Рик Риърдън
Сянката на змея (9)

8. Сестра ми, саксията

Картър

На връщане пътуването не бе от най-забавните.

Ние с Уолт се държахме за лодката, а зъбите ни тракаха и очите ни се въртяха. Вълшебната мъгла беше придобила цвят на кръв. Призрачни гласове нашепваха гневно, сякаш бяха решили да се вдигнат на бунт и да плячкосат света на сенките.

Грифонът Пъзльо излезе с усилие от Дуат по-бързо, отколкото бях очаквал. Озовахме се над доковете на Ню Джърси, а зад лодката ни се влачеше пара, тъй като грифонът едвам се движеше във въздуха. От изгрева очертанията на Манхатън в далечината блестяха като злато.

По време на пътуването с Уолт не бяхме разговаряли. Дуат заглушава всички гласове. Сега Уолт ме гледаше плахо.

— Не е зле да ти обясня някои неща — рече ми.

Не мога да кажа, че не ми беше любопитно. С напредването на болестта Уолт ставаше все по-потаен. За какво ли си беше говорил с Тот?

Но това не ми влизаше в работата. След като миналата пролет Сейди научи тайното ми име и си направи безплатна екскурзия из най-съкровените ми мисли, бях започнал да уважавам правото на всеки на личен живот.

— Виж какво, Уолт, това са си твои неща — казах аз. — Ако не искаш да ми казваш…

— Не са само мои. Трябва да знаеш какво става. Няма да бъда с вас още… още дълго.

Погледнах надолу към пристанището, под нас мина Статуята на свободата. От месеци знаех, че Уолт умира. Не ми беше станало по-лесно да го приема. Спомних си какво е казал Апоп в Далаския музей: болестта ще погуби Уолт още преди края на света.

— Сигурен ли си? — попитах аз. — Няма ли начин?…

— Анубис е сигурен — отговори той. — Разполагам с времето най-много до утре по залез-слънце.

Не ми се слушаха и други невъзможни крайни срокове. Днес до залез-слънце трябваше да спасим призрака на един магьосник злодей. Утре по залез-слънце Уолт щеше да умре. А по изгрев вдругиден при повечко късмет можехме да очакваме края на света.

Открай време не обичах да ми създават спънки. Усетех ли, че нещо е невъзможно, обикновено се опитвах още по-усърдно да го направя — от чист инат.

В този момент обаче имах чувството, че Апоп се скъсва от смях на мой гръб.

„О, не си от хората, които се отказват, така ли? — сякаш ме питаше. — А сега? Ами ако ти възложим още няколко невъзможни задачи? Сега ще се откажеш ли?“

От гняв в гърлото ми беше заседнала буца. Изритах отстрани лодката и за малко да си счупя крака.

Уолт примигна.

— Картър, всичко е…

— Само не ми казвай, че всичко е наред — сопнах се. — Не е.

Не му се ядосвах на него. Ядосвах се колко несправедливо е тъпото проклятие, колко често подвеждам хората, зависещи от мен. Родителите ми бяха загинали, за да дадат на нас със Сейди възможността да спасим света, а ето че ние бяхме на път да се издъним. В Далас десетки добри магьосници бяха загинали, защото се бяха опитали да ми помогнат. Сега щяхме да изгубим и Уолт.

Той, разбира се, беше важен за Сейди. Но и аз разчитах не по-малко на него. Уолт беше негласният ми заместник в Бруклинската къща. Другите деца го слушаха. В критични ситуации Уолт внасяше спокойствие, именно негов беше решаващият глас във всеки спор. Можех да му доверя всяка тайна — дори за изработката на статуя, с която Апоп да бъде прокълнат, нещо, което не можех да кажа на чичо. Ако Уолт умреше…

— Няма да го допусна — отсякох. — Отказвам.

В главата ми препускаха налудничави мисли: ами ако Анубис лъжеше Уолт, че му предстои да умре, за да го откъсне от Сейди? (Е, малко вероятно е. Сейди не беше чак толкова безценна.)

