Джон Туелв Хокс
Тъмната река (3)

Въведение

Докато членовете на Нова хармония се прибираха за вечеря, от притъмнялото небе започнаха да се сипят снежинки. Възрастните, които работеха по укрепителната стена близо до комуналния център, си духаха на ръцете и говореха за студени фронтове, а децата протягаха ръце, отваряха си устата и се въртяха, за да уловят снежинките с език.

Алис Чен беше с джинси, кубинки и синьо яке. Тъкмо беше навършила единайсет, но най-добрите й приятелки Хелън и Мелиса бяха на дванайсет и щяха да навършат тринайсет. Напоследък двете надълго си говореха за детинското поведение и кои момчета в Нова хармония били глупави и недорасли.

На Алис също й се искаше да опита снежинките, но реши, че не е много зряло от нейна страна да се върти с изплезен език като мальоците от детската градина. Нахлупи плетената си шапка и последва приятелките си по пътечките, които кръстосваха каньона. Трудно беше да си пораснал. Отдъхна си, когато Мелиса дръпна Хелън, извика: „Ти гониш!“ и двете побягнаха напред.

Трите приятелки се втурнаха надолу, смееха се и се гонеха. Вечерният въздух беше студен и миришеше на бор и мокра земя, долавяше се и мирисът на огън от дърва долу при оранжерията. Докато минаваха през една просека, снежинките за миг се завихриха в кръг — сякаш семейство призраци се беше спуснало да си играе сред дърветата.

В далечината се чу механичен шум, ставаше по-силен и момичетата спряха. След секунди един хеликоптер с обозначителни знаци на лесничейството на Аризона закръжи над главите им и после се насочи нагоре към каньона. Виждали бяха такива хеликоптери, но само през лятото. Странно беше да се появи през февруари.

— Търсят някого — каза Мелиса. — Сигурно някой турист е тръгнал да търси индиански останки и се е загубил.

— А вече се стъмва — обади се Алис. Ужасно беше да замръкнеш сам в такова време, помисли си — уморен и уплашен да си пробиваш път през снега.

Хелън се наведе и тупна Алис по рамото.

— Ти гониш!

И побягнаха пак.

 

 

На хеликоптера бяха монтирани уреди за нощно виждане и термичен сензор. Уредът за нощно виждане улавяше видимата светлина, както и малка част от инфрачервения спектър, а термичният сензор засичаше топлината, излъчвана от различни обекти. Двете устройства изпращаха данните си на компютър, който преобразяваше всичко в една картина.

На 30 километра от Нова хармония Нейтан Бун седеше в един камион за доставка на хляб, преустроен в наблюдателно превозно средство. Пиеше кафе — без захар, без сметана — и наблюдаваше черно-бялата картина от Нова хармония, която се появяваше на монитора.

Шефът на сигурността на Братството беше спретнато облечен, с къса сива коса и очила с метални рамки. Имаше нещо сурово, почти съдническо в поведението му. Полицаите и граничарите казваха: „Да, сър“, когато го срещнеха за пръв път, а цивилните обикновено свеждаха поглед, щом им зададеше въпрос.

Бун беше използвал уреди за нощно виждане в армията, но новата двойно комбинирана камера отбелязваше значителен напредък. Сега можеше да вижда мишените едновременно вън и вътре: една крачеше под дърветата, а друга миеше чинии в кухнята. Още по-полезно беше, че компютърът можеше да оценява всеки източник на светлина и да предполага с голяма точност дали предметът е човешко същество, или нагорещен тиган. Бун виждаше в новата камера доказателство, че науката и технологията — всъщност самото бъдеще — са на негова страна.

Джордж Козет, другият човек, който седеше в камиона, беше спец по наблюдението, долетял специално от Женева. Блед млад мъж с прекалено много хранителни алергии. По време на осемте дни наблюдение от време на време беше използвал връзката с интернет, за да наддава за пластмасови фигурки на комиксови герои.

— Дай ми бройка — нареди Бун, докато гледаше живото предаване от хеликоптера.

Съсредоточен в монитора, Козет започна да набира команди.

— Всички източници на топлина или само хората?

— Само хората.

Цък. Цък. Пръсти се движеха по клавиатурата. След няколко секунди шейсетте и осем души, които живееха в Нова хармония, се показаха на екрана.

— Колко точно е това?

— Деветдесет и осем или деветдесет и девет процента. Може да сме пропуснали един-двама, ако се намират на ръба на сканираната зона.

