Ерих Кестнер
Презгранично пътуване (15)

Раздяла

Вчера вечерта отпразнуването на годежа започна с установяването на факта, че аз все пак си бях забравил смокинга! Констанца ме откара до Залцбург. Наистина Карл пак не си беше в Хьолброй. Но неговият хазаин ме позна и ми позволи да нахлуя с взлом в стаята му. След като си възвърнах по не съвсем правилен начин моята инак съвсем законна лична собственост, тръгнахме да се поразходим малко по улиците.

Празненствата бяха завършили вече. Повечето чужденци са си заминали. Залцбург бавно се унася в своя дълъг спокоен сън, който ще продължи единадесет месеца. Дотогава Залцбург ще принадлежи на залцбургчани; после те отново ще го дадат под наем.

Спирахме пред витрините и аз показах на Констанца старата златна огърлица, пелерината от сребърна лисица и букета от орхидеи, които без пукнат грош в джоба — следователно на теория — бях намислил да й подаря. Тя се зарадва от все сърце на тия въображаеми годежни подаръци и обеща като се приберем в къщи да ми благодари и „устно“. След това изчезна в някакъв магазин за цветя и се върна с една бяла хризантема за петлицата на смокинга ми.

В спекулативния ми мозък веднага възникна една възможност! Смених цветето в магазина срещу друго, по-малко и помолих да ми дадат срещу остатъка едно букетче теменужки. Сложих в ръцете на Констанца това мъничко тъмносиньо букетче и казах:

— Ето, това ще бъде моят подарък по случай годежа. Надявам се, че имате толкова големи вази!

Съвсем случайно открихме Карл в аптеката на площада. Пак беше стиснал между зъбите си няколко цветни молива и рисуваше разни стари шишенца за лекарства, бурканчета за мехлеми и какви ли не хаванчета, както и закръгления пръв помощник-аптекар. Нахлухме в аптеката и принудихме Карл да преустанови незабавно работата си. Той трябваше да ни честити с пълен глас, после бързо да облече смокинга си и да дойде заедно с нас в Х.

Докато пътувахме нататък, разказахме му как е завършила „комедията на импровизации“. Той каза на Констанца:

— Почти ми е жал за баща ви. Искаше да напише комедия. А пък самият той стана комична фигура.

— Татко твърди, че Фаустчо го е утешил с убедителни аргументи да не съжалява повече за цялата работа. — Тя се обърна към мене. — С какво си го утешил?

— А, предложих му една нова професия.

— Всемогъщи боже, каква?

— Да не би да почне да рисува? — запита Карл.

— Глупости.

— Каква професия? — запита повторно Констанца.

— То си е наша тайна.

— Да не излезе и новата му професия прекалено трудна за него?

— Изключено, миличка!

— Знаеш, че той не разполага с особено богата фантазия.

— За новата му работа изискванията в това отношение са съвсем минимални.

Двамата се впуснаха в какви ли не догадки: игра на голф, събиране на пощенски марки, писане на мемоари и какво ли не още.

Аз упорито мълчах.

Накрая, поглеждайки нас двамата, Констанца само поклати глава и промърмори:

— Ах, дечица, дечица!

И понеже не разбра какво ме накара да се разсмея, окачестви държанието ми за крайно неуместно.

За щастие малкото празненство протече съвсем делнично. Тъй като след заминаването на наемателите домът не беше подреден още както трябва, всичко се превърна в нещо като пикник, само че без горска полянка, и създаде безброй случаи на истинско домакинско отчаяние за графинята-леля, една наистина очарователна стара дама.

Когато влязохме в залата, Францл и Карл държаха в ръце кошничка и се представиха като момченца, които усърдно обсипват пътя с цветя. След вечерята Мици издекламира Шилеровата „Камбана“. В тази безкрайно дълга поема непрекъснато се изтъкват радостите от годежното и брачното положение и моята малка балдъзка не пропусна нито един случай да вдигне многозначително пръст на съответните места. Нищичко не ни беше спестено, като се почне от „Той тръгва по следите й засрамен, изчервен“ и се стигне до заключителната фраза, според която „Тогава и жените се превръщат във хиени“. Прекрасният камериер Фердл суфлираше от един стар, инкрустиран със злато кожен том, а пък Францл, за яд на леля си, подхвърляше от време на време по някоя пренебрежителна закачка. Констанца беше сложила пред себе си букетчето теменужки и бе във вечерна рокля от медночервеникаво кадифе.

Когато наляха шампанското, старият господин държа своята тържествена реч. Описа накратко историята на годежа, като не пропусна случая да я изпъстри с необходимата самоирония, и заяви официално, че вече ще окачи на пирона своето драматическо творчество. (Жалко, дето не пише толкова забавно, колкото умее да приказва. Но това са си два коренно различни таланта.) Накрая изрази задоволство, че го освобождавам от грижите за едната от неговите две дъщери и заяви, че в замяна ме дарява с някаква ловна поляна и с колибка високо в планините.

