Рик Риърдън
Сянката на змея (21)

20. Как седнах на един стол

Картър

Както вече казах, не ме бива много-много в заклинанията.

За да ги направиш добре, не трябва да се разсейваш, трябва да произнасяш внимателно всичко и да избереш най-подходящия момент. В противен случай нищо чудно да унищожиш и себе си, и всички на три метра от теб, или пък да се превърнеш в двуутробно.

Двойно по-трудно е да се опитваш да правиш магия заедно с друг.

Ние със Сейди, разбира се, бяхме научили думите, но всъщност нямаше как да направим предварително магията за изтребление. При такива магии разполагаш само с един опит.

След като започнахме, забелязах, че Баст и Бес се сражават със Змея, а другите ни съюзници са влезли в битки на различни равнища в Дуат. Температурата продължаваше да пада. Цепнатините по земята се разширяваха. Като пукнатини по черен свод, по небето плъзнаха червени светкавици.

Едвам удържах зъбите си — да не тракат. Насочих вниманието си към каменната фигурка на Апоп. Докато пеехме, статуята започна да пуши.

Постарах се да не мисля за последния път, когато съм чувал заклинанието. Мишел Дежарден беше загинал, докато го казваше, пък се беше изправил само пред частичното проявление на Змея, а не пред Апоп, след като той победоносно е глътнал Ра и се е извисил в цялата си мощ.

„Съсредоточи се“, подкани Хор.

Лесно му е на него. Това бе почти невъзможно заради врявата, студа и взривовете наоколо — все едно да броиш отзад напред, като започнеш от сто, докато някой ти крещи в ушите произволни числа.

Баст беше метната над главите ни и се приземи при един каменен къс. Бес ревна ядосано. Фрасна със сопата Змея по врата толкова силно, че чак очите му изтракаха в главата.

Апоп понечи да захапе Бес, той пък се вкопчи в един от зъбите му не на живот, а на смърт, след което Змеят вдигна глава и разтръска паст в опит да се отърве от бога джудже.

Ние със Сейди продължихме да напяваме. Фигурката се нагорещяваше все повече и от сянката на Змея се заизвива пара. Около нас на вихрушка се изви златиста и синя светлина: Изида и Хор правеха всичко възможно да ни защитят. Очите ми смъдяха от потта. Уж беше мразовито, а мен ме втресе.

Когато стигнахме до най-важната част от заклинанието и трябваше да изречем името на врага, най-сетне започнах да усещам истинската природа на змейската сянка. Странно как действа: понякога проумяваш какво всъщност представлява нещо чак когато го разрушиш. Sheut беше нещо повече от копие или отражение, от резервен хард диск на душата.

Сянката на човека олицетворява онова, което той завещава след себе си, следата, която оставя в света. Има хора, които почти не хвърлят сянка. Други пък хвърлят дълги плътни сенки, които не се заличават векове наред. Замислих се върху думите на призрака Сетне, че и двамата сме расли в сянката на прочутите си бащи. Сега осъзнах, че това не е било просто словесен обрат. Татко хвърляше могъща сянка, която и досега влияеше и на мен, и на целия свят.

Ако някой не хвърля никаква сянка, той няма как да е жив. Съществуванието му става безпредметно. След като премахнехме Апоп, унищожавайки сянката му, щяхме да прекъснем напълно връзката му със света на простосмъртните. Той нямаше да се въздигне никога вече. Най-после схванах защо е искал толкова силно да изгори свитъците на Сетне и се е страхувал от това заклинание.

Стигнахме до последните редове. Апоп изтръска от зъба си джуджето Бес и то се понесе отстрани на Хеопсовата пирамида.

Змеят се обърна към нас точно когато изричахме последните думи:

— Заточаваме те отвъд пустошта. Теб вече те няма.

— НЕ! — ревна Апоп.

Статуята припламна и се разпадна в ръцете ни. Сянката изчезна в облак пара и ние бяхме покосени от взривна вълна мрак.

Наследството на Змея по земята се разтресе: войните, убийствата, размириците и анархията, причинявани от Апоп още откакто свят светува, най-сетне изгубиха силата си и престанаха да хвърлят сянка върху бъдещето ни. Взривът изхвърли душите на мъртвите, хиляди призраци, затворени като в капан и смазани вътре в сянката на Хаоса. Някой прошепна в ума ми „Картър“ и аз се разхлипах от облекчение. Не виждах мама, но знаех, че тя вече е свободна. Духът й се връщаше на мястото си в Дуат.

