Рик Риърдън
Сянката на змея (20)

19. Кривите огледала на злото

Картър

Какво каза Сейди, че съм изглеждал самоуверен ли?

Бива си я.

Всъщност, след като ми предложиха царската власт над вселената (и върховното командване над богове и магьосници и така нататък), аз направо си се разтреперих като листо.

Пак добре че се случи точно когато тръгвахме на битка и аз нямах време да умувам дълго и да се стряскам.

„Няма страшно — подкани Хор. — Използвай моята смелост“.

Както никога, се зарадвах да го оставя да вземе нещата в свои ръце. И добре че го направих, защото, щом стигнахме повърхността и аз видях колко тежко е положението, ми идеше да се върна на бегом вътре и да се разпищя като малчуган от детската градина.

(Сейди казва, че не било справедливо. Нашите малчугани не пищяха. Изгаряха от нетърпение да влязат в битка повече от мен.)

Та малката ни групичка магьосници излязохме от тайния тунел някъде по средата на Хефреновата пирамида и се взряхме в края на света долу.

Апоп беше, меко казано, огромен. Откакто бяхме слезли под земята, Змеят беше пораснал. Сега се беше нагънал под километри пустиня, беше се намотал около пирамидите и беше прокопал проходи под предградията на Кайро, така че цели квартали се бяха надигнали като стар мокет.

Над земята беше само главата на Змея, но тя се беше извисила почти колкото пирамидите. Състоеше се от пясъчна буря и светлина, точно както я бе описала Сейди, а после се разширяваше както на кобрите и върху широката част с огън беше изрисуван йероглифът, който никой магьосник не би написал: Isfet, знакът за Хаоса:

В сравнение с Апоп, четиримата богове, които се сражаваха с него, изглеждаха съвсем мънички. Собек го беше яхнал и като размахваше жезъла, се опитваше да го захапе с мощната си крокодилска челюст. Колкото и да удряше и да ръфаше, това явно не правеше особено впечатление на Апоп.

Бес подскачаше наоколо по бански, държеше дървена сопа и крещеше „Аууу“, толкова гръмогласно, че хората в Кайро сигурно се бяха изпокрили под леглата. Но грамадният Змей на Хаоса не изглеждаше ужасен.

Нашата приятелка, котката Баст, също не жънеше по-големи успехи. Покатерваше се на главата на Змея и размахваше необуздано ножовете, а после отскачаше, да не би Апоп да тръсне глава и тя да падне, но той явно се интересуваше само от едно.

Застанала в пустинята между Хеопсовата пирамида и Големия сфинкс, Зия беше заобиколена от блестяща златиста светлина. Беше трудно да гледаш право в нея, тя обаче изстрелваше огнени топки като фойерверки, всяка от които се пръсваше в тялото на Змея и го разкъсваше. Змеят се опитваше да отвърне на удара и отхапваше от пустинята големи парчета, но все не можеше да намери Зия. Мястото, където стоеше момичето, мъждукаше като мираж и все беше на няколко метра от точката, в която Апоп удряше.

Но Зия не можеше да продължава вечно така. Надзърнах в Дуат и видях, че аурите на четиримата богове стават все по-слаби, а Апоп само расте и трупа мощ.

— Какво правим? — попита притеснена Джаз.

— Чакайте да дам знак — отговорих аз.

— Какъв? — поинтересува се Сейди.

— Още не знам. Връщам се ей сега.

Затворих очи и пратих своята ba на небето. Изведнъж се озовах в тронната зала на боговете. Над мен се извисяваха каменни колони. Докъдето поглед стига, се виждаха мангали с магически огън, чиято светлина се отразяваше по лъснатия мраморен под. На подиума в средата на помещението беше лодката на Слънцето на Ра. Огненият му престол беше празен.

Изглежда, бях самичък… докато не извиках.

— Елате при мен — казахме с Хор в един глас. — Изпълнете обета за вярност, който сте дали.

