Лоис Лаури
Пазителят (6)

6

— Лили, моля те не мърдай — каза отново мама.

Сестра му стоеше пред нея и се въртеше нетърпеливо.

— Мога и сама да ги стегна — оплака се тя. — Винаги съм го правила.

— Зная — отвърна мама, докато връзваше плитките й. — Но също така знам, че непрекъснато се разхлабват и много често следобед вече висят на гърба ти. Поне днес искаме да бъдат прилежно стегнати и да останат така.

— Не харесвам панделките за коса. Радвам се, че ще трябва да ги нося само още една година — каза Лили раздразнено. — А догодина ще получа и колелото си — добави тя по-жизнерадостно.

— Всяка година се случват хубави неща — припомни й Джонас. — Тази година ще започнат доброволческите ти часове. А спомняш ли си миналата година, когато беше в групата на седемгодишните. Беше толкова щастлива, когато получи якето си с предни копчета?

Тя кимна и погледна редицата големи копчета на якето си, които показваха, че е седемгодишна. Четиригодишните, петгодишните и шестгодишните носеха якета, които се закопчаваха ниско отзад на гърба, така че да не могат да се обличат сами. Това щеше да ги научи на взаимопомощ.

Якето с предно закопчаване беше първият признак за независимост, първият видим белег за израстване. А колелото при деветгодишните беше ясен знак за постепенното присъединяване към общността и отделянето от семейството.

Лили се усмихна и се отдръпна от майка си.

— А ти тази година ще получиш назначението, си — каза тя развълнувано на Джонас. — Надявам се да бъдеш определен за пилот. И след това да ме повозиш.

— Обещавам — отвърна Джонас. — Ще взема специален малък парашут за теб, ще те кача на шест хиляди метра височина, ще отворя вратата и…

— Джонас — предупреди го майка им.

— Просто се шегувах — изсумтя Джонас. — Така или иначе не искам да бъда пилот. Ако ми дадат такова назначение, ще подам молба.

— Хайде — каза майка им. Тя за последно стегна панделките на Лили. — Джонас? Готов ли си? Взе ли си лекарството. Искам да седна на хубаво място в Аудиториума. — Тя подбутна Лили към вратата и Джонас ги последва.

Пътят до Аудиториума беше кратък. Лили се возеше на задната седалка на велосипеда на майка си и махаше на приятелите си. Когато стигнаха, Джонас остави своето колело и си проби път през тълпата, за да намери групата си.

Всяка година цялата общност присъстваше на церемонията. Родителите, които получаваха два почивни дни, сядаха заедно в голямата зала. Децата се настаняваха с групите си, докато не започнеха да излизат едно по едно на сцената.

Баща му нямаше да може веднага да се присъедини към майка им сред публиката, защото за първата церемония детегледачите изнасяха новите деца на сцената. Джонас се опита да го види от мястото си на балкона, където беше настанена групата му. Не беше трудно да открие къде седи групата на детегледачите заради плача и кикотенето на новите деца, които лежаха или седяха в скутовете им. На всички други публични церемонии публиката беше тиха и сериозна. Но веднъж в годината всички се усмихваха умилително на суматохата, която предизвикваха дребосъците, очакващи да получат имената и семействата си.

Джонас най-накрая привлече погледа на баща си и му помаха. Татко се усмихна и отвърна на поздрава му, после хвана ръчичката на детето в скута си и помаха с нея.

Не беше Гейб. Днес той беше върнат обратно в Центъра за детски грижи, където нощният екип беше останал с него. Неочаквано присъдата му беше отложена и той беше получил извънредно допълнителна година за отглеждане, преди да бъде именуван и разпределен. Баща му беше подал молба за това пред Комитета. Гейбриъл не беше достигнал необходимото тегло за възрастта си, нито пък беше започнал да спи достатъчно спокойно, за да бъде преместен в семейство. Според правилата такова дете трябваше да бъде обявено за непълноценно и след това да бъде освободено от общността.

Вместо това, в резултат на молбата, на Гейбриъл му бе дадена допълнителна година. Щяха да продължат да го отглеждат в центъра, а вечерите щеше да прекарва в жилището на Джонас. От всички членове на семейството, включително и от Лили, се изискваше да подпишат декларация, че няма да се привържат към временния малък гост и че ще се разделят с него без възражения, когато трябва да бъде разпределен в новото си семейство на следващата церемония.

Но и след преместването на Гейбриъл догодина те пак щяха да могат да го виждат, помисли си Джонас, защото щеше да е част от общността. Ако бяха го освободили, нямаше да го видят повече. Никога. Всички освободени — дори новите деца — ги пращаха Другаде и те никога не се връщаха в общността.

През тази година баща им нямаше нито едно дете за освобождаване, така че Гейбриъл представляваше истински провал за него и го караше да се тревожи. Макар Джонас да не кръжеше непрестанно над малкото дете като Лили и баща си, той се радваше, че Гейб не бе освободен.

