Рик Риърдън
Сянката на змея (3)

2. Как си поговорих с Хаоса

Сейди

Ще се изненадате ли, ако научите, че от тук нататък нещата потръгнаха зле?

Едва ли.

Първите жертви, които дадохме, бяха пингвините на Феликс. Криосфинксовете блъвнаха огън към клетите птици, които се стопиха и се превърнаха в локвички вода.

— Не! — извика Феликс.

Помещението се разтресе, този път много по-силно.

Хуфу изпищя и се метна върху главата на Картър, при което го повали на пода. При други обстоятелства щеше да бъде смешно, аз обаче си дадох сметка, че той току-що е спасил живота на брат ми.

Подът там, където той бе стоял, се разпадна и мраморните плочи станаха на пепел, сякаш бяха натрошени с пневматичен чук. Мястото на разрушението запълзя като змия из залата: унищожаваше всичко по пътя си, всмукваше в земята експонатите, а после ги плюеше на парчета. Да… именно, запълзя като змия. Загъна се право към стената в дъното и книгата „Как да се разгроми Апоп“.

— Свитъкът! — креснах аз.

Май не ме чу никой. Картър още беше на пода и се опитваше да изтика от главата си Хуфу. Стъписан, Феликс беше приклекнал при локвите, останали от пингвините, а Уолт и Алиса се мъчеха да го издърпат, за да е по-далеч от огнедишащите криосфинксове.

Извадих полека вълшебната пръчка от колана си и извиках първата магическа дума, която ми хрумна:

— Drowah!

Във въздуха запламтяха златисти йероглифи, заповедта „Ограничи!“. Между витрината и напредващата разрушителна линия засия светеща стена:

Бях използвала заклинанието често, за да разтървавам ученици, които се боричкат, или да защитя шкафа със закуските от среднощните набези на лакомниците, но не го бях опитвала никога за нещо от такава важност.

Веднага щом невидимият пневматичен чук достигна моя щит, заклинанието започна да се разпада. Разрушението плъзна нагоре по светещата стена и я направи на парчета. Постарах се да се съсредоточа, но срещу мен работеше много по-могъща сила — самият Хаос, който нахлуваше в съзнанието ми и разваляше магията.

Ужасена, усетих, че не мога да се отскубна. Бях въвлечена в битка, която нямаше как да спечеля. Апоп накъсваше мислите ми със същата лекота, с която бе натрошил пода.

Уолт изби вълшебната пръчка от ръцете ми.

Плисна ме мрак. Аз се свлякох в ръцете на Уолт. Когато зрението ми се избистри, ръцете ми бяха обгорели и от тях се вдигаше пара. Бях прекалено стъписана, за да усещам болка. Книгата „Как да се разгроми Апоп“ беше изчезнала. Не бе останало нищо освен купчината отломъци и огромната дупка в стената, през която сякаш беше минал танк.

Имаше опасност на гърлото ми да заседне отчаяние, но около мен се струпаха приятелите ми. Уолт ме държеше здраво — да не падна. Картър извади меча. Хуфу оголи зъби и започна да лае по криосфинксовете. Алиса прегърна Феликс, който зарида върху ръкава й. След изчезването на пингвините бързо се беше обезсърчил.

— Това ли беше? — креснах на криосфинксовете. — Изгорихте свитъка и сега, както обикновено, беж да ви няма? Толкова ли ви е страх да се покажете такива, каквито сте?

В помещението отново екна смях. Криосфинксовете продължиха да стоят на вратата, без да се помръдват, но фигурките и накитите по витринките задрънчаха. Най-неочаквано златната статуя на песоглавеца, с която Хуфу беше разговарял, завъртя с мъчително скърцане глава.

— Но аз съм вездесъщ — заяви Змеят чрез устата на статуята. — Мога да унищожа всичко, което цениш… И всички, на които държиш.

Хуфу изскимтя възмутено. Метна се към песоглавеца и го преобърна. Той се превърна в разтопено езерце злато, над което се виеше пара.

Оживя друга статуя: позлатен дървен фараон с ловно копие. Очите му станаха червени като кръв. Изсечената му уста се нагъна в усмивка.

— Магията ти, Сейди Кейн, е слаба. Човешката цивилизация е остаряла и прогнила. Ще погълна бога на Слънцето и ще потопя света ти в мрак. Морето на Хаоса ще глътне всички вас.

