Рик Риърдън
Сянката на змея (6)

5. Танц със смъртта

Сейди

Браво на теб, Картър. Поне имаш благоразумието да ми даваш микрофона за важните неща.

Така де, само си повтаря какви планове имал за Апокалипсиса, а не прави никакви планове за танцовата забава в училище. Степенува по важност нещата, както му дойде.

Не смятам, че съм постъпила егоистично, като съм поискала да отида на танците. Имахме, разбира се, сериозни задачи. Точно заради това настоях първо да се позабавляваме. Учениците ни имаха нужда от нещо, което да повдигне бойния им дух. Имаха нужда от възможността да са деца като всички останали, да имат приятели и живот извън Бруклинската къща: нещо, заради което да си заслужава да се бият. Дори войската се сражава на бойното поле по-добре, когато е имала почивка, за да се позабавлява. Сигурна съм, че го е казал някакъв пълководец.

По залез-слънце бях готова да поведа в битка войската си. Бях избрала доста хубава черна рокля без презрамки, бях сложила в русата си коса черни изкуствени кичури и бях с тъмен грим, създаващ впечатлението, че току-що съм станала от гроба. За да ми е лесно да танцувам, бях с обувки без ток (каквото и да разправя Картър, не ходя с кубинки непрекъснато, само деветдесет на сто от времето), бях си сложила сребърния амулет tyet от кутийката с бижутата на мама и медальон с египетския символ за вечност shen, който Уолт ми беше подарил за последния рожден ден.

В колекцията си от талисмани той имаше същия и така в спешни случаи двамата можехме да се свързваме чрез магия и да се призоваваме един друг.

За съжаление, амулетите shen не означаваха, че ходим само по любовни срещи. И че изобщо ходим по срещи. Мисля, че ако Уолт ме беше поканил, нямаше да откажа. Беше направо невероятен, всъщност по свой си начин съвършен. Ако го бях насърчила малко, може би щях да се влюбя в него и да успея да забравя другото момче, бога.

Но Уолт беше в предсмъртна агония. Кой знае защо, беше решил, че при тези обстоятелства не е честно спрямо мен да започваме връзка. Сякаш това щеше да ме спре. И така, бяхме в нещо като задънена улица, която направо ме влудяваше: флиртувахме, говорехме си с часове, няколко пъти дори свалихме гарда и се целунахме, накрая обаче Уолт неизменно се затваряше в себе си и ме отпращаше.

Защо не можеше всичко да е по-просто?

Отварям дума за това, защото буквално се сблъсках с Уолт, докато слизах по стълбите.

— О! — възкликнах. Точно тогава забелязах, че Уолт още е по старата тениска без ръкав и по дънки и че е без обувки. — Още ли не си готов?

— Няма да дойда — оповести той.

Зяпнах го от изумление.

— Моля? Защо?

— Сейди… Вие с Картър ще имате нужда от мен, когато отидете при Тот. Ако искам да издържа, трябва да си почина.

— Но…

Наложих си да млъкна. Не беше хубаво да го притискам. Не ми трябваше магия, за да видя, че наистина го боли.

Разполагахме с вековни познания за лечебните магии, но каквото и да опитвахме, като че ли нищо не помагаше на Уолт. Питам ви: за какво ти е да си магьосница, ако не можеш да махнеш с вълшебната пръчка и да направиш така, че хората, които обичаш, да се почувстват по-добре?

— Хубаво — рекох. — Аз… просто се надявах, че…

Каквото и да кажех, щеше да прозвучи невъзпитано. Исках да танцувам с Уолт. Богове на Египет, бях се облякла така заради него. Обикновените момчета в училище сигурно бяха свестни, но в сравнение с Уолт (да, да, добре, или с Анубис) изглеждаха доста повърхностни. Колкото до другите момчета от Бруклинската къща, сигурно щях да се почувствам странно, ако тръгнех да танцувам с тях — все едно да танцуваш с братовчедите си.

— Мога да остана — предложих, но сигурно не съм го казала много убедено.

Уолт успя да се усмихне едва-едва.

— Не, върви, Сейди. Наистина. Сигурен съм, че когато се върнете, ще се чувствам по-добре. Забавлявай се.