/_Да, Сейди, наистина го казах. Колкото да проверя дали внимаваш._/

Уолт може би щеше да се спаси — въпреки всичко. Имаше хора, оздравели като по чудо от рак. Защо същото да не важи и за древни проклятия? Дали, докато намерим противоотрова, да не го приспим и да го заместим с фигурка, както Искандар беше направил със Зия? Е, да, семейството му търсеше безуспешно от векове някакъв лек. Джаз, най-добрата ни знахарка, бе опитвала какво ли не — не помагаше нищо. Но ние може би бяхме пропуснали нещо.

— Картър — каза Уолт. — Ще ме оставиш ли да довърша? Трябва да съставим план.

— Как изобщо е възможно да си толкова спокоен? — удивих се аз.

Уолт докосна с пръсти закачения на врата му shen, същия като онзи, който беше дал на Сейди.

— От години знам, че над мен тегне проклятие. Няма да допусна то да ме спре и да не направя каквото се иска от мен. По един или друг начин ще помогна да победите Апоп.

— Как? — попитах аз. — Току-що ми каза, че…

— На Анубис му е хрумнало нещо — отвърна Уолт. — Той ми помага да осмисля силата си.

— По-точно?…

Погледнах ръцете на Уолт. Неведнъж и два пъти бях виждал как превръща в пепел предмети, като само ги докосва, например онзи криосфинкс в Далас. Тази сила не идваше от магическите му вещи. Никой от нас не я разбираше, а с напредването на болестта си Уолт явно губеше все повече способността да я направлява и именно заради това се замислих хубаво дали да го шляпна по дланта — в знак на съгласие.

Уолт разкърши пръсти.

— Анубис смята, че разбира защо притежавам тези способности. И не само това. Смята, че може би има начин животът ми да се удължи.

Новината беше толкова добра, че не се сдържах и се засмях с треперлив глас.

— Защо си мълчал досега? Той може да те излекува, така ли?

— Не — възрази Уолт. — Не да ме излекува. И е опасно. Не е правено никога досега.

— Това ли обсъждаше с Тот?

Той кимна.

— Дори и планът на Анубис да успее, може да има… странични ефекти. Които вероятно няма да ти харесат. — Уолт сниши глас. — Може да не се харесат и на Сейди.

За беда, имах развихрено въображение. Представих си, че Уолт се превръща в твар на ръба между живота и смъртта: в сбръчкана мумия, призрачна ba или в обезобразен демон. В египетската митология страничните ефекти понякога са доста крайни.

Постарах се чувствата ми да не проличат.

— Искаме да живееш. Не се притеснявай за Сейди.

Виждах от очите му, че се тревожи много за нея. Наистина, какво толкова намираше в сестра ми?

/_Стига си ме удряла, Сейди. Просто съм откровен._/

Уолт разкърши пръсти. Може би само ми се стори, но от дланите му като че ли започнаха да излизат нагънати струйки сива пара, сякаш само разговорът за странните му способности вече ги задействаше.

— Още няма да взимам решение — заяви Уолт. — Ще го направя чак с последния си дъх. Първо искам да поговоря със Сейди, за да й обясня…

Той отпусна ръка отстрани на лодката. Това беше грешка. От допира му преплетената тръстика посивя.

— Престани, Уолт! — извиках аз.

Той отдръпна ръка, но вече беше късно. Лодката стана на прах.

Стрелнахме се към въжетата. Добре че те не се разпаднаха — може би защото сега Уолт внимаваше повече. След като лодката изчезна, грифонът изписука и най-неочаквано ние с Уолт се залюшкахме под корема му, стиснали въжетата не на живот, а на смърт — докато прелитахме над небостъргачите в Манхатън, се блъскахме един в друг.

— Чакай! — креснах така, че да надвикам вятъра. — Наистина трябва да овладееш тази сила!

— Извинявай — отвърна ми той също с вик.