Статуята на фараона се пръсна на парчета, сякаш енергията й бе прекалено голяма, за да се вмести в нея. Пиедесталът й се разпадна и из помещението плъзна друга линия на злодейска магия като от пневматичен чук, от която плочите по пода сякаш кипнаха. Линията се насочи към експоната при източната стена — златно ковчеже.

„Спаси го“, подкани глас вътре в мен, вероятно подсъзнанието ми или може би Изида — богинята, моя покровителка. Толкова често споделяхме мислите си, че вече ми беше трудно да съм сигурна.

Сетих се какво ми е казало лицето от стената: „Вземи златното ковчеже. То ще ти подскаже какво да правите от тук нататък.“

— Ковчежето! — креснах. — Спрете Апоп!

Приятелите ми ме зяпнаха. Сградата се разтресе от поредния взрив някъде навън. От тавана заваляха парчета гипсова мазилка.

— Тези хлапетии ли намерихте да пратите срещу мен? — попита Апоп чрез shabti от слонова кост в най-близката витрина — моряче на мъничка лодка. — Уолт Стоун… ти си най-големият късметлия. И да доживееш до сутринта, болестта ти ще те погуби преди великата ми победа. Няма да ти се налага да гледаш унищожението на света.

Уолт залитна. Изведнъж се оказа, че аз крепя него. Обгорените ръце ме боляха толкова силно, че едва се сдържах да не повърна.

Разрушителната линия се беше устремила към златното ковчеже. Алиса насочи жезъла и кресна заповед.

За миг подът застина и отново се превърна в гладък плътен син камък. Сетне се появиха нови пукнатини и Хаосът си запроправя мощно път напред.

— Смела ми Алиса — подхвана Змеят, — земята, която обичаш, ще се разпадне и ще се превърне в Хаос. Няма да има къде да стъпиш.

Жезълът на Алиса лумна. Тя се разпищя и го метна встрани.

— Престани! — кресна Феликс.

Счупи с жезъла си витрината и унищожи мъничкото моряче заедно с още десетина shabti.

Гласът на Апоп просто се премести в нефритов амулет с изображение на Изида върху един манекен наблизо.

— О, малък Феликс. Намирам те за забавен. Дали да не те взема за домашен любимец като онези смешни птици, които обичаш? Колко ли ще издържиш, преди да си изгубиш разсъдъка?

Феликс хвърли вълшебната пръчка и събори манекена.

Следата на Хаоса, която помиташе всичко по пътя си, вече бе преполовила разстоянието до ковчежето.

— Иска да вземе онова сандъче там! — успях да кажа аз. — Спасете го!

Признавам си, това не бе от най-вдъхновяващите бойни призиви, но Картър, изглежда, ме разбра. Скочи пред настъпващия Хаос и заби меча в пода. Острието потъна в мраморната плоча като в сладолед. От двете страни плъзнаха сини магически черти — версията на Картър за силово поле. Разрушителната линия се блъсна в преградата и спря.

— Клетият Картър Кейн — екна гласът на Змея, който сега се чуваше отвсякъде и скачаше от експонат на експонат, а те се пръсваха от силата на Хаоса. — Обречен си като водач. Ще рухне всичко, което се опита да съградиш.

Синята отбранителна черта на Картър затрепка. Ако не му помогнех бързо…

— Апоп! — провикнах се. — Какво още чакаш и не ме унищожиш? Направи го сега, дебела гърмяща змия!

Помещението се огласи от съсък. Сигурно трябва да спомена, че сред многото ми дарби е и да вбесявам хората. Явно действаше и на змиите.

Подът се намести. Картър изрече защитното заклинание и за малко да се строполи. Хуфу, да пребъде песоглавската му досетливост, скочи при златното ковчеже, грабна го и хукна с него.

Когато Апоп заговори отново, гласът му кънтеше от гняв:

— Така да бъде, Сейди Кейн. Време е да умреш.

Двата сфинкса с глави като на овни се размърдаха и устите им се озариха от пламъци. После те се спуснаха право към мен.

 

 

Добре че единият се подхлъзна на локвата пингвинска вода и отхвърча наляво. Другият щеше да ми прегризе гръкляна, ако точно тогава не бе нападнат от една камила.

Да, от съвсем истинска камила с естествени размери. Ако ви се струва объркващо, представете си само какво им е било на сфинксовете.

Откъде пък се е взела камила, ще попитате. Може и да съм ви споменавала за колекцията амулети на Уолт. Два от тях призоваваха гнусни камили. Вече ги бях срещала, затова не се зарадвах особено, когато пред очите ми се стрелна един тон камилска плът, която се устреми към сфинкса и се стовари върху него. Възмутен, сфинксът изръмжа и се опита да се отскубне. Камилата изсумтя и пръдна.