— Късогледи простосмъртни! — Апоп се загърчи и започна да се смалява. — Вие не само убихте мен. Вие пратихте в изгнание и боговете!

Дуат започна да се срутва пласт по пласт и накрая равнините в Гиза отново бяха една обща реалност. Около нас в кръг застанаха зашеметените ни приятели, магьосниците. Боговете обаче не се виждаха никъде.

Змеят изсъска и люспите му започнаха да падат на пушещи парчета.

— Маат и Хаосът са свързани, глупаци такива! Не можете да ме изтласкате, без да изтласкате и боговете. Колкото до Ра, той ще умре вътре в мен, ще бъде смлян бавно…

Апоп беше прекъснат (в буквалния смисъл на думата), когато главата му се пръсна. Да, беше точно толкова ужасно, както и звучи. Навсякъде се разлетяха пламтящи късове влечуго. От врата на Змея се търкулна огнено кълбо. Тялото на Апоп се разпадна на пясък и пушеща пихтия, а от тях изникна Зия Рашид.

Роклята й беше разкъсана. Златният й жезъл се беше прекършил като тънка кост, тя обаче си беше жива.

Аз се завтекох към нея. Зия се препъна и напълно изтощена, се свлече върху мен.

После от пушещите остатъци от Апоп се надигна още някой — Ра.

Трептеше като мираж, докато се извисяваше над нас: мускулест старец със златиста кожа, царствени одежди и корона на фараон. Пристъпи напред и дневната светлина се завърна на небето. Стана по-топло. Пукнатините в земята се запълниха.

Богът на Слънцето ми се усмихна от високото.

— Браво на вас, Картър и Сейди. Подобно на другите богове, сега и аз трябва да се оттегля, но ви дължа живота си.

— Как така да се оттеглиш? — попитах аз с глас, който сякаш не беше моят. Беше по-плътен, по-пресипнал, но не беше и гласът на Хор. Богът на войната явно се беше махнал от съзнанието ми. — В смисъл… завинаги ли?

Ра се подсмихна.

— Когато станеш на моите години, вече ще си се научил да бъдеш по-внимателен с думата „завинаги“. Първия път, когато абдикирах от престола, си мислех, че е завинаги. Поне за малко трябва да се оттегля на небето. Отколешният ми противник Апоп беше прав. Когато Хаосът е изтласкан, трябва да се отдръпнат и боговете на реда, Маат. Такова е равновесието във вселената.

— В такъв случай… ги вземи — предложих му аз за кой ли път гегата и млатилото.

Ра поклати глава.

— Задръж ги, давам ти ги. Ти си фараон по право. И се грижи за моята фаворитка… — Той кимна към Зия. — Ще се възстанови, но й трябва подкрепа.

Около бога на Слънцето блесна светлина. Докато слънцето изгряваше над пирамидите в Гиза, около димящата следа на Змея в пустинята застанаха двайсетина магьосници.

Сейди отпусна длан върху ръката ми.

— Скъпи ми братко!

— Да?

— Размина ни се на косъм.

Както никога нямаше какво да й възразя.

 

 

Нататък денят ми е пълна мъгла. Помня, че помогнах на Зия да стигне в лечебницата на Първи ном. Счупената ми ръка зарасна за броени минути, но останах със Зия, докато Джаз не ми каза, че трябва да си тръгвам. Тя и другите знахари имаха да лекуват десетки ранени магьосници, включително русначето Леонид, което, колкото и да е изумително, се очакваше да прескочи трапа, и макар Джаз да ме смяташе за много мил, очевидно пречех.

Тръгнах през главната пещера и бях стъписан, че там е пълно с хора. Из цял свят се бяха отворили портали. Прииждаха магьосници, решили да помогнат с чистенето и да засвидетелстват подкрепата си на Главния лектор. След като тежката работа е свършена, кой не иска да присъства на купона!

Постарах се да не се огорчавам. Знаех, че много от другите номове също са водили своите битки. Апоп се беше постарал да ни раздели, за да победи. Но пак ми нагарчаше в устата. Мнозина се взираха със страхопочитание в гегата и млатилото на Ра, които и досега висяха на колана ми. Някои ме поздравяваха и ме наричаха герой. Аз продължавах нататък.

