Джон Туелв Хокс
Тъмната река (13)

10.

Стиснал една от стъпенките на стълбата с лявата си ръка, с дясната Наз буташе стоманения капак над главата си. След доста ругатни най-сетне успя да го повдигне и да го избута встрани. Гейбриъл последва Наз през отвора към подземното ниво на Нюйоркската централна гара. Стояха между покрита със сажди бетонна стена и релсите на железопътната линия.

Наз изглеждаше така, сякаш е готов да хукне накъдето му видят очите.

— Какво става? — попита. — Къде са Вики и Холис?

Гейбриъл надникна надолу през люка и видя темето на Вики. Беше на пет метра под него и се качваше внимателно по стълбата.

— Идват. Една минутка.

— Нямаме минутка. — Наз чу тракане в далечината, извърна се и видя примигващите светлини на приближаващ влак. — Трябва да се махнем от тук!

— Да ги изчакаме.

— Ще ни настигнат на гарата. Ако машинистът ни види на релсите, ще се обади по радиото на транспортната полиция.

Претичаха през релсите, качиха се на бетонната рампа и тръгнаха към светлините. Гейбриъл бързо свали окървавеното си яке и го обърна наопаки.

Стигнаха в чакалнята, до няколко щанда за бързи закуски. Сега беше отворено само кафето. Шепа граждани дремеха по пейките, докато чакаха късните нощни влакове. Двамата седнаха на една маса и зачакаха появата на останалите.

— Защо се бавят? — попита Наз. — Видя ги, нали?

— Вики се качваше по стълбата, Холис беше веднага след нея.

Наз скочи и закрачи нервно.

— Не можем да останем тук.

— Седни. Става дума за няколко минути. Ще почакаме още малко.

— Късмет, човече. Аз изчезвам.

Наз се забърза към ескалатора и изчезна на горния етаж на гарата. Гейбриъл се опита да си представи какво се е случило с другите. Дали бяха останали заклещени под земята? Дали Табулата ги беше хванала? Фактът, че в керамичния пистолет беше скрит следач, бе променил всичко. Зачуди се дали Мая ще поеме ненужния риск да се накаже за станалото.

Отдалечи се от кафето и застана на входа, който водеше към линиите. Наблюдателна камера следеше перона. Гейбриъл вече беше забелязал още четири, монтирани на тавана на чакалнята. От Табулата вероятно бяха проникнали в системата за сигурност на гарата и компютрите им сканираха образа му от предаванията на живо. „Да останем заедно“. Това им беше казала Мая, но беше измислила и резервен план: ако има проблем, щяха да се срещнат утре сутринта в Южен Ист Сайд в Манхатън.

Гейбриъл се върна при закусвалните и се скри зад една бетонна колона. След няколко секунди четири яки момчета със слушалки на ушите се спуснаха по ескалатора и се затичаха към перона. В мига, в който изчезнаха, Гейбриъл пое в обратната посока, качи се по стълбите в централното фоайе и излезе през един от входовете на улицата. Студеният зимен вятър накара очите му да се просълзят, лицето започна да го щипе. Странникът наведе глава и пристъпи в нощта.

Мая беше настояла всички да запомнят безопасни маршрути и списък с хотели с единични стаи извън Мрежата. Едно такова място беше хотел „Ефишънси“ на Десето авеню в Манхатън. За двайсет долара в брой получаваш дванайсет часа в кабина от фибростъкло, три метра на дължина и метър и половина на височина. Четирийсет и осемте кабини бяха подредени от двете страни на един коридор и придаваха на хотела вид на мавзолей.

Преди да влезе, Гейбриъл свали коженото си яке и го сгъна така, че кръвта да не се вижда. Мъжът на регистрацията, възрастен китаец, стоеше зад бронирано стъкло и чакаше клиентите да пъхнат парите в тесния процеп. Гейбриъл му плати двайсет долара за кабината и още пет за дунапренов дюшек и памучно одеяло.

Получи ключ и тръгна по коридора към общата баня. Двама латиноамериканци, вероятно работници в ресторант, стояха голи до кръста пред мивките и си говореха на испански, докато миеха мазнината от манджите от лицата и ръцете си. Гейбриъл се скри в една тоалетна кабина, докато двамата се махнат, после излезе и изпра якето си на мивката. Когато свърши, се покатери по една стълба до наетата кабина и се вмъкна вътре. Във всяка кабина имаше луминесцентно осветление и малък вентилатор, който да раздвижва въздуха. Имаше една-единствена закачалка, на която увеси якето си. Мократа кожа започна тихо да капе, сякаш още беше омазана с кръв.

