Ян-Филип Зендкер
Да чуеш ритъма на сърцето (33)

17.

В живота на Ядана имаше мигове — наричаше ги вълшебни мигове, — които щеше да помни до деня на смъртта си. Например, когато за първи път видя Тин Уин. Години по-късно все още пазеше в съзнанието си ясен спомен за тази среща. Седеше на верандата на къщата си и се готвеше да плете кошница от изсушени треви. Беше късно следобед. Вече долавяше мириса и чуваше огъня на съседите, тракането на тенджери и други метални съдове. Беше сама. Съпругът и синовете й все още бяха на полето. Изведнъж Тин Уин влезе в двора. На гърба си носеше Ми Ми. Дори сега не можеше да обясни с думи какво я бе трогнало толкова. Дали младото му лице, лъчезарно като лицата на малцина възрастни, въпреки проблема с очите? Или смехът му, когато Ми Ми прошепна нещо в ухото му? Увереността, с която изкачи стълбата до верандата, стъпвайки внимателно от едно стъпало на друго, а после бе приклекнал, за да може Ми Ми да се плъзне с лекота от гърба му? Или лицето на дъщеря й, сияещо от щастие, с искрящи от радост очи като две звезди в нощта. Моментално бе разбрала, че причината за това е младият мъж.

От онзи ден Тин Уин носеше Ми Ми до дома всяка вечер. Отначало бе видимо сдържан. Оставяше Ми Ми и бързаше да им каже довиждане. Но след седмици започна да помага на Ми Ми с готвенето и да остава за вечеря.

Ядана бързо свикна да го нарича „моя най-малък син“. Колкото повече го опознаваше, толкова повече й харесваше. Харесваше неговата тактичност, загриженост и нежност към Ми Ми. Чувството му за хумор и скромността. Интуицията му. Често й се струваше, че знае как се чувстват Ядана и семейството й, преди да са разменили и дума. Тя нямаше усещането, че е съкрушен от загубата на зрението си, още по-малко с Ми Ми на гърба си. Понякога, когато ги видеше да се изкачват заедно в планината, Ядана се просълзяваше. Въпреки товара си Тин Уин вървеше изправен и с наперена походка. Не мъкнеше Ми Ми, а я носеше като ценен дар, доволен и щастлив. Тя седеше на гърба му, пееше или шепнеше в ухото му. Често разбираше по смеха, че си идват, далеч, преди да ги е видяла. Сякаш здравите очи и крака не означаваха нищо за тях.

След няколко месеца съпругът й ги нарече „братче и сестриче“ и четири години по-късно продължаваше да ги нарича така. Понякога Ядана се питаше дали просто е нехаен в подбора на думи, или наистина е неспособен да разбере това, което се разиграва пред очите му. Колкото по-дълго мислеше, толкова повече подозираше, че той наистина не вижда нищо друго и както на повечето мъже очевидно му липсва усет за някои неща, усет, който би му помогнал да прозре под повърхността.

Ми Ми и Тин Уин отдавна бяха нещо повече от брат и сестра. Ми Ми се бе превърнала в жена. Тялото й бе добило женствени форми. В радостта, която струеше от нея, нямаше нищо детинско. Това беше щастието и страстта на жена, която е обичана и желана. Тин Уин продължаваше да се държи смирено, учтиво и почтително, но гласът му, жестовете и движенията му издаваха нещо повече от загриженост и нежност. Страстта и желанието също бяха част от уравнението. Тези двама младежи се наслаждаваха на интимност, за която Ядана почти им завиждаше. Самата тя никога не бе изживявала нищо такова със съпруга си и ако трябваше да е откровена, не бе чувала за двама души, толкова близки един с друг.

Ядана се питаше дали не е време, сега, когато и двамата бяха на осемнадесет години, да повдигне въпроса за женитба. Но тъй като Тин Уин очевидно бе сирак, не беше ясно към кого би трябвало да се обърне, а всеки път, когато се опита да загатне на съпруга си за това, той продължаваше с „братчето и сестричето“. Може би просто трябваше да почака, казваше си тя, докато Ми Ми или Тин Уин я попитат. Какво значение имаха няколко месеца или дори година? Беше убедена, че е излишно да се тревожи за дъщеря си или за Тин Уин. Те бяха разкрили тайната на живота, която на нея й убягваше, но винаги бе усещала, че съществува.