Докато минавах сергията с жезли за продан, някой каза:

— Пссст!

Погледнах към най-близката уличка. На стената се беше облегнал призракът Сетне. Стреснах се и си помислих, че халюцинирам. Беше изключено Сетне да е тук, все така в ужасното сако, с накитите и дънките, със старателно направената прическа като на Елвис и с „Книгата на Тот“ под мишница.

— Добре се справи, приятелю — провикна се той. — Аз щях да го постигна по друг начин, но и ти се справи.

Накрая излязох от вцепенението.

— Tas!

Сетне само се ухили.

— Да, приключихме с тази игра. Но ти, приятелю, не се притеснявай. Пак ще се видим.

После изчезна в облак дим.

И аз не знам колко съм стоял там, докато накрал не ме намери Сейди.

— Добре ли си? — попита ме.

Казах й какво съм видял. Тя се свъси, но не изглеждаше особено изненадана.

— Сигурно рано или късно ще се наложи да се занимаваме с този козел, но сега не е зле да дойдеш с мен. Еймъс е свикал в Залата на епохите общо събрание. — Сейди ме хвана под мишница. — И се постарай да се усмихваш, скъпи ми братко. Знам, трудно е. Но сега си пример за подражание, колкото и ужасно да е това според мен.

Направих всичко по силите си, макар че ми беше трудно да си избия от главата Сетне.

Минахме покрай доста от приятелите ни, които помагаха с възстановяването. Алиса и цял взвод магьосници, специалисти по земни магии, подсилваха стените и таваните, така че да няма опасност пещерите да се срутят върху нас.

Джулиан седеше на стъпалата пред Гадателския дом и си говореше с няколко момичета от Скандинавския ном.

— Ами да — обясняваше им, — Апоп ме видя, че се задавам с големия си боен аватар, и разбра, че с него е свършено.

Сейди завъртя очи и ме затегли нататък.

Малката Шелби и другите хлапета дотичаха ухилени и запъхтени при нас. Бяха си взели амулети от будка, където нямаше никой, и изглеждаха така, сякаш се връщаха от египетска Сирна неделя.

— Аз убих един змей — похвали се Шелби. — Голям!

— Виж ти! — възкликнах аз. — Съвсем сама ли?

— Ами да — увери ме тя. — Убий, убий, убий!

Тропна с крачета и изпод обувките й се разхвърчаха искри. После хукна, за да догони приятелите си.

— В това момиче има хляб — заяви Сейди. — Прилича на мен, когато бях малка.

Аз потреперих. Каква тревожна мисъл.

Из тунелите забиха гонгове, призоваващи всички в Залата на епохите. Когато и ние отидохме там, помещението беше направо натъпкано с магьосници, някои по наметала, други в съвременни дрехи, трети по пижами, явно бяха телепортирани направо от леглата. Точно както и преди, от двете страни на килима, между колоните трепкаха холографски завеси от светлина.

Усмихнат до уши, Феликс дотича при нас, следван по петите от цяло ято пингвини. (Ято? Орляк? Гмеж? Ох, все едно.)

— Вижте, вижте! — възкликна щастлив той. — Научих я по време на битката.

Той изрече заповед от една дума. В началото ми прозвуча като „шишкебап“, след това обаче Феликс ми заяви, че било Se-kebeb, „Направи да е студено“.

По пода изникнаха снежнобели йероглифи:

На едно място по пода с ширина към шест метра се появи дебел бял лед. Пингвините се заклатушкаха по него, като пляскаха с криле. Един от магьосниците също имаше неблагоразумието да стъпи върху леда и се подхлъзна толкова лошо, че жезълът му отхвърча.

Феликс стисна юмрук.

— Да! Намерих своя път. От мен се очаква да следвам бога на леда!

Аз се почесах по главата.

— Нима има бог на леда? Египет е пустиня. Кой е този бог на леда?

— Нямам представа! — грейна Феликс.

Плъзна се по леда и хукна заедно с пингвините си.

