Рик Риърдън
Сянката на змея (11)

10. Нещата на работата на татко се объркват ужасно

Сейди

Щом наближиха пристана, Картър и Уолт ни махнаха от носа на „Египетска царица“. До тях стоеше капитанът, Окървавената секира, който изглеждаше направо ослепително в капитанската униформа, ако не броим, че имаше не глава, а напръскана с кръв двуостра секира.

— Демон — притесни се Зия.

— Да — съгласих се аз.

— Безопасно ли е?

Погледнах я с вдигната вежда.

— Разбира се, че не — промърмори тя. — Тръгнала съм да пътувам със семейство Кейн.

Над параходчето се стрелкаха членовете на екипажа във вид на светещи клъбца, които издърпаха въжетата и спуснаха мостика.

Картър изглеждаше уморен. Беше по дънки и намачкана риза, напръскана със сос от барбекю. Косата му беше мокра и сплескана от едната страна, сякаш той беше заспал под душа.

Уолт изглеждаше много по-добре, макар че всъщност не бяхме на конкурс. Беше по обичайната тениска без ръкав и долнище на анцуг и успя да се усмихне, макар и от стойката му да беше очевидно, че го боли. Талисманът shen на верижката около врата ми като че ли стана по-топъл, но може да съм вдигнала малко температура.

Ние със Зия се качихме по мостика. Окървавената секира се поклони, което си беше доста притеснително, защото можеше с главата си да цепне наполовина цяла диня.

— Добре дошла на борда, господарке Кейн — поздрави той с метален звън, дошъл от предното острие на брадвата. — На вашите услуги.

— Много благодаря — отвърнах аз. — Може ли да поговоря с теб, Картър?

Сграбчих го за ухото и го задърпах към кабината на палубата.

— Ау! — възропта той, докато го теглех.

Сигурно не беше хубаво, че постъпвам така пред Зия, но реших, че тъкмо ще й подскажа как да излезе на глава с брат ми.

Уолт и Зия дойдоха след нас в голямата трапезария. Както обикновено, махагоновата маса беше отрупана с чинии с току-що приготвена храна. Полилеите осветяваха пъстри стенописи с египетски богове, позлатените колони и тавана с богата гипсова украса.

Пуснах ухото на Картър и изръмжах:

— Ти да не си полудял?

— Ау! — викна той отново. — Какъв ти е проблемът?

— Проблемът ми е — сниших аз глас, — че пак си призовал този параход и капитана му демон, за когото Баст ни предупреди, че при първа възможност ще ни пререже гръкляните.

— Той е омагьосан да се подчинява — възрази брат ми. — Миналия път се държа добре.

— Миналия път с нас беше Баст — напомних му аз. — И ако си въобразяваш, че се доверявам на демон с името Окървавената секира повече, отколкото на…

— Ей, хора — прекъсна ни Уолт.

Окървавената секира влезе в трапезарията, като наклони главата си, за да се мушне под рамката на вратата.

— Господарю и господарке Кейн, пътуването няма да трае дълго. Ще пристигнем в Залата на Съдилището приблизително след двайсет минути.

— Благодаря ти, Окървавена секиро — отвърна Картър, като си търкаше ухото. — След малко ще дойдем при теб на палубата.

— Много добре — рече демонът. — Какви са нарежданията ви, след като пристигнем?

Притесних се — надявах се Картър да е помислил предварително. Баст ни беше предупредила, че демоните имат нужда от съвсем ясни указания и че само тогава се подчиняват.

— Ще ни чакаш, докато ние сме в Залата на Съдилището — оповести брат ми. — Щом се върнем, ще ни откараш където кажем.

— Както искате.

В гласа на Окървавената секира се долавяше разочарование — или само ми се беше сторило?

След като той се отдалечи, Зия се свъси.

— В този случай, Картър, съм съгласна със Сейди. Как можеш да вярваш на тази твар? Откъде взе кораба?

— Бил е на родителите ни — обясни брат ми.

Двамата с него се спогледахме — смятахме, че е излишно да казва повече. Мама и татко бяха плавали с корабчето по Темза към Иглата на Клеопатра в нощта, когато мама беше загинала, докато беше освобождавала Баст от бездната. След това татко беше седял покрусен в същото това помещение и компания му бяха правили само богинята котка и капитанът демон.

Окървавената секира ни беше приел за нови господари. Преди се беше подчинявал на заповедите, но това не бе особена утеха. Аз не му вярвах. Не ми харесваше, че съм на неговия кораб.

От друга страна, трябваше да се доберем някак до Залата на Съдилището. Бях гладна и жадна и както предполагах, все щях да изтърпя едно двайсетминутно пътуване, ако това означаваше да се насладя на студена „Райбина“^[1] и задушено пиле с питка.

Четиримата седнахме около масата. Докато се хранехме, сравнявахме кой какво е изживял. Като цяло това вероятно беше най-неловката двойна любовна среща в историята. Не ни липсваха страховити извънредни обстоятелства, които да обсъдим, но напрежението в помещението ни беше похлупило като смога в Кайро.

Картър не беше виждал Зия от месеци. Забелязах, че се опитва да не я зяпа. Зия явно се притесняваше, че седи толкова близо до него. Все се дърпаше в другата посока, което безспорно нараняваше чувствата му. Може би се тревожеше да не започне и тук да мята огнени топки. Колкото до мен, аз умирах от щастие, че седя до Уолт, но в същото време се притеснявах до смърт за него. Не можех да забравя как е изглеждал, омотан в светещите ивици ленен плат, с каквито повиват мумиите, и се запитах какво ли е искал да ми каже за състоянието му Анубис. Уолт се постара да го скрие, но очевидно го болеше много. Ръцете му трепереха, докато той взимаше сандвича с фъстъчено масло.

Картър ми разказа за предстоящата евакуация на Бруклинската къща, която Баст ръководеше. Сърцето ми бе направо разбито, когато си спомних за малката Шелби, за прекрасния смешен Феликс, за срамежливата Клио и всички останали, които щяха да защитават Първи ном от едно невъзможно нападение, знаех обаче, че Картър е прав. Нямахме друг избор.