Бун свали очилата си, избърса ги с малка фланелена кърпичка и погледна видеото още веднъж. Години наред странници и техните пътевиждащи учители бяха проповядвали за така наречената Светлина, която съществувала у всеки човек. Но истинската светлина — не духовната — се беше превърнала в нов метод за откриване. Невъзможно беше да се скриеш, дори и в мрака.

 

 

Алис влезе в кухнята. Снежинките бяха полепнали по косата й, но се стопиха още преди да си свали якето. Фамилната им къща беше построена в югозападен стил, с плосък покрив, малки прозорци и малко украшения отвън. Като всички останали къщи в каньона и тя беше от слама — стените бяха издигнати с бали, прободени с метални пръти и после покрити с непромокаема мазилка. На първия етаж имаше голямо помещение с кухня и всекидневна и стълби, които водеха към място за спане горе. По-нататък по коридора се намираха стаята на Алис, домашният кабинет и банята. Заради дебелите стени около всеки прозорец имаше ниша; тази в кухнята беше заета от кошница, пълна със зреещи авокадо и няколко стари кости, открити в пустинята.

На електрическата печка вреше тенджера и кухненските прозорци се бяха замъглили. В студена вечер като тази Алис се чувстваше така, сякаш живее в капсула, спусната на дъното на тропическа лагуна. Ако избършеше влагата от прозореца, вероятно щеше да види риби да се стрелкат покрай белия корал.

Както обикновено майка й беше оставила кухнята с краката нагоре — мръсни паници и лъжици, стъбълца от босилек, а и бурканът с брашното бе отворен, готов за мишките. Черната плитка на Алис се полюшваше, докато тя се движеше из къщата, прибираше храната и бършеше трохите. Изми паниците и лъжиците и ги нареди на чиста хавлиена кърпа, все едно са скалпели на операционна маса. Докато прибираше брашното, майка й слезе от мястото за спане с цял наръч медицински списания.

Доктор Джоун Чен бе дребна, с къса черна коса. Беше лекарка и се беше преместила да живее в Нова хармония, след като съпругът й беше загинал в автомобилна катастрофа. Преди вечеря Джоун винаги сваляше джинсите и памучната фланела и си обличаше дълга пола и копринена блуза.

— Благодаря ти, скъпа. Но нямаше нужда да разтребваш, аз щях да го направя… — Джоун седна на извития стол до камината и сложи списанията върху коленете си.

— Кой ще идва на вечеря? — попита Алис. Хората от Нова хармония непрекъснато си ходеха на гости.

— Мартин и Антонио. Бюджетната комисия трябва да вземе решение за нещо.

— Взе ли хляб от фурната?

— Разбира се — отвърна Джоун. После размаха дясната си ръка, сякаш се мъчеше да се сети. — Май взех, поне така мисля.

Алис отвори шкафа и откри хляб, който беше поне от три дни. Включи фурната, наряза хляба, натърка го с пресен чесън и го напръска със зехтин. Когато хлябът се зачерви в тавата, сложи масата и реши мълчаливо да мине покрай майка си в знак на протест заради всичката работа, която беше свършила. Но когато се приближи до стола, Джоун се пресегна и я погали по ръката.

— Благодаря ти, скъпа. Щастлива съм, че имам такава прекрасна дъщеря.

 

 

Разузнавачите бяха заели позиция по периметъра на Нова хармония, а останалите наемници току-що бяха напуснали мотела в Сан Лукас. Бун изпрати съобщение до Кенард Наш, настоящия шеф на Братството, и след няколко минути получи следния отговор: „Предварително обсъжданата акция е потвърдена“.

Бун се обади на шофьора, който возеше първия екип:

— Насочете се към точка делта. Служителите да не взимат СТС хапчетата.

Всеки наемник имаше пластмасова кутийка с две хапчета срещу травматичен стрес. Подчинените на Бун ги бяха кръстили „антистресанти“ и гълтането им преди акция се наричаше „антистресиране“. Лекарственото средство временно имунизираше всеки, който извършваше насилие, от силни чувства на вина или угризение.

Първоначалната разработка на СТС хапчета бе направена в Харвардския университет: невролозите открили, че когато на жертви на произшествие се даде кардиологичното лекарство пропранолол, се намалява степента на психологическа травма. Учени, работещи за изследователска група на Братството, фондация „Евъргрийн“, се възползвали на практика от резултата на това откритие. Получили субсидия от Министерството на отбраната на САЩ да изследват въздействието на лекарството върху войници в битка. СТС задържаше хормоналната реакция на мозъка при шок, отвращение и страх и така намаляваше създаването на травматични спомени.