Ръцете ме боляха, но криво-ляво се добрахме до Бруклинската къща, без да паднем и да умрем. Грифонът ни остави на покрива, където Баст ни чакаше с отворена от изумление уста.

— Защо висите от въжетата? — попита тя.

— Защото е много забавно — изръмжах аз. — Какво ново?

Някои изпелтечи тихо иззад комините:

— Здрастииии! — Сякаш от дън земя изникна грохналият бог на Слънцето Ра. Ухили се беззъбо и продължи да крета по покрива, като мърмореше: — Невестулки, невестулки. Курабийка, курабийка, курабийка!

Бръкна в гънките на препаската и хвърли във въздуха като конфети трохи от курабийка — да, беше точно толкова гнусно, колкото и звучи.

Баст напрегна ръце и в дланите й се изстреляха ножовете. Вероятно просто по рефлекс, но тя явно се изкушаваше да наръга с тях някого, когото и да било. Без особено желание ги плъзна обратно в ръкавите си.

— Какво ново ли? — повтори. — Сега съм бавачка, благодарение на чичо ви Еймъс, който ме помоли за услуга. И shabti на Сейди ви чака долу. Отиваме ли?

 

 

За да ви обясня за Сейди и за нейния shabti, трябва да направя още един запис.

Сестра ми нямаше дарбата да майстори магически статуи. Това не я спираше да продължава с опитите. Беше й хрумнала налудничавата мисъл да създаде съвършен shabti, който да й бъде аватар, да говори с нейния глас и да върши всичко точно като робот с дистанционно управление. Всичките й предишни опити се бяха взривили или бяха превъртели и бяха подложили на голям терор Хуфу и учениците. Миналата седмица Сейди създаде вълшебен термос с топчести очи, който левитираше из стаята и се дереше:

— Да се изтреби! Да се изтреби!

Накрая ме фрасна по главата.

Нали не беше кой знае каква художничка, Сейди беше направила нещо като човешка фигурка от червени керамични саксии, които се крепяха на магия, привързани с връв и тиксо. Лицето представляваше преобърната надолу саксия, която беше разкрасена с усмивка, нарисувана с черен маркер.

— Крайно време беше! — каза съществото като саксия. Чакаше в стаята ми, където влязохме с Уолт.

Устата му не се и помръдна, но гласът на Сейди екна от вътрешността на лицето саксия, сякаш тя беше хваната в shabti като в капан. При тази мисъл се почувствах щастлив.

— Стига сте се хилили! — заповяда тя. — Виждам те, Картър. О… а, хм, здрасти, Уолт.

Докато се изправяше, чудовището с вид на саксия скърцаше и писукаше. Вдигна дебела ръка и се опита да поприглади несъществуващата коса на Сейди. Такава си е сестра ми, умира от притеснение в присъствието на момчета дори когато е направена от саксии и тиксо.

Започнахме да си разказваме кой какво е преживял. Сейди ни съобщи, че се готви нападение срещу Първи ном, което вероятно ще започне по изгрев-слънце в деня на равноденствието, и че силите на Сара Джейкъби са се съюзили с Апоп. Чудесна новина. Направо страхотна.

В замяна на това разказах на сестра си, че сме били при Тот. Споделих за показаните ми от Апоп видения за бедата, в която мама е изпаднала в Дуат (на това място чудовището потрепери), и за края на света (това изобщо не изненада Сейди). Не й споменах, че Апоп ми е предложил да ме пощади, ако му предам Ра. Не ми беше удобно да го съобщавам, при положение че Ра беше точно пред вратата и пееше песни за курабийки. Затова пък й казах за призрака злодей Сетне и че ще го съдят по залез-слънце в Залата на Съдилището.

— Чичо Вини — рече Сейди.

— Моля? — попитах аз.

— Лицето, което разговаря с мен в Далаския музей — уточни тя. — Очевидно е бил не друг, а самият Сетне. Предупреди ме, че ще опрем до помощта му, за да разберем как се прави магия за проклятие на сянка. Спомена, че трябвало да впрегне връзките си и до залез-слънце довечера да го пуснем на свобода. Имал е предвид съда. Налага се да убедим татко да го освободи.