Брат ми продължаваше да се колебае, сякаш чакаше Уолт да сподели някаква информация. Той пък продължаваше да мълчи. Очевидно криеше нещо. Трябваше по някакъв начин да остана насаме с него и да го попритисна за подробности.

В замяна разказах на Картър как сме ходили на свиждане в Дома за отдих. Споделих за подозренията си, че нищо чудно Еймъс да е призовал Сет, от когото да вземе допълнително сили. Зия не ме опроверга, а Картър не посрещна добре новината. Няколко минути руга и снова напред-назад из помещението, но накрая се успокои достатъчно, за да каже:

— Не можем да го допуснем. Еймъс ще бъде унищожен.

— Знам — съгласих се аз. — Но ще му помогнем най-много, като продължим напред.

Не споменах, че в старческия дом Зия е имала пропадания на паметта. Мислех, че при сегашното душевно състояние на Картър това ще му дойде в повече. Казах му обаче какво е съобщила Таурт за мястото, където може би се намира сянката на Бес.

— Развалините на Саис — свъси се той. — Струва ми се, че татко е споменавал това място. Казвал е, че от него не е останало почти нищо. Но и да можехме да намерим сянката, нямаме време. Длъжни сме да спрем Апоп.

— Дала съм обещание — настоях аз. — Пък и имаме нужда от Бес. Приеми го като пробен опит. Докато спасяваме сянката му, ще имаме възможност да упражняваме този вид магия, преди да я приложим на Апоп… хм, на обратно, разбира се. Не е изключено и да открием начин да върнем към живот Ра.

— Но…

— Сейди е права — прекъсна го Уолт.

И аз не знам кой се изненада повече, Картър или аз.

— И да получим помощта на Сетне, ще бъде трудно да хванем сянката и да я вградим в статуя — напомни Уолт. — Ще съм по-спокоен, ако първоначално опитаме с приятелски настроен обект. Ще ви покажа как се прави, докато… докато още имам време.

— Много те моля, Уолт, не говори така — рекох аз.

— Когато се изправите пред Апоп — продължи той, — ще имате само един опит и трябва от раз да направите добре магията. Не е зле да имате някакъв опит.

„Когато се изправите пред Апоп.“ Каза го съвсем спокойно, но беше ясно какво има предвид: че когато това се случи, той няма да е с нас.

Картър избута недоядената пица.

— Просто… просто не виждам как ще успеем да направим всичко навреме. Знам, Сейди, че за теб това е лична задача, но…

— Тя трябва да продължи — промълви тихо Зия. — И ти, Картър, реши веднъж да изпълняваш личната си задача точно когато беше най-напечено, нали? И се получи. — Тя го хвана за ръката. — Понякога се налага да следваш сърцето си.

Картър изглеждаше така, сякаш се канеше да глътне топка за голф. Още преди да е успял да каже нещо, се чу камбаната на кораба.

По тонколоната в ъгъла на трапезарията изпука гласът на Окървавената секира:

— Госпожи и господа, пристигнахме в Залата на Съдилището.

 

 

Черният храм си беше точно какъвто го помнех. От пристана се качихме по стълбите и тръгнахме покрай редици колони от обсидиан, крачещи в здрача. По пода и фризовете на колоните проблеснаха зловещи сцени от живота в Подземното царство: черни рисунки върху черен камък. През няколко метра уж светеха тръстикови факли, но от вулканичната пепел във въздуха не виждах много надалеч.

Докато навлизахме в храма, около нас шепнеха гласове. Видях с крайчеца на окото групи духове, които се носеха из павилиона: призрачни очертания, прикрити от дима във въздуха. Някои се движеха безцелно: плачеха тихо или отчаяни, си късаха дрехите. Други носеха купчинки свитъци от папирус. Тези призраци изглеждаха по-плътни и съсредоточени, сякаш чакаха нещо.

— Дошли са да молят — обясни Уолт. — Донесли са описани случаите си с надеждата Озирис да ги приеме. Отсъства твърде дълго… сигурно са се натрупали много случаи.

Сега той като че ли стъпваше по-леко. Очите му не бяха толкова замъглени и болката май не му тежеше толкова. Беше на крачка от смъртта и се притеснявах, че това пътуване в Подземния свят вероятно ще му дойде в повече, Уолт обаче явно се чувстваше по-добре от нас, останалите.

— Откъде знаеш? — попитах го.

Той се подвоуми.

— Не съм сигурен. Просто ми се стори… правилно.

— А призраците без свитъци?

— Бежанци — отвърна Уолт. — Надяват се тук да намерят закрила.

Не попитах от какво. Спомних си призрака от танците в Бруклинската академия, когото черните пипала бяха погълнали и бяха отвлекли в Подземния свят. Замислих се за видението, описано от Картър: майка ни, сгушена под урва някъде в Дуат, за да устои на нечистата сила в далечината, която я тегли и тегли.

— Трябва да побързаме.

Понечих да продължа нататък, но Зия ме сграбчи за ръката.

— Виж, виж — каза тя. — Ей там.

Димът се разсея. На двайсет метра от нас се издигаше тежка двойна врата от обсидиан. Пред нея беше приседнало животно с размерите на хрътка: огромен чакал с гъста черна козина, остри уши с мъх по тях и муцуна, която беше нещо средно между лисича и вълча. Очите му с цвят като на луната проблясваха в мрака.

Звярът изръмжа, но аз не се стреснах. Може да съм предубедена, но според мен чакалите са мили и гальовни, въпреки славата си, че в Древен Египет са разкопавали гробове.

— Няма страшно, това е Анубис — рекох обнадеждена. — Пак тук го срещнахме и последния път.

— Не е Анубис — предупреди Уолт.

— Как така да не е, той е — настоях аз. — Гледай!

— Недей, Сейди! — спря ме Картър, но аз вече вървях към пазача.

— Здрасти, Анубис — провикнах се. — Аз съм, Сейди.

