Лоис Лаури
Пазителят (17)

17

Днешният ден се обявява извънредно за неработен. Джонас, Лили и родителите му се обърнаха изненадани към високоговорителя, от който дойде съобщението. Извънредните почивни бяха рядкост и членовете на общността винаги ги приемаха с радост. Възрастните бяха освободени от работа, а децата от училище, от допълнително обучение и от доброволните часове. Заместващите работници, които щяха да получат друг свободен ден, поеха изпълнението на всички важни дейности: отглеждането на новите деца, доставките на храна и грижите за старите. И така, общността беше свободна.

Джонас с облекчение остави папката с домашните си. Готвеше се да тръгва за училище. За него то вече не беше толкова важно и скоро щеше да приключи. Но все пак дванайсетгодишните, макар да бяха започнали обучението си като възрастни, трябваше да изучат безкрайните списъци с правила и да усвоят новите технологии.

Той пожела приятен ден на родителите си, сестра си и Гейб и подкара колелото си, търсейки Ашър.

Вече четири седмици не беше взимал хапчето си. Вълненията се бяха върнали и той се чувстваше малко смутен от приятните сънища, които сънуваше. Но знаеше, че вече не може да се върне в света без чувства, в който бе живял толкова дълго.

Но чувствата го владееха не само в съня му. Знаеше, че спирането на лекарството има някаква връзка с това, но беше убеден, че новите изострени емоции са породени от спомените. Вече можеше не само да вижда всички цветове, но и да ги задържа, така че тревата, дърветата и храстите оставаха зелени. Страните на Гейбриъл си оставаха румени, дори когато спеше. А ябълките бяха винаги червени.

В спомените той бе видял океани и планински потоци, Клокочещи из горите, и сега познатата широка река край пътя му се струваше някак различна. Можеше да види всички отблясъци и цветове и цялото минало, които се носеха бавно по водата. И знаеше, че тя идва от Другаде и отива Другаде.

В този неочакван почивен ден той се чувстваше щастлив както винаги в почивните дни. Но този път щастието му беше по-дълбоко от всякога. Мислейки си както обикновено за прецизността на езика, Джонас осъзна, че емоциите му вече имат друга дълбочина. Това не бяха чувствата, които се обсъждаха вечер във всеки дом в комуната.

„Почувствах силен гняв днес, защото едно дете наруши правилата на площадката за игра“, бе казала наскоро Лили, свивайки ръката си в юмрук, за да покаже яростта си. Членовете на семейството — в това число и Джонас — бяха обсъдили възможните причини за нарушаването на правилата и бяха обяснили на Лили защо трябва да проявява разбиране, докато накрая юмручето й се отпусна и гневът й се стопи.

Но тя не беше изпитала гняв, осъзнаваше сега Джонас. Обикновена нетърпеливост и раздразнение, това беше изпитала. Беше убеден в това, защото вече познаваше гнева. В спомените се беше сблъсквал с жестокост и несправедливост и им беше отвръщал с гняв, който се надигаше с такава ярост в него, че мисълта да го обсъжда спокойно на вечеря беше немислима.

„Почувствах се тъжна днес“, бе споделила майка му и те я бяха утешили.

Но Джонас вече беше изпитвал тъга. Беше изпитвал истинска скръб. Знаеше, че подобни чувства е трудно да бъдат потушени. Те бяха дълбоки и не беше нужно да се обсъждат. Те се изживяваха. И ето днес той изживяваше истинско щастие.

— Ашър! — Съзря колелото на приятеля си, полегнало на една страна в края на площадката за игра. Наоколо по земята бяха пръснати и други колела. В почивните дни правилата за реда можеха да бъдат пренебрегвани.

Той спря и захвърли колелото си до останалите.

— Хей, Аш! — извика той, оглеждайки се наоколо. Изглежда, на площадката нямаше никого. — Къде си?

