Ерих Кестнер
Презгранично пътуване (10)

Нов обрат

Известно е, че тенисът изисква абсолютно пълна съсредоточеност. Достатъчно е да те занимава и най-дребната странична мисъл и вече не си във форма. И поради това аз играех направо като вързан в ръцете. Запращах и най-леките топки в аут или пък ги забивах в мрежата, в един-единствен гейм допуснах не по-малко от три двойни грешки и доста силно бях обземан от желанието да запратя ракетата си след топките.

Когато при третия сет най-после започнах да влизам във форма, някакъв млад човек седна на пейката пред игрището и заследи играта ни. Пак се нервирах. Той имаше съвсем мънички мустачки; и след демиволето, което трябваше да отбия с бекхенд извика:

— Браво!

Погледнах към него и съвсем не смятам, че погледът ми е бил изключително дружелюбен. Тогава той стори лек поклон и каза:

— Извинете, уважаеми господине. Още дълго ли ще играете? Непременно трябва да говоря с вас, а пък разполагам със съвсем малко време.

— В последния сет сме четири на четири — отвърнах аз. — Скоро ще бъда на ваше разположение.

— Отлично. Защото ми се налага незабавно да се връщам обратно в Залцбург.

Обратно в Залцбург! Какво ли пък можеше да иска от мене този?

То се знае, че аз изгубих следните два гейма, стиснах ръката на треньора и после се запътих към младия човек.

— Аз съм братът на Констанца — рече той, казвам се Франц Ксавер граф Х. и ме наричат Францл.

Значи, това беше Францл, а пък Францл бил неин брат?

— Много ми е приятно.

— На мене също. Както ви споменах вече, разполагам със съвсем малко време. Трябва да слагам масата в къщи.

Масата ли трябвало да слага? Ха!

— В такъв случай не бих искал да ви забавям.

— Великолепно. Тук съм, защото за това ме замоли Констанца и защото между вас двамата съществуват известни недоразумения, които би трябвало да се отстранят.

— Доколкото ми е известно, изобщо не е имало никакви причини да се появят подобни недоразумения.

— Недейте да се отнасяте към мене дотолкова прусашки! Недоразуменията наистина бяха неизбежни.

— Не съм в състояние да проумея това.

— Именно затова дойдох тук, господин докторе, единствено с цел да ви науча на нещо по-добро.

— В такъв случай изгарям от любопитство, господин графе!

Младият мъж леко подръпна мустачките си.

— Налага се на всяка цена да посмекчим малко тона, в противен случай нашият приятелски разговор ще завърши с това, че ще се нахвърлим един върху друг със саби в ръцете на някоя от тукашните идилични горски полянки.

— Преди да вземем решение относно тази дребна техническа подробност в случай на крайна нужда — рекох аз, — моля да ме осведомите все пак просто и ясно каква е изключително наложителната причина, накарала вашата сестра да предизвика за мене недоразумения от този вид, които — както впрочем трябваше и да се очаква — доведоха до крайно неприятни последици.

Той ме хвана под ръка и ме поведе към парка.

— Констанца ви е казала, че граф Х. е заминал заедно със семейството си и че докато траят Залцбургските тържества, предоставил своята прислуга на американските наематели. Вярно е, че у нас живеят американци. Не отговаря на истината, че сме заминали. Ние останахме в замъка. Замина прислугата и нашето драгоценно семейство пое всички нейни задължения. Констанца напредна до камериерка. Аз станах нещо като келнер, който сервира и по стаите. Госпожа леля ни е готвачка. Мици, най-малката ни сестра, помага на леля. А пък главата на семейството, баща ни, действува като портиер и ръководител на прислугата.

За щастие наблизо имаше пейка. Побързах да седна.

— Имате ли цигара? — успях да запитам само.

Получих цигара и огън, вперих поглед право пред себе си.

— Всичко това хрумна на баща ни — каза Францл. — Той публикува под псевдоним, който в момента не е от значение, театрални пиеси. И един хубав ден реши да напише една „комедия на ситуации“, която се разиграва в замък и се занимава със сблъсъка между маскираните като прислуга финансово поизпаднали австрийски благородници и милионери от Новия свят.

Франц Ксавер, граф Х., също си запали цигара.

