Джон Туелв Хокс
Тъмната река (9)

6.

Вървеше на север от уличките на Чайнатаун към широките авенюта на централната част на Манхатън. Това беше видимият град, Голямата машина беше установила контрол тук. Но Мая знаеше, че под паважа има друг заплетен свят: цял лабиринт от линии на метрото, железопътни релси, забравени коридори и тунели за поддръжка, опасани с електрически кабели. Половината Ню Йорк беше скрит от поглед, заровен дълбоко в скалите, които поддържаха сградите в Спениш Харлем, както и стъклените кули по Парк Авеню. Имаше паралелен човешки свят, скрит също толкова добре: различни групи на еретици и вярващи, нелегални имигранти с фалшиви паспорти и уважавани граждани с таен живот.

След час стоеше на мраморните стъпала, които водеха към концертния център „Линкълн“. Театърът и концертните зали бяха разположени около огромен площад с осветен фонтан по средата. Повечето представления още не бяха започнали, но музикантите, облечени в черни дрехи и с куфари и калъфи с инструменти в ръка, бързаха към различните концертни зали. Мая премести парите във вътрешния джоб с цип на палтото си и хвърли поглед през рамо. Виждаха се две наблюдателни камери, но бяха насочени към тълпата около фонтана.

Едно такси спря отпред. Аронов седеше на задната седалка. Кимна й, Мая слезе по стълбите и се настани до него.

— Добър вечер, госпожице Странд. Много ми е приятно да ви видя отново.

— Пистолетът трябва да е в изправност, иначе няма сделка.

— Разбира се. — Аронов каза на шофьора — млад мъж със стърчаща коса — накъде да кара и колата потегли. След няколко пресечки излязоха на Девето авеню и се отправиха на юг.

— Носите ли парите? — попита Аронов.

— Точно колкото се споразумяхме.

— Много сте подозрителна, госпожице Странд. Може би трябва да ви наема за помощничка.

Когато прекосиха Четирийсет и втора, Аронов извади химикалка и подвързан с кожа тефтер, сякаш се канеше да пише бележка. Започна да разправя за любимия си нощен клуб на Стейтън Айланд и за стриптийзьорката, която някога била балерина в Московския балет. Общи приказки, каквито би разправял някой търговец на коли, докато развежда клиент из паркинга. Мая се запита дали керамичният пистолет е менте и дали Аронов възнамерява да открадне парите. Можеше и нищо да не значи. „Знае, че нося пистолет — помисли си. — Той ми го продаде“.

Шофьорът зави надясно по Трийсет и осма улица и следваше знаците към тунела „Линкълн“. На входа имаше задръстване, но после колите се разпределяха в различните платна. Три отделни тунела — всеки с по две платна — водеха под реката към Ню Джърси. Движението беше натоварено, но колите се движеха с шейсет километра в час. Тя погледна през страничния прозорец. По облицованата с бели плочки стена на тунела минаваше захранващ кабел.

Извърна се, защото руснакът до нея се размърда. Натисна химикалката и от нея се показа игла. В същия миг Мая видя отчетливо всяка подробност. Ръката й сграбчи китката на Аронов. Вместо да се съпротивлява на нападението му, тя използва засилката му, блъсна го надолу и изви силно лявата му ръка.

Аронов се набоде в крака. Изкрещя от болка и Мая с всичка сила го удари в лицето и заби иглата още по-дълбоко. Руснакът се мъчеше да си поеме въздух като удавник, после се отпусна и се стовари върху вратата. Мая докосна врата му — беше жив. Явно веществото във фалшивата химикалка беше само успокоително. Претърси външните джобове на шлифера му, откри керамичния пистолет и го прибра в чантата на рамото си.

Предните седалки бяха отделени от задните с прозрачна преграда от плексиглас и тя видя как шофьорът говори нещо в микрофона си. И двете врати бяха заключени. Опита се да свали страничните прозорци, но и те бяха блокирани. Погледна през рамо и видя, че ги следва тъмна кола. Отпред имаше двама души. Човекът до шофьора също говореше нещо по микрофона си.

Мая извади револвера, допря дулото до плексигласовата преграда и изкрещя:

— Отключи вратите! Веднага!

Шофьорът видя пистолета, но не се подчини. В съзнанието й имаше център на спокойствието, като тебеширен кръг, нарисуван на паважа, и Мая стоеше в него. Преградата между седалките сигурно беше бронирана. Можеше да разбие страничния прозорец, но трудно щеше да се измъкне през малкия отвор. Най-сигурният изход беше през вратата. Заключената врата.

Затъкна револвера в колана си, извади ножа за мятане и заби острието между рамката на вратата и гуменото уплътнение. Уплътнението не искаше да помръдне повече от сантиметър, затова тя извади другия нож и го навря в малкия отвор. Натисна надолу с двете остриета, успя да откърти пластмасата и отдолу се видя стоманеният лист. Беше достатъчно дебел, за да устои на куршум, но с нитовете май щеше да се справи.

