Ерих Кестнер
Презгранично пътуване (11)

Игра в замъка

Седя си в моята стая в замъка и скоро ще си лягам. Преди това искам да изпуша още една пура и да пийна още една чаша бургундско вино. Етажният келнер Францл се е погрижил да остави на масата една стара бутилка.

Денят беше доста весел. Сутринта Францл ме взе от Залцбург. Едвам намерих време да кажа на Карл „добър ден“ и да му благодаря за помощта, оказана на нас с Констанца. След това пътищата ни се разделиха. Той искаше да отиде до Марщал, за да рисува с водни бои бароковата конска къпалня с великолепните фрески на породисти жребци. А пък аз отпътувах заедно с младия граф към замъка извън града.

Констанца стоеше „случайно“ на външната стълба и направи реверанс. Тя действително носеше къса черна рокля, още по-къса престилчица и бяло, силно набрано боне.

Кимнах благосклонно.

— Как е името ви, хубаво дете?

— Констанца, милостиви господине.

— Защо „милостиви“ господине? Казвайте просто „господин докторе“, това стига. — Обърнах се към Францл, който носеше куфара ми. — Същото се отнася и за вас, Францл!

Камериерката стори още един реверанс.

— Както желаете, милостиви господин докторе.

А после ми се изплези.

— Внимание! — промърмори Францл.

В портала на замъка се появи едър мъж с металически сиви коси. Той се поклони. Черният жакет му стоеше направо като излян.

— Позволете да ви приветствувам с добре дошъл. Аз съм личният слуга на графа, а в момента ми е поверено домакинството на замъка. Закусили ли сте вече?

— Да, още в Райхенхал.

— Много добре. Обедът се поднася в един часа в жълтия салон. Францл ще ви покаже стаята и ще отнесе багажа ви горе. Надявам се, че при нас ще се чувствувате добре.

Изражението на лицето му си остана непроменено.

Сетне той стори поклон и се оттегли.

Францл ми показа моята стая и изчезна, за да подреди масата за обед. Едва беше изчезнал и на вратата се почука.

— Влез!

Беше камериерката. Тя ме запита би ли могла да ми помогне при разопаковането на куфара.

— Пристъпете по-насам, нахална особа такава! — рекох, като извадих от куфара едно сако и й го подхвърлих. — Къде ще окачи една добре обучена домашна прислужница първото сако?

— Над ключалката, за да не може да се наднича в стаята отвън, господин докторе.

По обед се запознах с американците, които пристигнаха, облечени като гиздави тиролци: тлъстият и извънредно мълчалив фабрикант на целофанени кесии; неговата мършава съпруга; вторият секретар, дебелобузест ангел с многодиоптрови очила; синът, як момък, който по принцип говореше само когато дъвчеше; и дъщерята Емили, една от онези несантиментални и хубави като картинка едри блондинки, от които човек може направо да се уплаши.

Францл поднесе ястията. Струва ми се впрочем, че неговият страх от русата Емили и нейните сини очи, които направо карат човек да изтръпне, е напълно основателен. Констанца донесе виното. Мици, по-малката й сестра, докара в залата блюдата върху подвижна масичка с колелца. Тя е стройно създание с две весели трапчинки на бузите.

Старият граф надзираваше протичането на обеда и с готовност осведомяваше за всичко милионершата, която изглежда необичайно жадна за познания дама.

Емили искаше да поведе с мене разговор. Камериерката Констанца поглеждаше доста угрижено към нас. Ето защо предпочетох да знам още по-малко английски, отколкото и без това знаех, и помолих сервиращия келнер да съобщи на младата дама, че не разбирам нито думица.

Боя се, че това беше грешка. Изглежда, че Емили Намара намира за особено интересен тъкмо разговора между двама души, които не се разбират. За щастие, скоро цялото семейство си дигна чуковете и отпраши на някъде със своята огромна лимузина. А и вечерта бързаха. Отиваха на „Сватбата на Фигаро“.

 

 

Следобед пред домакинската сграда връхлетях на стария граф, който още дори не подозира, че съм му зет. На външната стена е окачен един дърворезбован пъстър битов барелеф, който представлява светата троица. Под тясното навесче — явно поставено, за да пази барелефа при дъжд — направо върху главата на свети дух, над разперените криле на белия гълъб, е свила гнездото си една птича двойка. Загледахме се със стария човек в тази очарователна сцена и после тръгнахме заедно през двора.

— Отдавна ли сте на служба в замъка? — запитах любезно аз.

— Много отдавна, господин докторе.

— Вярно ли е, че граф Х. пише театрални пиеси?

— Това може би отговаря на истината.

— Къде сте се научили да говорите толкова добре английски?

— В Кембридж.

Позасмях се.

— Значи, вие сте следвали?

— Граф — Х., не аз. Бях изпратен от родителите му заедно с него, като прислуга. — Крайчецът на устата му се изви в лека с усмивка. — По-точно погледнато и графът не се занимаваше със следване в Кембридж. Чужди езици се научават не в аудитории, а в… хм-м… не чак дотам научни заведения.