— Пфиу! — долетя нечий детски глас иззад близкия храст. — Бам! Бам! Бам! — Едно момиче от групата на единайсетгодишните, на име Таня, тръгна несигурно напред от мястото, където се криеше, и театрално се хвана за корема, като се препъваше, клатушкаше и стенеше.

— Улучи ме — извика тя и падна ухилена на земята.

— Бам!

Застанал край площадката, Джонас разпозна гласа на Ашър. Видя приятелят му да се прицелва с въображаемо оръжие в ръка, втурвайки се от едно дърво към друго.

— Бам! На огневата линия си, Джонас! Пази се!

Джонас отстъпи. Отиде зад колелото на Ашър и се сви там така, че да не го виждат. Той често беше играл на тази игра с другите деца — игра на добри и лоши, безобидно развлечение, което им помагаше да изразходват енергията си и приключваше в мига, в който някой легнеше в нелепа поза на земята.

Никога преди не я беше разпознавал като игра на война.

— Атака! — Викът дойде иззад малък склад, където се държаха съоръженията за игра. Три деца се спуснаха напред, въображаемите им оръжия бяха в позиция за стрелба.

От другата страна на площадката долетя друг вик:

— Контраатака!

Нова група деца — сред които и Фиона — изникнаха от скривалищата си и хукнаха из площадката, стреляйки приведени. Някои от тях изведнъж замираха и се хващаха с неестествени жестове за гърдите или рамото, преструвайки се на простреляни. После падаха на земята, едва сдържайки смеха си.

В Джонас се надигна вълна от емоции. Изведнъж той осъзна, че върви през площадката.

— Улучих те, Джонас! — извика Ашър иззад едно дърво. — Бам! Отново те улучих!

Джонас стоеше сам в центъра на площадката. Няколко от децата вдигнаха глави и се взряха неспокойно в него. Атакуващите армии спряха огъня, излязоха иззад укритията си и зачакаха какво ще последва.

В съзнанието си Джонас отново видя лицето на умиращото момче на фронта, което го молеше за вода. Изведнъж почувства, че се задушава.

Едно от децата вдигна въображаемото си оръжие и се опита да го ликвидира. „Пфиу!“ След това всички замлъкнаха неловко и единственият звук, който се чуваше, беше от накъсаното дишане на Джонас. Той се опитваше да не заплаче.

После, след като нищо не се случи и нищо не се промени, децата се спогледаха нервно и си тръгнаха. Той чу как изправят колелетата си и потеглят.

Останаха само Ашър и Фиона.

— Какво има, Джонас? Това беше само игра — каза Фиона.

— И ти я провали — добави Ашър раздразнено.

— Не играйте повече на тази игра — помоли Джонас.

— Аз съм този, който се обучава за помощник координатор на забавленията — отбеляза Ашър гневно. — Ти не си спелиацист в областта на игрите.

— Специалист — поправи го автоматично Джонас.

— Все едно. Не можеш да ни казваш на какво да играем, дори и да си новият Пазител. — Ашър се сепна. — Извинявай, че не ти отдадох нужното уважение — промърмори той.

— Ашър — каза Джонас. Стараеше се да говори меко и ясно, търсейки най-точните думи. — Няма откъде да знаеш това. Аз самият не го знаех. Но е жестока игра. В миналото са…

— Казах извинявай, Джонас.

Джонас въздъхна. Нямаше смисъл. Естествено, Ашър нямаше да го разбере.

— Приемам извинението ти, Ашър — отвърна той уморено.

— Искаш ли да покараме край реката, Джонас? — попита Фиона, хапейки нервно устната си.

Джонас я погледна. Беше толкова очарователна. За момент си помисли, че не би искал нищо друго, освен да върти педалите спокойно край реката, смеейки се и разговаряйки с приятелката си. Но знаеше, че старите времена му бяха отнети. Затова само поклати глава. Миг по-късно приятелите му се обърнаха и отидоха при колелетата си. Той ги гледаше как си тръгват.