Тръгнахме по коридора. Магьосниците си разказваха истории, общуваха, срещаха се със стари приятели. Из въздуха се рееха йероглифи, по-ярки и плътни от всички, които бях виждал, приличаха на йероглифна супа във всички цветове на дъгата.

Накрая множеството ни забеляза. Всички в помещението замълчаха. Извърнаха се към нас със Сейди. Магьосниците се отдръпнаха, за да разчистят пътя към престола.

Докато минавахме покрай тях, повечето се усмихваха. Някои благодаряха и ни поздравяваха тихо. Дори магьосниците, които навремето се бяха разбунтували, явно ни се зарадваха. Аз обаче забелязах и че някои от събратята магьосници ни гледат гневно. Въпреки че бяхме разгромили Апоп, те още имаха съмнения за нас. Срещаха се и такива, които нямаше да престанат никога да ни мразят. Ние от семейство Кейн трябваше и занапред да си пазим гърба.

Сейди огледа тревожно насъбралите се. Досетих се, че търси Уолт. Бях се заплеснал по Зия толкова, че не бях помислил колко притеснена е сестра ми. След битката Уолт беше изчезнал заедно с другите богове. Явно сега го нямаше тук.

— Сигурен съм, че е добре — казах на сестра си.

— Шшшт — усмихна ми се тя, но очите й казваха: „Само да си посмял да ме излагаш пред всички тези хора, ще те удуша, така да знаеш“.

Еймъс ни чакаше при стъпалата пред престола. Беше се преоблякъл в ален костюм, който вървеше изненадващо добре с наметалото от леопардова кожа. В плитките му бяха вплетени късчета гранат, а очилата му бяха със стъкла с червеникав оттенък. Цветът на Хаоса? Останах с впечатлението, че Еймъс загатва за връзката си със Сет, за която всички други магьосници определено вече бяха чули.

За пръв път в историята нашият Главен лектор можеше да призове, когато си поиска, бога на злото, на могъществото и Хаоса. Заради това хората сигурно щяха да му вярват по-малко, но магьосниците бяха като боговете: уважаваха силата. Съмнявах се от тук нататък Еймъс да има затруднения да наложи властта си.

След като се приближихме, той се усмихна.

— Картър и Сейди, благодаря ви от името на Дома на живота. Вие възстановихте Маат! Апоп беше унищожен, а Ра отново се въздигна на небето, този път обаче победоносно. Браво на вас!

Залата се огласи от бурни ръкопляскания и викове. Десетки магьосници вдигнаха жезлите и изстреляха мънички фойерверки.

Еймъс ни прегърна. После се отдръпна и ми показа с ръка престола. Надявах се Хор да ме насърчи, но изобщо не чувствах присъствието му.

Опитах да овладея дишането си. Този стол беше празен от хилядолетия. Откъде можех да бъда сигурен, че изобщо ще издържи тежестта ми? Ако престолът на фараоните се счупеше под царския ми задник, това щеше да бъде страхотна поличба.

Сейди ме побутна.

— Хайде, върви. Не изглупявай!

Качих се по стъпалата и се отпуснах на престола. Старият стол изскърца, но издържа.

Плъзнах поглед към насъбралите се магьосници.

Хор го нямаше да ме подкрепи. Но кой знае защо, това не ме смущаваше. Взрях се в трепкащите завеси светлина — Новата епоха, която сияеше в мораво — и изпитах чувството, че това все пак ще бъде време на добри неща.

Мускулите ми започнаха да се разхлабват. Изпитах чувството, че съм излязъл от сянката на бога на войната, точно както бях излязъл от сянката на баща си. Намерих думите.

— Приемам престола. — Вдигнах гегата и млатилото. — Ра ми даде власт, за да поведа във време на криза боговете и магьосниците, и аз ще направя всичко по силите си. Апоп беше прогонен, но Морето на Хаоса си е неизменно тук. Видях го с очите си. Неговите сили винаги ще се домогват да подкопаят Маат. Не можем да смятаме, че всичките ни врагове са изчезнали.

Тълпата се размърда притеснено.

— Но засега сме в мир — добавих аз. — Можем да съградим наново Дома на живота и да го разширим. Ако пак избухне война, аз ще бъда тук като Окото на Хор и като фараон. Но като Картър Кейн… — Изправих се и оставих върху престола гегата и млатилото. Слязох от подиума. — Като Картър Кейн съм си дете, което има да наваксва много. Имам да ръководя своя си ном в Бруклинската къща. Трябва и да завърша гимназия. Затова ще преотстъпя всекидневното управление на онзи, комуто то принадлежи по право — на Главния лектор Еймъс Кейн, наместник на фараона.