— Нали вече ти казах, че според Тот той е психар и убиец?

Чудовището с вид на саксия се изкиска.

— Всичко ще бъде наред, Картър. Нямаме равни в това да се сприятеляваме с психари. — Тя извърна главата си саксия към Уолт. — Надявам се, че ще дойдеш и ти.

В гласа й се долавяше упрек, сякаш Сейди и досега беше разстроена, че Уолт не е бил на училищните танци, където всички са припаднали.

— Ще бъда там — обеща той. — Добре съм.

Стрелна ме с поглед — да ме предупреди, но аз нямах намерение да му противореча. Каквото и да крояха двамата с Анубис, можех да изчакам той сам да го обясни на Сейди. Да се намеся в цялата драма между Сейди, Уолт и Анубис, ми се струваше точно толкова забавно, като да се напъхам в месомелачка.

— Добре тогава — каза тя. — Довечера преди залез-слънце ще ви чакаме в Залата на Съдилището. Така ще имаме време да приключим.

— Какво ще приключвате? — полюбопитствах аз. — И кои сте тези „вие“?

Трудно ще разбереш какво се е изписало върху ухилено лице с вид на саксия, но колебанието на Сейди ми беше достатъчно.

— Вече не си в Първи ном — предположих аз. — Какво правиш?

— Имам да върша малко работа — отвърна тя. — Ще отскоча да видя Бес.

Свъсих се. Почти всяка седмица сестра ми ходеше на свиждане на Бес в старческия дом, в което нямаше нищо лошо и така нататък, но защо точно сега?

— Хм, толкова ли не разбираш, че бързаме?

— Налага се — настоя тя. — Хрумна ми нещо, което може би ще ни помогне със сянката. Няма страшно. С мен е Зия.

— Зия ли? — Беше мой ред да се притесня. Ако бях саксия за цветя, сигурно щях да си пригладя косата. — Заради това ли днес Баст наглежда Ра? Защо вие със Зия?…

— Стига си се притеснявал — скара се сестра ми. — Ще се грижа добре за нея. И не, Картър, не е говорила за теб. Нямам представа какво изпитва.

— Моля? — идеше ми да ударя Сейди-младша по керамичното лице. — Изобщо не съм казвал такова нещо!

— Стига де — укори ме Сейди. — Според мен на Зия й е все едно как си облечен. Не отиваш на среща. Само те моля поне веднъж да си измиеш зъбите.

— Ще те убия — заканих се аз.

— И аз те обичам, скъпи братко. Много благодаря!

Глинената твар се разпадна, оставяйки след себе си купчинка парчета и червено лице като грънец, което ми се хилеше.

 

 

Ние с Уолт отидохме при Баст, която стоеше отвън пред стаята. Облегнахме се на перилата, откъдето се виждаше Голямата зала, а Ра продължаваше да обикаля напред-назад по балкона и да пее на древноегипетски приспивни песни.

Долу учениците се готвеха за училище. Захапал един кренвирш от закуската, Джулиан търсеше нещо в раницата си. Феликс и Шон се караха кой чий учебник по математика е откраднал. Малката Шелби гонеше другите хлапетии, както стискаше в юмрук няколко пастела, от които хвърчаха искри във всички цветове на дъгата.

Нямах голямо семейство, а докато живеех в Бруклинската къща, изпитвах чувството, че сме десетина братя и сестри. Беше си истинска лудница, но на мен ми харесваше… от което следващото ми решение изглеждаше още по-тежко.

Споделих с Баст, че смятаме да посетим Залата на Съдилището.

— Тази работа не ми харесва — заяви тя.

Уолт успя да се усмихне.

— Има ли план, който да ти допада повече?

Баст наклони глава.

— Сега, като го спомена, не, нямам. Не съм по плановете. Аз съм котка. Но ако и половината от нещата, които съм чувала за Сетне, са верни…

— Знам — прекъснах я аз. — Но не ни остава нищо друго.

