Лоис Лаури
Пазителят (19)

19

Джонас погледна часовника. Винаги имаха толкова много работа, че двамата с Пазителя рядко успяваха просто да поседят като сега и да поговорят.

— Съжалявам, че ви изгубих толкова много време с въпросите си — каза Джонас. — Подхванах тази тема, защото днес баща ми трябва да освободи ново дете. Трябва да избере единия от двама близнаци и да освободи другия. Правят избора, като измерват теглото им. — Джонас отново погледна часовника. — Всъщност предполагам, че вече е приключил. Мисля, че беше сутринта.

На лицето на Пазителя се изписа напрегнато изражение.

— Иска ми се да не го правят — прошепна той тихо, сякаш на себе си.

— Ами, тогава ще има съвсем еднакви хора в общността! Помислете си колко ще е объркващо. — Джонас се засмя. — Ще ми се да мога да го видя освобождаването — добави той. Щеше да му бъде приятно да наблюдава как баща му изпълнява церемонията, как изкъпва по-малкото дете и го успокоява. Той беше толкова нежен.

— Можеш да гледаш — отбеляза Пазителя.

— Не — отвърна Джонас. — Никога не позволяват на деца да гледат. Много е поверително.

— Джонас — каза Пазителя, — знам, че си прочел внимателно правилата, свързани е обучението ти. Не си ли спомняш, че ти е позволено да питаш всекиго за всичко?

Джонас кимна.

— Да, но…

— Джонас, когато времето ни заедно приключи, ти ще бъдеш новият Пазител. Можеш да четеш книгите, ще имаш спомените. Ще имаш достъп до всичко. Това е част от обучението ти. Ако искаш да наблюдаваш освобождаване, просто трябва да го заявиш.

Джонас сви рамене.

— Е, тогава може би ще го направя. Но вече е твърде късно. Сигурен съм, че беше планирано за сутринта.

— Сигурно не знаеш, но всички поверителни церемонии се записват. Записите се съхраняват в Залата на закритите документи. Искаш ли да видиш днешното освобождаване?

Джонас се подвоуми. Боеше се, че на баща му не би харесало да гледа нещо толкова поверително.

— Мисля, че трябва да го сториш — каза Пазителя строго.

— Добре тогава — съгласи се Джонас. — Какво трябва да направя.

Пазителя се надигна от стола си, отиде до високоговорителя на стената и включи предавателя.

Веднага прозвуча глас.

— Да, Пазителю. С какво мога да ви помогна?

— Бих искал да видя сутрешното освобождаване на единия от близнаците.

— Един момент, Пазителю. Благодаря ви за инструкциите.

Джонас наблюдаваше екрана над редицата от бутони. В началото по бялото поле потрепнаха накъсани зигзагообразни линии. След това се появиха някакви цифри, после дата и час. Той беше впечатлен и изненадан, че ставащото пред очите му е възможно.

Изведнъж на екрана се появи малка стая без прозорци. В нея нямаше почти нищо, с изключение на едно легло, шкаф и маса с някакви прибори — Джонас разпозна теглилката, беше виждал такава по време на доброволните си часове в Центъра за детски грижи. Подът беше покрит със светъл килим.

— Това е най-обикновена стая — отбеляза Джонас. — Мислех си, че се провежда в голяма зала като в Дома на старите. Там всички присъстват на церемонията по освобождаването. Но предполагам, че щом се освобождава новородено…

— Шшшшт — прекъсна го Пазителя, без да откъсва очи от екрана.

Бащата на Джонас, облечен в униформата си, влезе в стаята, носейки мъничко новородено дете, повито в мека пелена. Последва го униформена жена, носеща друго новородено, повито по същия начин.

— Това е татко — Джонас осъзна, че шепне, сякаш за да не събуди бебетата. — А жената с него е асистентката му. Тя скоро ще приключи обучението си.

Двамата детегледачи развиха пелените и положиха близнаците на леглото. Бяха голички и Джонас видя, че са момченца.

Той наблюдаваше като хипнотизиран как баща му повдига внимателно едното дете, а после и другото, за да ги претегли. После чу смеха му.