Той ми се поклони, от което се почувствах малко странно. Множеството изръкопляска бурно. Не знаех дали ме одобряваха, или просто им е олекнало, че няма всеки ден да получават заповеди от едно хлапе, качило се на престола. При всички положения нямаше особено значение.

Еймъс прегърна още веднъж мен и Сейди.

— Гордея се с вас двамата — заяви. — Скоро ще поговорим, но сега елате… — Той показа с ръка отстрани на подиума, където във въздуха се беше отворила врата от мрак. — Родителите ви биха искали да ви видят.

Сейди ме погледна притеснена.

— Ъхъ.

Аз кимнах. Странно, в миг от фараон на всемира се превърнах в малчуган, изплашен, че ще му се скарат. Колкото и да ми се искаше да се видя с родителите си, не бях изпълнил важно обещание, което бях дал на баща си… Бях изгубил от поглед опасен затворник.

 

 

В Залата на Съдилището се вихреше купон. Амит Поглъщачката тичаше около везните на справедливостта и джафкаше щастлива — беше си нахлупила тривърха шапка и крокодилска глава. Демоните с гилотини вместо глави си се излежаваха с чаши, пълни с нещо, което приличаше на шампанско. Не проумявах как могат да пият с тия гилотинести глави, но не исках да узнавам. В добро настроение беше дори синият бог от съда, Смутителя. Перуката му като на Клеопатра беше климнала на една страна върху главата му. Дългият му свитък се беше разгънал до средата и се влачеше из стаята, но Смутителя се смееше и си бъбреше с другите богове от съда, спасени от Дома за отдих. Огнегълтача и Горещото ходило бяха пуснали върху папируса му тлеещи въглени, а той или не забелязваше, или нехаеше.

Татко седеше на престола си в дъното на залата и държеше за ръце призрака на мама. Вляво от подиума свиреше джазов оркестър, който се състоеше от духове от Подземния свят. Бях почти сигурен, че съм познал Майлс Дейвис, Джон Колтрейн и неколцина други любимци на татко от едно време. Имаше си и предимства да си бог на Подземното царство.

Татко ни повика да отидем при него. Не изглеждаше ядосан, което беше добър знак. Промушихме се през навалицата щастливи демони и богове на съда. Амит изджафка на Сейди и замърка, когато тя я почеса по врата.

— Деца — каза татко и протегна ръце.

Стана ми странно, че ни нарича така. Вече не се чувствах дете. От децата не се иска да се сражават със змейове на Хаоса. Те не предвождат войски, за да предотвратят края на света.

Ние със Сейди прегърнахме татко. Не можех, разбира се, да притисна до себе си мама, понеже тя беше призрак, но бях щастлив да видя, че е в безопасност. Ако не броим сияйната аура около нея, си изглеждаше както приживе: в дънки, тениска с ankh отпред и руса коса, прибрана под кърпа. Ако не гледах право в нея, преспокойно можех да я сбъркам със Сейди.

— Спасила си се, мамо — казах. — Как?…

— Благодарение на вас двамата. — Очите й проблеснаха. — Държах се, доколкото можех, но сянката беше твърде силна. Бях погълната заедно с много други духове. Ако не бяхте унищожили sheut и не ни бяхте пуснали на свобода, щях да бъда… хм, всъщност вече е все едно. Направихте невъзможното. Много се гордеем.

— Да — съгласи се татко и ме стисна за рамото. — Вие постигнахте всичко, за което се бяхме трудили и на което се бяхме надявали. Надминахте най-смелите ни очаквания.

Аз се поколебах. Дали беше възможно той да не знае за Сетне?

— Татко — подхванах, — хм… не успяхме във всичко. Изгубихме затворника. И досега не проумявам как е избягал. Беше вързан и…

Татко вдигна ръка, за да ме спре.

— Чух. Може да не узнаем никога как е избягал Сетне, но вие не се обвинявайте.

— Защо да не се обвиняваме? — намеси се и Сейди.