— По този начин скъпото ни семейно началство явно се надяваше да подпомогне фантазията си, като набере личен опит. Искаше да събере материал за пиесата си. През пролетта той ни осведоми за своето намерение. Трябваше да му обещаем, че ще съдействуваме и че ще мълчим като риби. До известна степен този негов проект ни правеше удоволствие. В края на краищата нали сме деца на този комичен господин; и положително не сме се появили случайно на бял свят в Залцбург.

— Положително — заявих аз.

Той се засмя.

— Както и да е: само че авторът не беше включил в сметката си най-главното. Домашната прислужница се влюби, и то в един господин от Германия, който съвсем романтично беше пристигнал в Залцбург без петак. Днес следобед, вместо да фигурира в замъка като камериерка, сестра ми пак слезе в града. Онези, с които искала да се срещне, не били там. Констанца се разтревожила и понеже ви нямало, решила да се върне обратно. И щом станала, от съседната маса също се изправил един господин.

— Карл — казах аз.

— Точно така. Вашият приятел. Някакъв художник. Вчера същият този господин ни беше видял двамата в казиното. Тъй като сестра ми изглеждала доста угрижена, той я заговорил и й обяснил защо не сте дошли. Тя веднага ме повика по телефона. Аз тъкмо лъсках сребърната посуда. (Отвратително занимание!) А пък братята са характерни личности. Оставих всичко, както си беше, и се смъкнах с колата до кафене „Глокеншпил“. И ето ме сега тук и не знам вече какво друго мога да ви разправя.

Стиснах ръката му.

— Извинете, че се държах тъй, господин…

— Името ми е Францл.

— Моля да ме извините, Францл.

— За какво да ви извинявам, Георг? И аз на ваше място бих постъпил така.

— Къде е Констанца? Трябва да говоря с нея. Бихте ли могли да ме вземете в колата си?

— В колата едва ли ще се намери повече място.

Францл ми смигна.

— Тя е вън, пред минералната баня.

Надигнах се, прекосих с огромни крачки парка, изхвръкнах през вратата на улицата, видях там колата, а в нея и Констанца, която протегна ръце към мене. Беше бледа, очите й — пълни със сълзи. Целунахме се и не проговорихме нито дума. Курортистите, които бяха тръгнали за концерта в градината, спряха и не можеха вече да разберат света.

— Моят Фаустчо — шепнеше тя. — Никога вече да не си ми избягал!

— Никога вече, никога!

— Благословени да сте, чеда мои! — заяви някой до нас.

Беше брат й.

— Благодаря ти, Францл! — каза Констанца.

Той ме сръга в ребрата.

— Слушайте, зетко. Имаме да ви направим едно предложение. Първият секретар на нашите американци вчера замина. Така че една от стаите се освободи. Тъй като вчера спечелихме в казиното цял куп пари, каним ви най-учтиво да ни гостувате два дни. На нашия баща ще разкажа сега-засега една приказка от хиляда и една нощ. Сметките ще уредя аз от ваше име. А пък щом американците се махнат, ще му кажем истината. И тогава той ще трябва да ми върне парите. — Доволен, Францл се засмя като хлапак.- Утре сутринта ще пристигнете у нас в качеството на наемател, ще се правите, че не знаете нищичко и ще наблюдавате от непосредствена близост нашия жив театър. Също както преди столетия, когато настанявали най-предпочитаните зрители направо на сцената. Защо пък и на вас да не се случи веднъж нещо толкова хубаво?

Констанца ми стисна ръката.

— И само ако не дойдеш, да знаеш, че ще се омъжа за друг.

— Подчинявам се!

Францл продължи:

— Що се отнася до стария господин, можете да бъдете съвсем спокоен. Той няма да забележи нищо. А пък като научи накрая кой сте, ще ви бъде благодарен за съдействието, оказано във връзка с неговата пиеса, и няма да се забави прекалено дълго с бащината си благословия.

Той се качи в колата.

— Ще дойда — казах аз.

Констанца натисна газта.

— Великолепно ще бъде! — извика тя.

После потеглиха.

Аз махах след тях.

А сетне, зарадван неимоверно много, скачах до хотела на един крак и влязох така през входа. Портиерът загрижено ме запита много ли съм се ударил.