Ян-Филип Зендкер
Да чуеш ритъма на сърцето (48)

11.

Разказът на Ю Ба за смъртта на баща ми ме свари неподготвена. Защо? Имах предостатъчно време. Но какво в живота би могло да ни подготви за загубата на родител?

С всеки изминал час увереността ми нарастваше. Разказът направи образа на баща ми по-жив, отколкото в спомените ми. Накрая той бе толкова близо, че не можех да си представя смъртта му. Беше жив. Но аз никога нямаше да го видя отново. Седях на стъпалата до Ю Ба, сигурна, че те са в къщата. Чувах шепота им. Гласовете им.

Това беше краят на приказката. Исках да стана и да вляза вътре. Исках да ги поздравя и отново да прегърна баща си. Изминаха няколко секунди, докато осъзная какво бе казал Ю Ба. Сякаш не бях обърнала внимание на тази последна глава. Не влязохме в къщата. Не исках да я видя отвътре. Все още не.

Ю Ба ме отведе обратно в своя дом и заспах изтощена на дивана.

Прекарах следващите два дни на фотьойла в библиотеката му. Гледах как реставрира книги. Не разговаряхме много. Той седеше приведен над бюрото си, погълнат от работата. Оглеждаше страниците. Потапяше парченца хартия в лепилото. Копираше букви. Пренебрегваше всички принципи на ефективността и производителността.

Смирението в отмерените му движения ме успокояваше. Не задаваше въпроси и не искаше нищо. От време на време ме поглеждаше над рамките на очилата и се усмихваше. Чувствах се сигурна и в безопасност в негово присъствие. Разбирахме се без думи.

На сутринта на третия ден отидохме заедно на пазар. Бях предложила да сготвя за него, както правех за приятели в Манхатън. Изглеждаше изненадан, но се зарадва. Купихме ориз, зеленчуци, билки и подправки. Исках да приготвя от вегетарианското къри, което понякога приготвях с една приятелка индийка в Ню Йорк. Поисках му картофобелачка. Нямаше представа за какво говоря. Имаше нож. Беше тъп.

Никога не бях готвила на огнище. Прегорих ориза. Зеленчуците кипнаха и водата угаси огъня. Той търпеливо запали нов.

Все пак му хареса. Поне така каза.

Седнахме с кръстосани крака на дивана му и хапнахме. Готвенето ме бе поразсеяло. Сега скръбта ми се върна.

— Вярваше ли, че ще го видиш отново? — попита той.

Кимнах.

— Съжалявам. Аз съм виновен. Подвел съм те.

— Не — възразих аз. — Напротив. Разказът ти ме накара да го почувствам много по-близък и просто не можех да си представя, че вече не е жив. Но това е краят на приказката. Нямах възможност да се сбогувам с него. Нито в Ню Йорк, нито в Калау. Мъчително е. Никога не съм изпитвала такава болка.

Ю Ба не каза нищо.

— Твоят баща жив ли е? — попитах след кратка пауза.

— Не. Почина преди няколко години.

— Болен ли беше?

— Родителите ми бяха възрастни по бирманските стандарти.

— Смъртта им промени ли живота ти?

Ю Ба се замисли.

— Прекарвах доста време с майка си, а сега по-често съм сам. Иначе нещата не са се променили много.

— Колко време ти беше нужно да го превъзмогнеш?

— Да го превъзмогна? Не бих се изразил така. Когато превъзмогваме нещо, ние го загърбваме. Нима оставяме мъртвите зад гърба си? Мисля, че те са с нас. Те ни съпътстват. Остават с нас, макар и под друга форма. Трябва да се научим да живеем с тях и смъртта им. Все пак ми бяха нужни няколко дни.

— Само няколко дни?

— Когато проумях, че не съм ги загубил, бързо се съвзех. Мисля за тях всеки ден. Питам се какво биха казали в даден момент. Обръщам се към тях за съвет, дори днес, на моята възраст, когато е време да се замисля за собствената си смърт. — Взе си още малко ориз и продължи. — Нямаше смисъл да скърбя за родителите си. Бяха стари, уморени и готови да срещнат смъртта. Имаха пълноценен живот. Не се мъчиха, преди да умрат. Не изпитаха болка. Убеден съм, че в мига, когато сърцата им спряха, бяха щастливи. Нима има по-красива смърт?

— Може би човек трябва да стане на петдесет и пет, за да може да гледа така на нещата.

— Може би. По-трудно е, когато си млад. Дълго не можех да приема смъртта на съпругата си. Тя не беше стара, нямаше тридесет години. Току-що си бяхме построили къща и бяхме много щастливи заедно.

— От какво почина?

Ю Ба дълго мисли.

— Не си позволяваме да си задаваме този въпрос, защото рядко получаваме отговор. Виждаш в каква бедност живеем. За нас смъртта е част от живота. Предполагам, че хората в моята страна умират по-рано, отколкото в твоята. Миналата седмица осемгодишният син на един съсед беше повален от треска. Два дни по-късно умря. Липсват ни лекарства дори за най-обикновените болести. Въпросът защо, търсенето на причина за смъртта изглеждат лукс в тези обстоятелства. Жена ми почина през нощта. Събудих се една сутрин и я намерих мъртва до себе си. Не знам нищо повече.