Той мина покрай мен и тръгна да се качва по стълбите.

Аз си поех няколко пъти дълбоко въздух. Искаше ми се да остана и да се грижа за Уолт. Струваше ми се, че няма да постъпя хубаво, ако отида без него.

Точно тогава погледнах надолу към Голямата зала. Децата от по-горните класове се шегуваха и си говореха, бяха готови да тръгваме. Ако не отидех, и те сигурно щяха да се почувстват длъжни да останат.

Изпитах чувството, че съм глътнала мокър цимент. Изведнъж се изпариха цялата радост и вълнението от вечерта. От месеци се мъчех да свикна с живота в Ню Йорк след толкова години в Лондон. Бях принудена да търся равновесие между живота си на млада магьосница и предизвикателствата на това да съм най-обикновена ученичка. Сега, точно когато танцовата забава като че ли ми даваше възможността да съчетая двата свята и да се позабавлявам навън, надеждите ми бяха попарени. Пак щеше да се наложи да отида и да се преструвам, че ми е забавно. Но щях да го правя единствено по задължение, така че другите да се почувстват по-добре.

Запитах се дали така се чувстваш и когато пораснеш. Ужас!

Единственото, което ме развеселяваше, беше Картър. Той изникна от стаята си, облечен като млад учител: в костюм, риза с копченца на яката и вратовръзка. Клетото момче — не беше ходило, разбира се, на танцови забави, както не бе ходило и на училище. Нямаше никаква представа.

— Изглеждаш… страхотно. — Постарах се лицето ми да е сериозно. — Даваш ли си сметка, че не отиваме на погребение?

— Млъквай! — промърмори той. — Хайде да приключваме по-бързо.

Учехме в Бруклинската академия за надарени деца. Всички я наричахме БАНДА. Постоянно го обръщахме на шега. Учениците бяха бандитите. Хубавелките с пластични операции на носовете и ботокс в устните бяха пластмасовите бандитки. Абитуриентите бяха дъртите бандити. А класната ни, госпожа Леърд, беше, разбира се, Баш бандитката.

Въпреки името, училището се ядваше. Всички ученици имаха една или друга художествена, музикална или театрална дарба. Програмата беше гъвкава, с много време за самостоятелни занятия, което за нас, магьосниците, беше само добре дошло. Ако се наложеше, можехме да хукнем да се бием с чудовища и, нали бяхме магьосници, не ни беше трудно да се покажем надарени. Алиса използваше земната си магия, за да вае скулптури. Уолт се беше специализирал в накитите. Клио пишеше изумително и можеше да преразказва отдавна забравени древноегипетски предания. Колкото до мен, не ми трябваше магия. Аз си бях родена актриса.

/_Стига си се смял, Картър._/

Сигурно не очаквате, че насред Бруклин има такова нещо, но училището ни беше с парк с много декари зелени морави, добре поддържани дървета и живи плетове, дори с езерце с патици и лебеди.

Танцовата забава беше в павилиона пред административната сграда. В беседката свиреше оркестър. По дърветата светеха лампички. Учителите обикаляха, за да ни държат под око, да не би някой от по-големите ученици да се шмугне в храстите.

Опитвах се да не мисля за това, но покрай музиката и множеството се сетих за предната вечер в Далас — съвсем различно празненство, завършило зле. Спомних си как Дж. Д. Грисъм стисна ръката ми и ми пожела успех, а после хукна да спасява жена си.

В мен се надигнаха ужасни угризения. Постарах се да ги притъпя. Нямаше да помогна на семейство Грисъм, ако се разплачех насред танцовата забава. Нямаше да помогна и на приятелите си, само щях да им разваля купона.

След като групата ни се разпръсна из тълпата, аз се обърнах към Картър, който си наместваше вратовръзката.

— Точно така — казах му. — Добре ще ти дойде да потанцуваш.

Той ме погледна ужасен.

— Моля?

Повиках една от приятелките си — обикновена простосмъртна, мило момиче на име Лейси. Беше една година по-малка от мен, затова ми подражаваше много. (Знам, трудно е да не ми се подражава.) Беше с прелестни руси плитки, уста, пълна с брекети, и вероятно беше единственият човек на забавата, който се притесняваше повече от брат ми. Но го беше виждала на снимки и явно го смяташе за неотразим. Не й се сърдех. В повечето други неща проявяваше отличен вкус.

