бяха стегнали нагоре. Той се насили да ги отпусне и устоя на изкушението да разтърка схванатия си врат.

— Продължавайте — подкани той тихо. Кам се подчини.

— Събрали сте група частни инвеститори и сте купили редица къщи със съвсем малко собствен капитал. Отдали сте ги под наем за кратко, после сте ги съборили и сте купили останалите на улицата, построили сте хотела такъв, какъвто е в момента. Нямате семейство, с изключение на баща си в Ню Йорк, с когото не поддържате връзка. Имате група верни приятели и армия врагове, много от които изглежда ви харесват напук на себе си.

Хари си помисли, че Кам Роан явно има впечатляващи връзки, за да изкопае такава информация.

— Има само трима души в Англия, които знаят толкова много за мен — промърмори той, питайки се с кого ли от тях е говорил.

— Вече са петима — каза Лео. — А Роан забрави да спомене очарователното откритие, че сте любимец в Министерството на отбраната, след като сте проектирали някакви приспособления за стандартните армейски пушки. Но освен връзките ви с британското правителство, вие изглежда имате вземане-даване и с чужденци, кралски особи, а също така и с престъпници. Това по-скоро създава впечатлението, че единствената страна, която вземате някога, е собствената ви.

Хари се усмихна студено.

— Никога не съм лъгал за себе си и за миналото си. Но държа нещата скрити, когато е необходимо. Освен това не дължа вярност никому. — Той отиде до бюфета и си наля бренди. Задържа го в ръка, за да го стопли и погледна двамата мъже. Можеше да се закълне в състоянието си, че Кам знае повече, отколкото разкриваше. Но от тази кратка дискусия ставаше ясно, че това няма да е семейство, готово да направи насила Попи честна жена. Хатауей не даваха пет пари за проклетата порядъчност, нито пък се нуждаеха от парите или влиянието му.

Което означаваше, че трябва да се фокусира само върху Попи.

— Независимо дали одобрявате, или не — каза той на Кам и на Лео, — ще предложа брак на сестра ви. Изборът е неин. И ако приеме, няма сила на земята, която да ме спре да се оженя. Разбирам притесненията ви, така че нека ви уверя, че няма да й липсва нищо. Ще бъде закриляна, обичана, дори глезена.

— Нямате и далечна идея как да я направите щастлива — произнесе Кам тихо.

— Роан. — Хари се усмихна слабо. — Аз превъзхождам всички в това да правя хората щастливи — или поне да ги карам да мислят, че са. — Той спря да огледа лицата им. — Ще ми забраните да говоря с нея ли? — попита той с учтив интерес.

— Не — поклати глава Лео. — Попи не е дете, нито домашен любимец. Ако иска да говори с вас, ще го стори. Но знайте, че каквото и да кажете или направите в усилията си да я убедите да се омъжи за вас, то ще бъде изложено за обсъждане от семейството й.

— Има и друго, което трябва да знаете — обади се Кам с ледено спокойствие, което прикриваше всеки намек за чувство. — Ако успеете да се омъжите за нея, ние не губим сестра. Вие печелите цяло семейство, което ще я закриля с всички средства.

Това бе почти достатъчно, за да накара Хари да се разколебае. Почти.