— Съжалявам.

Дълго никой от двама ни не проговори. Замислих се дали съм загубила друг човек, когото съм познавала добре, освен баща си. Родителите на майка ми все още бяха живи. Братът на една приятелка се бе удавил в Атлантика преди година. Някога ходехме с него до Саг Харбър и Саутхемптън през уикенда. Харесвах го, но не бяхме особено близки. Не отидох на погребението му. Имах важна среща във Вашингтон. Майката на партньорката ми за тенис бе починала наскоро от рак. Беше ми давала уроци по пиано като дете. Дълго се мъчи, а аз все отлагах да отида на свиждане при нея в болницата, докато стана твърде късно. Очевидно смъртта не беше нещо обичайно в моя живот. Имаше свят на болни и умиращи и свят на здрави. Здравите не искат да знаят нищо за болните и умиращите. Сякаш между двата свята няма нищо общо. Сякаш една погрешна стъпка върху тънък лед, една забравена свещ не са достатъчни, за да се пренесеш от единия свят в другия. Една рентгенова снимка с бяло петно в гърдите.

Ю Ба стана и отнесе чиниите в кухнята. Раздуха огъня, добави цепеница и сложи вода.

— Не искам чай, благодаря — извиках към кухнята. — Искам да отида до гробището. Да видя къде са били кремирани. Ще дойдеш ли с мен?

— Разбира се — отвърна Ю Ба през дървената стена.

Забавихме крачките си. Задъхах се, но не от изкачването. Склонът не беше стръмен. Вървяхме към последната спирка от пътешествието ми. Бях пред къщата, в която бе умрял баща ми. Бях яла в градината, където бе прекарал детството и младостта си. Сега исках да узная къде е завършил пътят му.

— Няма гроб и паметна плоча. Вятърът разнесе праха му във всички посоки — предупреди ме Ю Ба.

Страхувах се да погледна гробището. Сякаш бе потвърждение, че и моят собствен път има край.

Оскъдно павираната улица постепенно се изгуби в пясък, а после премина в неравна кална пътека. Скоро различих първите гробове, скрити сред храсти и изсъхнали треви. Бетонни плочи, някои със сложни орнаменти и гравирани с надписи на бирмански, други неукрасени и ненадписани, като камъни от изоставен строеж. Трева растеше в цепнатините между плочките. Други бяха покрити с тръни. Никъде не се виждаха свежи цветя. Никой от гробовете не бе поддържан.

Изкачихме се до върха на хълма и седнахме. Наоколо бе пусто. Единствените признаци на човешка дейност бяха пътеките, които се изкачваха по хълма като мравешки керван. Беше тихо. Дори вятърът се беше стаил.

Мислех си за нашите разходки. За Бруклинския мост и ферибота за Стейтън Айлънд, за дома и аромата на топли канелени кифлички сутрин.

Бях далеч от Манхатън. И въпреки това не ми липсваше. Чувствах почти призрачно спокойствие. Спомних си за онези вечери, в които баща ми разказваше приказки. Оперните представления в Сентръл Парк. Сгъваемите столчета и тежката кошница за пикник. Баща ми не понасяше пластмасови прибори и картонени чашки. Беше облечен с костюм като в „Метрополитън“. Топла лятна вечер. Светлина на свещи. Всеки път заспивах в скута му. Спомних си за мелодичния му глас, смеха му, погледа му и силните ръце, които ме хвърляха във въздуха и ме хващаха.

Знаех защо е останал с нас и се е върнал при Ми Ми след цели петдесет години. Не само чувство за дълг го бе задържало в Ню Йорк. Сигурна бях, че е обичал семейството си, майка ми, брат ми и мен по свой начин. Беше обичал и Ми Ми. Бе останал верен и на едната, и на другата си любов, и му бях благодарна за това.

— Има още нещо, което може да ти се стори интересно.

Погледнах го въпросително.

— Кладата на Ми Ми беше ето там — посочи един кръг на няколко крачки разстояние, — а на баща ти около двадесет метра по-нататък. Огньовете бяха запалени едновременно. Дървата бяха сухи, пламъците бързо погълнаха клоните. Въздухът беше много спокоен в онзи ден. Стълбовете дим се издигнаха към небето.

Вече ми бе казал това и се запитах накъде бие.

— И?

— Стана съвсем тихо — каза той с усмивка.

— Тихо?

— Съвършено. Въпреки че имаше толкова много хора. Никой не продума. Дори огньовете спряха да пращят и продължиха да горят безшумно.

Ето го отново баща ми, седнал на ръба на леглото ми. Светлорозова стая. Пчелички на черни и жълти ивици се спускат на връвчици от тавана.

— И животните запяха? — попитах.

Ю Ба кимна.

— Някои по-късно казваха, че са чули животните да пеят.

— И изведнъж, незнайно как, двата стълба дим се наклониха?

— Мога да потвърдя това като очевидец.

— И въпреки че нямаше вятър, те се приближиха един към друг, докато…?

— Не всяка истина може да бъде обяснена, Джулия — прекъсна ме той. — И не всички обясними неща са истинни.

Погледнах към местата, където са били купчините дърва и телата, после към небето. Беше ясно. Синьо и безоблачно.