— Лейси… Картър — запознах ги аз.

— Изглеждаш като на снимките — усмихна се Лейси.

Ластичетата по брекетите й се редуваха: едно бяло, едно розово — като роклята.

Картър каза:

— Ъъъ…

— Не знае да танцува — обясних на Лейси. — Ще ти бъда много признателна, ако го научиш.

— Ама разбира се! — изписка тя.

Сграбчи брат ми за ръката и го затегли нанякъде.

Почувствах се по-добре. Може би все пак щях да се позабавлявам днес вечерта.

Точно тогава се обърнах и се озовах лице в лице с една от обикновените простосмъртни, която не ми беше особено симпатична: Дрю Танака, главатарка на най-ухажваните момичета, заедно с взвода си супермоделки.

— Сейди! — прегърна ме тя. Парфюмът й миришеше на нещо средно между рози и сълзотворен газ. — Много се радвам, че си тук, скъпа. Ако знаех, че ще дойдеш, можеше да се качиш с нас на лимузината!

Приятелките й започнаха да охкат състрадателно и се ухилиха, да не би да не забележа, че изобщо не са искрени. Бяха облечени, общо взето, еднакво, в най-новите копринени дизайнерски тоалети, които родителите им бяха поръчали по време на последната седмица на модата. Дрю беше най-висока и бе издокарана най-лъскаво (употребявам думата като обида), беше си сложила ужасна розова линия за очи, косата й беше на ситни черни къдрички — явно свидетелство, че Дрю е тръгнала на свой си кръстоносен поход, за да върне студеното къдрене от осемдесетте години на XX век. Носеше медальон — проблясващо платинено Д с диаманти отгоре, вероятно първата буква на името й или може би средната й оценка^[1].

Усмихнах й се със стиснати устни.

— Лимузина, лелеее! Благодаря. Но едва ли е щяло да остане място, след като в нея сте се качили вие с приятелките ти и с раздутото ви его.

Дрю се нацупи.

— Бива ли да говориш така, скъпа! Къде е Уолт? Още ли е болно клетото бебче?

Някои от момичетата зад нея се прокашляха в шепа — имитираха Уолт.

Идеше ми да издърпам от Дуат жезъла и да ги превърна всичките в червеи за патиците. Бях почти сигурна, че ще се справя, и се съмнявах след това те да липсват на някого, но се сдържах.

Още първия учебен ден Лейси ме беше предупредила за Дрю. Доколкото разбрах, двете бяха ходили заедно на летен лагер — и така нататък, всъщност не съм слушала подробностите — и там Дрю също беше показала, че е голяма тиранка.

Това обаче не означаваше, че може да ми важничи и на мен.

— Уолт си е вкъщи — заявих аз. — Казах му, че ще бъдеш тук. Странно, но това не го запали особено.

— Колко жалко — въздъхна Дрю. — Знаеш ли, може пък да не е наистина болен. Ами ако има алергия към теб, скъпа? Случва се понякога. Дали да не му занеса у тях малко пилешка супа? Къде живее?

Тя се усмихна мило. Не знаех дали наистина си пада по Уолт, или се преструва, защото мразеше мен. При всички положения ми се прииска още повече да я превърна в земен червей.

Но преди да съм направила нещо необмислено, чух зад себе си познат глас:

— Здрасти, Сейди.

Другите момичета ахнаха дружно. Пулсът ми се ускори стократно. Обърнах се и видях, че на забавата ни наистина е дошъл не друг, а бог Анубис.

Имаше наглостта да изглежда, както обикновено, ослепително. Толкова е дразнещ. Беше в тесен черен панталон, черни кожени ботуши, тениска на Arcade Fire^[2] и отгоре байкерско яке. Тъмната му коса си беше по рождение разрошена, сякаш той се беше събудил току-що, и аз едвам се сдържах да не прокарам пръсти през нея. Кафявите му очи проблясваха развеселено. Той или се радваше да ме види, или му беше забавно, че съм се смутила.

