Ерих Кестнер
Презгранично пътуване (8)

Свободният ден

Сега вече този ден, свободният ден на Констанца, отмина! Безвъзвратно потъна в миналото, там долу при другите, щастливите и тъжни дни, които никога вече не ще се върнат.

Седя в една прастара алея и съм сам. Рано е още и утринното слънце огрява в края на моята полумрачна алея замъка Хелбрун.

В друг един, по-мъничък замък, недалече оттук, Констанца тъкмо сега крепи с две ръце по бароковата стълба своите подноси със закуските и мисли за мен. Дано само да не изпусне някой поднос. Старият порцелан е скъп. Дали и тя като другите камериерки носи черна рокля и мъничка бяла престилчица, а на косата си — бяло боне? Не бива да забравям после да я попитам.

Вчера сутринта тя не дойде като камериерка, а като амазонка. Чаках я на площад „Резиденцплац“ сред Залцбург, а пък раницата ми тежеше толкова, че трябваше да полагам усилие, за да не падна по гръб. Тогава край ъгъла сви мъничка, бърза спортна кола; някой почна да маха; колата спря; зад кормилото седеше младо момиче и то извика:

— Здравей, Георг!

Просто не вярвах на очите си. Беше Констанца. И от смайване направо забравих да й подам ръка.

— На заминаване старият граф ми разреши във важни случаи да използувам колата му. А пък нима — запита тя, — моят свободен ден не е важен случай?

— Това, хм, да.

— Е, тогава?

— Но бензина?

(Ах, колко е лошо, дето човек непрекъснато трябва да приказва за пари, когато ги няма!)

— Ти забравяш спестовната ми книжка.

А шофирането на кола и него ли си го учила в търговското училище?

— Не. Необходима ми беше шофьорска книжка, защото често трябваше да извеждам на разходка сестрата на графа. Тъй, а сега качвай се, преди раницата да те е съборила на земята!

Настаних раницата както трябваше, седнах до Констанца и стиснах ръката й. Тя даде газ и се понесохме. (Е, значи, се бях отървал от трамбоването.)

В селските градини цъфтяха гергини и богородички. Крави и коне се виждаха по поляните. Денят стана горещ. Очите на Констанца блестяха! Устата й беше полуотворена и тя тихичко пееше. Щом усетеше, че се взирам в нея отстрани, се усмихваше, но продължаваше да гледа неотклонно напред. Извикваше ми от време на време името на някоя местност. После пак си тананикаше тихичко. Накрая дори и аз се разпях заедно с нея и по-късно, когато изкачвахме Гайзберг, твърдях, че съм пял чистичко като камбанка втори глас. Не знам откъде намерих толкова дързост!

Настанихме се на една скала, вперихме погледи над планини и долини и се радвахме, че сме частица от този хубав свят. Един безмоторен самолет се носеше бавно и безшумно като голяма, тайнствена птица над горите и подплаши ято врани.

Закопнее ли силно човек времето да спре, чувството за време у него внезапно изчезва. Все пак накрая потеглихме обратно надолу и скоро се озовахме в Залцкамергут, минахме покрай синьото езеро Фушл и стигнахме чак до езерото Волфганг. Отвъд Сант Гилген, на един път през ливадите, Констанца спря колата. Изтичахме до брега, облякохме банските костюми, скочихме във водата, заплувахме навътре в езерото, след това се изтегнахме на топлата трева, докато изсъхнахме, примигвайки търпеливо на слънцето. От време на време покрай нас минаваха параходчета с туристи, които махаха и ни викаха. Но инак си бяхме съвсем сами с нашата пъстра, ухаеща цветна поляна.

Бъбрехме си понякога. Ровехме през известни почивки в моята бездънна раница и здравата си похапвах ме. Понякога се целувахме, а в същото време щурците и пчеличките изнасяха своя концерт за полски оркестър. Тъй горе-долу трябва да е било в рая. (Естествено с тази разлика, че Адам и Ева са се държали по-неприлично от нас двамата.) Ако привечер не се беше разразила буря, навярно и досега щяхме да си лежим там.

Тъй обаче на двама ни се наложи да побегнем от рая. (Всичко на тоя свят се повтаря.) Небето стана кървавочервено. Над Шафберг и Шпарбер почна светкавично да блести мечът на архангела. Едвам бяхме успели да приберем раницата и останалия багаж, и гръмотевичната буря се разрази. Дъждът връхлетя върху нас като невидима лавина, а гръмотевиците затрещяха като тежки мортири.

