Лоис Лаури
Пазителят (18)

18

— Пазителю — попита Джонас на следващата сутрин, — някога мислили ли сте за освобождаване?

— Имаш предвид моето или общото понятие освобождаване!

— И двете, предполагам. Извин… искам да кажа, че не се изразих ясно. Но не зная какво точно имах предвид.

— Изправи се. Не е нужно да лежиш, докато разговаряме. — Джонас, който вече се беше настанил на леглото, когато въпросът изникна в ума му, се надигна. — Като че ли често мисля за това — каза Пазителя. — Мисля за освобождаването си, когато ме измъчва силна болка. Понякога ми се иска да подам молба за това. Но не ми е позволено, преди да обуча новия Пазител.

— Мен — добави Джонас мрачно. Той избягваше да мисли за деня, в който обучението му щеше да приключи и той щеше да стане новият Пазител. Беше му ясно колко труден ще бъде животът му, независимо от цялата почит, която щеше да получава.

— Аз също не мога да подам молба за освобождаване — отбеляза Джонас, — имаше го в списъка с правилата, който получих.

Пазителя се засмя горчиво.

— Зная това. Създадоха тези правила след провала преди десет години.

Джонас многократно беше слушал за този провал, но все още не знаеше какво се беше случило.

— Пазителю, кажете ми какво стана тогава. Моля ви.

Пазителя сви рамене.

— Първоначално всичко вървеше нормално. Изборът на Пазител мина гладко. Проведе се церемонията и той беше обявен. Публиката го приветства, както приветства и теб. И новият Пазител беше объркан и уплашен точно като теб.

— Родителите ми ми казаха, че е била момиче.

Пазителя кимна.

Джонас се замисли за любимата си приятелка Фиона и потръпна. Не би искал това нежно момиче да изпита страданията, които той бе изпитал, приемайки спомените.

— Каква беше тя? — попита той.

Пазителя изглеждаше натъжен.

— Беше забележителна млада дама. Спокойна и ведра. Интелигентна, изпълнена с желание да се учи. — Той разтърси глава и си пое дълбоко въздух. — Знаеш ли, Джонас, когато тя дойде при мен в тази стая, когато ми се представи, за да започне обучението й…

Джонас го прекъсна с въпрос.

— Можете ли да ми кажете името й? Родителите ми казаха, че то не трябва да се споменава повече в общността. Но не можете ли да го кажете само на мен?

Пазителя въздъхна тежко, сякаш изричането на името й щеше да му причини болка.

— Казваше се Розмари — рече той най-накрая.

— Розмари. Хубаво име.

Пазителя продължи.

— Когато дойде за пръв път при мен, тя седна там на стола, където седна и ти първия ден. Беше нетърпелива, развълнувана и малко уплашена. Разговаряхме. Опитах се да й обясня нещата, доколкото мога.

— Както и на мен.

Пазителя се усмихна печално.

— Всичко това е трудно да се обясни, защото е отвъд вашия опит. Но аз се опитах. И тя слушаше внимателно. Спомням си, че очите й горяха.

Изведнъж мъжът вдигна поглед.

— Джонас, предадох ти един спомен, за който ти казах, че ми е любим. Сещаш ли се? Стаята със семейството?

Джонас кимна. Нима би могъл да го забрави.

— Да — отвърна той. — Беше изпълнен с онова прекрасно чувство. Казахте ми, че това е любов.

— Тогава ще разбереш какво изпитвах към Розмари. Беше любов — каза Пазителя. — Обичах я. Изпитвам същото и към теб.

— Какво се случи с нея? — попита Джонас.

— Обучението й започна. Възприемаше добре спомените, също като теб. Беше толкова ентусиазирана. Толкова възхитена от това, че преживява нови неща. Спомням си смеха й…

Гласът му потрепери и заглъхна.

— Какво се случи? — попита отново Джонас. — Моля ви, кажете ми?

Пазителя затвори очи.

— Сърцето ми се късаше, че трябва да й предавам и болката. Но това ми беше работата. Трябваше да го сторя, както го сторих и с теб.

Настъпи тишина. Джонас чакаше. Най-накрая Пазителя заговори отново:

— Всичко продължи пет седмици. Предавах й щастливи спомени: возене на виенско колело, игра с котенце, пикник… Понякога и предавах спомен само за да я накарам да се засмее. Така се радвах да слушам смеха й в тази стая, която винаги е била толкова тиха. Но тя беше като теб, Джонас. Искаше да преживее всичко. Знаеше, че това е нейната отговорност. И затова ме помоли за по-тежки спомени.

Джонас затаи дъх.

— Не сте й показали войната, нали? Не и през първите пет седмици.

Пазителя разтърси глава и въздъхна.