Милият космат чакал ми се озъби. Устата му се запени. Прелестните жълти очи ми пратиха съобщение, което не можех да сбъркам: „Още една стъпка, и ще ти изгризкам главата“.

Застинах на място.

— Точно така… не е Анубис, освен ако днес няма наистина лош ден.

— Именно тук го срещнахме онзи път — напомни Картър. — Защо го няма?

— Това е един от помагачите му — престраши се да обясни Уолт. — Анубис явно е… другаде.

И този път го каза така, сякаш беше ужасно сигурен, и аз усетих как, колкото и да е странно, ме пронизва ревност. Уолт и Анубис явно бяха прекарали един с друг повече време, през което бяха разговаряли, отколкото с мен. Изведнъж Уолт се беше превърнал в пръв спец по всичко, свързано със смъртта. А аз не можех и да припаря до Анубис, без да си навлека гнева на настойника му Шу, бога на горещия въздух. Беше ужасно нечестно!

Стиснала жезъла, Зия дойде до мен.

— И сега какво? Трябва да го разгромим, за да минем, така ли?

Представих си как тя мята няколко от огнените топки — изтребители на маргаритки. Само това ни липсваше: скимтящ подпален чакал, който тича през съдилището на баща ми.

— Не — каза Уолт и излезе напред. — Чакалът само пази входа. Трябва да знае по каква работа сме тук.

— Уолт — подхвана брат ми, — ако грешиш…

Уолт вдигна ръце и се приближи бавно до чакала.

— Аз съм Уолт Стоун — представи се. — А това тук са Картър и Сейди Кейн. И Зия…

— Рашид — притече му се на помощ тя.

— Имаме малко работа в Залата на Съдилището — продължи Уолт.

Чакалът изръмжа, но този път така, сякаш питаше, а не беше враждебно настроен и не се канеше да ми изгризка главата.

— Трябва да представим едни доказателства — добави Уолт. — Информация, която има отношение към съда над Сетне.

— Уолт — прошепна Картър, — кога си станал младши съдия?

Изшътках му — да мълчи. Планът на Уолт явно се увенчаваше с успех. Чакалът наклони глава, все едно слушаше, после стана и се отдалечи с тиха стъпка в мрака. Двойната врата от обсидиан се отвори внезапно и безшумно.

— Браво на теб, Уолт — похвалих го аз. — Как успя да…

Той ме погледна и аз само дето не припаднах… За миг Уолт ми заприлича на… Не. Смесените ми чувства явно ми погаждаха номера.

— Хм, как разбра какво да кажеш?

Уолт сви рамене.

— Само предположих.

Вратата започна да се затваря точно толкова бързо, както се бе отворила.

— Не се бавете! — предупреди Картър.

Ние се втурнахме към съдебната зала на мъртвите.

 

 

В началото на есенния срок — първия за мен в американско училище — учителката ни помоли да напишем как да се свърже с родителите ни и какво работят те, в случай че могат да помогнат с Деня на кариерата. Никога дотогава не бях чувала за такъв ден. След като разбрах какво представлява, вече не можех да се спра, само се кикотех.

„Баща ти може ли да дойде и да разкаже за работата си?“, представих си как пита директорката.

„Навярно, госпожо Леърд — щях да отговоря аз. — С тази малка подробност, че е мъртъв. Е, не съвсем. По-скоро е нещо като възкръснал бог. Издава присъди на духовете на простосмъртните и дава сърцата на нечестивите на своя домашен любимец, който е чудовище. А, да, и е със синя кожа. Не се и съмнявам, че в Деня на кариерата ще обере овациите — най-вече сред учениците, които мечтаят, след като пораснат, да станат древноегипетски божества.“

Залата на Съдилището се бе променила след последното ми идване тук. Помещението отразяваше като огледало мислите на Озирис и затова често наподобяваше призрачно копие на старото жилище на семейството ни в Лос Анджелис от едно по-щастливо време, когато всички бяхме заедно.

Сега мястото беше изцяло египетско — сигурно защото татко беше на работа. Отстрани на кръглото помещение имаше каменни колони с изсечени по тях лотоси. От мангалите с вълшебен огън по стените се беше плиснала зелена и синя светлина. В средата на стаята бяха везните на справедливостта: две големи златни блюда, закрепени върху желязно Т.

Пред везните беше коленичил призракът на мъж в раиран костюм, който, притеснен, четеше от свитък. Разбрах защо е напрегнат. От двете му страни бяха застанали големи зеленокожи демони като влечуги с глави на кобри и със зловещи алебарди, които държаха над главата на призрака.

Татко се беше разположил на златен подиум в дъното на помещението, а отстрани до него стоеше египетски царедворец със синя кожа. Видех ли татко в Дуат, все се обърквах, защото в него сякаш живееха двама души едновременно. На едно равнище той си изглеждаше точно както в живота: красив мускулест мъж с шоколадова на цвят кожа, гола глава и старателно подравнена брадичка. Беше в елегантен копринен костюм и тъмен шлифер, като бизнесмен, който е тръгнал да се качва на частен самолет.

На по-дълбоко равнище обаче приличаше на Озирис, бога на мъртвите. Беше облечен като фараон, носеше сандали и бродирана ленена поличка, а по голите му гърди бяха наслагани златни и коралови гердани. Кожата му беше синя като небето. На скута му бяха сложени млатило и гега: символите на царската власт в Египет.

Колкото и странно да ми беше да виждам баща си със синя кожа и поличка, бях толкова щастлива, задето съм с него, че съвсем забравих за съдебния процес.

— Тате! — възкликнах и се спуснах към него.

(Картър твърди, че съм се държала глупаво, но нали татко беше цар! Защо да не ми е разрешено да изтичам при него и да му кажа едно „здрасти“?)

Бях преполовила пътя, когато демоните змии кръстосаха алебардите и ме спряха.

— Всичко е наред — каза татко, макар че изглеждаше леко стреснат. — Пуснете я.

Хвърлих се в обятията му и съборих гегата и млатилото върху скута му.