— Добре — каза баща му, — за момент си помислих, че и двете ще тежат еднакво. Тогава щяхме да имаме проблем. Но това — подаде едното бебе на асистентката си, след като току-що го беше повил — тежи три килограма и е по-голямо. Така че можете да го изкъпете и да го облечете, а след това го върнете обратно в центъра.

Жената взе новороденото и излезе през вратата.

Джонас гледаше как баща му поставя потрепващото ново дете на леглото.

— А ти, приятелю, си само два килограма и половина. Дребосъче.

— Това е специалният глас, който използва, когато говори на Гейбриъл — отбеляза Джонас усмихнат.

— Гледай — каза Пазителя.

— Сега ще го изкъпе и ще го повие — продължи да обяснява Джонас. — Той сам ми разказа.

— Тихо, Джонас — нареди му Пазителя със странен глас. — Гледай.

Джонас покорно се съсредоточи върху екрана, очаквайки какво ще последва. Беше особено любопитен да види церемонията.

Баща му се обърна и отвори шкафа. Извади една спринцовка и малко шишенце. Внимателно вкара иглата в шишенцето и започна да пълни спринцовката с бистрата течност.

Джонас потръпна от съчувствие. Беше забравил, че дори на малките деца им бият инжекции. Самият той ги ненавиждаше, макар да знаеше, че са необходими.

За негова изненада баща му започна много предпазливо да насочва иглата към челото на новото дете и прободе мястото, където нежната му кожа пулсираше. Новороденото се сви и тихо проплака.

— Той защо…

— Шшшт — прекъсна го отново Пазителя.

Баща му говореше нещо и Джонас осъзна, че отговаря на въпроса, който се канеше да зададе. Със същия нежен глас той нареждаше:

— Зная, зная, че боли, дребосъче. Но трябва да използвам вена, а тези на ръчичките ти са твърде мънички.

Той бавно натисна буталото на спринцовката, инжектирайки докрай течността във вената на главичката му.

— Всичко свърши. Не беше толкова страшно, нали? — каза бодро баща му. После се обърна и изхвърли спринцовката в едно кошче.

„Сега вече ще го изкъпе и ще го повие“, каза сам на себе си Джонас, разбирайки, че Пазителя отказва да разговаря, докато върви церемонията.

Продължи да наблюдава новото дете, което вече бе спряло да плаче и мърдаше конвулсивно ръчичките и крачетата си.

Изведнъж някакво странно чувство на потрес завладя Джонас. Той разпозна тези движения, позата, изражението на лицето. Беше ги виждал и преди. Но не можеше да си спомни къде.

Джонас се втренчи в екрана, очаквайки нещо да се случи. Но нищо не последва. Новороденото лежеше неподвижно. Баща му разтребваше разни неща. Сгъваше пелената. Затваряше шкафа.

Отново, както на игралната площадка, той почувства, че се задушава. Отново видя как животът напуска очите на светлокосия окървавен войник. Споменът се върна.

„Той го уби. Баща ми го уби“ — каза си невярващо Джонас. И продължи да гледа като вцепенен в екрана.

Баща му подреждаше стаята. После взе един кашон от пода, постави го на леглото и сложи отпуснатото телце в него. След това плътно го затвори.

Вдигна кашона и го отнесе в другия край на стаята.

Отвори малка вратичка в стената, а Джонас можеше да види тъмнина отвъд. Приличаше на улея, по който спускаха боклука в училище.

Баща му постави кашона с тялото в улея и го тласна надолу.

— Довиждане, малко човече — каза той и излезе от стаята. После екранът отново стана бял.

Пазителя се обърна към него и с извънредно спокоен глас заговори:

— Когато ми съобщиха, че Розмари е помолила за освобождаване, те ми пуснаха записа, за да видя процедурата. Тя беше там — за последен път виждах красивото си дете — и чакаше. Те донесоха спринцовката и я помолиха да навие ръкава си. Ти предположи, Джонас, че вероятно не е била достатъчно смела? Аз не знам какво е смелостта, не знам какво представлява. Знам само, че стоях тук вцепенен от страх. Отчаян и безпомощен. И слушах как Розмари им казва, че предпочита сама да си постави инжекцията. И го направи. Аз не го видях. Извърнах поглед. — Пазителя замълча, после добави горчиво: — Ето, това е Джонас. Ти питаше какво е освобождаването.

Ужасна болка раздра Джонас отвътре и си проби път навън с плач.