В Залцбург, разбира се, също валеше, святкаше и гърмеше. В края на краищата се вмъкнахме в чакалнята на гарата, където консумацията не беше задължителна. Тук тя ми разказа една направо луда история за някакъв беден селянин от околността, който си имал дъщеря, изгаряща от желание да се конти. През един хубав неделен ден, когато седяла до него в градината, тя — заразена от примера на летуващите дами — почнала да боядисва с червен лак ноктите на ръцете си. Тъй като баща й в това време не само заспал, ами бил още и бос, тя, след като нейните нокти били вече достатъчно червени, се заела да лакира и ноктите на неговите крака. Когато се пробудил, старият селянин зверски ругал, но все пак оставил ноктите на нозете си така, както били издокарани.

Но на следния ден нещастникът си счупил единия крак и го откарали в болницата. Като видял яркочервените лакирани нокти на селянина, дежурният лекар избухнал в такъв продължителен смях, че се наложило някакъв негов колега да му помага, за да гипсират крака. А и медицинските сестри кривили така лицата си, че съвсем не приличали на персонал за първа помощ. От този ден нататък всички вече наричали селянина „хубавицата“.

А сега искам да запиша и малката случка, която тя ми разказа следобед, когато се бяхме изтегнали на поляната! Още като дете от време на време чувала по-възрастните да споменават за „божия дом“. Тъй у нея се създала представата, че дядо господ си живее в божия дом, както децата и родителите живеят в бащиния дом.

Един неделен ден разрешили на Констанца да придружи майка си в църквата. Никога дотогава тя не била виждала резбованите столове, олтарите, свещите и амвоните. Като зърнала сега божия дом отвътре, направо замръзнала, вкопчила се здраво в ръката на майка си, въздъхнала и прошепнала:

— Ау, какви хубави мебели си имал дядо господ!

 

 

Вечерта бяхме на един Моцартов концерт, дирижиран заради Залцбург и най-великия негов син от заслужилия д-р Бернхард Паумгартнер. Билетите подарил на Констанца американецът, който наел замъка до края на месеца. Този американски милионер на име Намара е собственик на фабрики, където се произвеждат целофанени кесии: за солени бадеми, орехи, стафиди, сменяеми яки за ризи, бонбони, носни кърпички от хартия, бучки захар, презрамки и знам ли още какво. Освен това той си има и печатница. Там върху поръчаните кесии се отпечатват имената, поискани от фирмите, а също и желаните рекламни текстове. Като си помисли човек по какъв начин забогатяват някои и като си помисли същевременно — тъкмо тук, в града на Моцарт това не може да не му хрумне — с какви способности някои хора си остават бедни, иде му направо да си отхапе носа от яд.

Вечерната музика беше прекрасна. Изсвириха две неща от Моцарт, създадени от него още преди да навърши двадесет години: една симфония в ла мажор и един концерт за цигулка, изпълняван от италиански цигулар; французин пя арии; а накрая изпълниха „Линцска симфония“. Залата за съжаление беше оскъдно посетена. Затова пък между слушателите нямаше от ония дребни еснафи, които питат например на театралната каса, дали „Всеки човек“ е дирижиран от маестро Тосканини. Не, тази вечер и хората на изкуството, и тяхната публика бяха сред добро общество. А пък Паумгартнер бе от ония диригенти, които особено силно обичах.

 

 

Когато стигнахме на „Резиденцплац“, последният автобус за Райхенхал вече се беше изгубил зад хълмища и планини!

Запитахме в „Хьолброй“ за Карл. Нямаше го там. Реших да го чакам на улицата. Констанца се възпротиви най-енергично и поиска да ме „настани“ за една нощ в някой хотел. Срещу това пък аз възразих.

След продължителни спорове и разисквания, накрая тя каза:

— В такъв случай остава една-едничка възможност. Да пренощуваш в замъка.

— Че къде пък там?

— В моята стая. На софата.

— Ако докато спиш, не пееш или пък не почнеш да викаш за помощ, никой нищичко няма да забележи.

— Но, Констанца, откъде-накъде ще викам за помощ в твоята стая!