— О… боже… мой — изхлипа Дрю. — Кой…

Анубис не й обърна никакво внимание (жив и здрав да е) и ми протегна ръка така, че да го хвана под мишница, мил старовремски жест.

— Мога ли да те поканя на този танц?

— Защо не — отвърнах възможно най-нехайно.

Хванах го под ръка и ние оставихме пластмасовите бандитки, които продължиха да пелтечат:

— О, боже мой! О, боже мой!

Идеше ми да кажа: „Той е моят изумително мил бог. Намерете си ваш!“

Заради неравните плочи дансингът си беше доста опасен. Децата наоколо все се препъваха. Анубис усложни нещата още повече, защото всички момичета го зяпаха, докато той ме превеждаше през навалицата.

Пак добре че ме държеше за ръка. В душата ми цареше пълен смут, виеше ми се свят. Бях нелепо щастлива, че Анубис е тук. Чувствах се смазващо виновна, задето клетият Уолт стои сам-самичък вкъщи, докато аз се разхождам под ръка с Анубис. Но ми олекна, че двамата не са се засекли тук. Тогава вече щеше да стане страшно. Заради облекчението се почувствах още по-виновна и така нататък. Богове на Египет, бях жалка гледка.

Точно когато отидохме в средата на дансинга, оркестърът най-неочаквано смени бързата музика с любовна балада.

— Ти ли го направи? — попитах аз Анубис.

Той се усмихна — и това ако е отговор! Хвана ме за хълбока и стисна другата ми ръка като истински кавалер. Започнахме да танцуваме бавно.

Чувала съм за танци във въздуха, но трябваше да направя няколко крачки, докато забележа, че наистина левитираме — само на няколко милиметра от земята, недостатъчни, та другите да видят, но все пак за разлика от останалите, не се препъвахме в камъните, а се плъзгахме по тях.

На няколко метра от нас Картър изглеждаше доста непохватен, докато Лейси му показваше как се танцува блус. /_Наистина, Картър, това не е квантова физика._/

Взрях се в топлите кафяви очи и в красивите устни на Анубис. Беше ме целунал веднъж — на рождения ми ден миналата пролет — и аз още не можех да го забравя. Човек би си помислил, че богът на смъртта е със студени устни, но случаят изобщо не беше такъв.

Постарах се да избистря мислите си. Знаех, че все има причина Анубис да е тук, но ми беше ужасно трудно да се съсредоточа.

— Мислех, че… Хм.

Преглътнах и за малко да се задавя.

„О, страхотно, Сейди — помислих си. — Хайде да опиташ поне веднъж да довършиш изречението, а?“

— Смятах, че се появяваш само на места, свързани със смъртта — заявих.

Анубис се засмя тихо.

— Това място, Сейди, е свързано със смъртта. Битката за Бруклинските хълмове, 1776 година. Точно тук, където танцуваме, са загинали стотици американски и британски войници.

— Колко романтично — промърморих аз. — Значи танцуваме върху гробовете им?

Анубис поклати глава.

— Повечето изобщо не са погребани, както подобава. Именно заради това реших да те посетя тук. Точно като учениците ти, и тези призраци имат нужда от малко развлечения.

Изневиделица около нас на вихрушка се завъртяха духове: светещи привидения в дрехи от осемнайсети век. Виждаха се червените униформи на редници от британската войска. Други бяха облечени в дрипавите дрехи на доброволци. Правеха пируети с призраци на жени в обикновени селски рокли или скъпа коприна. Някои от най-богатите жени бяха с цели къдели къдрава коса, на която щеше да завиди дори Дрю. Призраците явно танцуваха на друга песен. Напрегнах слух и долових смътно звуците на цигулки и виолончело.

Никой от обикновените простосмъртни явно не забелязваше нашествието на призраците. Дори приятелите ми от Бруклинската къща тънеха в блажено неведение. Загледах как една двойка привидения минава право през Картър и Лейси. Докато ние с Анубис танцувахме, Бруклинската академия сякаш помръкна и призраците станаха като истински.

Един от войниците беше с рана от мускет върху гърдите. От напудрената перука на някакъв британски офицер стърчеше томахавка. Танцувахме между световете, въртяхме се с валсова стъпка заедно със зловещо съсечени усмихнати фантоми. Анубис определено знаеше как да развесели едно момиче.