— Хинденбург — казах аз. Само една камила можеше да пърди така ужасно. — Защо, по дяволите, Уолт…

— Извинявай! — викна той. — Объркал съм амулетите!

При всички положения заклинанието даде резултат. Камилата не беше кой знае какъв боец, но си беше тежичка и тромава. Криосфинксът заръмжа и задраска по пода, докато се опитваше безуспешно да изтика камилата Хинденбург, която само се разкрачи, а после започна да надава тревожно крякане и да изпуска газове.

Отидох при Уолт и се постарах да се ориентирам в положението.

В помещението цареше пълен хаос — в буквалния смисъл на думата. Между експонатите на дъги се бяха извили назъбени светкавици. Подът се рушеше. Стените се напукваха. Изложените древни предмети оживяваха и нападаха приятелите ми.

Картър отблъсна другия криосфинкс, като го ръгаше с khopesh, чудовището обаче отбиваше с рога ударите му и бълваше огън.

Феликс попадна сред буря от съдини за вътрешности на мумии, които се стрелкаха към него от всички посоки, докато той ги отбиваше с жезъла си. Алиса беше заобиколена от цяло войнство мънички shabti и повтаряше отчаяна заклинания — използваше земната си магия, за да запази помещението цяло. Статуята на Анубис гонеше из залата храбрия ни песоглавец Хуфу, който стискаше златното ковчеже, и чупеше наред всичко с юмруци. Мощта на Хаоса наоколо ставаше все по-голяма. Усещах я в ушите си като надвиснала буря. С присъствието си Апоп клатеше целия музей.

Как можех да помогна на всичките си приятели едновременно, да опазя златното ковчеже и да направя така, че музеят да не се срути и да не ни затрупа?

— Сейди — подкани Уолт. — Какъв е планът?

Първият криосфинкс най-после свали от гърба си Хинденбург. Обърна се и блъвна огън към камилата, която пръдна за последно, смали се и отново се превърна в безобиден златен амулет. След това криосфинксът се обърна към мен. Не изглеждаше доволен.

— Уолт — казах аз, — пази ме.

— Разбира се. — Той огледа разколебан криосфинкса. — А ти какво ще правиш през това време?

Уместен въпрос, помислих си.

— Трябва да опазим ковчежето — отговорих аз. — То би трябвало да ни насочи. Трябва да възстановим Маат, иначе сградата ще се взриви и всички ще загинем.

— А как ще възстановим Маат?

Вместо да отговоря, се съсредоточих. Надзърнах в Дуат долу.

Трудно е да опиша какво е да виждаш света едновременно на няколко равнища — прилича малко на това да гледаш с очила за триизмерен филм и да виждаш около всичко размазани цветни аури с тази малка подробност, че аурите невинаги съответстват на предметите и образите не спират да мърдат. Магьосниците трябва да внимават, когато надзъртат в Дуат. В най-добрия случай ще започне да ви се гади леко. В най-лошия мозъкът ви ще се пръсне.

В Дуат помещението беше запълнено от навита на кълбо огромна червена змия: магията на Апоп малко по малко се разпростираше и обкръжаваше приятелите ми. Бях на път да изгубя концентрация, както и вечерята си.

— Изида! — извиках. — Малко помощ?

През мен се плисна мощта на богинята. Видях с изострените си сетива как брат ми се сражава с криосфинкса. На мястото на Картър стоеше богът воин Хор с меч, който сияеше от ярка светлина.

Съдините за вътрешностите на мумиите, които кръжаха около Феликс, бяха сърца на демони — сенки, които тракаха със зъби и се опитваха да стиснат с остри нокти малкия ни приятел. Той обаче имаше изненадващо силна аура в Дуат. Яркоморавото й сияние явно отблъскваше демоните.

Алиса бе заобиколена от пясъчна буря във вид на великан. Както напяваше заклинания, Геб, богът на Земята, вдигна ръце и започна да крепи тавана. Войнството shabti, обкръжило Алиса, пламтеше като горски пожар.

В Дуат Хуфу си изглеждаше същият, но докато подскачаше из помещението, за да се изплъзне на статуята на Анубис, златното ковчеже, което носеше, се отвори рязко. Вътре нямаше друго освен непрогледен мрак, сякаш ковчежето беше пълно с мастило на сепия.