— Не се дръж неприлично, Фаустчо! — рече тя.

(Не трябваше да издавам пред нея прякора си.)

— А пък утре — продължи тя, — ще те измъкна контрабандно от къщата още преди изгрев слънце. Хайде, да тръгваме!

Продължихме пътя си.

Десет минути по-късно се промъкнахме като крадци с взлом в замъка на граф Х., по страничната стълба. Беше тъмно като в рог и Констанца внимателно ме водеше за ръка. Най-сетне тя отвори една врата, затвори я безшумно и светна лампата.

Намирахме се в уютна, простичко подредена стая стил бидермайер. По стените висяха стари семейни снимки, а също и профили от черна хартия, изрязани с ножица. Тя посочи една приятна софа от брезово дърво и се усмихна малко поуплашено. После отиде до прозореца, който беше широко разтворен и спусна пердетата. На масата имаше ваза, а в нея — розовочервените циклами, които й бях донесъл от Райхенхал.

Констанца се върна пак при мене и ми прошепна:

— Сега ще изгасиш светлината и ще се извърнеш насам чак когато ти разреша! Нито секунда преди това. Иначе ще се разсърдя!

Кимнах предано, изгасих светлината и останах неподвижно в мрака. Дрехите на Констанца зашумоляха. Чух я как събу обувките и смъкна чорапите от краката си. Леглото поизскърца малко.

— Георг! — прошепна тя.

— Да? — прошепнах и аз.

— Сега! — прошепна тя.

В същия миг откъм коридора се чуха стъпки. Пред вратата те спряха.

— Констанца? — запита тихичко някой. — Спиш ли вече?

— Още не, Францл — отвърна тя и гласът й трепереше. — Но тъкмо вече загасих лампата. Желая ти приятни сънища!

— И аз на тебе — каза човекът отвън.

Стъпките бавно се отдалечиха. Мълчахме, докато заглъхнаха съвсем.

— Георг?

— Да?

— Като че ли ще бъде по-добре да не светваш повече светлината.

— Дадено — рекох аз. — Но къде, дявол да го вземе, остана софата?

Тя се засмя тихичко. Стоях сред пълен мрак и сред чужди мебели и не смеех да мръдна от мястото си.

— Георг — прошепна тя.

— Да?

— Направи, моля ти се, две крачки право напред!

Изпълних съвета й.

— Сега три крачки полуналяво.

— Слушам!

— И сега една голяма крачка вляво!

Направих въпросната голяма крачка вляво и капачето на коляното ми се удари в някаква дъска. Но нещо не беше в ред. Или аз бях объркал ляво с дясно, или Констанца беше сбъркала при издаваните от нея заповеди.

Не бях пред моята софа, а пред нейното легло.

 

 

Тъй като Констанца се надяваше, че следобед ще може да прескочи до парка Хелбрун, залових се, без да бързам, да разглеждам лятната резиденция на залцбургските архиепископи. Самият замък е извънредно сериозна ренесансова постройка. Но близката околност на замъка би могла да се нарече единствен по рода си романтичен магазин за играчки!

Сред малки поточета се виждат групи от механични фигурки, които водата привежда в движение: пъстро се редят битово-простонародни и митологични сцени. Откъм пещеричките ехтят — също предизвикани от водното течение — изкуствени животински и птичи гласове. От рогата и ноздрите на каменните елени бликат фонтани. Механичен театър, истинска декорация пред катедралата, откъдето глухо ехти музика на орган, а благодарение на водните струи над сто фигурки се движат едновременно — идеално майсторско постижение!

Голямо удоволствие ми направи на друго място в парка една каменна маса с ниски каменни столчета около нея. Защото от пейките им най-неочаквано бликваха право нагоре безброй силни водни струи. Тук може би са се настанявали веселите гости на някогашните архиепископи и са пили заедно със своите „дами“ или пък са си приказвали дори за безбрачието. Дали тия веселящи се господа са носили изящни облекла, или пък са били наметнати съвсем леко? Това е един въпрос, на който трябва да се погледне много сериозно. Защото щом поразвеселилият се господин архиепископ направел знак на прислугата и от каменните пейки, на които седяла компанията, щурвали безброй водни фонтани, какво ли е ставало тогава със скъпите копринени дрехи?