Като бавно движещи се комети, в залата се понесоха кълбета проблясващ дим. Оживяха светлини, които закръжиха между колоните. От всички страни изникнаха богове.

По пода запъплиха цял рояк скорпиони, които се сляха, за да образуват богинята Серкет — тя ме изгледа мнително изпод короната си във вид на скорпион. Богът песоглавец Баби слезе от най-близката колона и оголи зъби. Богинята лешояд Нехбет кацна върху носа на лодката на Слънцето. Богът на вятъра Шу се изви на вихрушка, после прие вид на военен летец от Втората световна война с тяло, състоящо се само от прах, листа и късчета хартия.

Имаше още десетина: богът на Луната Хонсу в сребърен костюм, богинята на Небето Нут със синя като галактиката кожа, осеяна с блещукащи звезди, хипито Хапи със зелената поличка от люспи на риба и налудничавата усмивка и строгата на вид жена в камуфлажен ловен костюм с лък отстрани, боя по лицето и две смешни палмови клонки, щръкнали от косата й — предположих, че това е Нейт.

Надявах се да видя повече приятелски настроени лица, но знаех, че Озирис не може да напусне Подземния свят. Тот пък не можеше да мръдне от своята пирамида. Много други богове, вероятно именно онези, за които имаше най-голяма вероятност да ми помогнат, също бяха обсадени от силите на Хаоса. Налагаше се да се справим с каквото разполагахме.

Изправих се пред насъбралите се богове с надеждата краката ми да не треперят много. Още се чувствах като Картър Кейн, ала знаех, че когато ме гледат, те виждат Хор Отмъстителя.

Размахах гегата и млатилото.

— Това са регалиите на фараона, дал ми ги е не друг, а самият Ра. Именно той ме е посочил за ваш водач. Дори в този момент се е изправил срещу Апоп. Трябва да се включим в битката. Последвайте ме и изпълнете своя дълг.

Серкет изсъска:

— Ние следваме само силните. Ти силен ли си?

Аз скочих светкавично. Ударих с млатилото богинята и я разсякох на пламтяща купчина опечени скорпиони. От нея изпъплиха няколко твари, които бяха останали живи. Те се отдалечиха на безопасно разстояние и започнаха да се преобразяват в богинята, която накрая пак си беше цяла-целеничка, но побърза да се сниши зад мангал със сини пламъци.

Богинята лешояд Нехбет изграчи:

— Той е силен.

— В такъв случай идвайте — подканих аз.

Моята ba се завърна на земята. Аз отворих очи.

Над Хефреновата пирамида се бяха струпали буреносни облаци. Те се разтвориха със силна гръмотевица и боговете се впуснаха в сражение — някои с бойни колесници, други с плаващи в небето военни кораби, трети, яхнали грамадни соколи. Богът песоглавец Баби се приземи върху Хеопсовата пирамида. Удари си гърдите и ревна.

Аз се извърнах към Сейди.

— Дали това да не бъде знакът?

Спуснахме се от пирамидата, за да се включим в битката.

 

 

Пръв съвет, ако сте решили да се сражавате с великански Змей на Хаоса: не го правете.

Дори с ескадрон от богове и магьосници като тил това не е от битките, които има вероятност да спечелите. Проумях го, когато започнахме да настъпваме и светът сякаш се натроши на парчета. Дадох си сметка, че Апоп не само се гъне и пъпли из пустинята, като се намотава около пирамидите. Той се гърчеше и в Дуат, ту влизаше, ту излизаше от него и нацепваше действителността на различни равнища. Докато се опитвах да го открия, сякаш тичах из зала с криви огледала, всяко от които водеше към друга зала с криви огледала.

Приятелите ни започнаха да се пръсват. Накъдето и да се обърнех, богове и магьосници се откъсваха от другите и някой потъваха по-надълбоко в Дуат от останалите. Биехме се срещу един-единствен враг, но всеки се сражаваше само с частица от мощта му.