Той ме прегърна сърдечно, като се смееше разчувствано. За миг се почувствах отново малко момиченце, толкова сигурно ми беше в прегръдката му. После татко ме отдалечи на една ръка разстояние и аз видях колко е уморен. Беше с торбички под очите. Лицето му беше изпито. Дори мощната сива аура на Озирис, която обикновено го обграждаше като сиянието на звезда, беше отслабнала и само потрепваше.

— Сейди, любов моя — каза той напрегнато. — Защо сте дошли? Аз работя.

Постарах се да не се обиждам.

— Но, татко, важно е!

Картър, Уолт и Зия се приближиха до подиума. Лицето на татко помръкна.

— Ясно — рече той. — Първо нека приключа със съда. Застанете тук, отдясно, деца. И много ви моля, не ме прекъсвайте.

Царедворецът на татко тропна с крак.

— Това, господарю, е в пълен разрез с правилата.

Изглеждаше странно — възрастен син египтянин с огромен свитък в ръцете си. Прекалено плътен, за да е призрак, прекалено син, за да е човек, бе стар почти колкото Ра и имаше по себе си само препаска, сандали и перука, която не му беше по мярка. Лъскавата черна изкуствена коса сигурно би трябвало да изглежда мъжествено — по древноегипетски начин, но с очертаните с черен молив очи и ружа по бузите старчето приличаше на актьор, който се опитва да изиграе гротескно Клеопатра.

Навитият на руло папирус, който държеше, бе направо огромен. Преди години влязох веднъж с приятелката ми Лиз в една синагога и Петокнижието, което държаха там, си бе направо мъничко в сравнение с този свитък тук.

— Не се притеснявай, Смутителю — каза му татко. — Вече можем да продължим.

— Но, господарю…

Старецът (дали наистина се казваше Смутителя?) се развълнува толкова, че изпусна свитъка. Долният му край падна и като се разгъваше, заподскача надолу по стълбите, все едно е килим от папирус.

— О, ужас, ужас, ужас!

Смутителя се помъчи да навие документа.

Баща ми направи всичко възможно да не се усмихне. Извърна се отново към призрака в раирания костюм, който още стоеше на колене при везните.

— Извинявай, Робърт Уиндам. Можеш да довършиш с показанията.

Призракът се поклони и застана нащрек.

— Д-да, господарю Озирис.

Той си погледна записките и започна да отрича престъпленията в списъка, които не бе извършил: убийство, кражба и продажба с измама на едър рогат добитък.

Извърнах се към Уолт и прошепнах:

— Той е наш съвременник, нали? Какво търси в Съдилището на Озирис?

Леко притеснена, установих, че и този път Уолт има отговор:

— Всяка душа възприема различно задгробния живот — обясни той, — според убежденията си. Египет очевидно е направил силно впечатление на този човек тук. Като малък той сигурно е чел преданията.

— Ами ако някой не вярва в никакъв задгробен живот? — полюбопитствах аз.

Уолт ме погледна тъжно.

— Тогава не го и получава.

Синият бог, Смутителя, ни изсъска от другата страна на подиума — да не говорим. Защо когато казват на децата да мълчат, възрастните винаги вдигат шум, по-голям от онзи, който се опитват да спрат?

Призракът на Робърт Уиндам продължаваше да се защитава:

— Не съм лъжесвидетелствал срещу ближните си. Хм, съжалявам. Не мога да прочета последния ред…

— Риба — кресна сърдито Смутителя. — Крал ли си риба от свещените езера?

— Живял съм в Канзас — поясни призракът. — Така че… не.

Баща ми стана от престола.

— Чудесно. Нека претеглят сърцето му.

Един от демоните змии извади ленен вързоп с размерите на детско юмруче.

Картър, който стоеше до мен, си пое рязко въздух.

— Наистина ли сърцето му е там, вътре?

— Шшшт! — каза Смутителя толкова високо, че перуката му за малко да падне. — Доведете Поглъщачката на души.

Вратичката като за куче върху стената в дъното на помещението се отвори рязко. При нас много развълнуван дотича Амит. Клетият той, движенията му бяха доста некоординирани. Мъничките му гърди като на лъв и китките бяха гладки и гъвкави, но задната половина бе твърде къса и не толкова подвижна, като на хипопотам. Амит все се плъзгаше встрани, удряше се в колоните и преобръщаше мангалите. Блъснеше ли се в нещо, тръсваше лъвска грива и крокодилска зурла и джафкаше щастливо.

(Както винаги, Картър ми се кара. Твърди, че Амит била жена. Признавам си, не мога да докажа нито че е жена, нито че е мъж. Открай време съм смятала, че е чудовище момче. Голям палавник е, за да бъде момиче, пък и си бележи територията… но както и да е.)

— Ето те и теб, сладурче! — не се сдържах и възкликнах. — Мъничкото ми то!

Амит дотича при мен и след като скочи в ръцете ми, ме задуши с грубата си зурла.

— Господарю Озирис! — Смутителя отново изпусна долния край на свитъка, който се размота в краката му. — Това е възмутително!

— Сейди — подхвана твърдо татко, — много те моля, не наричай Поглъщачката на души „сладурче“.

— Извинявай — промърморих аз и пуснах Амит долу.

Един от демоните змии сложи сърцето на Робърт Уиндам върху везните на справедливостта. Бях виждала много картинки, на които Анубис изпълнява това задължение, и съжалих, че сега го няма. Много по-интересно щеше да бъде да гледам него, а не някакъв зъл дух змия.

Върху другото блюдо се появи Перото на истината. (Не ме карайте да започвам да ви разказвам за него.)

Везните се поразклатиха. Двете блюда спряха — почти се бяха изравнили. Призракът на райета изхлипа от облекчение. Амит пък изскимтя разочаровано.

— Направо възхитително — отбеляза баща ми. — Робърт Уиндам, установи се, че си достатъчно праведен, нищо че си инвестиционен банкер.

— Доброволни пожертвования за Червения кръст, драги! — викна призракът.

— Да, добре — отговори сдържано татко, — можеш да продължиш към задгробния живот.

