Ян-Филип Зендкер
Да чуеш ритъма на сърцето (35)

19.

Нямаше много багаж за събиране. Тин Уин не притежаваше почти нищо, освен няколко чифта бельо, три лонджита, четири ризи и един пуловер. Нямаше да има нужда от пуловера в делтата, реши Су Кий. В столицата беше горещо и влажно през цялата година. Тя събра нещата в стара платнена чанта, която бе намерила много отдавна пред един от британските клубове. За из път му бе приготвила ориз и от любимото му къри със сушена риба. Сложи храната в метална кутия с плътно прилепващ капак и я пъхна между лонджитата. На дъното сложи тигровата кост от баща му. И черупката от охлюв, и птичето перо, които Ми Ми му бе подарила преди няколко месеца. Су Кий се загледа през прозореца. Сигурно минаваше пет и половина. Все още бе тъмно, но птиците вече пееха и бавно се зазоряваше. Тин Уин се бе прибрал преди няколко минути. Седеше пред кухнята.

Су Кий стоя будна през цялата нощ. За първи път от много време отново бе разтревожена за Тин Уин. От началото на приятелството си с Ми Ми той се бе променил коренно. По-рано дори не допускаше, че подобна промяна е възможна. Бе открил живота и когато закусваха заедно сутрин, Су Кий често имаше чувството, че седи до дете, преливащо от радост и енергия. Сякаш наваксваше за всички изгубени години. Не можеше да си представи как ще се ориентира в непозната среда, без помощта на Ми Ми. Никога не бе виждала такава симбиоза между двама души и имаше моменти, когато започваше да се пита дали най-малката човешка същност не се състоеше от двама души, не от един. Защо трябваше да бъдат разделени сега? Може би, надяваше се тя, чичото наистина мислеше кое е най-добро за племенника му. Може би лекарите в столицата щяха да успеят да го излекуват. Може би щеше да се върне след няколко месеца.

Тя излезе от къщата и го погледна право в лицето. Бе виждала хора да умират, хора, покрусени от печал след загуба на близък, но не помнеше да е виждала лице, което да е така помръкнало от болка и съмнение. Хвана го под ръка. Ридаеше безутешно. Рида, докато двамата мъже влязоха през портата. Су Кий изтри сълзите му и попита дали може да ги изпрати до влака. Разбира се, каза единият мъж, а другият взе чантата.

През целия път не казаха нито дума. Су Кий бе хванала ръката на Тин Уин. Той трепереше. Походката му бе плаха и тромава. Едва пристъпваше напред, не вървеше, а по-скоро тътреше крака. Сякаш бе ослепял съвсем наскоро. Су Кий усещаше краката си все по-тежки с всяка стъпка. Изпадна в нещо като транс и възприемаше само фрагменти от онова, което се случваше около нея. Чу свистенето на локомотива, който вече чакаше на гарата. Видя бели облаци да се надигат от черен кратер. Пространството около нея се изпълни с едва пъплещи хора, които крещяха в ушите й. Изплака дете. Жена падна. По коловоза се затъркаляха домати. Пръстите на Тин Уин се изплъзнаха от нейните. Мъжете го отведоха. Изчезна зад вратата.

Последният образ бе замъглен от сълзи. Тин Уин седеше до отворен прозорец, закрил лице с ръцете си. Тя извика името му, но той не реагира. Локомотивът изсвири пронизително и потегли. Су Кий вървеше до прозореца. Влакът набра скорост. Свистенето се усили. Тя се затича. Препъна се. Блъсна се в някакъв мъж, прескочи кошница с плодове. После перонът свърши. Двете задни светлини горяха като тигрови очи в нощта. Бавно изчезнаха зад плавен завой. Когато Су Кий се обърна, перонът бе пуст.