Лежеше на дунапреновия дюшек и не можеше да спре да мисли за София Бригс. Беше усетил Светлината в нея да се надига и разлива като огромна вълна… и после беше изтекла през пръстите му. Чуваше приглушени гласове през тънките прегради на кабината и имаше чувството, че потъва в сенките, заобиколен от призраци.

Мая беше научила Гейбриъл, че Мрежата не е абсолютна; все още имаше пролуки и потайни кътчета, където можеше да се движиш безопасно из града. На следващата сутрин му трябваше повече от час, за да избегне камерите за наблюдение и да отиде до парка на Томпкинс Скуеър. Във финансовата и централната част сивите скали на Манхатън бяха близо до повърхността и осигуряваха здрава основа на небостъргачите. В южната част на Ист Сайд скалите бяха на стотина метра под земята и сградите от двете страни на улиците бяха само на по четири-пет етажа.

Паркът на Томпкинс Скуеър беше традиционно място за политически протести повече от сто години. Преди едно поколение група бездомници си устроила лагер там, но полицията затворила парка, разпердушинила импровизираните бараки и пребила всички, които отказвали да се махнат. Днес в парка имаше само две наблюдателни камери; и двете бяха насочени към детската площадка и лесно можеха да бъдат избегнати.

Гейбриъл предпазливо тръгна към малката тухлена постройка, използвана от градинарите. Спря пред бяла мраморна стела с чучур във формата на лъвска глава по средата. Върху мрамора едва си личаха очертанията на детски лица и надпис: „ТЕ БЯХА НАЙ-ЧИСТИТЕ ДЕЦА НА ЗЕМЯТА, МЛАДИ И НЕВИННИ“. Паметник на трагедия, станала през 1904 година, когато фериботът „Генерал Слокъм“ напуснал пристанището на Ню Йорк с група немски емигранти, за да ги заведе на пикник от Неделното училище. Фериботът се запалил и потънал и, понеже нямал спасителни лодки, повече от хиляда жени и деца загинали.

Мая използваше мемориала като едно от трите табла за съобщения в Манхатън. Таблата осигуряваха на групата им средство за връзка, различно от лесните за проследяване мобилни телефони. На гърба на стелата, малко над основата, Гейбриъл откри надписа, оставен от Мая преди няколко седмици. Беше оставила знака на арлекините: овал с три черти, който символизираше лютня. Огледа съседното баскетболно игрище и малката градина. Всички трагични възможности, които беше изтласкал от съзнанието си сутринта, се върнаха със страшна сила. И тримата бяха мъртви. И донякъде той беше причината за смъртта им.

Гейбриъл коленичи като за молитва. Извади от якето си маркер и написа върху паметника: „Г. тук. Къде сте?“

Тръгна си незабавно, пресече Авеню Ей и влезе в едно кафене, пълно със стари маси, разнебитени столове и два училищни чина, които изглеждаха така, сякаш са намерени на улицата. Купи си кафе и седна в дъното на помещението, с лице към вратата. Чувството на безнадеждност беше почти непоносимо. София и семействата в Нова хармония бяха убити. А сега имаше голяма вероятност Табулата да е ликвидирала и Мая и приятелите му.

Загледа се в надраскания плот на масата и се опита да заглуши сърдития глас в ума си. Защо беше странник? И защо беше причинил толкова страдания? Единствено баща му можеше да отговори на тези въпроси — а Матю Кориган явно живееше в Лондон. Гейбриъл знаеше, че в Лондон има повече камери за наблюдение, отколкото в който и да е друг град на света. Беше опасно място, но баща му сигурно имаше важна причина да е там.

Никой не обърна внимание на Гейбриъл, когато отвори чантата на рамото си и преброи парите, които Вики му беше дала снощи. Имаше достатъчно да си купи самолетен билет до Великобритания. Тъй като беше прекарал целия си живот извън Мрежата, биометричните данни от чипа в паспорта му не можеха да бъдат сравнени с предишни данни за самоличност. Мая беше сигурна, че няма да има проблем да иде в друга страна. Що се отнася до властите, той беше Тим Бентли и работеше като брокер на недвижимо имущество в Тусон, Аризона.

Допи кафето и се върна до паметника в парка. С парче от вестник избърса предишното си съобщение и написа: „ГВЛОНДОН“. Чувстваше се като оцелял след корабокрушение, който току-що е издялкал няколко думи на парче дърво. Ако приятелите му бяха още живи, щяха да разберат къде е. Щяха да го последват в Лондон и да го открият в манастира „Тайбърн“. Ако всички бяха мъртви, тогава съобщението беше напразно.

Тръгна си, без да се обръща, и се насочи на юг по Авеню Би. Утринният въздух все още беше студен, но небето бе ясно — почти болезнено синьо.