Вляво от подиума се отвори врата. Демоните змии издърпаха Робърт Уиндам — да стане на крака.

— Благодаря! — кресна той, докато те го извеждаха. — И, господарю Озирис, ако имаш нужда от финансов съвет, и досега съм убеден в дългосрочната жизнеспособност на пазара…

Вратата се затвори след него.

Смутителя изсумтя възмутено.

— Ужасен човек.

Баща ми сви рамене.

— Съвременна душа, оценила по достойнство древните обичаи на Египет. Едва ли е бил чак толкова лош. — Татко се извърна към нас. — Това, деца, е Смутителя, един от съветниците ми и бог на съда.

— Моля? — престорих се аз, че не съм чула. — Какво каза, че е смутен ли?

— Казвам се Смутителя — викна ядосан богът. — Съдя онези, които са виновни в това, че са си изпускали нервите!

— Да. — Колкото и уморен да беше татко, очите му проблеснаха развеселено. — Такова беше традиционното задължение на Смутителя, въпреки че сега той е последният ми служител, помага ми с всички случаи. Навремето имаше четиридесет и двама богове, които съдеха различните престъпления, но…

— Като Горещото ходило и Огнегълтача — намеси се Зия.

Смутителя ахна.

— Откъде знаеш за тях?

— Видяхме ги — отговори тя. — В Четвъртия дом на нощта.

— Видели сте… — Смутителя за малко да изпусне целия свитък. — Господарю Озирис, трябва да ги спасим незабавно! Събратята ми…

— Ще го обсъдим — обеща татко. — Първо искам да чуя какво води децата ми в Дуат.

Ние започнахме да обясняваме, като се редуваме: за разбунтувалите се магьосници и тайния им съюз с Апоп, за нападението, което смятат да предприемат срещу Първи ном, и надеждата ни да намерим нов вид магия за проклятие, която да спре веднъж завинаги Апоп.

Някои от новините изненадаха и разтревожиха баща ни, например, че мнозина от магьосниците са избягали от Първи ном и са го оставили толкова незащитен, че ние сме пратили на помощ учениците от Бруклинската къща, а също, че Еймъс се е заиграл с могъществото на Сет.

— Не — отсече татко. — Не може да бъде! Магьосниците, които са го изоставили — непростимо! Домът на живота трябва да стои като стена зад Главния лектор. — Той понечи да се изправи. — Длъжен съм да отида при брат си и…

— Господарю — прекъсна го Смутителя, — ти вече не си магьосник. Ти си Озирис.

Татко се свъси, но пак се облегна на престола.

— Да. Да, разбира се. Продължавайте, ако обичате, деца.

Баща ни вече знаеше някои от новините. Раменете му се смъкнахме, когато споменахме духовете на мъртвите, които изчезват, и видението с мама, която се бе залутала някъде в дълбините на Дуат и се съпротивляваше срещу тъмната сила — ние с Картър бяхме сигурни, че това е сянката на Апоп.

— Търсих майка ви под дърво и камък — сподели покрусен татко. — Тази сила отнася духовете — не знам дали е сянката на Змея, или друго, но не мога да я спра. Дори не мога да я открия. Майка ви…

Лицето му стана крехко като лед. Разбрах какво му е. Години наред беше живял с вината, че не е предотвратил смъртта на мама. Сега тя отново беше в беда и макар татко да бе властелин на мъртвите, той се чувстваше безсилен да я спаси.

— Ние можем да я намерим — обещах аз. — Всичко това, татко, е взаимосвързано. Имаме план.

Обяснихме с Картър за sheut и как тя може да се използва за мощно проклятие за унищожение.

Татко се наведе напред. Очите му се присвиха.

— Анубис ли ви го каза? Разкрил е истината за sheut пред простосмъртни?

Синята му аура затрепка опасно. Никога не съм се страхувала от татко, но си признавам, този път отстъпих крачка назад.

— Е… не само Анубис.

— Помогна и Тот — уточни Картър. — А за някои неща се досетихме сами…

— Тот! — избълва баща ми. — Това познание, деца, е опасно. Прекалено опасно. Не искам да…

— Татко! — извиках аз. Май го изненадах, но накрая чашата на търпението ми преля. Беше ми дошло до гуша от богове, които ми обясняваха какво не бива и не мога да правя. — Именно сянката на Апоп притегля душите на мъртвите. Няма какво друго да е! Храни се с тях, става по-силна, докато Апоп се готви да се въздигне. — Дотогава всъщност не бях мислила за това, но докато изричах думите, ми се стори, че са истина — ужасна, но все пак истина. — Длъжни сме да намерим сянката и да я заловим — настоях. — Тогава вече можем да я използваме, за да прогоним Змея. Това е единственият ни шанс, освен ако не смяташ да използваш обичайно проклятие. Статуята е готова, остава само да го направим, нали, Картър?

Той потупа с длан по раницата си.

— Заклинанието ще ни убие — каза брат ми. — И вероятно няма да подейства. Но това е единствената ни надежда…

Зия изпадна в ужас.

— Не си ми казал, Картър! Направил си… негова статуя? Ще се жертваш, за да…

— Не — прекъсна я баща ни. Вече не беше ядосан. Наведе се сгърбен напред и се хвана за главата. — Не, права си, Сейди. И малката надежда е за предпочитане пред пълната безнадеждност. Но няма да го понеса, ако вие… — Той изправи гръб и си пое въздух в опит да си върне самообладанието. — Как мога да помогна? Предполагам, че сте дошли тук по някаква причина, ала искате от мен магия, каквато не притежавам.

— Ами да — отговорих аз, — точно това е сложното.

Но още преди да съм продължила, в помещението прокънтя звукът на гонг. Главният вход започна да се отваря.

— Господарю — намеси се Смутителя, — следващият процес!

— Не сега! — тросна се баща ми. — Не можем ли да го отложим?

— Не, господарю. — Синият бог сниши глас. — Това е процесът срещу него. Досещаш се, нали…

— Ох, в името на дванайсетте порти на нощта — изруга татко. — Този процес, деца, е много важен.