Бавно се запъти към пейката до склада и седна, обзет от чувство на загуба. Детството, приятелите, безгрижното усещане за сигурност — всичко това му се изплъзваше. Смехът и виковете на децата, играещи си на война, породиха у него дълбока печал. Знаеше, че не биха могли да го разберат без спомените. Изпитваше такава любов към Ашър и Фиона, но те не можеха да отвърнат на чувствата му без спомените. А той не можеше да им ги даде. Джонас вече беше сигурен, че не е в състояние да промени нещо.

 

 

Вечерта Лили разказваше жизнерадостно за прекрасния почивен ден, за игрите с децата, за обяда на открито и за тайния й опит (макар че тя си го призна) да покара велосипеда на баща си.

— Нямам търпение да получа първото си колело следващия месец. Това на татко е твърде голямо и паднах — съобщи тя делово. — Добре че Гейб не беше на детската седалка.

— Наистина, добре че не е бил там — съгласи се майка им и се намръщи. А Гейбриъл размаха ръчички, като чу името си. Беше проходил едва преди седмица. Първите стъпки на ново дете винаги се отбелязваха с празненство във Възпитателния център, каза баща му, но от този ден започваше и прилагането на дисциплинарната пръчка. Сега той всяка вечер носеше тънкия инструмент вкъщи, в случай че Гейбриъл не се държи прилично.

Но той беше весело и лесно дете. Сега щапукаше нестабилно из стаята и се смееше.

— Гей — изцвърча той. — Гей! — Така произнасяше името си.

Настроението на Джонас се разведри. Беше прекарал тягостен ден, въпреки хубавото начало, но прогони мрачните си мисли. Започна да размишлява как да научи Лили да управлява велосипед, така че да може да го подкара гордо и смело след Церемонията на деветгодишните, която предстоеше. Не беше за вярване, че отново наближаваше декември и бе минала почти една година, откакто стана дванайсетгодишен.

Той се усмихна, гледайки как новото дете поставя внимателно едното си малко краче пред другото.

— Днес искам да си легна рано — каза баща му. — Утре ще бъда много зает. Ще се раждат близнаците, а изследванията показват, че са еднояйчни.

— Едно за тук и едно за Другаде — пропя Лили. — Едно за тук и едно за Дру…

— Наистина ли ще го изпратиш Другаде, татко? — попита Джонас?

— Не, аз просто трябва да направя избора. Претеглям ги, подавам по-голямото на възпитателя до мен, а после измивам по-малкото. След това извършвам малка Церемония по освобождаване и — баща му погледна надолу към Гейбриъл — му махвам за довиждане — добави той със специалния си гальовен глас, с който говореше на новите деца. После помаха с ръка.

Гейбриъл се засмя и отвърна на жеста му.

— И някой идва да го вземе? Някой от Другаде!

— Точно така, Джонас-Бонас.

Джонас завъртя очи, засрамен от глупавото детско име, което беше използвал баща му.

Лили се замисли.

— Ами ако Другаде дадат на малкото близначе името Джонатан например? И ако тук детето, което ще остане в нашата общност, получи също името Джонатан, ще има две деца с едно и също име и те ще изглеждат абсолютно еднакво. И може един ден, когато станат шестгодишни, групата на Джонатан от нашата общност да посети тази на другия Джонатан, и може там да ги объркат и да вземат грешния Джонатан и може родителите му да не забележат, и… — Тя спря да си поеме дъх.

— Лили — каза майка им, — имам прекрасна идея. Може би, когато станеш дванайсетгодишна, да ти дадат назначение на разказвач! Мисля, че скоро не сме имали такъв в общността. Ако бях член на Комитета, определено щях да те посоча за тази работа.

Лили се усмихна.

— Имам по-добра идея, за друга история — заяви тя. — Ами ако всички ние сме имали близнаци и не го знаем и Другаде има друга Лили, и друг Джонас, и друг татко, и друг Ашър, и друга ръководителка на старейшините, и друг…

Татко изпухтя.

— Лили — каза той, — време е за лягане.