— Пак го правиш — заявих аз. — Изваждаш ме от фазата, или както там се нарича.

— Само малко — призна си той. — Трябва да се усамотим, за да поговорим. Обещах да те посетя в човешкия си вид…

— И го направи.

— Но ще си навлека неприятности. Това вероятно е последният път, когато мога да те видя. Мърморят заради нашето положение.

Аз присвих очи. Нима богът на мъртвите се беше изчервил?

— Нашето положение — повторих.

— За нас.

От думата ушите ми забучаха. Постарах се да говоря спокойно.

— Доколкото ми е известно, няма официално „нас“. От къде на къде това е последният път, когато можем да разговаряме?

Сега вече Анубис със сигурност се изчерви.

— Много те моля, просто ме изслушай. Трябва да ти кажа много неща. Брат ти се е сетил хубаво. Можете да се надявате най-вече на сянката на Апоп, но само един човек знае магията, от която се нуждаете. Тот сигурно ще ви насочи, ала се съмнявам да разкрие тайните заклинания. Прекалено опасно е.

— Чакай, чакай.

Още ми вреше и кипеше заради онова „нас“. И мисълта, че това може би беше последният път, когато виждах Анубис… При нея мозъчните ми клетки изпаднаха в паника и из черепа ми затичаха хиляди мънички Сейди-та, които пищяха и кършеха ръце.

Опитах да се съсредоточа.

— Искаш да кажеш, че Апоп има сянка, така ли? И тя може да се използва в прок…

— Много те моля, не употребявай тази дума — свъси се Анубис. — Иначе, да, всички мислещи същества имат душа, затова всички, дори Апоп, имат и сянка. Нали съм водач на мъртвите и ако не друго, знам поне това. Волю-неволю се занимавам с души. Дали сянката му може да се използва срещу него? На теория, да. Но има много опасности.

— Естествено.

Анубис ме завъртя през два призрака от времето на колониите. Другите ученици ни гледаха как танцуваме и си шушукаха, но гласовете им долитаха изкривени от много далеч, сякаш те стояха откъм противоположната страна на водопад.

Анубис се взря в мен с нещо като разнежено съжаление.

— Ако имаше друг начин, Сейди, не бих те пратил по този път. Не искам да умираш.

— Съгласна съм — отвърнах аз.

— Забранено е дори да говорим за такъв вид магия — предупреди той. — Но ти трябва да си наясно с какво се захващаш. Sheut е онази част от душата, за която знаем най-малко. Тя е… как ли да ти обясня… душа за крайни случаи, отглас от жизнените сили на човека. Чувала си, че в Залата на Съдилището унищожават душите на нечестивите…

— След като Амит погълне сърцата им — казах аз.

— Да — Анубис сниши глас. — Ние казваме, че това унищожава напълно душата. А не е вярно. Остава сянката. Не често, но се е случвало Озирис да реши да преразгледа някоя присъда. Ако някой е признат за виновен, но са се появили нови доказателства, има начин душата да бъде върната от забвение.

Опитах се да го осмисля. Точно като краката ми, и моите мисли се носеха из въздуха и не можеха да почувстват твърда почва отдолу.

— И така… казваш, че сянката може да се използва, така че душата да се рестартира? Като компютърен бекъп драйвър?

Анубис ме изгледа странно.

— Хм, извинявай — въздъхнах аз. — Прекарвам прекалено много време с онзи сухар, брат ми. Той говори като компютър.

— Не, не — възрази Анубис. — Сравнението всъщност е добро. Просто никога не съм го възприемал по този начин. Да, докато сянката не бъде унищожена, душата също не е докрай унищожена, затова в крайни случаи, ако направиш съответната магия, можеш да рестартираш с sheut душата. И обратното, ако решиш да унищожиш сянката на някой бог, дори на Апоп, за да направиш заклинание за прок… — за заклинанието, което спомена.

— Sheut е много по-могъща от обикновена статуя — предположих аз. — Може би ще успеем да унищожим Апоп, без да унищожаваме и себе си.