И аз не знаех какво означава това, но точно тогава погледнах Уолт и ахнах.

В Дуат той беше омотан в трепкащи сиви ивици лен, каквито използват за мумиите. Плътта му беше прозрачна. Костите му светеха, сякаш бяха жива рентгенова снимка.

„Проклятието, тегнещо над него — помислих си аз. — Той е белязан да умре.“

И още по-страшно: криосфинксът, застанал пред Уолт, беше в епицентъра на бурята, която Хаосът бе вдигнал. От тялото му на дъги се бяха извили червени назъбени светкавици. Муцуната му като на овен се преобрази и се превърна в главата на Апоп с жълти змийски очи и остри зъби, от които капеше слюнка.

Криосфинксът се спусна към Уолт, но още преди да му се е нахвърлил, той хвърли един амулет. Пред муцуната на чудовището се пръснаха златни вериги, които се омотаха около зурлата му. Криосфинксът се препъна и се замята като куче с намордник.

— Всичко е наред, Сейди. — Гласът на Уолт прозвуча по-плътно и уверено, сякаш в Дуат момчето беше по-голямо. — Кажи заклинанието. Бързо.

Криосфинксът разкърши лапи. Златните вериги изтракаха. Другият криосфинкс беше заклещил Картър при стената. Феликс се беше свлякъл на колене и моравата му аура бе помръкнала от тъмните демони, които се въртяха на вихрушка около него. Алиса губеше битката с рушащата се зала и около нея се сипеха цели парчета от тавана. Статуята на Анубис сграбчи песоглавеца Хуфу за опашката и го вдигна с главата надолу, при което той ревна и стисна здраво златното ковчеже.

Сега или никога: трябваше да възстановя реда.

Насочих мощта на Изида и така впрегнах собствените си магически запаси, че усетих как душата ми пламва. Наложих си да се съсредоточа и изрекох най-мощната от всички божествени думи:

— Маат.

Пред мен запламтя йероглифът: дребен и ярък като мъничко слънце:

— Браво на теб! — каза Уолт. — Само така!

Беше успял да издърпа някак веригите и да стисне сфинкса за зурлата. Докато тварта се мъчеше с всички сили да се отскубне, странната сива аура на Уолт плъзна като зараза по тялото на чудовището. Криосфинксът изсъска и се загърчи. Усетих как ме лъхва миризма на тление, сякаш се е отворил гроб, и за малко да се разсея.

— Сейди — подкани Уолт, — не спирай със заклинанието!

Съсредоточих се върху йероглифа. Насочих цялата си енергия към символа за ред и съзидание. Думата засия по-ярко. Навитата на кълбо змия вече светеше по-слабо, като слънце в мъгла. Двата криосфинкса станаха на прах. Съдините за вътрешности на мумии паднаха и се натрошиха. Статуята на Анубис пусна Хуфу и той се приземи на глава. Войнството shabti застина около Алиса, а земната й магия обхвана цялото помещение, като запълни пукнатините и възстанови стените.

Усетих, че Апоп се оттегля с гневно съскане навътре в Дуат.

След миг се строполих.

 

 

— Казвах ли аз, че ще успее! — възкликна някой с добър глас.

С гласа на майка ми… но това, разбира се, беше невъзможно. Мама беше мъртва, което означаваше, че разговарям с нея само от време на време и само в Подземния свят.

Зрението ми се завърна, замъглено и мътно. Над мен се бяха надвесили две жени. Едната беше мама, русата й коса беше прихваната отзад с шнола, а наситеносините й очи искряха от гордост. Тя беше прозрачна като призрак, ала гласът й беше топъл и много жив.

— Това, Сейди, още не е краят. Трябва да продължиш.

До нея стоеше Изида в бялата си копринена рокля и с многоцветни като дъгата криле, които проблясваха отзад. Косата й беше лъскавочерна и в нея бяха вплетени нанизи диаманти. Лицето й беше красиво като на мама, но по-царствено, не така сърдечно.

Само не ме разбирайте погрешно. Ние с Изида си споделяхме мислите и благодарение на това знаех, че тя държи на мен по свой си начин, но боговете не са хора. Трудно им е да си представят, че сме нещо повече от полезни оръдия или мили домашни любимци. За боговете животът на човека е кратък почти колкото живота на малко мишле.

— Направо не мога да повярвам — заяви Изида. — Последният магьосник, призовал Маат, беше не друг, а самата Хатшепсут, и дори тя успя чак след като си сложи изкуствена брада.