— Сетне се изплъзва от цяла вечност — обясни татко. — Надхитрявал е богове, магьосници, простосмъртни и демони. Когато ти позволих да го вземеш със себе си, подозирах, че все ще намери начин да ти избяга. Просто се надявах да го удържиш достатъчно дълго, за да ти помогне. И ти успя.

— Той ни отведе при сянката — признах аз. — Но освен това открадна „Книгата на Тот“.

Сейди прехапа устна.

— Опасно нещо е тази книга. Сетне наистина не може да направи сам всички магии, защото е призрак, ала въпреки това може да напакости по най-различни начини.

— Пак ще го намерим — обеща татко. — Но засега нека отпразнуваме победата ви.

Мама се пресегна и прокара призрачна ръка през косата на Сейди.

— Може ли да ми отделиш един миг, скъпа? Искам да обсъдя нещо с теб.

Не знаех за какво става дума, но Сейди тръгна след мама към джазовия оркестър. Чак сега забелязах, че двама от музикантите призраци ми се струват много познати и някак неуместни тук. Зад хавайската китара седеше едър червенокос мъж в дрехи, каквито са носели в Дивия запад, и усмихнат, си тактуваше с ботуши и се редуваше с Майлс Дейвис да свири сола. До него имаше красива руса жена, която свиреше на цигулка и от време на време се навеждаше да целуне по челото червенокосия мъж. Дж. Д. Грисъм и жена му Ан от Далаския музей най-после бяха намерили увеселение, което никога нямаше да се налага да свършва. За пръв път чувах хавайска китара и цигулка с джазов оркестър, но при тях някак си се получаваше. Еймъс сигурно беше прав: и музиката, и магията имаха нужда от малко хаос в реда.

Докато мама и Сейди разговаряха, очите на сестра ми се разшириха. Лицето й стана сериозно. После тя се усмихна свенливо и се изчерви, което изобщо не беше в неин стил.

— Добре се справи в Залата на епохите, Картър — каза татко. — От теб ще излезе чудесен водач. Мъдър.

Не знаех откъде е разбрал за речта ми, но на гърлото ми заседна буца. Татко не раздава току-така комплименти. Сега, когато отново бях с него, си спомних колко по-лесен е бил животът, докато сме пътували заедно. Той винаги знаеше как да постъпи. Аз винаги можех да разчитам на присъствието му, с което да ме успокои. До навечерието на онази Коледа в Лондон, когато татко изчезна, не си бях давал сметка колко съм разчитал на него.

— Знам, тежко е, но ти ще поведеш семейство Кейн към бъдещето — каза баща ми. — Наистина излезе от сянката ми.

— Не докрай — възразих аз. — И не го искам. В сравнение с други бащи, хвърляш доста дебела сянка.

Той се засмя.

— Ще бъда тук, ако имаш нужда от мен. Никога не се съмнявай в това. Но както каза и Ра, сега, след като Апоп беше унищожен, на боговете ще им бъде по-трудно да се свързват със света на простосмъртните. Както се оттегля Хаосът, така трябва да се оттегли и Маат. Въпреки това не смятам, че често ще опираш до помощ. Справяш се и със собствени сили. Сега не аз, а ти хвърляш дълга сянка. Домът на живота ще те помни през идните епохи.

Той ме прегърна още веднъж и беше лесно да забравя, че е бог на мъртвите. Просто беше моят баща: сърдечен, жив и силен.

Сейди се върна, изглеждаше малко стъписана.

— Какво? — попитах я аз.

Тя се засмя ей така, без видима причина, после пак стана сериозна.

— Нищо.

До нея застана мама.

— Вие двамата вървете. Бруклинската къща ви чака.

До престола изникна друга врата от мрак. Ние със Сейди минахме през нея. Както никога, не се притеснявах какво ни чака от другата страна. Знаех, че се прибираме вкъщи.

 

 

Животът се върна изненадващо бързо към нормалния си ритъм.

Ще предоставя на Сейди да ви разкаже за събитията в Бруклинската къща и собствената й драма. А аз ще избързам напред, към интересната част.

/_Ох! Нали уж се разбрахме: без щипане!_/

Половин месец след битката с Апоп ние със Зия отидохме в кафенето на „Мол ъф Америка“ в Блумингтън, щата Минесота.