След като се чукнахме, аз му благодарих за дъщеря му и за ловджийската поляна, но отхвърлих втория дар, тъй като в рамките на международните отношения нямах правото да приемам чуждестранни недвижими имоти. Колкото за Констанца — казах аз, — тя ще може да бъде импортирана в Германия, но с ливадите във високите планински райони положението е малко по-сложно.

Той можеше да го разбере. Но тъй като упорито си беше втълпил, че трябва на всяка цена да ме дари с някаква добрина, а пък нищо не можеше да му хрумне, тогава Констанца го помоли да й разреши да ме придружи до Мюнхен.

— Заради годежните пръстени — каза тя не съвсем убедително.

Граф Х. беше обзет от щедрост и заяви, че е съгласен.

Утре сутринта заминаваме.

На 2 септември Констанца трябва да се върне, защото тогава цялото семейство, като всяка година, ще отпътува за Меран. На гроздобер с лечебна цел.

 

 

 

И потеглихме със песни

от един ресторант

към съседен ресторант

и пр., и пр.

Здравата съм посинял — като сто и двайсет теменужки! (Настоящето звучи направо като заглавие на вестникарска статия.) Но то е показателно за моята склонност да се впускам в научна изчерпателност дори когато се занимавам с ненаучни теми, макар че всъщност би могло да се изтъкне, че ние с Карл се бяхме заели да проследим по съвсем научен път многобройните форми на проява на алкохола…

Дявол да го вземе това изречение! При това съвсем не възнамерявахме да се напиваме! Искахме само да се сбогуваме със Залцбург, а и помежду си — ние двамата с Карл. Скитахме изпълнени с чувства по прекрасните площади и по старите, тайнствени улички. Беше приказно хубава лятна нощ. От време на време над нас грееше луната, от време на време — само някой от уличните фенери и ние се радвахме и на едното, и на другото.

Почти не вървяхме; по-скоро като че ли оставяхме нещо да ни носи. Силуети на двама приятели тъй вървяхме ние като в някакъв магически кръг, който носи името Залцбург. Умълчани заставахме пред блещукащи като сребро, тихо шушнещи фонтани — а пък тъкмо това не биваше да правим!

Само защото тия фонтани шумяха, съответно защото ние възприемахме това шумолене, тоест неговия акустичен ефект, който се получава поради бързото движение на течността…

Пак такова едно безнадеждно изречение, което не може нито да оживее, нито пък да умре! Накратко, ожадняхме и след това се започна в една италианска кръчма. Най-напред с виното от една бъчва и с едно „Фиаско Кианти“, рядко обаче се свършва само с едно фиаско.

Не, чакайте, най-напред бяхме в избата „Свети Петър“ и пихме там от прелатското вино. Всъщност леки и съвсем приятни неща. Може би не биваше да пием уискито, което сърбахме, тоест платихме в един бар срещу австрийския дворец. Или пък коктейлите охайо и мартини, на които ни покани американецът, дето седеше до Карл. От друга страна, не можеш да откажеш на един човек, който тъкмо затова е дошъл, пресичайки целия океан!

Иначе той ще си отпътува обиден обратно и ще разправя там, че Карл и аз сме неучтиви хора; а пък като се има пред вид всеизвестната склонност да се обобщават добитите впечатления, може да се стигне за цяла Европа до компликации, които днес трябва да се избягват повече, отколкото когато и да било…

Пак късо съединение. Много съм любопитен как ли ще изглежда лицето ми утре сутринта, като прочета само какви съм ги писал сега!

Поради това трябваше да отидем с американеца и в казиното. Това беше едва ли не дипломатическа мисия. Защото всеки човек, попаднал в чужбина, е истински пратеник на своята родина. Така че ние се държахме като политически пратеници. Карл поръча една бутилка шампанско, а пък какво е една бутилка шампанско, разпределена между трима души? По тази причина изпихме още една бутилка.

После американецът беше обзет от похвалното намерение да обере банката на комар и се отдалечи, тъй като банката се намираше в друго помещение. А пък ние с Карл излязохме на чист въздух. Никой не беше виновен, че поради това попаднахме на пътя за Мюлн и оттам в августинската кръчма! (Ние и никого не обвинявахме.)

Няколко чаши бира никога не могат да ти навредят, най-малко през топли, хубави летни нощи под лампионите в стара градинска бирария. Всъщност чашите не бяха халби за бира, ами някакви глинени половачки. А пък около масата имаше сума хора, които все за бира се разправяха. Високо над нас бе тъмносиньо, обсипано със звезди небе и една месечина също като портокалово резенче, пуснато в съд с пунш — просто възхитително!

После, по пътя на връщане, ако не се лъжа, пяхме. Карл ме хвана през кръста и каза: „За да не паднеш.“ При това всъщност искаше не да ме държи, ами той да се хване! Инак е мил човек, но, за съжаление, от онези, дето никога няма да си признаят, че са пийнали повечко.

Аз съм си друг. Само да бях сложил кънките и незабавно щях да си го призная. Това, че не бях, макар че обикновено мога цяла бъчва да изпия, без да ми стане нищо, — в случая беше до известна степен случайност. Обратното можеше да бъде точно така чудесно… впрочем не, чудесно можеше да бъде и точно обратното, само че не беше обратното.