Нейтан Бун никога не беше взимал СТС хапче или някакво друго антистрес лекарство. Ако вярваш в това, което правиш, ако знаеш, че си прав, такова нещо като вина не съществува.

 

 

Алис остана в стаята си, докато останалите членове на бюджетната комисия не дойдоха за вечеря. Мартин Гринуолд пристигна пръв, тихо почука на кухненската врата и изчака Джоун да му отвори. Някога бил преуспял бизнесмен от Хюстън, но колата му се развалила на магистралата един следобед и един мъж, Матю Кориган, спрял да му помогне. Матю се оказал странник, духовен учител, който притежавал силата да напуска тялото си и да пътува в други светове. Няколко седмици разговарял със семейство Гринуолд и приятелите им, после ги събрал всичките за последно и си тръгнал. Нова хармония беше отражение на идеите на странника — опит да се създаде нов начин на живот, отделно от Голямата машина.

Алис беше чула за странниците от другите деца, но не знаеше точно как става всичко. Знаеше, че има шест различни реалности, наречени светове. Тази реалност — с топлия хляб и мръсните чинии — беше Четвъртият свят. Третият свят представляваше гора с приятелски настроени животни и това звучеше супер. Но имаше и Свят на гладните призраци и още едно място, където хората непрекъснато се биеха.

Синът на Матю, Гейбриъл, беше двайсетинагодишен, също странник. През октомври беше пренощувал в Нова хармония заедно с арлекина, който го пазеше — Мая. Вече беше началото на февруари, но възрастните продължаваха да говорят за Гейбриъл, а децата да спорят за арлекина. Рики Кътлър казваше, че Мая вероятно е убила десетки хора и че знаела нещо, което било вариант на Нокътя на тигъра: един удар право в сърцето и умираш. Алис реши, че вариантът на Нокътя на тигъра е поредната фантасмагория, измислена в интернет. Мая беше много земно момиче, млада жена всъщност, с гъста черна коса и прозрачни сини очи. Носеше меча си в тубус на рамото.

Няколко минути след идването на Мартин, Антонио Гарденас издумка на вратата и влезе, без да чака да му отворят. Беше наперен и атлетичен, бивш строителен предприемач от Хюстън. Когато първата група се преместила в каньона, тъкмо той издигнал върху високото скалисто плато трите ветрени кули, които осигуряваха електричеството на комуната. Всички в Нова хармония харесваха Антонио; някои от момчетата дори носеха коланите си с инструменти ниско под кръста, също като него.

Двамата мъже се усмихнаха на Алис и я попитаха как вървят уроците по чело. Всички заедно седнаха на дъбовата маса — като повечето от останалите мебели в къщата и тя беше направена в Мексико — и възрастните започнаха да говорят по работа. Нова хармония вече беше спестила достатъчно пари, за да си купи съвременна акумулаторна система, в която да складира електрическа енергия. В момента системата позволяваше на всяко семейство да има готварска печка, хладилник и две печки за отопление. Повече акумулатори означаваше повече домакински уреди, но може би идеята не беше добра.

— Мисля, че е по-ефикасно да запазим пералните горе в комуналния център — каза Мартин. — И според мен нямаме нужда от машини за еспресо и микровълнови печки.

— Не съм съгласна — каза Джоун. — Микровълновите всъщност харчат по-малко ток.

Антонио кимна.

— А и с удоволствие бих изпил едно капучино сутрин.

 

 

Докато си вдигаше чинията, Алис погледна часовника над мивката. Беше късно сряда вечер в Аризона, което означаваше вторник сутрин в Австралия. Имаше десетина минути, за да се приготви за урока си по музика. Възрастните не й обърнаха никакво внимание, когато бързо си облече дългото зимно палто, взе си челото и излезе.

Продължаваше да вали. Гумените подметки на кубинките й скърцаха, докато вървеше към градинската порта. Двуметрова кирпичена стена ограждаше къщата и зеленчуковата градина — през лятото пречеше на елените да влизат. Миналата година Антонио беше сложил огромна порта с издялкани по нея сцени от Райската градина. Ако се приближеше достатъчно до тъмното дърво, Алис можеше да види Адам и Ева, цъфнало дърво и змия.

Бутна портата и мина под арката. Пътеката нагоре по каньона към комуналния център беше покрита със сняг, но това не я плашеше. Керосиновият фенер, който носеше, се полюшваше. Снежинките продължаваха да се сипят. Сняг покриваше боровете и махагоновата планина, превръщаше купа дърва за огрев в спяща мечка.