Тя сбърчи нос.

— Не искате ли да дойда и аз? Сигурни ли сте? Може би ще успея да накарам Нут или Шу да наглеждат Ра…

— Не — отсякох. — Еймъс има нужда от помощ в Първи ном. Не разполага с такава многочислена войска, че да отбие нападението и на разбунтувалите се магьосници, и на Апоп.

Баст кимна.

— Не мога да проникна в Първи ном, но ще пазя отвън. Ако Апоп дойде лично, ще вляза в битка с него.

— Той ще бъде в пълната си мощ — предупреди Уолт. — От час на час става по-силен.

Тя вдигна предизвикателно брадичка.

— Сражавала съм се с него и преди, Уолт Стоун. Познавам го по-добре от всеки друг. Освен това го дължа на семейство Картър. И на господаря Ра.

— Котенце! — възкликна Ра, който, след като изникна някъде отзад, погали Баст по главата и отскочи. — Мяу, мяу, мяу!

Докато гледах как подрипва, ми идеше да се разпищя и да метна нещо. Бяхме рискували всичко, само и само да върнем стария бог на Слънцето към живот, с надеждата да се яви божествен фараон, който може да се опълчи на равна нога срещу Апоп. А бяхме получили сбръчкан плешив трол с препаска.

Апоп беше подканил да му предам Ра, защото съм го мразел.

Постарах се да не мисля за това, но все не можех да си избия от главата образа на острова сред Морето на Хаоса: личен рай, където любимите ми хора щяха да бъдат в безопасност. Знаех, че е лъжа. Апоп нямаше да изпълни никога обещанието си. Но разбирах на какво изкушение са подложени Сара Джейкъби и Куай.

Освен това Апоп знаеше как да ме настъпи по болното място. Наистина ненавиждах Ра, задето е толкова омаломощен. Хор започна да спори с мен.

„Притрябвал ни е този стар глупак — заяви в главата ми гласът на бога на войната. — Не казвам, че трябва да го предадеш на Апоп, но той не става за нищо. Трябва да го изместим и самите ние да се качим на престола на боговете.“

Както го каза, прозвуча примамливо — такова очевидно решение.

Но не. Щом Апоп искаше да му предам бога на Слънцето Ра, значи той беше ценен по някакъв начин. Още играеше някаква роля, просто трябваше да разбера каква.

— Картър! — свъси се Баст. — Знам, че се притесняваш за мен, но родителите ти не току-така са ме спасили от бездната. Майка ти предсказа, че ще имам своя принос в решителната битка. Ако се налага, ще се сражавам с Апоп не на живот, а на смърт. Няма да му се размине.

Аз започнах да се колебая. Баст вече ни беше помогнала много. Беше на косъм от това да загине, докато се беше била с бога крокодил Собек. Беше повикала приятеля си Бес да ни подкрепи, а после бе видяла с очите си как той се превръща в куха обвивка. Беше ни помогнала да върнем на света някогашния й господар Ра, а сега я бяха хванали за негова болногледачка. Не исках да я моля да се изправя още веднъж срещу Апоп, но тя беше права. Познаваше врага по-добре от всеки друг — освен може би от Ра, докато той е бил с всичкия си.

— Добре тогава — съгласих се. — Но на Еймъс му трябва по-голяма помощ, отколкото ти можеш да му дадеш. Трябват му магьосници.

Уолт се свъси.

— Кой? След бедствието в Далас не са ни останали много приятели. Можем да се свържем със Сау Паулу и Ванкувър. Те все още са с нас, но едва ли ще заделят много хора. Притесняват се как да опазят собствените си номове.

Аз поклатих глава.

— Еймъс има нужда от магьосници, които знаят пътя на боговете. Има нужда от нас. От всички нас.

Без да казва нищо, Уолт се замисли над думите ми.

— Намекваш, че трябва да изоставим Бруклинската къща — рече накрая.