— Жалко, дето графът тъкмо сега пътешествува. На драго сърце бих се запознал с него, тъй като изключително много ме интересува мнението на немските писатели за подчинителното наклонение.

— За кое?

— За подчинителното наклонение, това ще рече съответната възможна форма на действителните глаголи. А също и за желателното наклонение.

— А-ха — рече той. — Господин графът положително ще съжалява, че не е могъл да разговаря с вас за действителен залог на модалните глаголи. Той обича повече от всичко друго интересните теми.

Събеседникът ми беше успял вече да се овладее напълно и направи тази иронична забележка така, сякаш изобщо не разбираше какво казва.

— Може би тогава няма да бъде зле да ви дам писмено синтактичните въпроси, които ме вълнуват толкова силно и вие да поднесете на вниманието му тези бележки, когато той се завърне…

— Великолепна идея!

— Не смятате, че подобно намерение би го разсърдило, нали?

— Положително не. Господин графът е много учтив човек.

Писатели, които изгарят от желание да преживеят колкото се може по-оригинално нещо, за да добият възможността и да го напишат след това колкото се може по-оригинално, трябва тъй мисля аз — да бъдат най-енергично подкрепяни.

Ето защо придадох угрижено изражение на лицето си и запитах:

— Къде се намира господин графът понастоящем?

— Във Вентимиглия, господин докторе.

— Тъй, тъй. Във Вентимиглия… — Почесах се замислено зад ухото. — Аз пък трябва най-късно утре да върна обратно коректурата от една моя статия във връзка с инверсиите, а относно онази част от статията, съсредоточена върху съответната идиоматика на баварско-австрийското наречие, господин графът положително би могъл да ми даде важни напътствия. Хм-м!

И сега вече изиграх ролята на човек, комуто внезапно е хрумнало нещо.

— Идеята впрочем никак не е лоша! Да вляза в телефонна връзка с графа. Бъдете моля ви се така любезен и уредете привечер един телефонен разговор с Вентимиглия.

Той се поколеба за частица от секундата. После каза:

— Както заповядате, господин докторе.

Предложих му една пура.

— Благодаря ви най-учтиво. За съжаление трябва да отида сега в кабинета, за да поставя в ред счетоводните сметки.

После се поклони и с отмерени крачки влезе в замъка.

През време на вечерята пристъпи със загадъчно изражение до моя стол и ми съобщи, че господин графът още днес следобед бил напуснал Вентимиглия.

Изразих по най-оживен начин съжалението си и същевременно му благодарих за положените усилия.

Констанца и Францл ни изгледаха много учудени. Те не знаеха за нашия разговор в двора и нищичко не можеха да разберат от диалога ни на масата.

След като американците излязоха, тръгнах да се поразходя спокойно около замъка. Зад един от приземните прозорци се виждаше светлина. Приближих се внимателно и погледът ми падна върху просторна кухня. Цялата „прислуга“ се беше настанила около масата и вечеряше. Изглежда, че старият граф тъкмо беше разказал нещо забавно. Прозорецът беше отворен. Двете сестри се смееха, а Францл каза:

— Татенце, не ми остава нищо друго, освен да отбележа, че според мен е трябвало да се справиш по-остроумно с цялата тая работа.

— В какъв смисъл?

— За теб щеше да бъде много лесно да повикаш господин доктора на телефона долу, а пък след това самият ти да отидеш в някоя от стаите и да си поговориш с него от съответния апарат там в качеството на граф Х. от Вентимиглия.

— Само това ми липсваше! Желателно наклонение, подчинително наклонение, инверсии, баварско-австрийска идиоматика, че аз да не съм…

— Не си идиот! — каза нежно най-малката му дъщеря Мици.

— Че да не съм учител, това исках да кажа.

До графа седеше една очарователна стара дама. Тя изглеждаше декоративна като Мария Терезия.

— Запиши си поне предложението на Францл каза тя. — Може би ще успееш да използуваш нещо такова в пиесата си.

Старият господин кимна, извади от джоба си някакво малко тефтерче и си взе бележка.

— Представлява ли доктор Рентмайстер подходящ прототип за пиесата? — запита Констанца.

— Ти май си се влюбила в него, а? — обади се Мици и любопитно се приведе напред.

— Влюбена? Великолепно хрумване! — каза графът и трескаво продължи да записва.

Констанца се усмихна.

— За пиесата ли?

— Любовните истории, възникнали между хора от различни класи винаги са представлявали благодарна тема — заяви Францл.

Леля графинята се надигна от мястото си и бавно тръгна към прозореца.

Тогава аз тихичко се оттеглих.

От моята стая се вижда Залцбургския дворец. Дори сега, късно вечерта. Защото един прожектор, който в чест на чужденците кръжи непрекъснато над града, магически изтегля от време на време старинния замък от мрака и го облива с ярка дневна светлина, докато над околността блещукат звездите.

В този миг се почука.

— Кой е?

— Камериерката, господин докторе. Бих искала да запитам дали господин докторът има още някакво желание.

— Разбира се, хубаво дете. Може ли да получа една целувка за лека нощ?

— Но разбира се, господин докторе. Нали нашите гости трябва да се чувствуват задоволени във всяко отношение.

Отивам да й отворя.