Нямах представа какво означава това. Реших, че не искам да научавам.

Опитах да се размърдам, но не можах. Имах чувството, че се нося по дъното на пълна с топла вода вана и че лицата на двете жени, надвесили се над повърхността, са се нагънали от вълничките.

— Слушай ме внимателно, Сейди — подкани майка ми. — Не се обвинявай за загиналите. Когато измислиш плана, баща ти ще бъде против. Трябва да го убедиш. Кажи му, че само така ще успееш да спасиш душите на мъртвите. Кажи му… — Лицето й стана мрачно. — Кажи му, че само така той ще ме види отново. Трябва да успееш, скъпа.

Искаше ми се да попитам за какво ми говори, но бях като онемяла.

Изида ме докосна по челото. Пръстите й бяха студени като сняг.

— Да не я преуморяваме. Довиждане засега, Сейди. Бързо се приближава времето, когато ще се наложи отново да се обединим. Ти си силна. По-силна дори от майка си. С общи усилия ще управляваме света.

— По-точно, с общи усилия ще разгромите Апоп — поправи я майка ми.

— Разбира се — съгласи се Изида. — Имах предвид точно това.

Лицата им се размазаха и се сляха. Двете изрекоха в един глас:

— Обичам те.

Пред очите ми се носеше фъртуна. Всичко наоколо се промени и сега вече стоях на тъмни гробища заедно с Анубис. Не с миришещия на мухъл стар бог с глава на чакал, какъвто са го рисували по египетските гробници, а с Анубис, какъвто обикновено го виждах: тийнейджър с топли кафяви очи, разрошена черна коса и лице, което беше смехотворно, дразнещо красиво. В смисъл — ами да, все пак той си беше бог и колкото и да е несправедливо, имаше предимства. Можеше да изглежда както поиска. Защо трябваше всеки път да ми се явява точно в този вид, от който направо примирах?

— Прекрасно — успях да кажа. — Щом си тук, значи съм мъртва.

Анубис се усмихна.

— Не си мъртва, макар че ти се размина на косъм. Онова, което направи, си беше опасно.

Лицето ми пламна, после и вратът. И аз не знаех дали от смущение, дали от гняв или от радост, че виждам Анубис.

— Къде беше? — попитах го. — Половин година и нито дума.

Усмивката му угасна.

— Не ми даваха да те видя.

— Кой не ти е давал?

— Има си правила — уточни Анубис. — Наблюдават дори сега, но ти бе на крачка от смъртта и аз успях да се отскубна за няколко мига. Искам да ти кажа, че си на прав път. Виж какво липсва там. Само по този начин ще се спасиш.

— Добре — промърморих. — Благодаря ти, че не ми говориш с главоблъсканици.

Топлината, от която бяха пламнали лицето и вратът ми, достигна и до сърцето ми. То затуптя и изведнъж си дадох сметка, че откакто съм припаднала, не е било. Това едва ли беше на добре.

— Има още нещо, Сейди. — Гласът на Анубис изтъня. Образът му започна да помръква. — Трябва да ти кажа, че…

— Кажи ми го лично — подканих аз. — А не с тези привидения като за мъртъвци, тъпо е.

— Не мога. Няма да ми разрешат.

— Още говориш като малко дете. Нали уж си бог. Можеш да правиш каквото си искаш.

В очите му тлееше гняв. После той ме изненада, като се засмя.

— Бях забравил колко си дразнеща. Ще се постарая да дойда при теб… за кратко. Имаме да обсъждаме нещо. — Той се пресегна и ме докосна леко отстрани по лицето. — Вече идваш на себе си. Довиждане, Сейди.

— Не си отивай — сграбчих го аз за ръката и я притиснах до бузата си.

По тялото ми плъзна топлина. Анубис се изпари.

 

 

Отворих рязко очи.

— Не си отивай!

Обгорените ми ръце бяха в бинтове и аз стисках космата песоглавска лапа. Хуфу погледна доста объркан надолу към мен.

— Хррр?

О, страхотно! Флиртувала съм с маймуна.

Седнах, бях замаяна. Картър и приятелите ни се струпаха около мен. Залата не се беше срутила, но цялата изложба, посветена на Тутанкамон, беше в пълен хаос. Стори ми се, че скоро няма да ни поканят да се присъединим към Приятелите на Далаския музей.