— Да — рекох. — Всъщност точно заради…

— Ще поговорим по-късно — прекъсна ме татко. — И ви моля, правете, каквото правите, но не разговаряйте с обвиняемия и не го поглеждайте в очите. Този дух е особено…

Гонгът прокънтя още веднъж. В помещението с маршова стъпка влязоха цял взвод демони, които бяха обкръжили обвиняемия. Не се налагаше да питам кой е.

Беше дошъл Сетне.

 

 

Надзирателите бяха доста страшни: шест червенокожи воини с гилотини вместо глави.

Но и от другите магически предпазни мерки си личеше, че Сетне е опасен. Около него като Сатурнови пръстени на вихрушка се въртяха светещи йероглифи — цяла колекция символи против магии от рода на „Потискам“, „Осуетявам“, „Стой, не мърдай“, „Затваряй си устата“, „Безсилен“, „И през ум да не ти минава“.

Китките на Сетне бяха вързани с ивици розов плат. Около кръста му бяха намотани други две розови ленти. Имаше и около врата му, с още две бяха прихванати глезените му, така че той ходеше като спънат кон. За случаен човек розовите панделки сигурно приличаха на нещо, взето от комплект игра с „Хелоу Кити“, но от личен опит знаех, че това са едни от най-могъщите магически окови в света.

— Седемте ленти на Хатор — прошепна Уолт. — Де да можех и аз да правя такива.

— На мен ми се намират — пророни Зия. — Но се презареждат наистина дълго. Моите ще бъдат готови чак през декември.

Уолт я погледна със страхопочитание.

Демоните с гилотините се пръснаха на ветрило около обвиняемия.

Самият той нямаше вид на човек, който ще създава неприятности и заслужава чак такава охрана. Беше нисък — не чак колкото Бес, имайте го предвид, но пак си беше дребен. Ръцете и краката му бяха кльощави. Гърдите му приличаха на ксилофон от ребра. Въпреки това Сетне издаде брадичка и се ухили самоуверено, сякаш светът му принадлежеше, а това не е никак лесно, ако си само по препаска и няколко розови ленти.

Лицето му безспорно беше същото като онова, което бях видяла на стената в Далаския музей и после още веднъж в Залата на епохите. Именно Сетне беше жрецът, принесъл в жертва бика в трепкащото видение от Новото царство.

Беше със същия орлов нос, натежали клепачи и тънки жестоки устни. Повечето жреци от дълбока древност бяха гологлави, докато Сетне беше с тъмна гъста коса, пригладена назад с помада като на конте от петдесетте години на XX век. Ако го бях срещнала на „Пикадили Съркъс“^[2] (надявам се, с повече дрехи), веднага щях да реша, че разнася флаери или продава на черно билети за представление в Уест Енд, и щях да го заобиколя. Мазен и дразнещ? Да. Опасен? Не бих казала.

Демоните с глави като гилотини бутнаха Сетне да застане на колене. На него това явно му се стори забавно. Той огледа набързо помещението и ни видя всички. Постарах се да не го гледам в очите, но си беше трудничко. Сетне ме позна и ми намигна. Кой знае как, усетих, че разчита доста добре разбърканите ми чувства и те му се виждат смешни.

Наклони глава към престола.

— Господарю Озирис, и цялата тази суматоха заради мен? Било е излишно.

Баща ми не отговори. Свъсен, даде с ръка знак на Смутителя, който затърси из свитъка и накрая намери нужното място.

— Сетне, известен още като княз Хемвасет…

— Я виж ти… — ухили ми се Сетне и аз едвам се сдържах да не му се усмихна в отговор. — От известно време не съм чувал това име. Древна история!

Смутителя изпухтя.

— Обвинен си в гнусни престъпления! Богохулствал си четири хиляди деветдесет и два пъти.

— Деветдесет и един — поправи го Сетне. — Онази шега за господаря Хор… беше си чисто недоразумение. — Той намигна на Картър. — Прав ли съм, малкият?

Откъде, да го вземат мътните, знаеше за Картър и Хор?

Смутителя продължи да рови шумно из свитъка.

— Правил си магии, воден от зли помисли, включително двайсет и три за убийства…

— Самозащита! — възкликна Сетне и се опита да разпери ръце, но лентите му пречеха.

— Включително един случай, когато са ти платили, за да убиеш с магия — продължи Смутителя.

Сетне сви рамене.

— Това пък беше самозащита за работодателя.

— Съзаклятничил си срещу трима фараони — допълни Смутителя. — Шест пъти си се опитвал да свалиш от власт Дома на живота. И най-печалното, плячкосал си шест гробници, за да откраднеш книги с магии.

Сетне се усмихна безгрижно. Погледна ме, сякаш казваше: „Чуваш ли го какви ги плещи тоя?“.

— Виж какво, Смутителю — рече той, — това ти е името, нали? Красив умен бог на правосъдието като теб… явно си преуморен от работа и недооценен. Мъчно ми е за теб, наистина. Можеш да вършиш и по-полезни неща от това да се ровиш из старата история. Пък и всички тези обвинения… вече съм отговарял за тях на предишните съдебни процеси.

— О! — обърка се Смутителя. Намести притеснен перуката си и се извърна към татко. — В такъв случай дали, господарю, да не го пуснем да си върви по живо, по здраво?

— Не, Смутителю. — Татко се наклони напред. — Задържаният употребява вълшебни думи, за да ти влияе на мислите и да изопачи и най-свещените магии на Маат. Опасен е дори вързан.

Сетне започна да си разглежда ноктите.

— Господарю Озирис, поласкан съм, но честно, тези обвинения…

— Тишина!

Татко замахна рязко към задържания. Йероглифите, които се въртяха около него, заблестяха по-ярко. Лентите на Хатор се затегнаха.

Сетне започна да се дави. Самодоволството върху лицето му се стопи, изместено от неподправена омраза. Усетих колко е разгневен. Идеше му да убие баща ми, да ни убие всички.