Уолт бе омотан в основата на пирамидата от Змея. Опитваше се да се измъкне, като насочваше към него сива светлина, превръщаща люспите му в пепел, но Змеят отново и отново се връщаше към живот и го стискаше все по-здраво. На няколкостотин метра Джулиан беше призовал аватар на Хор в цял ръст, зелен воин великан с ястребова глава и с по един khopesh в ръцете. Той замахна да отсече опашката на Змея… или най-малкото една от версиите й, а Апоп заудря и се опита да го повали. По-надълбоко в Дуат богинята Серкет стоеше на почти същото място. Беше се превърнала в грамаден черен скорпион и се бе изправила срещу друг образ на змейовата опашка — провеждаше странен дуел с нея, като използваше жилото си. Дори Еймъс беше отклонен от схватката. Беше се обърнал в друга посока (поне на мен ми се стори така) и разсичаше с жезъла си въздух, като крещеше напосоки заповеди.

Надявах се да сме омаломощили Апоп, като сме го принудили да се бие едновременно с толкова много от нас, но не виждах знаци силата на Змея да е намаляла.

— Разделя ни — кресна Сейди.

Уж стоеше точно до мен, а ми се стори, че вика от другия край на тунел със свистящ из него вятър.

— Дръж се! — Вдигнах фараонската гега. — Трябва да сме един до друг.

Тя хвана гегата за другия край и двамата продължихме нататък.

Колкото повече се приближавахме до главата на Змея, толкова по-трудно се придвижвахме. Имах чувството, че газим в пластове и пластове бистър сироп, всеки все по-гъст и лепкав. Огледах се и забелязах, че повечето ни съюзници са повалени. Някои дори не видях заради изкривяването, причинено от Хаоса.

Отпред сякаш през петнайсет метра вода трепкаше ярка светлина.

— Трябва да стигнем при Ра — казах аз. — Насочи мислите си към него!

Всъщност си мислех „Трябва да спася Зия“. Но бях почти сигурен, че Сейди го знае и без да го изричам.

Чувах гласа на Зия, която призоваваше нови и нови вълни огън срещу противника си. Едва ли беше много надалеч, може би на шест метра разстояние на простосмъртните. В Дуат можеха да са и километри.

— Почти сме там! — казах.

„Закъсняхте, малките — забуча в ушите ми гласът на Апоп. — Днес ще закуся с Ра.“

Намотаният на кълбо Змей удари с част от тялото си по пясъка в краката ни и за малко да ни направи на пихтия. Люспите се гънеха от енергията на Хаоса и на мен направо ми се повдигна. Почти сигурен съм, че ако не беше Хор да ме закриля, щях да се превърна на пара, толкова близо стоях. Размахах млатилото. Кожата на Змея беше прорязана от три снопа огън, от които се пръснаха на кълбета червена и сива мъгла.

— Добре ли си? — попитах Сейди.

Тя изглеждаше бледа, но кимна. Продължихме с усилие нататък.

Неколцина от най-могъщите богове още се сражаваха около нас. Както беше яхнал една от версиите на змейската глава, песоглавецът Баби стоварваше огромни пестници между очите на Апоп, който обаче явно само се подразни леко. Богинята на лова Нейт се скри зад купчина издялани камъни и започна да пуска стрели по друга глава на Змея. Виждаше се отдалеч заради палмовите клонки в косата и крещеше за някакъв заговор на Желираните човечета. По-нататък друга змейска уста заби зъби в богинята лешояд Нехбет, която се разпищя от болка и се пръсна на кълбо черна перушина.

— Ще останем без богове — кресна Сейди.

Накрая стигнахме в епицентъра на бурята, вдигната от Хаоса. Около нас на стени се виеше червен и сив дим, но веднага щом стъпихме в окото на урагана, тътенът утихна. Над нас се извиси истинската глава на Змея или, най-малкото, проявлението й, в което имаше най-голяма сила.

Откъде съм разбрал ли? Кожата му изглеждаше по-плътна и беше с лъскави златисточервени люспи. Устата наподобяваше розова зъбеста пещера. Очите му светеха, а качулката като на кобра беше разперена толкова нашироко, че затулваше една четвърт от небето.