— Не. Не я запознах и с физическата болка. Но й предадох самота. И загуба. Предадох й спомена на дете, отнето от родителите му. С това започнах. Но тя излезе от спомена опустошена.

Джонас преглътна. Розмари и нейният смях бяха започнали да му се струват съвсем реални и той си я представи как гледа потресена от леглото на спомените.

Пазителя продължи:

— Затова позабавих нещата и започнах да й предавам повече приятни спомени. Но веднъж щом научи за болката, всичко се промени. Можех да го видя в очите.

— Може би не е била достатъчно смела? — предположи Джонас.

Пазителя не отговори.

— Тя настоя да продължа, да не я щадя. Каза, че това е нейният дълг. И аз знаех, че беше права. Но не можех да я гледам как изпитва физическа болка. Затова й предадох други страдания. Бедност, глад, страх. Трябваше да го направя, Джонас, това ми беше работата. И тя беше избрана. — Пазителя го погледна умолително.

Джонас погали ръката му. — Най-накрая един следобед приключихме обучението за деня. Беше доста мъчително. Както правя и с теб, опитах се да завърша с нещо весело и ведро. Но дните на смях си бяха вече отишли. Тя стоеше тиха и вглъбена, сякаш вземаше някакво решение. После дойде при мен и ме обгърна с ръце. Целуна бузата ми. — Пазителя докосна страната си, връщайки си спомена за целувката на Розмари отпреди десет години.

— Този ден тя си тръгна, напусна стаята и повече не се върна. Но не се бе прибрала и в дома си. Бях уведомен по високоговорителя, че е отишла право при старейшините и е помолила да бъде освободена.

— Но правилата не позволяват! Онзи, който се обучава за Пазител, не може да иска освобо…

— Това е в твоите правила, Джонас. Но в нейните го нямаше. Тя помоли за освобождаване и не можеха да й откажат. Никога повече не я видях.

Значи това беше провалът, помисли си Джонас. Разбираше защо Пазителя бе толкова покрусен. Но в крайна сметка не му се стори толкова ужасно събитие. Той, Джонас, никога не би постъпил по този начин, не би поискал освобождаване, колкото и да беше трудно обучението му. Пазителя имаше нужда от заместник и той бе избран.

Внезапно му хрумна една мисъл. Розмари е била освободена в много ранен етап на обучението си. Ами ако нещо се случеше с него? Той пазеше у себе си спомени от цяла година обучение.

— Пазителю — каза той, — знам, че не мога да моля за освобождаване. Но ако нещо се случи, например инцидент? Ако падна в реката, както стана с малкия Кейбъл? Това, разбира се, е нелепо, защото съм добър плувец.

Но ако не можех да плувам и падна в реката? Тогава няма да има нов Пазител, а вие вече ще сте ми предали огромен брой важни спомени, така че даже и да изберат нов, спомените вече ще са си отишли. Освен онези, които ще са останали у вас. И после ако… — изведнъж избухна в смях. — Говоря като сестра си Лили.

Пазителя го погледна сериозно.

— Просто стой далеч от реката, приятелю — каза той. — Общността загуби Розмари след пет седмици обучение и това предизвика истинска катастрофа. Не знам какво ще правят, ако загубят и теб.

— Защо катастрофа?

— Мисля, че веднъж ти споменах — припомни му Пазителя, — че когато тя си отиде, спомените се върнаха при хората. Ако случайно някога паднеш в реката, Джонас, спомените ти няма да се изгубят с теб. Те са вечни, Розмари беше с мен само тези пет седмици и повечето й спомени бяха хубави. Но имаше няколко ужасни — онези, които я съкрушиха. За известно време същото преживя и общността. Всички тези чувства! Те никога преди не бяха изпитвали нищо подобно. Аз самият бях опустошен от собствената си мъка и от усещането си за провал, че дори не се опитах да им помогна да преодолеят тяхната. Освен това бях изпълнен с гняв. — Пазителя замълча и се замисли. — Знаеш ли — каза той накрая, — ако те изгубят сега, след цялото ти обучение, те ще получат всички спомени, които пазиш в себе си.

Джонас направи гримаса.

— Това ще ги съсипе.

— Определено. Няма да могат да се справят сами.

— Аз самият се справям единствено защото вие ми помагате — отбеляза Джонас.

Пазителя кимна.

— Предполагам — каза той бавно, — че бих могъл…

— Бихте могли какво?

Пазителя остана известно време дълбоко замислен, сетне каза:

— Ако паднеш в реката, предполагам, че бих могъл да помогна на цялата общност, така както помагам на теб. Това е интересна идея. Трябва да помисля още малко. Може би отново ще го обсъдим. Но не сега. Радвам се, че плуваш добре, Джонас, но стой далеч от реката. — Мъжът се засмя, но смехът му прозвуча горчиво. Мислите му, изглежда, бяха някъде другаде, а погледът му беше угрижен.