— Татко! — казах аз. — Много те моля, недей!

Баща ми ме погледна смръщен, явно не беше доволен, че съм го прекъснала. Щракна с пръсти и лентите, стиснали Сетне, се разхлабиха. Магьосникът призрак се закашля и се задави.

— Хемвасет, син на Рамзес — заяви спокойно баща ми, — неведнъж и два пъти си бил осъждан на забвение. Първия път успя да убедиш съда за смекчаване на присъдата, като предложи да служиш с магиите си на фараона…

— Да — потвърди задавено Сетне. Помъчи се да си върне самообладанието, но усмивката му бе изкривена от болка. — Аз, господарю, съм висококвалифицирана работна сила. Ще бъде престъпление да ме унищожиш.

— Въпреки това си избягал по пътя — напомни баща ми. — Убил си охраната и през следващите три века си сял из цял Египет Хаос.

Сетне сви рамене.

— Не беше чак толкова страшно. Беше си доста забавно.

— Бил си залавян и осъждан още три пъти — продължи баща ми. — И всеки път си се изхитрявал да се измъкнеш на свобода. А тъй като боговете отсъстват от света, си го ударил съвсем през просото, правил си каквото ти хрумне, извършвал си престъпления и си тормозел простосмъртните.

— Не е честно, господарю — възрази Сетне. — Първо, вие, боговете, ми липсвахте. Да си призная, хилядолетията без вас си бяха твърде скучни. Колкото до така наречените престъпления, е, някои биха казали, че Френската революция е била голям купон! Лично аз зная, че се забавлявах на воля. Ами ерцхерцог Фердинанд? Да си умреш от скука с него. Ако го познаваше, и ти щеше да го убиеш.

— Стига! — каза татко. — Приключих с теб. Сега в мен се е вселил Озирис. Няма да търпя злодей като теб, пък бил той и призрак. Този път номерата ти няма да минат.

Амит изджафка развълнувана. Надзирателите с гилотините размахаха нагоре-надолу остриетата, сякаш ръкопляскаха. Смутителя викна:

— Само така, само така!

Колкото до Сетне… той отметна назад глава и се засмя.

Баща ми изглеждаше вцепенен, после възмутен. Вдигна ръка, за да затегне Лентите на Хатор, но Сетне каза:

— Чакай, господарю. Там е работата, че ще опрете до номерата ми. Ако не вярваш, питай децата си. Приятелите им. Хлапаците имат нужда от помощта ми.

— Стига с тия лъжи — ревна баща ми. — Сърцето ти ще бъде претеглено — за кой ли път — и Амит ще го погълне…

— Татко! — изписках аз. — Той е прав. Имаме нужда от него.

Баща ми се извърна към мен. Направо видях как отвътре му ври и кипи. Той бе изгубил за кой ли път жена си. Беше безсилен да помогне на брат си. Всеки момент щеше да започне битка за края на света и децата му бяха на предната линия. Татко нямаше друг избор, освен да осъди справедливо този магьосник призрак. Имаше нужда да почувства, че може да направи нещо добре.

— Много те моля, татко, изслушай ме — подканих аз. — Знам, че е опасно. Знам, че ще ти бъде неприятно. Но сме дошли заради Сетне. Онова, което ти казахме преди малко за плана си… Сетне знае онова, от което имаме нужда.

— Сейди е права — включи се и Картър. — Моля те, татко. Попита как можеш да помогнеш. Възложи ни да пазим Сетне. Той е разковничето към победата над Апоп.

Щом прозвуча името на Змея, из съдебната зала задуха студен вятър. Мангалите запукаха. Амит изскимтя и сложи лапи върху муцуната си. Дори надзирателите гилотини запристъпваха притеснено от крак на крак.

— Не — отсече татко. — И дума да не става. Сетне ви влияе с магия. Той е слуга на Хаоса.

— Господарю — подхвана Сетне, изведнъж гласът му беше станал тих и почтителен. — Може да съм всякакъв, но чак пък слуга на Змея? Няма такова нещо. Не искам светът да бъде унищожен. Не печеля нищо от това. Послушай момичето. Остави го да ти изложи плана си.

Думите му проникнаха в съзнанието ми. Дадох си сметка, че Сетне използва магия и ми заповядва да говоря. Стегнах се, за да устоя на подтика. За беда, Сетне ми нареждаше да правя нещо, което обичах: да говоря. Думите започнаха да излизат едва ли не сами от устата ми: обясних, че в Далас сме се опитали да спасим книгата „Как да се разгроми Апоп“, че Сетне е разговарял там с мен, че сме намерили кутията със сянката и сме решили да използваме sheut. Разказах, че се надявам да върнем към живот Бес и да унищожим Апоп.

— Невъзможно е — заяви татко. — А и да беше възможно, на Сетне не може да се вярва. За нищо на света няма да го пусна, особено пък с децата си. Той ще ви убие при първа възможност.

— Татко, ние вече не сме деца — намеси се Картър. — По силите ни е.

Мъката по лицето на баща ми беше непоносима. Преглътнах сълзите и се приближих до престола.

— Знам, татко, че ни обичаш. — Стиснах го за ръката. — Знам, че искаш да ни защитиш, но ти рискува всичко само и само да ни дадеш възможност да спасим света. Сега е време да го направим. Друг начин няма.

— Права е — заяви Сетне така, сякаш съжаляваше, че ще вземат да го помилват. — Пък и, господарю, това е единственият начин да се спасят духовете на мъртвите, докато сянката на Апоп не ги е унищожила всичките — включително духа на жена ти.

От небесносиньо лицето на баща ми стана наситено индигово. Той се вкопчи в страничните облегалки на престола, сякаш искаше да ги изтръгне.

Помислих си, че Сетне е прекалил.

Точно тогава баща ми разхлаби хватката. Гневът в очите му беше изместен от отчаяние и глад.

— Стража — подкани той, — дайте на задържания Перото на истината. Нека го държи, докато се обяснява. Ако лъже, ще загине в пламъци.