Анубис се огледа притеснен.

— Да, но сама разбираш защо този вид магия е строго поверителен. Боговете биха дали всичко само и само тези познания да не попадат в ръцете на магьосник, обикновен простосмъртен. Точно заради това винаги си крием сенките. Ако магьосник успее да улови sheut на някой бог и я използва, за да ни заплашва…

— Точно така. — Устата ми беше пресъхнала. — Но аз съм на ваша страна. Ще използвам заклинанието само срещу Апоп. Тот със сигурност ще го разбере.

— Може би. — От начина, по който го каза, не пролича да е убеден. — Най-малкото започнете с Тот. Дано той проумее, че трябва да ви съдейства. Пак се опасявам обаче, че ще ви е нужно по-добро… по-опасно насочване.

Аз простенах.

— Спомена, че само един човек може да ни научи на магията. Кой?

— Единственият магьосник, проявил някога неблагоразумието да проучва това заклинание. Ще го съдят утре по залез-слънце. Налага се дотогава да посетиш баща си.

— Чакай. Какво?

През павилиона задуха вятър. Анубис стисна по-здраво ръката ми.

— Трябва да побързаме — подкани той. — Трябва да ти кажа и друго. С духовете на мъртвите се случва нещо. Те… Виж, виж — ей там!

Той засочи два призрака наблизо. Жената танцуваше боса, беше по най-обикновена бяла памучна рокля. Мъжът беше облечен в брич и редингот, като фермерите в колониите, но шията му беше извита под странен ъгъл, сякаш го бяха обесили. Около краката му като бръшлян се виеше черна мъгла. Тя го погълна напълно, след като мъжът направи още три валсови стъпки. Мътните струи го повалиха на земята и той изчезна. Жената в бяло продължи да танцува сама, явно не бе и забелязала, че кавалерът й е бил сграбчен от злодейските пръсти на смога.

— Какво… какво беше това? — попитах аз.

— Не знаем — призна си Анубис. — Апоп става по-силен и заради това такива неща се случват по-често. Изчезват души на мъртви, изтласквани са по-навътре в Дуат. Не знаем къде отиват.

За малко да се препъна.

— Майка ми. Тя добре ли е?

Анубис ме погледна измъчено и аз разбрах какъв е отговорът. Мама ме беше предупредила — може и да не я видим никога повече, ако не намерим начин да разгромим Апоп. Беше ми съобщила това и ме бе приканила да открия сянката на Змея. Нямаше начин това да не е свързано някак с безпътицата, в която се беше озовала.

— Изчезнала е безследно — предположих. Сърцето ми затуптя лудешки в гръдния кош. — Свързано е някак с тази история със сенките, нали?

— Де да знаех, Сейди. Баща ти… прави всичко възможно да издиря майка ти, но…

Вятърът го прекъсна.

Протягали ли сте някога ръка през прозореца на движещ се автомобил, усещали ли сте как въздухът ви бута? Приличаше малко на това, но десеторно по-силно. Някой раздели със сила мен и Анубис. Аз залитнах назад, краката ми вече не левитираха.

— Сейди…

Анубис се пресегна, но вятърът го изтика още по-надалеч.

— Престани! — изписка между нас някой. — Няма да показваш пред всички пристрастията си, още повече когато те наблюдавам!

Въздухът прие вид на човек. В началото беше едва очертан силует. После той стана по-плътен и шарен. Пред мен стоеше мъж с кожена каска, големи очила, шал и бомбер като на летците по снимките на Кралските военновъздушни сили от Втората световна война, които съм виждала. Само че мъжът не беше от плът и кръв. Очертанията му се въртяха и се променяха. Забелязах, че всъщност е направен от вдигнати от вятъра боклуци: от буци пръст, късчета хартия и семена от глухарче, изсъхнали листа, които се носеха на шеметна вихрушка и същевременно сякаш бяха прихванати от вятъра на здрав колаж, затова отдалеч човекът можеше да мине и за обикновен простосмъртен.

Той се закани с пръст на Анубис.

— Няма да търпя повече обиди, момче! — изсъска така, сякаш излизаше въздух от балон. — Многократно си бил предупреждаван.