Първата церемония започна точно навреме и Джонас наблюдаваше как едно след друго новите деца получаваха имената си и след това ги предаваха на новите им семейства. Някои приемаха първото си дете. Но много от семействата се появяваха на сцената, придружени от друго дете, сияещо от гордост, че получава малко братче или сестричка. Джонас се чувстваше по същия начин, когато стана петгодишен и Лили беше разпределена в семейството му.

Ашър го побутна по ръката.

— Спомняш ли си, когато получихме Филипа? — прошепна той. Джонас кимна. Беше миналата година. Родителите на Ашър бяха чакали доста време, преди да подадат молба за второ дете. Може би, предположи Джонас, са били твърде изтощени от непрестанните лудории на Ашър и са имали нужда от малко почивка.

Две момичета от тяхната група, Фиона и Теа, отсъстваха от залата, защото чакаха с родителите си да получат ново дете. Но подобна разлика във възрастта на децата в едно семейство беше рядкост.

Когато Церемонията на едногодишните свърши, Фиона зае мястото си в редицата пред Джонас и Ашър. След това се обърна и им прошепна.

— Толкова е сладък. Но не харесвам много името му. — Тя направи физиономия и се засмя.

Новото братче на Фиона беше номер четирийсет и три — Бруно. Страхотно име — помисли си Джонас — като… ами, като Гейбриъл.

Публиката ръкопляскаше и се изправи на крака, когато едно грейнало от радост семейство получи момченцето си, на което бе дадено името Кейлъб.

Новият Кейлъб беше заместващо дете. Двойката беше изгубила своя първи Кейлъб, жизнерадостно момче от групата на четиригодишните. Загубата на дете беше рядкост, защото общността беше изключително предпазлива. Всеки гражданин проявяваше бдителност и се стремеше да предпазва децата. Но първият Кейлъб някак се беше измъкнал незабелязано и беше паднал в реката. Цялата общност участва в Церемонията на загубата, изричайки името на Кейлъб през все по-големи интервали и все по-тихо, докато дългият и мрачен ден отмина и малкият четиригодишен постепенно изчезна от съзнанието им.

Сега по време на именуването беше изпълнена Церемонията на заместването — докато двойката стоеше на сцената със спящото ново дете, всички започнаха да повтарят името му, най-напред тихо и спокойно, а после все по-бързо и по-високо. Сякаш първият Кейлъб се завръщаше.

Друго ново дете получи името Роберто и Джонас си спомни, че старият Роберто беше освободен миналата седмица. Но в чест на новия Роберто не бе проведена церемонията по заместването. Освобождаването не беше същото като загубата.

По време на церемониите на две, три и четиригодишните, той стоеше търпеливо на мястото си, все по-отегчен, както всяка година. След това дойде почивката за обяда — храната беше поднесена отвън — после всички се върнаха обратно по местата си за Церемонията на петгодишните, шестгодишните, седемгодишните и най-накрая на осемгодишните, която беше последната за този ден.

Джонас гледаше с радост Лили, която крачеше гордо към сцената, присъедини се към групата си и получи новото яке, което щеше да носи тази година. То беше с по-малки копчета и за пръв път с джобове, което показваше, че е достатъчно зряла да се грижи сама за някои свои малки вещи. Тя стоеше тържествено, слушайки строгата реч за отговорностите на осемгодишните и първите часове за доброволен труд тази година. Но Джонас виждаше, че макар да изглежда съсредоточена, Лили се взира с копнеж в редицата лъскави колелета, които щяха да бъдат раздадени на деветгодишните на следващата сутрин.

Догодина, Лили-Били, помисли си Джонас.

Беше изтощителен ден и дори Гейбриъл, който бе върнат в коша си от Центъра за детски грижи, спа дълбоко тази вечер.

Най-накрая дойде сутринта на Церемонията на дванайсетгодишните.

Сега баща му и майка му седяха заедно сред публиката. Джонас ги виждаше да ръкопляскат безучастно, докато деветгодишните си тръгваха от сцената, бутайки новите си велосипеди, всяко с блестяща табелка е името на притежателя му, закрепена отзад.

Той знаеше, че родителите му са потрепнали, подобно на него самия, когато Фриц, който живееше в съседното жилище, получи колелото си и веднага се блъсна в трибуната. Фриц беше много непохватно дете, на което постоянно му налагаха наказания. Нарушенията му винаги бяха дребни: обувка на грешния крак, забравена домашна работа, пропуски в учебната подготовка. Но всяко от тези провинения се отразяваше негативно на авторитета на родителите му и накърняваше чувството за ред и успех в общността. Джонас и семейството му бяха убедени, че колелото на Фриц често ще бъде захвърляно на някоя алея, вместо грижливо да бъде поставяно на местата за паркиране.