Пред него стоеше Ра, бляскаво привидение, което светеше ослепително — беше невъзможно да гледаш право в него. Но ако надзърнех с крайчеца на окото, виждах в средата на светлината Зия. Сега тя беше облечена като египетска княгиня: рокля от украсена със сърма бяла коприна, златна огърлица и гривни. Позлатени бяха дори жезълът и вълшебната й пръчка. Образът й подскачаше в горещата пара и Змеят все не я улучваше, когато замахваше.

Зия запрати по Апоп струи червен огън, с които го заслепи и прогори на места кожата му, но тя зарасна на мига. Апоп ставаше все по-могъщ и голям. Зия нямаше такъв късмет. Ако се съсредоточах, усещах как жизнената й сила — ka, отслабва все повече и повече. Яркото сияние в средата на гърдите й се смаляваше и ставаше по-наситено, като пламък, превърнал се в пилотска лампичка.

През това време нашата приятелка, котката Баст, правеше всичко възможно да отклони вниманието на отколешния си враг. Току се мяташе върху гърбината на Змея, ръгаше го с ножовете и мяукаше вбесено, но Апоп просто се отърсваше от нея и я запращаше обратно в бурята.

Сейди се огледа разтревожена.

— Къде е Бес?

Богът джудже беше изчезнал. Тъкмо се уплаших, че се е случило най-страшното, когато от периферията на бурята се обади кисело гласче:

— Малко помощ, а?

Не бях обърнал особено внимание на развалините наоколо. Равнините на Гиза бяха осеяни с големи каменни блокове, изкопи и основи на стари сгради от предишни археологически разкопки. Наблизо, изпод един варовиков клин с размерите на автомобил, се подаваше главата на бога джудже.

— Бес! — проплака Сейди и се завтече към него. — Добре ли си?

Той ни погледна лошо.

— Добре ли изглеждам, малката? Имам върху гърдите си десет тона варовик. Дъхът на Змея ме повали и стовари отгоре ми тази чудесия тук. Най-крещящата жестокост, проявявана някога към джудже!

— Можеш ли да отместиш камъка? — попитах аз.

Той ме изгледа грозно, почти каквото беше лицето му, когато викаше „Аууу!“.

— Я, как така не съм се сетил, Картър. Толкова е удобно тук. Разбира се, че не мога да го отместя, глупчо такъв! Каменните късове не се плашат лесно. Хайде, помогни на джуджето, а?

— Отдръпни се назад — казах аз на Сейди.

Призовах силата на Хор. Около ръката ми засвятка синя светлина и аз разбих с движение като в каратето камъка на две. Той се пропука точно по средата и двете парчета паднаха отстрани на бога джудже.

Щеше да бъде по-внушително, ако не бях скимтял като кутре и не се бях хванал за пръстите. Явно трябваше да упражнявам повече номера с каратето, защото имах чувството, че ръката ми се пържи в нагорещено олио. Бях почти сигурен, че съм си счупил някоя и друга кост.

— Добре ли си? — попита Сейди.

— Да — излъгах аз.

Бес се изправи на крака.

— Благодаря, малкия. А сега е време да понатупаме Змея.

Изтичахме да помогнем на Зия, което се оказа не особено разумно. Тя се извърна и ни видя — и за миг се разсея.

— Благодари на боговете, Картър — каза на два гласа, със своя и с гърления властен глас на Ра, което ми беше трудно да приема.

Наречете ме тесногръд, но това да чуя приятелката си да говори като бог на пет хиляди години не бе в списъка на десетте неща, които смятам за най-привлекателни. Все пак й се зарадвах страшно и почти не обърнах внимание.

Тя метна поредното огнено кълбо в гърлото на Апоп.

— Идвате тъкмо навреме. Нашият приятел Змеят става все по-си…

— Пази се! — изписка Сейди.

Този път Апоп не се стресна от огъня. Без да губи и миг, нападна — и беше точен. Удари с пастта си така, сякаш беше таран.

