Ян-Филип Зендкер
Да чуеш ритъма на сърцето (24)

8.

Джулия, която мислех, че познавам, в този момент щеше да скочи. Да побеснее. Щеше да нацупи устни, да хвърли гневен поглед на Ю Ба и да грабне малката си раница, без да каже дума. Или щеше да се изсмее в лицето му и да отхвърли цялата история като някаква сълзлива глупост. Щеше да си тръгне, ядосана, че е пропиляла времето си.

Нито мускул в тялото ми не трепна. Почувствах импулс да стана, но бях безсилна, сякаш това бе рефлекс от друго време. Въпреки че в момента не бях в състояние да мисля ясно или да анализирам това, което бях чула, все пак имах усещането, че разказът на Ю Ба не е измислица ако, естествено, не смятаме самата любов за измислица. Само няколко часа по-рано се числях към тази категория. Сега вече не бях сигурна. Не знаех какво да мисля за приказката на Ю Ба. Беше твърде много за мен. Трябваше да повярвам не само в това, че баща ми е бил сляп като момче, но и че е загубил ума си по едно сакато момиче. Наистина ли тази жена бе причината да напусне семейството си след тридесет и пет години? Нима бе възможно една любов да оцелее след петдесетгодишна раздяла? Струваше ми се абсурдно. В същото време неволно се сетих за нещо, което баща ми бе казал: „Няма нищо, добро или лошо, на което човек да не е способен“. Това беше реакцията му, когато узнахме, че братовчед на майка ми, ревностен католик, е имал връзка с шестнадесетгодишна гувернантка. Майка ми не можеше да го приеме. „Това не е присъщо на Уолтър“, не преставаше да повтаря тя. Баща ми мислеше, че греши. Изглежда, смяташе, че всеки е способен на всичко, или поне не би изключил определена възможност само защото си мисли, че познава човека. И настояваше, че това не е светоглед на отчаян песимист. Точно обратното, твърдеше той. Било много по-лошо да очакваме добро от хората и да се разочароваме, когато те не оправдават големите ни очаквания. Това водело до непримирима ненавист към човешкия род.

Разказът на Ю Ба бе започнал да добива правдоподобност, която не можех да отрека. Баща ми наистина имаше феноменална памет, дори в по-късна възраст, както и шесто чувство за човешките гласове. В много от чертите и маниерите, които Ю Ба описваше, започнах да разпознавам баща си. Сякаш подслушвах спор между противоречиви вътрешни гласове. Единият беше на адвокатката. Тя оставаше скептична. Искаше факти. Търсеше виновна страна, съдия, който да издаде присъда и от позицията на властта да сложи край на този фарс. Другият бе глас, който никога по-рано не бях чувала. „Почакай — казваше той, — не бягай. Ю Ба казва истината. Дори и да не я разпознаеш на пръв поглед, дори и да ти се струва странна и невероятна, не се страхувай.“

— Сигурно си гладна. — Ю Ба прекъсна мислите ми. — Позволих си волността да поръчам да приготвят нещо за нас. — Извика име, което не разбрах, и почти веднага от кухнята излезе млада жена с поднос. Направи едва забележим реверанс. Ю Ба стана и ми подаде две чинии. В едната имаше три тънки кръгли питки. В другата — ориз, кафяв сос и късчета месо. С нея ми подаде вехта бяла кърпа и изкривена тенекиена лъжица.

— Пиле с къри по бирмански. Леко пикантно. Ще го хапнем с индийски питки. Надявам се да е по вкуса ти.

Сигурно съм го погледнала недоверчиво. Ю Ба се засмя и се опита да ме успокои.

— Помолих съседката да бъде особено внимателна при приготвянето на това ястие. Зная, че нашата храна невинаги се отразява добре на гостите ни. Но дори ние не сме застраховани. Повярвай ми, и аз съм прекарал безброй часове от живота си прикован към тоалетната.

— Това не ме успокоява особено — осмелих се да изтъкна и захапах една от питките. Бях прочела в пътеводителя си, че човек трябва да внимава особено със салатите, суровите плодове, непреварената вода и леда. Питките и оризът, тъкмо напротив, се смятаха за сравнително безопасни. Опитах малко ориз със сос. Беше леко горчив и намирисваше на пръст, но не беше лош. Пилешкото бе толкова жилаво, че не можех да го сдъвча.

— Къде е баща ми? — попитах, след като известно време се хранехме мълчаливо. Въпросът прозвуча по-строго и настойчиво, отколкото бих искала. Гласът на адвокатката.

Ю Ба вдигна поглед и дълго се взира в мен. С последното парче от питката обра мазнината от чинията си.

— Все повече се приближаваш към него. Не усещаш ли? — каза той и избърса устата си със старата кърпа. Отпи глътка чай и се облегна на фотьойла си. — Мога да ти кажа с едно изречение къде е. Но след като си чакала толкова дълго, четири години, какво значение имат още няколко часа? Никога друг път няма да имаш възможността да узнаеш толкова много за баща си. Не искаш ли да чуеш как са се развили отношенията му с Ми Ми? Как тя е променила живота му? Защо е означавала толкова много за него? Защо ще промени и твоя живот?

Ю Ба не изчака моя отговор. Прокашля се да прочисти гърлото си и продължи разказа си.