Комуналният център се състоеше от четири големи сгради с квадратен двор по средата. Едната беше гимназията за големите ученици, осем стаи, предназначени за обучение онлайн. Рутер в склада беше свързан с кабел, който водеше до сателитна чиния върху скалистото плато горе. В Нова хармония нямаше телефонни линии, мобилните телефони нямаха обхват в каньона. Хората използваха или интернет, или сателитния телефон в комуналния център.

Алис включи компютъра, извади челото от калъфа и сложи един стол с права облегалка пред уебкамерата. Свърза се с интернет и миг по-късно учителката й по чело се появи на големия екран на монитора. Госпожа Харуик беше възрастна жена, свирила някога в Операта в Сидни.

— Упражнява ли се, Алис?

— Да, мадам.

— Да започнем с „Грийнслийвс“^[1] днес.

Алис изтегли лъка назад и тялото й погълна дълбоката вибрация от първия тон. Свиренето на чело я караше да се чувства по-голяма, по-значима, и това усещане не я напускаше още няколко часа, след като престанеше да свири.

— Много добре — каза госпожа Харуик. — Дай да чуя още веднъж втората част. Този път се съсредоточи на стакатото в…

Мониторният екран угасна. В първия миг Алис си помисли, че нещо е станало с генератора. Но лампите светеха и тя чуваше тихото бръмчене на вентилатора на компютъра.

Докато проверяваше кабелите, вратата изскърца и влезе Брайън Бейтс. Беше на петнайсет години, с тъмнокафяви очи и руса коса до раменете. Хелън и Мелиса го мислеха за готин, но Алис изобщо не обичаше да говори за такива неща. Двамата с Брайън се сприятелиха покрай музиката — той свиреше на тромпет и работеше с учители в Лондон и Ню Орлиънс.

— Здрасти, Челисима. Не знаех, че се упражняваш тази вечер.

— Трябваше да имам урок, но компютърът изключи.

— Пипа ли нещо?

— Разбира се, че не. Влязох в интернет и се свързах с госпожа Харуик. Всичко беше наред допреди секунди.

— Не се тревожи. Ще го оправя. Имам урок след четирийсет минути с нов учител от Лондон. Свири за Джаз Трайб.

Брайън остави куфарчето с тромпета и си свали якето.

— Как вървят уроците, Челисима? В четвъртък те чух как репетираш. Доста добре звучеше.

— Трябва и аз да ти измисля прякор — отвърна Алис. — Какво ще кажеш за Брайънисима?

Брайън се усмихна и седна на компютъра.

— Окончанието „-исима“ е за жени. Трябва да е нещо друго.

Алис си облече палтото и реши да остави челото в комуналния център и да се прибере у дома. Една от вратите на стаята за изпълнение водеше към малък килер. Тя заобиколи внимателно едно грънчарско колело и подпря челото в ъгъла в дъното, зад два найлонови чувала с керамична глина. И изведнъж чу мъжки глас от стаята за изпълнение.

Върна се до открехнатата врата, надникна през процепа и дъхът и спря. Огромен брадат мъж беше насочил пушка към Брайън. Беше с камуфлажни дрехи като ловците на елени, които Алис беше виждала по пътя към Сан Лукас. По бузите му беше размазана тъмнозелена боя и носеше специални очила с гумени каишки. Очилата бяха вдигнати на челото му и й заприличаха на рог на чудовище.

— Как се казваш? — попита мъжът. Гласът му беше хладен и спокоен.

Брайън не отговори. Бутна стола назад и бавно се изправи.

— Попитах те нещо, момче.

— Брайън Бейтс.

— Има ли още някой в сградата?

— Не. Сам съм.

— Какво правиш?

— Опитвам се да вляза в интернет.

Брадатият мъж тихо се засмя.

— Губиш си времето. Току-що прерязахме кабела към платото.

— Кой си ти?

— Не бих се тревожил за това, момче. Ако искаш да пораснеш, да чукаш, да имаш кола и така нататък, по-добре отговаряй на въпросите ми. Къде е странникът?

— Какъв странник? Никой не е идвал тук, откакто падна първият сняг.

Мъжът помръдна дулото на пушката.

— Не ми се прави на умник. Знаеш за какво говоря. Един странник е идвал тук заедно с арлекин на име Мая. Къде отидоха?

Брайън леко смени тежестта си, сякаш се канеше да се втурне към вратата.

— Чакам да ми отговориш, момче.

— Върви по дяволите…

Брайън се спусна напред и брадатият стреля. Изстрелите бяха толкова силни, че Алис отскочи от вратата. Остана скрита в сенките сякаш цяла вечност. Тишина. Тя отново се промъкна към светлината. Мъжът с пушката си беше отишъл, а Брайън лежеше на една страна, сякаш беше заспал на пода, свит около яркочервена локва кръв.