Ето на̀, такъв театър играели благородниците в Залцбург. Но нито гражданите, нито пък селяните им отстъпвали. Те наистина не сядали на пейки, снабдени с клозетни бидета. Но си имали своите игри на демони. Слагали си маски, с които съперничели на островитяните от южните морета. Слагали си върху главите накити, високи по цял метър. Качвали се на кокили и по време на карнавалите се разхождали като смешни великани из селата. Палячото, тоя безсмъртен герой, се родил в селата около Залцбург. Липерл, подобна фигура, влязъл в произведенията на залцбургчанина Моцарт под името Лепорело. Той и другият смешник, Папагено, преминали малко по малко от областта на битовото в областта на веселото изкуство.

 

 

На хълма над парка Хелбрун, в „Едномесечното замъче“, видях великолепна етнографска сбирка, която разкрива най-хубавите примери от разпространилите се по тия места фолклорни игри. Тук впрочем видях и Карл. Той скицираше, имаше в ръката си три молива и още два между зъбите.

— Не забравяй, че довечера ще ходим на „Кавалерът на розата“! — рекох аз.

Карл вдигна за миг поглед от блока си.

— Ах, доктор Фаустчо! Жив ли си още, или пък вече си женен?

Влюбените са склонни към пълна липса на хумор дори когато това инак е в пълен разрез с характера им.

— Надявам се, че ще ми се удаде да комбинирам двете положения — казах обидено аз. — А пък ти не нарушавай усилената си дейност!

Карл се усмихна дяволито.

— Ако сега вземеш да ме запиташ още защо вместо да рисувам не почна да фотографирам, след като то е много по-бързо, направо ще те изхвърля надолу по стълбите. Хайде довиждане и дано това наше виждане да е по-приятно!

Хората на изкуството са чувствителни. И влюбените са чувствителни. Оттеглих се.

Констанца беше точна. Уговорили се бяхме да се срещнем при тритоните. Когато си подадохме ръце, тя се изчерви и каза, че имала само половин час свободно време. После ме хвана за ръка и двамата тръгнахме покрай рибното блато на замъка. Отведох я до потъналата в сумрак алея и я притеглих на една пейка.

— Днес рано сутринта закусих тук — казах аз. — Констанца, обичам те. Толкова те обичам, че ме болят чак ребрата! Искаш ли да станеш моя жена?

В продължение на няколко кратки секунди тя затвори очи. После се отпусна на рамото ми и прошепна:

— Разбира се, Фаустчо! — Усмихна се. — И мен ме понаболяват ребрата.

 

 

Тя трябваше да се връща бързо в замъка. До утре следобед изобщо няма да я видя. Имаме да обсъждаме сума неща. На първи септември графското семейство се връща. Констанца може да остане, докато си намерят друга камериерка. Щом като това се уреди, тя трябва да дойде в Берлин. Да си годеник не е какво да е положение, ами направо изключение.

Вечерта Карл, аз и моят смокинг — тримата заедно — бяхме на „Кавалерът на розата“. Странно, днес рано сутринта се бях измъкнал тайно от един австрийски замък. А когато преди малко се вдигна завесата, някаква жена скри своя любим пак в такъв замък. Вярно е, че една маршалша и една домашна помощница не са едно и също нещо. (Леман пееше направо покъртително.) Но в операта на Щраус се явява като героиня дори и домашната помощница, макар че това е мъж, който на бърза ръка навлича дрехите на камериерката.

(Само това още ми липсваше! Аз, едрият дангалак, в дрехите на Констанца!)

Собствената ми залцбургска комедия се прокрадваше като лекичък полъх сред типично австрийската атмосфера на пиесата и музиката. Анатомически погледнато, аз бях на една от предните редици в театъра: а господин Рентмайстер „сам за себе си“ се носеше и пееше заедно с другите на сцената. Възпоминанието и театралното изкуство се обединиха за мен в едно общо преживяване, което ме заплени напълно. Това не бе обективна естетическа наслада от изкуството, а друго, съвършено ново душевно преживяване, което не ще забравя скоро.

Сега отивам в бара, ще си поръчам една бутилка „Мум“^[1] и ще отпразнувам годежа си. Без госпожица годеницата.

Наздраве, тоест: дано да е за добро!

П.П. Малката леличка ми е пратила цялата поща, пристигнала за мене в Берлин. От валутния отдел във финансовото министерство още няма нито ред.