Долу малчуганите пищяха радостно, докато Шелби се опитваше да ги притегли с искрящите си пастели. Хуфу се беше разположил на полицата над камината — похапваше „Чирио“ и наблюдаваше как десетгодишният Тъкър се цели с баскетболна топка по статуята на Тот. Джаз превързваше челото на Алиса. (Тя вероятно е била нападната от онзи пакостник, термоса на Сейди, който още си се разхождаше на свобода.) Клио седеше насред всичко това и четеше книга.

За някои от тях Бруклинската къща бе първият истински дом, който някога са имали. Бяхме обещали да ги пазим и да ги учим как да използват способностите си. Сега аз бях на път да ги пратя неподготвени на най-опасната битка на всички времена.

— Картър — подхвана Баст, — те не са готови.

— Трябва да са готови — отвърнах аз. — Ако падне Първи ном, с всички е свършено. Апоп ще ни атакува в Египет, при извора на силата ни. Трябва да се обединим с Главния лектор и да му дадем отпор.

— Окончателната битка. — Уолт загледа тъжно Голямата зала, сигурно се питаше дали изобщо ще доживее тази битка. — Не трябва ли да съобщим и на другите?

— Засега не — спрях го аз. — Разбунтувалите се магьосници ще нападнат Първи ном най-рано утре. Нека децата отидат за последно на училище. Когато се приберат следобед, Баст, ги заведи в Египет. Използвай грифона Пъзльо, използвай каквато магия се наложи. Ако в Подземния свят всичко върви добре, ние със Сейди ще се присъединим към вас преди атаката.

— Ако всичко върви добре — повтори заядливо Баст. — Да, случва се често. — Тя погледна към бога на Слънцето, който се опитваше да изяде дръжката на вратата в стаята на Сейди. — Ами Ра? — попита Баст. — Щом Апоп ще нападне след два дни…

— Налага се и занапред Ра да прави нощното си пътешествие — обясних аз. — Това е част от Маат. Не можем да го нарушаваме. Но сутринта в деня на равноденствието Ра трябва да бъде в Египет. И да се изправи лице в лице с Апоп.

— Просто така? — махна Баст с ръка към стария бог. — Както е с препаската?

— Знам — признах си. — Звучи налудничаво. Но Апоп и досега смята, че Ра го застрашава. Може би, ако влезе в битка с Апоп, богът на Слънцето ще си спомни кой е. Може би ще се издигне на висотата на предизвикателството и ще стане… какъвто е бил.

Уолт и Баст не отговориха. От лицата им видях, че не са се хванали. Аз също. Ра гризеше дръжката на вратата с убийствена целенасоченост, но се съмнявах, че от него ще има някаква полза, ако той се изправеше пред Повелителя на Хаоса.

Все пак се чувствах добре, задето имам план за действие. Беше далеч за предпочитане пред това да стоя тук и да се тръшкам колко безнадеждно е положението.

— Използвай днешния ден за организация — посъветвах Баст. — Събери най-ценните свитъци, амулети, оръжия, всичко, което можем да използваме, за да помогнем на Първи ном. Съобщи на Еймъс, че отиваш при него. Ние с Уолт ще се отправим към Подземния свят и ще се срещнем със Сейди. Ще те чакаме в Кайро.

Баст стисна устни.

— Добре, Картър. Но внимавай със Сетне. Колко лош е според теб? Всъщност е десеторно по-лош.

— Ей, ние победихме бога на злото — напомних й аз.

Тя поклати глава.

— Сет е бог. Не се променя. Дори с бога на Хаоса можеш да предвидиш най-общо как ще постъпи. От друга страна, Сетне… той притежава освен могъщество непредсказуемостта на хората. Не му се доверявай. Закълни ми се.

— Колко му е — отвърнах. — Обещавам.

Уолт кръстоса ръце.

— Е, как ще се доберем до Подземния свят? Не можем да разчитаме на портали. Оставяме грифона тук, а лодката е унищожена…

— Имам предвид друга лодка — поясних аз и се помъчих да си втълпя, че идеята е добра. — Смятам да призова един стар приятел.