Ян-Филип Зендкер
Да чуеш ритъма на сърцето (22)

6.

Лицето му бе покрито с пясък. Усещаше го върху устните си и между зъбите си. Лежеше в праха на пътя и се чувстваше безпомощен като бръмбар, паднал по гръб. Беше готов да заплаче от отчаяние. Не защото се бе наранил, а от срам и гняв. Бе помолил Су Кий да не го взема в този ден. Каза й, че възнамерява поне веднъж да се прибере сам от манастира. Беше сигурен, че ще намери пътя. След като го бе изминавал толкова години.

Не знаеше дали се е препънал в камък, корен или улей, издълбан в земята от дъждовете. Знаеше само, че е извършил най-голямата глупост в живота си, проявявайки прекалена самонадеяност. Беше престанал да внимава и бе направил поредната крачка разсеяно, без да се съсредоточи. Не знаеше дали зрящите наистина могат да обръщат внимание на няколко неща едновременно, или само твърдят, че е така. Знаеше само, че той не може. Освен всичко беше ядосан, а тъкмо това чувство винаги всяваше хаос в неговия свят. Ю Мей беше прав. Яростта и гневът правеха хората слепи и глухи. Те объркваха сетивата му всеки път и го караха да се препъва и да се блъска в дървета и стени. Тин Уин се изправи, изтупа праха от лицето си, от лонджито си и продължи. Крачките му бяха несигурни. Спираше, след като пристъпи, и почукваше по земята с тояжката си. Сякаш прекосяваше вражеска територия.

Искаше да се прибере у дома колкото е възможно по-бързо. Отначало смяташе да следва слуха си, да опознае района по-подробно, да открие нови звуци и да ги изследва, може би дори да се отбие до пазара, за който Су Кий говореше толкова често. А сега изпитваше само страх от завесата от шумове, която го заобикаляше. Различаваше цвърчене, съскане, дъвчене и говор — и всеки отделен звук го плашеше. Кучешки лай го накара да потръпне. Разговорите на минувачите му се струваха заплашителни.

Беше се предал и му се искаше да побегне колкото може по-бързо. А вместо това трябваше да почуква пред себе си, да пълзи стъпка по стъпка покрай стената, напредвайки бавно по главната улица, здраво вкопчен в тояжката като удавник за сламка. Обърна се надясно и забеляза, че започва наклонът. Изведнъж някой го повика по име.

— Тин Уин. Тин Уин. — Пое дъх дълбоко и направи опит да се съсредоточи. — Тин Уин.

Сега позна гласа.

— Ми Ми? — попита той.

— Да.

— Какво правиш тук?

— Седя до малката бяла пагода и чакам брат си.

— Къде е той?

— Всяка седмица купуваме картофи от пазара. Отиде да занесе ориз и пиле на болната ни леля, която живее на хълма. После ще се върне за мен.

Тин Уин плахо се придвижи до пагодата. Препъваше се често, сякаш някой нарочно бе сложил множество камъни по пътя му. Можеше само да се надява, че ще му бъде спестено унижението да падне в калта пред очите на Ми Ми. По звука от тояжката си разбра, че е стигнал до пагодата, и седна до нея. Тогава чу сърцето й. Всеки удар му звучеше успокояващо. Не можеше да си представи по-прекрасен звук. Сърцето й бе различно от другите — по-нежно, по-мелодично. Не биеше, а пееше.

— Ризата и лонджито ти са мръсни. Падна ли? — попита тя.

— Да. Нищо страшно.

— Удари ли се?

— Не.

Тин Уин възвръщаше увереността си. Всеки камък бавно заемаше мястото си. Всеки звук се връщаше към обичайната си сила. Ми Ми седна по-близо до него. Уханието й му напомняше боровете, окъпани от първия дъжд през сезона. Сладко, но не натрапчиво, много нежно, сякаш се състоеше от безброй ефирни пластове. В миналото често бе лежал на земята в гората след първия дъжд и жадно бе поглъщал аромата, вдишвайки и издишвайки бавно и дълбоко, докато се замае.

Поседяха малко, без да си кажат нищо, и Тин Уин отново се опита да слуша съсредоточено. Чу тихо барабанене, сякаш падаха капки. Идваше от другата страна на пагодата. Да попита ли Ми Ми дали и тя го чува? Ако го чуваше, щеше ли да погледне и да му каже какво е, за да може в бъдеще да го разпознава? Поколеба се. Може би тя също нямаше да види и чуе нищо. Тогава щеше да се чувства още по-самотен отколкото вчера със Су Кий. Освен това не искаше да се изложи пред Ми Ми. По-добре бе да не пита. Но изкушението бе твърде голямо. Накрая реши да стигне до това въпрос по въпрос, според реакциите й.