Когато се изправи отново, Зия я нямаше. На мястото, където беше стояла, зееше кратер, а гърлото на Змея отвътре светеше от буца с размерите на човек, която се спускаше надолу по хранопровода.

Сейди твърди, че направо съм бил превъртял. Да ви призная, не помня. Единственото, което се е съхранило в паметта ми, е, че гласът ми беше пресипнал от писъците и че съм отстъпил с несигурна крачка от Апоп — магията ми бе почти изчерпана, счупената ми ръка туптеше от болка и гегата и млатилото бяха покрити в пушеща сивкавочервена слуз — кръвта на Хаоса.

По врата на Апоп зееха три рани, които не се затваряха. Иначе той си изглеждаше добре. Трудно е да кажа дали върху лицето на един змей се изписва нещо, но бях почти сигурен, че Апоп злорадства.

— Както и беше предсказано — заяви той на висок глас и земята се разтресе. Из пустинята плъзнаха пукнатини, сякаш най-неочаквано тя се бе превърнала в тънък лед. Небето почерня и сега светеха само звездите и червените мълнии. Температурата започна да пада. — Не можеш да измамиш съдбата, Картър Кейн! Аз погълнах Ра. Сега всеки момент ще настъпи краят на света!

Сейди се свлече на колене и се разхлипа. Мен пък ме плисна отчаяние, по-страшно и от студа. Усетих как силата на Хор отслабва и отново не съм нищо друго освен Картър Кейн. Навсякъде около нас, на всички равнища в Дуат боговете и магьосниците се отказаха да се сражават, тъй като редиците им бяха обхванати от ужас.

До мен с котешка пъргавост се приземи Баст, която дишаше запъхтяно. Косата й беше щръкнала така, че тя приличаше на покрито с пясък морско свинче. Трикото й беше опърпано и разкъсано. Отляво на челюстта й се синееше страшна цицина. От ножовете й излизаше пара и те бяха разядени от змийската отрова.

— Не — отсече твърдо Баст. — Не, не и не. Какъв е планът?

— План ли?

Опитах се да осмисля въпроса й. Зия вече я нямаше. Бяхме се провалили. Отколешното пророчество се беше сбъднало и аз щях да издъхна с мисълта, че съм се издънил най-позорно. Погледнах Сейди, но тя беше замаяна като от шрапнел.

— Събуди се, малкият! — каза Бес, после дойде с клатушкане при мен и ме изрита по капачката на коляното, най-високата точка, до която можеше да стигне.

— Ох! — викнах недоволно аз.

— Сега водач си ти — изръмжа той. — Затова не е зле да имаш план. Не съм се върнал към живота, за да ме убият още веднъж!

Апоп изсъска. Земята продължи да се пропуква, разтрисайки основите на пирамидите. Беше толкова студено, че дъхът ми излизаше на пара.

— Късно е, клети ми дечица — взря се в мен с червени очи Змеят. — Маат умира от векове. Вашият свят не бе друго освен тленна прашинка в Морето на Хаоса. Всичко, което сте построили, не означава нищо. Именно аз съм вашето минало и вашето бъдеще. Поклони ми се, Картър Кейн, и може би ще пощадя теб и сестра ти. Нямам нищо против някой да се спаси, за да види тържеството ми. Това не е ли за предпочитане пред смъртта?

Крайниците ми натежаха. Дълбоко в себе си бях уплашено момченце, на което му се живееше. Бях изгубил родителите си. От мен бяха поискали да водя война, която не беше лъжица за моята уста. Защо да продължавам, при положение че нямаше никаква надежда? И ако можех да спася Сейди…

После насочих мислите си към гърлото на Змея. Сиянието на погълнатия бог на Слънцето се спускаше все по-ниско по хранопровода на Апоп. Зия беше жертвала живота си, за да ни защити.

Беше ми казала да не се страхувам, защото ще удържа Апоп, докато отидем.