Защо там ли? Бях чувал, че той е най-големият в Съединените щати, и реших да започнем на едро. Лесно стигнахме през Дуат. Грифонът Пъзльо с удоволствие кацна на покрива и се зае да хапва замразени пуйки, а ние със Зия тръгнахме да разглеждаме мола.

/_Точно така, Сейди. На първата ни истинска среща качих Зия на лодка, теглена от превъртял грифон. Какво толкова? Да си рече човек, че твоите срещи не са странни!_/

Та когато влязохме в кафенето, Зия направо зяпна от учудване.

— Богове на Египет…

Изборът бе направо зашеметяващ. Понеже така и не можехме да решим какво да си поръчаме, си взехме по малко от всичко: китайска и мексиканска кухня (мачо начос), пица и сладолед — четирите основни хранителни групи. Седнахме на маса, откъдето се виждаше лунапаркът в средата на мола.

В кафенето имаше много други деца. Доста от тях ни заглеждаха. Е… не точно мен. Зазяпваха се предимно по Зия и се чудеха какво прави такова момиче с момче като мен.

След сражението тя се беше възстановила добре. Беше облечена в рокля без ръкав от бежов лен с проста кройка и на краката беше с черни сандали — никакъв грим, никакви накити, ако не броим златния скарабей на врата й. Изглеждаше много по-красива и зряла от другите момичета в мола.

Дългата й черна коса беше завързана отзад на опашка, само един кичур беше прибран зад дясното й ухо. Зия открай време си беше с искрящи кехлибарени очи и топла мургава кожа, но откакто в нея се беше вселил Ра, сякаш сияеше още повече. Усещах през масата топлината й.

Тя ми се усмихна над купичката китайски спагети.

— Значи това правят типичните американски тийнейджъри, така ли?

— Ами… в общи линии — отвърнах аз. — Макар че според мен и двамата не се вписваме в категорията „типични“.

— Дано.

Докато я гледах, ми беше трудно да мисля спокойно. Ако ми беше казала да скоча през перилата, сигурно щях да го направя.

Зия намота спагетите около вилицата.

— Картър, не сме говорили много за… сещаш се, за това, че съм Окото на Ра. Предполагам, че за теб е било много странно.

Виждате ли? Типичен разговор между тийнейджъри в мол.

— Ей, влизам ти в положението — заявих аз. — Не беше странно.

Тя вдигна вежда.

— Добре де, странно беше — признах си. — Но Ра имаше нужда от помощта ти. Ти беше изумителна. Оттогава говорила ли си с него?…

Зия поклати глава.

— Точно както обясни самият Ра, той се оттегли от света. Съмнявам се някога отново да съм негово Око… освен ако не се изправим пак пред края на света.

— При нашия късмет, значи след няколко седмици.

Зия се засмя. Харесваше ми как се смее. Харесваше ми и малката къдрица зад ухото й.

(Сейди твърди, че съм ставал за смях. Сякаш е по-различна от мен.)

— Имах среща с чичо ти Еймъс — сподели Зия. — Сега той може да разчита на голяма помощ в Първи ном. Смята, че ще ми се отрази добре да прекарам известно време далеч от там, да се опитам да живея по-обикновено.

Сърцето ми се сви и спря за миг.

— В смисъл да напуснеш Египет ли?

Тя кимна.

— Сестра ти предлага да остана в Бруклинската къща, да ходя в американско училище. Каза… как ли се изрази? „Американците са си странни птици, но с времето ще свикнат с теб.“

Зия се пресегна отстрани на масата и ме хвана за ръката. Усетих, че към двайсетина момчета ме гледат завистливо от другите маси в кафенето.

— Ти нали не възразяваш да остана в Бруклинската къща? Мога да помагам в обучението на малките. Но ако се притесняваш…

— Да! — отвърнах прекалено високо. — По-точно не възразявам. Да, ще ми бъде приятно. Доста. Даже много. Ще бъде страхотно.

Зия се усмихна. Температурата в кафенето сякаш скочи с още два-три градуса.

— Значи „да“?

— Да. Ако не се притесняваш ти де. Не искам да си като на тръни или…

— Картър! — каза тя тихо. — Млъквай.

Наведе се през масата и ме целуна.

Направих каквото ми беше наредила, не се наложи да прибягвам до магия. Млъкнах.