— Я чакай! — намесих се аз. — Ти кой си? И Анубис не е никакво момче. На пет хиляди години е.

— Именно — тросна се военният летец. — Някакво си хлапе. И не съм ти давал разрешение да говориш, момиче.

Летецът се пръсна на парчета. Взривът беше толкова мощен, че чак ми запукаха ушите и аз паднах на задните си части. Другите простосмъртни наоколо: приятелите ми, учителите и всички ученици, направо се строполиха на земята. Анубис и призраците не пострадаха. Военният летец изникна отново и ме изгледа лошо.

Изправих се с усилие и се опитах да призова от Дуат жезъла си. Къде ти такъв късмет!

— Какво направи? — подвикнах.

— Няма страшно, Сейди — намеси се Анубис. — Приятелите ти просто изгубиха съзнание. Шу само намали налягането.

— Какъв Шу? — попитах.

Анубис притисна пръсти до слепоочията си.

— Това, Сейди, е Шу… прадядо ми.

Чак тогава проумях: Шу беше едно от смехотворните имена на богове, които бях чувала. Помъчих се да се сетя на кого.

— А, да. Богът на… на джапанките. Не, чакай. На спуканите балони. Не…

— На въздуха — изсъска Шу. — Богът на въздуха!

Тялото му се разпадна на смерч от отломъци. Когато се появи отново, мъжът беше по древноегипетско облекло: с голи гърди, бяла препаска и грамадно щраусово перо, забучено в наплетената му лента за глава.

После Шу отново изникна в облекло като на летец от Кралските военновъздушни сили.

— Стой си с тези дрехи — посъветвах го аз. — Щраусовото перо наистина не ти отива.

Той изфуча недружелюбно.

— А, не, мерси, предпочитам да съм невидим. Но вие, простосмъртните, замърсихте въздуха толкова много, че става все по-трудно и трудно. Ужас, какво само направихте през последните няколко хилядолетия! Абе, хора, не сте ли чували за дните „Да пощадим въздуха“? Толкова ли не можете да се возите по няколко души на кола? С хибриден двигател? Да не говорим пък за кравите. Знаеш ли, че не минава ден кравата да не се оригне и да не пръдне така, че във въздуха да се отдели близо половин кубически метър метан? По света има един и половина милиарда крави. Имаш ли представа как влияе това на дихателната ми система?

— Ъъъ…

Шу извади от джоба на якето инхалатор и си пръсна малко.

— Ужас!

Погледнах с вдигната вежда Анубис, който явно беше притеснен до смърт (или може би до безсмъртие).

— Шу — подхвана той. — Тъкмо разговаряхме. Дали да не ни оставиш да довършим…

— А, разговаряли били! — ревна Шу, при което безспорно пусна във въздуха своята си порция метан. — Докато танцувате, хванати за ръце, и изобщо се държите упадъчно. Не ми се прави на вода ненапита, момче. И друг път съм наглеждал младежи, наясно съм. Държах цяла вечност баба ти и дядо ти разделени.

Изведнъж си спомних историята на Нут и Геб, Небето и Земята. Ра заповядал на бащата на Нут — Шу, да държи двамата влюбени разделени, така че те да нямат никога деца, които някой ден да го изместят от престола. Тази стратегия беше ударила на камък, но както личеше, Шу не се отказваше от опитите.

Богът на въздуха махна с ръка, отвратен от изпадналите в безсъзнание простосмъртни, някои от които тъкмо бяха започнали да стенат и да мърдат.

— А сега, Анубис, те заварвам в това свърталище на произвола, в това тресавище на съмнително поведение, в това… в това…

— Училище ли? — притекох му се аз на помощ.

— Да! — закима Шу толкова силно, че главата му се разпадна на облак листа. — Чу, момче, указа на боговете. Сближил си се прекалено много с тази простосмъртна. Затова от тук нататък ти е забранено да общуваш с нея!

— Моля? — креснах аз. — Я не ставай за смях! Кой издава такива укази?

Шу се разфуча със звук, сякаш се беше спукала автомобилна гума. Или се смееше, или ми сумтеше.

— Целият съвет, момиче. Оглавяван от господаря Хор и господарката Изида!

Стори ми се, че и аз се разпадам на боклуци.

