Лоис Лаури
Пазителят (15)

15

Джонас влезе в Пристройката и веднага разбра, че този ден ще бъде отпратен. Пазителя седеше неподвижно на стола си, скрил лице с дланите.

— Ще дойда утре, сър — рече той бързо. Сетне въздъхна: — Освен ако мога да помогна с нещо.

Пазителя вдигна поглед към него, на лицето му беше изписано страдание.

— Моля те — изстена той, — отнеми малко от болката ми.

Джонас му помогна да седне на стола до леглото. След това свали бързо туниката си и легна по корем.

— Сложете ръцете си върху мен — каза той, разбирайки, че измъченият Пазител може би се нуждае от подсещане.

Усети ръцете му, а с тях и болката. Джонас се напрегна и влезе в спомена, който измъчваше Пазителя.

Озова се в някакво объркано и шумно, миришещо на лошо място. Беше ранна сутрин и въздухът беше пропит от кафяв и жълт дим. Навсякъде около него, по протежение на цялото пространство, което изглежда беше поле, лежаха стенещи мъже. Кон с обезумели очи и разкъсана увиснала юзда препускаше панически сред телата, мяташе глава и цвилеше ужасено. Накрая залитна, падна и повече не се изправи.

Джонас дочу глас до себе си.

— Вода — прошепна дрезгаво някой.

Той се извърна по посока на гласа и срещна полузатворените очи на момче, което не изглеждаше много по-голямо от него самия. По лицето и сплъстената му руса коса беше полепнала мръсотия. Лежеше безпомощно, а сивата му униформа лъщеше, подгизнала от кръв.

Цветовете на касапницата бяха болезнено ярки — аленочервеният цвят, пропил грубата прашна материя, ослепително зелените стръкчета трева в жълто русата коса на момчето.

То се беше втренчило в него.

— Вода — помоли повторно и нова струя кръв бликна върху гърдите и ръкава му.

Джонас не можеше да движи едната си ръка от болка и през собствения си раздран ръкав можеше да види разкъсаната плът и раздробената кост. Размърда колебливо другата си ръка и напипа на хълбока си метална манерка. Започна да развива капачката, спирайки от време на време, за да преодолее пристъпа на болката. Накрая, когато манерката най-после беше отворена, той малко по малко протегна ръката си през напоената с кръв земя и я приближи до устните на момчето. Водата се стече върху отворената му уста и надолу по брадичката му.

Момчето въздъхна. Главата му се отпусна отново назад, долната му челюст увисна сякаш от изненада. Празнота замъгли очите му. Той притихна.

Но звуците прииждаха отвсякъде — викове на ранени мъже, които зовяха майките си и молеха за вода и смърт; цвиленето на падналите коне, които надигаха безпомощно глави и биеха във въздуха с копита.

Отдалеч се чуваше грохотът на оръдия. Изтощен от болка, Джонас остана да лежи часове в страховитата смрад, слушайки как мъже и животни умират, и научи какво е война.

Най-накрая, когато разбра, че няма да издържи повече и сам е готов да срещне смъртта си, отвори очи и отново беше на леглото.

Пазителя извърна поглед, сякаш не можеше да понесе онова, което му беше причинил.

— Прости ми — каза той.