От гняв започнах да разсъждавам по-трезво. Апоп се стремеше да ме отклони от пътя точно както беше покварил Влад Меншиков, Куай, Сара Джейкъби и дори Сет, самия бог на злото. Нямаше равен в това да подкопава разума и реда и да унищожава всичко, което е добро и заслужава възхищение. Беше егоист и искаше и аз да бъда такъв.

Спомних си белия обелиск, издигал се насред Морето на Хаоса. Беше се извисявал хилядолетия наред — напук на всичко. Олицетворяваше смелостта и цивилизацията, това да направиш правилния, а не лесния избор. Ако днес се провалях, обелискът щеше да се срути веднъж завинаги. Всичко, съградено от хората още от времето на първите египетски пирамиди, щеше да отиде на вятъра.

— Сейди — казах аз, — сянката в теб ли е?

Тя стана и стъписването върху лицето й беше изместено от гняв.

— Пък аз си мислех, че така и няма да попиташ.

Извади от раницата гранитната фигурка, която от сянката на Апоп беше станала черна като нощта.

Змеят се отдръпна и изсъска. Стори ми се, че съзирам в очите му страх.

— Я не изглупявайте — изръмжа Апоп. — Тази смешна магия няма да подейства… поне сега, когато тържествувам! Пък и сте прекалено слаби. И да се опитате да я направите, няма да се измъкнете живи.

Както всяка заплаха, която ти действа, и в тази имаше зрънце истина. Запасите ми от магии бяха на изчерпване. Сейди едва ли бе в по-добро състояние. Дори боговете да ни помогнеха, сигурно щяхме да изгорим, докато правехме магията за изтребление.

— Готов ли си? — попита с предизвикателен глас Сейди.

— Само да опитате, и ще вадя от Хаоса душите ви отново и отново, за да ви убия бавно — предупреди Апоп. — Ще направя същото и с майка ви и баща ви. Цяла вечност ще се гърчите в мъки.

Имах чувството, че съм глътнал някоя от огнените топки на Ра. Стиснах здраво гегата и млатилото, въпреки че ръката ми туптеше от болка. Отново ме плисна могъществото на Хор — отново двамата с него бяхме напълно съгласни един с друг. Аз бях неговото Око. Бях Отмъстителя.

— Грешка — заявих на Змея. — Не биваше да заплашваш семейството ми.

Метнах гегата и млатилото. Те удариха Апоп по лицето и се пръснаха на огнен стълб — като ядрен взрив.

Змеят ревна от болка и бе обгърнат от пламъци и дим, но аз подозирах, че съм спечелил само няколко секунди.

— Готова ли си, Сейди? — попитах.

Тя кимна и ми подаде фигурката. Хванахме я заедно и се приготвихме за магията, вероятно последната в живота ни. Не се налагаше да се допитваме до свитъци. Месеци наред се упражнявахме. И двамата знаехме наизуст заклинанието за изтребление. Единственият въпрос бе дали сянката ще усети. Започнехме ли веднъж, нямаше спиране. Освен това и да успеехме, и да се проваляхме, сигурно щяхме да изгорим.

— Бес и Баст — продължих, — можете ли да държите Апоп по-далеч от нас?

Баст се усмихна и вдигна ножовете.

— Да защитя котенцата си ли? Дори не се налага да питате. — Тя погледна Бес. — В случай че умрем, извинявай за всички пъти, когато съм си играла с чувствата ти. Заслужаваше по-добро отношение.

Бес изсумтя.

— Не се притеснявай. Накрая се опомних и намерих момиче като за мен. Пък и ти си котка. В природата ти е да мислиш, че си център на вселената.

Тя го погледна неразбиращо.

— Ама аз наистина съм център на вселената.

Бес се засмя.

— Успех, малките. Време е да се включат и грозотиите.

— СМЪРТ! — изкряска Апоп, след като изскочи с пламнали очи от огнения стълб.

Баст и Бес — двамата най-големи приятели и защитници, които някога сме имали — се спуснаха към него.

Ние със Сейди започнахме да правим магията.