Лоис Лаури
Пазителят (5)

5

Обикновено на сутрешния ритуал, когато членовете на семейството споделяха сънищата си, Джонас не участваше много активно. Той рядко сънуваше. Понякога се събуждаше с откъслечни и неясни спомени, но така и не успяваше да ги събере в нещо, което да си струва да бъде разказано.

Но тази сутрин беше различно. Сънят му тази нощ беше много ярък.

Умът му блуждаеше, докато Лили както обикновено разказваше някакъв дълъг сън, този път страшен, в който тя против правилата карала велосипеда на майка си и била заловена от служителите по сигурността.

Всички слушаха внимателно и след това обсъдиха с Лили поуката от съня й.

— Благодарим ти за съня, Лили — отвърна Джонас с обичайната фраза и се опита да се съсредоточи върху разказа на майка си — обезпокоителна сцена, в която тя била обвинена в нарушение, което дори не разбрала, че е извършила. Всички се съгласиха, че вероятно сънят й е бил провокиран от присъдата на рецидивиста, която е трябвало да произнесе.

Баща им каза, че не е сънувал.

— Гейб, а ти? — попита той, гледайки към коша, където лежеше новото дете и гукаше доволно. То се беше нахранило и беше готово да го отведе в Центъра за детски грижи за през деня.

Всички се засмяха. Споделянето на сънища започваше едва на три години. Новите деца дори и да сънуваха, никой не го знаеше.

— Джонас? — обърна се към него майка му. Винаги го питаха, макар да знаеха колко рядко имаше сън, който да разкаже.

— Тази нощ сънувах — Джонас се намести неспокойно на стола си.

— Добре — каза баща му, — разкажи ни.

— Не си спомням много ясно подробностите — започна Джонас, опитвайки се да възстанови в ума си странния сън. — Мисля, че бях в помещението за къпане в Дома на старите.

— Където беше вчера — отбеляза баща му.

Джонас кимна.

— Но не беше същото. Имаше вана, но само една. А в помещението за къпане има много редици с вани. Стаята в съня ми беше топла и влажна и аз бях свалил туниката си, но нямах престилка и гърдите ми бяха голи. Потях се, защото беше много горещо. Фиона също беше там, както и вчера в Дома на старите.

— И Ашър ли беше с вас? — попита майка му.

Джонас поклати глава.

— Не, само аз и Фиона. Бяхме сами в помещението и стояхме край ваната. Тя се смееше, но аз й бях малко ядосан, защото не ме взимаше на сериозно.

— В какъв смисъл на сериозно — попита Лили.

Джонас погледна в чинията си. Поради някаква необяснима причина се почувства малко смутен.

— Опитвах се да я убедя, че трябва да влезе във ваната.

Той направи пауза. Знаеше, че трябва да разкаже всичко, не просто защото беше добре да го стори, а защото беше задължително. Застави се да продължи и да опише онази част от съня, която най-много го объркваше.

— Исках тя да си махне дрехите и да влезе във ваната — обясни Джонас бързо. — Исках да я изкъпя. Държах гъбата в ръцете си. Но тя не се съгласяваше и само се смееше. — Той погледна родителите си. — Това е всичко.

— Можеш ли да опишеш най-силното чувство от съня си, синко? — попита баща му.

Джонас се замисли. Детайлите от съня бяха смътни и неясни, но чувствата си спомняше съвсем ясно и сега те отново нахлуха в него.

— Желанието — каза той. — Знаех, че няма да го направи. И като че ли знаех, че не трябва. Но толкова много го исках. Усещах желанието да преминава през цялото ми тяло.

— Благодарим ти за съня, Джонас — каза майка му и погледна към баща му.

— Лили — каза той, — време е да тръгваш на училище. Ще повървиш ли с мен тази сутрин, за да наглеждаш коша на новото дете? Трябва да сме сигурни, че няма да се измъкне.

Джонас започна да се изправя и да събира учебниците си. Изненада се, че не проведоха дълъг разговор за съня му, преди да му благодарят. Вероятно и те го намираха за смущаващ.

— Почакай малко, Джонас — каза майка му нежно.