Най-накрая всички деветгодишни се върнаха по местата си, а велосипедите им бяха откарани навън, където щяха да ги очакват. Когато деветгодишните за пръв път се качваха на колелата си, това винаги извикваше шеги. „Искаш ли да ти покажа как да караш? — щяха да кажат по-големите им приятели. — Знам, че никога преди това не си го правил.“ Но деветгодишните, които в нарушение на правилата тайно се бяха упражнявали седмици наред, винаги подкарваха усмихнати велосипедите си, балансирайки перфектно върху тях, а спомагателните колела дори не докосваха земята.

Беше ред на десетгодишните. На Джонас тяхната церемония винаги му се беше струвала скучна — само отнемаше време, докато всяко дете се сдобиеше с отличителната си прическа. Десетгодишните момичета се прощаваха с плитките си, а дългите детски кичури на момчетата се заменяха от по-подходящи за възрастта и пола им къси подстрижки.

По сцената се движеха работници с метли и събираха изпопадалите коси. Джонас можеше да чуе възбудения ропот на родителите на новите десетгодишни. Той знаеше много добре, че тази вечер в много жилища щеше да последва неизбежното подрязване и поправяне на набързо направените прически.

Единайсетгодишните. Сякаш собствената му церемония беше минала съвсем скоро. Спомни си, че и тя не беше от най-интересните. Единайсетгодишните просто чакаха да станат дванайсетгодишни. Просто трябваше да се отбележи времето, през което не настъпваха никакви значими промени. Раздаваше се ново облекло — бельо за момичетата, чиито тела бяха започнали да се променят, и по-дълги панталони за момчетата, с джобове със специална форма за калкулаторите, които щяха да използват тази година в училище. Но тези неща се раздаваха в опаковани пакети без специална реч.

Отново почивка за обяд. Джонас осъзна, че е гладен. Той и останалите деца от групата му се скупчиха около масите пред залата и си взеха пакетите с храна. Вчера по време на обяда беше много весело, имаше шеги и закачки. Но днес всички бяха неспокойни и стояха встрани от другите деца. Джонас наблюдаваше деветгодишните, които се въртяха около колелетата си и се любуваха на табелките с имената им. После се загледа как десетгодишните прокарват ръка през късите си подстрижки, а момичетата разтърсваха глави, за да усетят необичайната лекота на косите си без тежките плитки, които бяха носили толкова дълго.

— Чух за някакво момче, което било напълно сигурно, че ще получи назначение инженер — прошепна Ашър, докато се хранеха, — а вместо това го определили за хигиенист. Той скочил в реката, плувал дълго и се присъединил към следващата общност, на която попаднал. Никой никога не го видял отново.

Джонас се засмя.

— Това е измислена история, Аш — каза той. — Татко каза, че я е чувал още когато той самият е бил дванайсетгодишен.

Но Ашър не се успокои и все поглеждаше към реката, която се виждаше зад голямата зала.

— Дори не мога да плувам много добре — каза той. — Инструкторът ми по плуване каза, че нямам нужната палавост или нещо такова.

— Плаваемост — поправи го Джонас.

— Все тая. Нямам я. Потъвам.

— Както и да е — отбеляза Джонас, — някога познавал ли си някой, имам предвид наистина да си го познавал, а не просто да си чувал за него, който да се е присъединил към друга общност?

— Не — съгласи се Ашър неохотно. — Но можеш. Пише го в правилата. Ако не можеш да се приобщиш към своята общност, можеш да подадеш молба да бъдеш прехвърлен Другаде и да бъдеш освободен. Майка ми каза, че веднъж, преди около десет години, някой подал молба и на следващия ден вече го нямало. — После той се подсмихна. — Каза ми, че я влудявам, и ме заплаши, че ще подаде молба да ме преместят Другаде.

— Шегувала се е.

— Знам. Но това, което каза — че някой го е направил — е вярно. Наистина е било така. Единия ден е бил тук, а на следващия е изчезнал. Никога повече не го видели. Нямало е дори Церемония за освобождаване.

Джонас сви рамене. Това не го безпокоеше. Как беше възможно някой да не се приспособи? Та общността беше така прецизно организирана, всеки избор се правеше толкова внимателно. Дори брачният съюз се подлагаше на щателно проучване. След подаването на молба, някои възрастни чакаха месеци и дори години, преди техният съюз да бъде одобрен и провъзгласен. Всички лични качества — характер, темперамент, интелигентност и дори интереси, трябваше да си подхождат и съвършено да се допълват. Майката на Джонас например беше по-интелигентна от баща му, но той беше по-уравновесен. Двамата бяха в баланс. Брачният им съюз беше сполучлив. В продължение на три години те бяха наблюдавани от Съвета на старейшините подобно на всички останали семейства, за да им бъде разрешено да подадат молба за дете.

Старейшините обмисляха педантично както брачния съюз, именуването и разпределението на новите деца, така и назначенията. Джонас беше уверен, че назначението, му, както и това на Ашър, ще бъде най-подходящото за тях. Само му се искаше обедната почивка да свърши и публиката да се върне в залата, за да не се притеснява повече.

Сякаш в отговор на неизказаното му желание прозвуча сигналът и тълпата се насочи към входа.