Един от демоните гилотини дръпна перото от везните на правосъдието. Сетне дори не трепна, докато слагаха в ръцете му пламтящото перо.

— Точно така — подхвана той. — Децата ти са прави. Наистина съм разработил магия за унищожение. На теория може да се използва за унищожаването на бог… и дори на Апоп. Никога не съм опитвал. За съжаление, може да се направи само от жив магьосник. Умрях, преди да съм я изпробвал. Не че съм искал да убивам богове, господарю. Просто си мислех, че мога да я използвам, за да ги изнудвам и да ги карам да изпълняват всичките ми желания.

— Да изнудваш… боговете — изръмжа татко.

Сетне се усмихна гузно.

— Беше отдавна, в младостта ми, когато бях свърнал от правия път. При всички положения съм записал формулата в няколко екземпляра на книгата „Как да се разгроми Апоп“.

Уолт изсумтя.

— И всички те са унищожени.

— Така е — потвърди Сетне, — но са се запазили първоначалните ми записки по полетата в „Книгата на Тот“, която… която откраднах. Ето на! Честен съм. Гарантирам ви, че дори Апоп не е намерил тази книга. Скрил съм я много добре. Мога да ви покажа къде. В нея се обяснява как да откриете сянката на Апоп, как да я заловите и как да направите магията за унищожение.

— Не можеш ли просто да ни кажеш? — попита Картър.

Сетне се нацупи.

— Де да можех, млади господарю. Но не помня цялата книга от край до край. Ако сбъркам и с една-едничка дума в заклинанието… не можем да допускаме грешки. Мога обаче да ви отведа при книгата. Веднъж да стигнем при нея…

— Защо и ти ще идваш с нас? — полюбопитства Зия. — Толкова ли не можеш да ни обясниш как да я намерим?

Призракът се ухили.

— Защото, кукло, единствен аз мога да я взема. Капани, проклятия… сама знаеш. Пък и ще опрете до помощта ми, за да разчета записките. Магията е сложна! Но вие не се притеснявайте. Единственото, което трябва да направите, е да оставите тия Ленти на Хатор по мен. Зия е наясно с тези неща, нали?

— Откъде знаеш?…

— Ако започна да създавам неприятности — продължи Сетне, — можете да ме омотаете като подарък за Деня на реколтата. Но аз няма да се опитвам да бягам… поне докато не ви отведа при „Книгата на Тот“, а след това и при сянката на Апоп. Никой не познава като мен най-дълбоките равнища на Дуат. Не можете да откриете по-добър водач.

Перото на истината не реагира. Сетне не лумна в пламъци, затова предположих, че не лъже.

— Ние сме четирима — каза Картър. — Той е сам.

— С тази малка подробност, че последния път е убил всички от охраната — изтъкна Уолт.

— Значи ще внимаваме повече — отвърна брат ми. — С общи усилия би трябвало да успеем да го държим в подчинение.

Сетне се свъси.

— О, само че… нали разбирате, Сейди трябва да свърши нещо странично, нали? Да намери сянката на Бес. Всъщност добра идея.

Аз примигах.

— Така ли?

— Ами да, кукло — потвърди той. — Не разполагаме с много време. И по-конкретно, приятелят ти Уолт.

Идеше ми да го убия този призрак, но той вече беше мъртъв. Изведнъж самодоволната му усмивка ми стана страшно неприятна. Стиснах зъби.

— Продължавай.

— Уолт Стоун, извинявай, приятелю, но няма да доживееш до това да вземеш „Книгата на Тот“, да отидеш при сянката на Апоп и да използваш магията. Върху часовника ти не е останало толкова време. Но ще успееш да отидеш при сянката на Бес — това ще стане по-бързо. И ще бъде добра проверка на магията. Ако се получи, страхотно! Ако ли пък не… е, ще сме загубили само някакъв си бог джудже.

Прииска ми се да му стъпча лицето, той обаче даде знак — да имам търпение.

— Мисля да се разделим — каза. — Картър и Зия, вие идвате с мен да вземем „Книгата на Тот“. През това време Сейди отвежда Уолт при развалините на Саис, за да намерят сянката на джуджето. Ще ви дам конспект как да я хванете, но магията е само теоретична. На практика ще опрете до уменията на Уолт да изработва амулети. Ако нещо се обърка, ще се наложи той да импровизира. Успее ли, Сейди вече ще знае как се лови сянка. Ако след това Уолт умре — съжалявам, но магията, която ще направи, вероятно ще го довърши, — Сейди може да се срещне с нас в Дуат и ние ще отидем да заловим сянката на Змея. Печелят всички!

Не знаех да плача ли, да крещя ли. Запазих спокойствие само защото чувствах, че както и да реагирам, Сетне ще се забавлява много.

Той се извърна с лице към баща ми.

— Какво ще кажеш, господарю Озирис? Това е възможност да върнем жена ти, да разгромим Апоп, да възстановим душата на Бес, да спасим света! Единственото, за което моля, е, след като се върна, съдът да отчете добрите ми дела, преди да произнесе присъдата. Справедливо е, нали?

В помещението беше тихо, чуваше се само огънят, пукащ по мангалите.

Накрая Смутителя като че ли се отърси от унеса.

— Господарю… какво ще наредиш?

Татко ме погледна. Виждах, че планът му е страшно неприятен. Но Сетне го беше съблазнил с единственото, което баща ми не беше в състояние да пренебрегне — с възможността да спаси мама. Злият призрак ми беше обещал един последен ден насаме с Уолт, нещо, което исках повече от всичко, и възможността да спася Бес, второто нещо, което исках почти толкова силно. Беше събрал Картър и Зия и им беше обещал шанса да спасят света.

Беше ни хванал всички на въдицата, все едно сме риба в свещено езеро. Уж знаех, че сме изиграни, а не намирах причина да откажа.

— Нямаме друг избор, татко — рекох.

Той сведе глава.

— Да, нямаме. Дано Маат закриля всички ни.

— О, ще се позабавляваме — развесели се Сетне. — Тръгваме ли? Краят на света няма да ни чака!