— Ще напиша извинение до наставника ти, за да не се налага да обясняваш защо си закъснял.

Объркан, той потъна отново в стола си. Помаха на Лили и баща си, които излизаха навън с кошчето на Гейб, после се загледа в майка си, която събра остатъците от закуската и изнесе подноса до входната врата, за да го приберат чистачите.

Накрая тя седна до него на масата и каза с усмивка:

— Джонас, чувството, което описа като желание… Това са били първите ти вълнения. Ние с баща ти го очаквахме. С всички се случва. И на баща ти, когато е бил на твоята възраст. Както и на мен. Ще се случи и на Лили някой ден. И много често — добави майка му — започва със сън.

Вълнения. И преди беше чувал тази дума. Спомни си, че в Книгата с правилата имаше разпоредба и за вълненията, макар да не си спомняше какво гласеше тя. Но по високоговорителя често ги споменаваха.

Внимание. Напомняме, че вълненията трябва да бъдат докладвани, за да бъде проведено необходимото лечение.

Никога не беше обръщал внимание на това съобщение, защото не го разбираше и очевидно то не се отнасяше до него. Подобно на всички граждани и той често игнорираше инструкциите и предупрежденията, които четеше говорителят.

— Трябва ли да докладвам за това? — попита Джонас.

Майка му се засмя.

— Вече го направи, като сподели съня си, това е достатъчно.

— Ами лечението? Говорителят каза, че трябва да бъде проведено лечение. — Джонас беше отчаян. Точно преди церемонията, неговата Церемония на дванайсетгодишните ли трябваше да тръгне да се лекува? И то заради някакъв глупав сън?

Но майка му отново се засмя и в гласа й прозвуча обич.

— Не, не — успокои го тя. — Само хапчета. Просто вече си готов да започнеш да пиеш хапчетата. Така се лекуват вълненията.

Лицето на Джонас се разведри. Знаеше за хапчета. И дамата му родители ги взимаха всяка сутрин. Както и някои от приятелите му. Веднъж с Ашър тъкмо подкараха колелата си към училище и бащата на Ашър се провикна от входа на жилището им:

— Забрави си хапчето, Ашър. — Приятелят му изпъшка примирено и подкара колелото си обратно, а Джонас остана да го чака.

Това беше едно от нещата, за които никога не питаш приятеля си, защото бе възможно то да попада в неприятната категория на различията. Ашър взимаше лекарство всяка сутрин, а Джонас не. По-добре беше, а и нямаше да е проява на грубост да говориш за нещата, които са еднакви.

Той глътна малкото хапче, което му подаде майка му.

— Това ли е всичко? — попита.

— Да, това е — отвърна тя, връщайки шишенцето в шкафа. — Но не бива да го забравяш. През първите седмици аз ще ти напомням, но след това ще трябва сам да се сещаш. Ако го забравиш, вълненията отново ще се появят. Ще се върнат отново и сънищата. Понякога се налага дозата да бъде променена.

— Ашър също ги пие — отбеляза Джонас.

Майка му кимна без изненада.

— Вероятно мнозина от групата ти ги пият. Поне момчетата. И скоро всички ще започнат, включително и момичетата.

— Колко време ще трябва да ги взимам?

— Докато влезеш в Дома на старите — обясни майка му. — През целия си живот на зрял човек. Но след време ще престане да ти прави впечатление. — Тя погледна часовника си. — Ако тръгнеш веднага, дори няма да закъснееш за училище. Побързай. — После, когато той се отправи към вратата, добави: — И ти благодаря отново за съня, Джонас.

Въртейки бързо педалите по улицата, Джонас се чувстваше странно горд, че се е присъединил към онези, които взимат хапчетата. Внезапно обаче отново си спомни съня. Той го беше накарал да почувства удоволствие. Макар да бяха объркващи, чувствата, които майка му нарече вълнения, бяха приятни. Когато се събуди, той искаше да продължи да ги изпитва.

После, точно както жилището му се скри зад ъгъла, от мислите му избяга и сънят. Чувствайки се някак виновен, той се опита да го върне обратно. Но чувствата бяха изчезнали. Вълненията ги нямаше.