Ян-Филип Зендкер
Да чуеш ритъма на сърцето (36)

20.

Ю Ба бе говорил без прекъсване часове наред. Остана с полуотворена уста. Очите му гледаха през мен. Беше неподвижен, само гърдите му се повдигаха и снишаваха. Чувах собственото си дишане и пчелите. Вкопчих се в облегалките на фотьойла. Иначе бях толкова напрегната само в самолет, и то когато попадне в турбуленция или се подготвя за кацане. Бавно се облегнах назад на меките възглавници.

Продължихме да мълчим и къщата постепенно се изпълни с обезпокоителни звуци. Дъските проскърцваха. Нещо изшумоля в краката ми. Под стрехите се чуваше гукане. Капак на прозорец тракаше от вятъра. В кухнята капеше вода. Въобразявах ли си, или наистина чувах как бие сърцето на Ю Ба?

Опитах се да си представя баща си. Самотата, в която е живял, всичко, от което е бил лишен, преди да срещне Ми Ми. Как се е чувствал при перспективата да загуби всичко, което тя му е помогнала да постигне. Усетих напиращи сълзи в очите си. Напрегнах сили да ги сдържа, но това само влоши нещата. Заплаках, сякаш самата аз току-що го бях изпратила до влака за Рангун. Ю Ба стана и дойде при мен. Сложи ръка на главата ми. Нищо не можеше да ме утеши. Може би за първи път истински плаках за баща си. Имаше дни след изчезването му, когато ужасно ми липсваше. Бях отчаяна, не виждах надежда. Предполагам, че дори съм плакала. Не помня със сигурност. Но за кого бяха онези сълзи? За него? За самата мен, защото бях загубила баща си? Или бяха сълзи на гняв и разочарование, защото моят баща бе изоставил семейството си?

Никога не ни беше разказвал за онези първи двадесет години и не ни бе дал възможност да потъгуваме с него или за него. Но нима бих пожелала да чуя това? Нима бях способна да проявя съчувствие? Дали децата искат да опознаят родителите си като самостоятелни личности? Можем ли да ги видим такива, каквито са били преди появата ни на бял свят?

Извадих кърпичка от раницата си и изтрих лицето си.

— Гладна ли си? — попита Ю Ба.

Поклатих глава.

— Жадна?

— Да, малко.

Той изчезна в кухнята и се върна с чаша студен чай. Имаше вкус на джинджифил и зелен лимон и ми помогна да се успокоя.

— Уморена ли си? Да те заведа ли обратно в хотела?

Бях изтощена, но не исках да оставам сама. Мисълта за онази стая ме ужасяваше. В съзнанието ми изглеждаше по-голяма и от празната столова, а леглото ми се струваше по-широко от моравата пред хотела. Представих си, че лежа в него, сама и изгубена.

— Искам да си почина малко. Имаш ли нещо против да… само за няколко минути…?

Ю Ба ме прекъсна.

— Не, разбира се, Джулия. Полегни на дивана. Ще ти донеса одеяло.

Не можех да се надигна от фотьойла, бях толкова слаба. Диванът се оказа по-удобен, отколкото изглеждаше. Сгуших се на възглавниците и в просъница усетих как Ю Ба ме зави с тънко одеяло. Почти веднага задрямах. Чувах пчелите. Монотонното им бръмчене ме приспиваше. Ю Ба премина през стаята. Лаеха кучета. Кукуригаше петел. Грухтяха прасета. От крайчеца на устните ми потече слюнка.

Когато се събудих, беше тъмно и тихо. Бяха ми нужни няколко мига да осъзная къде се намирам. Беше хладно. Ю Ба бе сложил второ, по-дебело одеяло върху мен и бе пъхнал възглавница под главата ми. На масата пред мен имаше чаша чай, чиния с банички и ваза със свежи жасминови цветове. Усетих мирис на кафе и канелени кифлички. Чух как старата дървена врата се затвори, обърнах се встрани и притиснах колене към гърдите си, придърпах одеялата под брадичката си и отново заспах.