— К-какво се е случило? — изпелтечих. — Колко съм била…

— Беше мъртва две минути — отговори с треперлив глас Картър. — В смисъл, че сърцето ти не биеше. Помислих си… Уплаших се, че…

Той се задави. Клетото момче. Без мен брат ми беше загубен.

/_Ох, Картър! Стига си ме щипал!_/

— Ти призова Маат — каза изумена Алиса. — Това си е направо… невъзможно.

Предполагам, че е било внушително. Трудно е с вълшебни думи да създаваш предмети и твари, например животно, стол или меч. Още по-сложно е да призоваваш стихии като огъня и водата. Но да призоваваш понятие — например Ред, — това вече е невъзможно. В онзи миг обаче ме болеше много и не ми беше до това да си се възхищавам колко съм изумителна. Чувствах се така, сякаш бях измагьосала наковалня и я бях изпуснала върху главата си.

— Успешен опит — казах. — А какво стана със златното ковчеже?

— Хррр! — Хуфу посочи гордо с ръка позлатеното сандъче наблизо, което си стоеше здраво и невредимо.

— Добър песоглавец — заявих аз. — Довечера ще получиш допълнително „Чирио“.

Уолт се смръщи.

— Но книгата „Как да се разгроми Апоп“ беше унищожена. Как ще ни помогне сандъчето? Спомена, че щяло да ни насочи…

Установих, че ми е трудно да гледам Уолт, без да изпитвам угризения на съвестта. От месеци сърцето ми се разкъсваше между него и Анубис и не беше честно Анубис да ми изниква такъв неотразим и безсмъртен в сънищата точно когато клетият Уолт излагаше на опасност живота си, за да ме защити, и от ден на ден крееше все повече. Спомних си как изглеждаше в Дуат с призрачните сиви ленени превръзки на мумия…

Не. Не можех да мисля за това. Наложих си да се съсредоточа върху златното ковчеже.

„Виж какво липсва там“, ме беше посъветвал Анубис.

Проклети богове с проклетите им главоблъсканици.

Лицето от стената — Чичо Вини — ми беше споменало, че сандъчето ще ни подскаже как да победим Апоп, стига да съм достатъчно схватлива, за да го разбера.

— Още не съм сигурна какво означава — признах си аз. — Ако тексасците ни разрешат да го вземем със себе си в Бруклинската къща… — Точно тогава се ужасих от една мисъл. Навън вече не се чуваха взривове. Само зловеща тишина. — Тексасците! — викнах. — Какво ли е станало с тях?

Феликс и Алиса се стрелнаха към изхода. Картър и Уолт ми помогнаха да стана на крака и тримата се завтекохме след тях.

Мъжете, които пазеха музея, бяха изчезнали от постовете си. Влязохме във фоайето и аз видях през стъклените стени, че в скулптурната градина се издигат стълбове бял пушек.

— Не — пророних. — Не, не.

Прекосихме на бегом улицата. Добре поддържаната морава се бе превърнала в кратер с размерите на олимпийски плувен басейн. Дъното беше осеяно с разтопени метални скулптури и натрошени камъни. Тунелите, които преди бяха водили към щабквартирата на Петдесет и първи ном, се бяха срутили като грамаден мравуняк, върху който е стъпил хулиган. По ръба на кратера се виждаха парчета официални дрехи, над които се виеше дим, натрошени чинии с царевични питки, счупени чаши за шампанско и магьоснически жезли, които се бяха превърнали в трески.

„Не се обвинявай за загиналите“, беше казала майка ми.

Зашеметена, се приближих до останките от вътрешния двор. Циментовата плоча се беше пропукала по средата и едната й половина се беше плъзнала в кратера. В кратера, до проблясващо парче сребро, се въргаляше овъглена цигулка.

Картър застана до мен.

— Не е… не е зле да претърсим — каза той. — Някой може да се е спасил.

Преглътнах, за да не се разридая. И аз не знам как, но разбрах с пълна убеденост каква е истината.

— Никой не се е спасил.

Магьосниците от Тексас ни бяха посрещнали радушно и ни бяха подкрепили. Дж. Д. Грисъм се беше ръкувал с мен и ми беше пожелал успех, а после беше хукнал да спасява жена си. Ние обаче бяхме виждали в други номове какво оставя след себе си Апоп. Картър беше предупредил Дж. Д. Грисъм: помагачите на Змея не оставят след себе си оцелели.

Приклекнах и вдигнах проблясващото парче сребро: полуразтопена тока за колан със Самотната звезда отгоре.

— Мъртви са — казах. — Всички.