— Чуваш ли звук, който напомня падане на капки? — плахо попита той.

— Не.

— Може и да не са точно капки. Звучи по-скоро като тихо барабанене. — Потропа съвсем леко с пръсти по тояжката си. — Нещо такова.

— Не чувам нищо.

— Можеш ли да надникнеш зад пагодата?

— Там има само храсти.

— А в храстите?

Трудно му бе да прикрие вълнението си. Дали ще успее да му помогне, поне за тази единствена загадка?

Ми Ми се обърна и пропълзя зад малкия храм. Храсталаците бяха гъсти и стърчащи клонки одраскаха лицето й. Не откри нищо, което да издава звука, за който говореше Тин Уин. Видя само гнездо на птица.

— Тук няма нищо.

— Кажи ми точно какво виждаш — настоя Тин Уин.

— Клони. Листа. Старо птиче гнездо.

Тин Уин се замисли.

— Какво има в гнездото?

— Не знам, изглежда изоставено.

— Звукът със сигурност идва от него. Можеш ли да погледнеш по-внимателно?

— Няма да се получи. Високо е. Не мога да го стигна.

Защо просто не се изправи? Беше точно пред нея. Един поглед щеше да бъде достатъчен. Само да надникне, и той щеше да узнае със сигурност дали може да вярва на ушите си.

Тя пропълзя обратно покрай ъгъла.

— Какво може да има там?

Тин Уин не отговори. Дали щеше да му повярва? Или ще му се изсмее? Нима имаше избор?

— Яйце. Мисля, че чувам сърцето на неизлюпеното птиче.

Ми Ми се засмя.

— Шегуваш се. Никой не може да чува толкова ясно.

Той не каза нищо. Какво би могъл да отговори?

— Ако ми помогнеш, ще проверя дали си прав — каза Ми Ми след кратко мълчание. — Можеш ли да ме отнесеш на гръб?

Тин Уин приклекна и Ми Ми обви ръце около врата му. Той се надигна непохватно и се изправи, олюлявайки се.

— Много ли съм тежка? — попита тя.

— Не, изобщо.

Не тежестта й го смущаваше, а непознатото чувство да носи някого на гърба си. Ми Ми залюля крака край хълбоците му и той протегна ръце назад да я хване. Сега нямаше свободна ръка за тояжката си и не познаваше земята пред себе си. Усети слабост в коленете.

— Не се страхувай, ще те водя.

Бе доловила уплахата му.

Тин Уин направи малка крачка.

— Добре. Хайде още една. Внимателно, има камък, точно пред теб. Не се стряскай.

Тин Уин потърси камъка с левия си крак, изучи го и стъпи на земята след него. Ми Ми го отведе зад храма. С едната си ръка се опитваше да пази лицето му от клоните.

— Ето го. Още една крачка. Само още една.

Тин Уин усети, че тя се подпира с ръце на раменете му, надига се и се навежда напред. Сърцето му препускаше и трябваше да положи усилие, за да запази равновесие.

— Едно. Не е кой знае колко голямо.

— Сигурна ли си?

Тин Уин не се опита да прикрие еуфорията си. След малко отново бяха приседнали до улицата. Не го свърташе на едно място. Ми Ми бе открехнала вратата. Бе внесла лъч светлина сред мрака. Изгаряше от желание да хукне нанякъде с нея. Да изследва всеки звук, всеки шум, който долови. Бе научил първата си дума. Вече познаваше туптенето на сърцето на неизлюпено птиче и не след дълго щеше да се научи да разпознава пърхането на пеперуда, бълбукането, което звучеше навсякъде край него, дори когато наблизо нямаше вода, щеше да разбере защо и при гробна тишина чува някакво шумолене. С помощта на Ми Ми щеше да разкрива загадка след загадка и накрая може би щеше да се появи свят, в който той ще намери пътя си. В който щеше да има място за него.

Как би могъл да се отблагодари на Ми Ми? Тя не му се присмя. Довери му се и повярва в него. Но защо отначало се бе поколебала, когато беше зад пагодата?

— Ми Ми — попита Тин Уин, — защо не надникна сама в гнездото?

Тя хвана ръцете му и ги сложи на прасците си. Никога не бе докосвал толкова нежна кожа. По-нежна дори от мъха в гората, в който някога толкова бе обичал да потрива бузи. Пръстите му бавно се плъзнаха по краката й до глезените, които бяха слаби и неестествено изкривени. Ходилата й не помръдваха. Бяха сковани и обърнати навътре.