Кое всъщност не беше обратното? Ох, как само почна да ме понаболява черепът! Толкова често съм пожелавал да имам лоша памет! Защото повечето неща заслужават направо да се забравят. И ето, сега паметта ми е лоша. Да се надяваме, че само днес. Защото всъщност има толкова много неща, които човек трябва да помни дълго. (Май че почнах да си противореча нещо.)

После Карл внезапно спря, разпери широко ръце и издекламира:

„Hic habitat felicitas!“

Запитах го:

— Кой живее тук?

— Фелицитас — рече той.

— В онази къща отсреща ли? — запитах го съвсем скромно аз.

А пък той не отговори човешки, ами рече:

— Невежа такъв!

Това ме засегна, викнах му:

— Че откъде мога да познавам аз всички момичета, дявол да го вземе!

— О! — рече само той.

За да предотвратя скандала, съгласих се.

— Щом като толкова искаш, да й позвъним тогава. Може да не спи чак толкова дълбоко, може да се събуди и да надникне за малко през прозореца!

Той направо се ужаси.

— Или пък е омъжена? — предпазливо запитах аз.

Сега вече той направо поиска да ме хвърли в река Залцах, за да ме удави. Отказа се всъщност само защото Залцах не беше наблизо. Какво правихме след това, вече не зная. Предполагам, че сме продължили по-нататък. Иначе и досега щяхме да си стоим пред оная къща. Но щом като съм стигнал до замъка, тогава невъзможно е… О, мили боже, да не би Карл да е останал там?

Не, не. След като позвъних на звънеца на къщата и доста високо извиках „Фелицитас“, ние с Карл побягнахме! Също като хлапаци. Ами после? Олелеее, ами че то вече се съмва?

В „Мирабел“, пред кръглата леха с джуджетата, Карл спря и почна да държи реч. Пред каменните джуджета. Точно така.

— Уважаеми господа джуджета — рече той.

Аз пък се разположих в тревата и добавих:

— Между тях има и една госпожа. Така че дръж се учтиво!

— Уважаеми господа джуджета — повтори той. — Вие познавате Залцбург по-отдавна, отколкото един пиян човек, който идва и се просва тук, на вашата поляна; познавате града по-отдавна и от мен, и дори от… от…

— Бедекер — предложих аз.

— Да, и от Бедекер. Познавали сте и Саломе Алт, когато е била още млада и заедно с нейния кардинал се е разхождала с наслада в тази хубава градина.

— Когато се е любила с него — поправих го съвсем добросъвестно аз.

Сега вече Карл се разпали.

— Познавали сте Моцарт, още когато е вземал уроци по пиано при баща си! Имам доверие във вас, уважаеми господа. Дребнички сте, но пипето ви здравата сече! Позволявате ли ми да говоря с вас на „ти“?

— Моля! — промърморих аз полугласно.

— Ще се запитате може би защо не отправям молбата си към прекрасно пораслите дами от камък, които от векове насам седят на пиедесталите при входа на градината и с нищичко не са облечени.

— Ами! — рекох аз. — Джуджетата изобщо не се интересуват от такива неща. Само не забравяй, че искаш да им говориш на „ти“.

Карл кимна и колегиално потупа едно от джуджетата по каменната му гърбица.

— Драги лилипутчета — каза след това той. Вие можете да направите на вашия малък град една наистина голяма услуга. Ако някога тука при вас дойде някой от тукашния фестивален комитет и поведе с вас разговор, какъвто поведохме ние…

— Невъзможно — заявих аз.

— В такъв случай изпратете му поздрав от мен.

— И от мен! — извиках аз. — Макар че всъщност не се познаваме с него!

— И му кажете…

— Че го поздравявам още веднъж!

— Кажете му, че Австрия е имала толкова гении…

— Това човекът сигурно си го знае!

— И че само тяхната жизнерадост подхожда напълно на жизнерадостта на този град, точно както тъгата им подхожда на околната гледка, когато тя тъне в тъжни багри.

— Дано джуджетата успеят да си отбележат всичко — казах угрижен аз.

— Защо не свирят Раймонд? Или Нестрой? Защо не свирят вече и Моцарт? А? Защо вместо тях…

— Откъде пък ще знаят това тия малчугани? — казах сърдито аз и станах.

— Не съм ли прав? — запита той.

— Разбира се, че си прав — рекох аз. — А освен това пияните никога не бива да се дразнят.

— Аз ли съм бил пиян?

— Как тъй си „бил“? Че ти и сега не си по-добре!

— Аз съм трезвен като… като…

За съжаление, на мене самия не ми хрумваше никакво подходящо сравнение във връзка със степента на неговата трезвеност.

— Само че ти, ти вече си посинял! — извика в това време той.

— Аз ли? Аз съм трезвен като… никога не съм бил толкова трезвен, колкото днес!

— И аз никога не съм бил!

— В такъв случай ми се ще да видя двамата господа някога, когато са пияни — каза някой зад нас.

Уплаших се.

Но собственикът на гласа не излезе джудже. Ами най-обикновен пазач.