Изида и Хор ли? Направо не можех да повярвам. Уж ми бяха приятели, а ми бяха забили нож в гърба. Щях да си поговоря хубаво с Изида.

Обърнах се към Анубис с надеждата да ми каже, че е лъжа. Нещастен, той вдигна ръце.

— Опитвах се да ти обясня, Сейди. На боговете не им е разрешено да… да влизат в преки отношения с простосмъртните. Това е възможно само когато богът се всели в някой човек, а… а ти знаеш, че аз не го правя никога.

Стиснах зъби. Искаше ми се да му напомня, че не му трябва да се вселява в никого и си изглежда точно като човек, но той често ми беше обяснявал, че може да се явява само насън или на места, свързани със смъртта. За разлика от другите богове, не се вселявал никога в хора.

Беше ужасно нечестно. Дори не бяхме ходили на истински срещи. Една целувка преди половин година, и сега му забраняваха за вечни времена да се вижда с мен?

— Сигурно се шегуваш. — И аз не знам кой ме ядоса повече, дали придирчивият бог на въздуха, дошъл да наглежда Анубис, или самият Анубис. — Нали няма да допуснеш да ти нареждат така?

— Няма друг избор! — викна Шу. От усилието се закашля силно и гърдите му се разпаднаха на семена от глухарче. Шу си пръсна още веднъж с инхалатора. — Равнището на озона в Бруклин — пълна трагедия! Вече се разбрахме с теб, Анубис. Няма да общуваш повече с тази простосмъртна. Не е редно. А ти, момиче, само да си посмяло да припариш до него! Имаш да вършиш по-важни неща.

— О, така ли? — отвърнах аз. — Ами ти, господин Боклук Смерчов? Готвим се за война, а най-важното, което си в състояние да свършиш, е да пречиш на хората да танцуват валс.

Атмосферното налягане скочи рязко. В главата ми нахлу кръв.

— Виж какво, момиче — изръмжа Шу. — Вече съм ти помогнал повече, отколкото заслужаваш. Изпълних молитвата на онова русначе. Доведох го чак от Санкт Петербург, за да поговори с теб. Затова — млък!

Вятърът ме изтласка назад. Призраците отлетяха като дим. Изпадналите в безсъзнание простосмъртни се размърдаха и закриха лицата си — да не ги ударят отломъците.

— Русначе ли? — креснах, за да надвикам бурния вятър. — За какво изобщо ми говориш?

Шу се разпадна на отпадъци и се понесе на вихрушка около Анубис, после го вдигна от земята.

— Сейди! — Той се опита да се отскубне и да дойде при мен, но бурята беше много силна. — Шу, остави ме, поне да й кажа за Уолт! Тя има право да знае!

Почти не го чувах от вятъра.

— Уолт ли каза? — креснах. — Какво за него?

Анубис ми отговори, но не разбрах какво. Накрая вихрушката от отломъци го скри напълно.

След като вятърът утихна, и двамата богове бяха изчезнали. Аз стоях сама на дансинга, заобиколена от десетки деца и възрастни, които започваха да идват на себе си.

Смятах да изтичам при Картър, за да се уверя, че е добре. /_Да, Картър, наистина._/

После в светлината в края на павилиона изникна младеж.

Беше във военна униформа: вълнен шинел, прекалено дебел за топлата септемврийска нощ. Фуражката сякаш се държеше единствено на огромните му уши. Младежът носеше на рамо пушка. Едва ли беше на повече от седемнайсет години и макар да не беше от училищата, дошли на танцовата забава, ми се стори смътно познат.

„Санкт Петербург“, беше казал Шу.

Точно така. Бях се срещнала за кратко с момчето миналата пролет. Ние с Картър бягахме от Ермитажа. Това момче се бе опитало да ни спре. Беше предрешено като човек от охраната, но разкри, че е магьосник от Руския ном — един от слугите на онзи злодей, Влад Меншиков.

Посегнах към Дуат да грабна жезъла — този път успях.

Момчето вдигна ръце, сякаш се предаваше.

— Нет^[3]? — примоли се. После каза с паузи на английски: — Сейди Кейн. Трябва… да… поговорим.