Мая коленичи на пода на таксито, насочи револвера към горния нит и стреля. Изстрелът беше болезнено силен. Ушите й звъняха, докато дърпаше стоманения лист да открие ключалката. Сега вече беше лесно. Напъха ножа под езика, натисна и вратата се отвори.

Беше преодоляла първото препятствие, но още не беше свободна. Таксито караше прекалено бързо, за да скочи в движение. Пое си дълбоко въздух и се опита да изкара страха от дробовете си. Бяха на петнайсетина метра от изхода на тунела. Когато колоната излезеше, колите щяха да забавят за миг, за да се престроят. Мая пресметна, че има две или три секунди да се измъкне, преди таксито да набере скорост.

Шофьорът вече знаеше, че вратата е отворена. Погледна в огледалото за обратно виждане и каза нещо в слушалките си. В мига, в който таксито излезе от тунела, Мая сграбчи вратата и се изтласка навън. Вратата увисна отворена. Мая се държеше здраво. Коли извиваха и спирачки скърцаха, шофьорът на таксито започна да минава в другите платна. Погледна назад към нея за миг и таксито се удари странично в един син общински автобус. Мая отхвръкна от вратата и падна на платното.

Скочи и се огледа. Изходът от тунела откъм Ню Джърси приличаше на каньон, направен от човешка ръка: Отдясно имаше висока бетонна стена с накацали по стръмния склон къщи. От лявата й страна бяха будките, които събираха таксите на влизащите в тунела превозни средства. Преследващата ги кола беше спряла на двайсетина крачки от таксито и един мъж с костюм и вратовръзка тъкмо слизаше от нея. Не извади пистолет — имаше прекалено много свидетели, а и до будките бяха паркирани три полицейски коли. Мая се затича към един авариен изход.

След пет минути беше в Уихоукън, бедняшко кварталче с мръсни улички и триетажни облицовани с дъски къщи. Когато се увери, че никой не я вижда, прескочи каменния зид, който ограждаше задния двор на една изоставена католическа църква, и извади мобилния си телефон. Телефонът на Холис иззвъня пет или шест пъти, преди той да вдигне.

— Изход отгоре! Най-чистите деца! — През последните три месеца беше съставила три плана за бягство. „Изход отгоре“ означаваше, че който е на тавана, трябва да използва пожарната стълба и да избяга през покрива. „Най-чистите деца“ означаваше, че трябва да се срещнат в парка на Томпкинс Скуеър в Ист Сайд.

— Какво стана? — попита Холис.

— Прави каквото ти казвам. Махайте се от там!

— Не можем, Мая.

— Какво искаш да…

— Имаме гости. Прибери се веднага.

Мая намери такси, сниши се на задната седалка и каза на шофьора да кара към Кетрин Стрийт.

Група тийнейджъри играеха баскетбол на игрището, но явно никой не наблюдаваше тавана. Тя изскочи от таксито, бързо пресече улицата и отключи зелената врата.

Извади револвера още на партера. Чуваше бръмченето на преминаващите по улицата коли и тихото скърцане, докато се качваше по дървената стълба. Стигна до вратата, почука веднъж и вдигна оръжието.

Отвори й Вики. Изглеждаше уплашена. Мая се промъкна в помещението. Холис стоеше на няколко крачки също с пистолет в ръка.

— Какво стана? — попита я.

— Беше капан — каза Мая. — Табулата знае, че сме в Ню Йорк. Защо сте още тук?

— Както ти казах, имаме си гости.

Холис посочи вдясно. Някой беше дръпнал платнищата на мъжката спалня. Оскар Ернандес, проповедникът на джоунситата, който беше наел тавана, седеше на походното легло с един млад латиноамериканец, облечен с червен суичър.

— Мая! Слава богу, че си добре! — Ернандес се изправи и й се усмихна широко. Беше автобусен шофьор, но винаги носеше бялата си якичка, когато се занимаваше с божиите дела. — Добре дошла! Вече започнахме да се тревожим за теб.

От женската спалня се чу глас на възрастна жена. Мая бързо тръгна натам и дръпна платнището. София Бригс, пътевиждащата, която живееше в изоставен ракетен силоз близо до Нова хармония, седеше на походното легло и разговаряше с Гейбриъл. София беше учителката, която беше научила Гейбриъл как да използва възможностите си да прекосява в различни светове.

— А, арлекинът се завърна. — София изучаваше Мая, сякаш тя беше рядък вид влечуго. — Добър вечер, скъпа. Не мислех, че ще те видя отново.

Нещо се размърда в сянката на радиатора. Куче ли беше? София куче ли беше довела? Не, едно малко момиченце седеше на пода със свити колене. Когато Мая направи крачка напред, се появи лице, малко лице, върху което не се четеше абсолютно нищо. Беше малкото азиатско момиче от Нова хармония. Беше оцеляло.