Тялото й беше същото, но самата Алис — момичето, което се беше смяло с приятелките си и беше свирило на чело — изведнъж се беше смалила. Чувстваше се така, сякаш живее в куха статуя, от която гледа към света.

Гласове. Алис отново се притаи в сенките. Убиецът на Брайън се върна с още шестима мъже. Всичките бяха облечени с камуфлажни униформи и имаха на главите радиопредаватели с малки микрофони, извити покрай устата. Всеки държеше различен модел пушка, но всичките имаха върху цевта мерници с лазерно насочване. Командирът — по-възрастен, с къса коса и очила с метални рамки — тихо говореше в микрофона си. Кимна и изключи предавателя, закачен на колана му.

— Добре, Съмърфийлд и Глийсън са на позиция с термичните сензори. Ще спрат всеки, който се опита да избяга, но не искам да се стига дотам.

Няколко от мъжете кимнаха. Един от тях пробваше лазерния си мерник и малка червена точица танцуваше по бялата стена.

— Помнете — раздадените ви оръжия са регистрирани на имената на хора, които живеят тук. Ако поради някаква причина се наложи да употребите нерегистрирано оръжие, моля да запомните мястото, жертвата и броя на произведените изстрели. — Командирът изчака мъжете да кимнат. — Добре. Знаете какво да правите. Да вървим.

Шестимата излязоха, като сложиха очилата на очите си, но командирът остана в стаята. Крачеше напред-назад и от време на време говореше в микрофона. „Да. Разбрано. Следваща цел“. Не обръщаше никакво внимание на трупа на Брайън — сякаш изобщо не го забелязваше, — но когато една тънка струйка кръв се стече по пода, той грациозно я прескочи и продължи да обикаля.

Алис седеше в ъгъла на склада, притиснала колене към гърдите си, със затворени очи. Трябваше да направи нещо — да намери майка си, да предупреди останалите, — но тялото й отказваше да помръдне. Мозъкът й продължаваше да бълва мисли, а тя ги гледаше безучастно, сякаш бяха размазани образи върху телевизионния екран. Някой плачеше, говореше силно — и после чу познат глас.

— Къде са децата ми? Искам да видя децата си…

Тихо се промъкна до вратата и видя, че командирът е довел в стаята Джанет Уилкинс. Семейство Уилкинс идваха от Англия: бяха се преселили в Нова хармония само преди няколко месеца. Госпожа Уилкинс беше пълна превзета жена, която сякаш се страхуваше от всичко — гърмящи змии, сипеи и светкавици.

Командирът здраво стисна ръката на госпожа Уилкинс, преведе я през стаята и я накара да седне на един стол.

— Заповядай, Джанет. Настани се удобно. Искаш ли вода?

— Не. Няма нужда. — Госпожа Уилкинс отвърна глава от трупа. — Искам да видя децата си.

— Не се тревожи, Джанет. Те са в безопасност. След малко ще те заведа при тях, но първо трябва да направиш нещо. — Командирът бръкна в джоба си, извади един лист и го подаде на госпожа Уилкинс. — Ето. Чети.

На един статив в стаята беше поставена видеокамера. Командирът я премести на метър и половина от госпожа Уилкинс и се увери, че тя влиза в кадър.

— Готово. Започвай.

Госпожа Уилкинс зачете на глас. Ръцете й трепереха.

— През последните няколко седмици членовете на Нова хармония получаваха послания от Господ Бог. Не можем да се съмняваме в тях. Знаем, че са истина…

Спря да чете и поклати глава.

— Не. Не мога да го направя.

Застаналият зад камерата командир извади пистолет.

— Но сред нас има неверници — продължи да чете госпожа Уилкинс. — Хора, които следват учението на Нечестивеца. Важно е да извършим акт на пречистване, за да можем всички да влезем в Царството небесно.

Командирът свали пистолета и изключи камерата.

— Благодаря ти, Джанет. Това беше добре за начало, но още не е достатъчно. Знаеш защо сме дошли и какво търсим. Искам информация за странника.

Госпожа Уилкинс се разплака, лицето й се сгърчи от страх.

— Нищо не знам, кълна се…

— Всеки знае нещо.

— Младежът вече не е тук. Отиде си. Но мъжът ми каза, че Мартин Гринуолд получил писмо от странника преди няколко седмици.

— И къде е това писмо?

— Вероятно в къщата на Мартин. В кабинета му.

Командирът каза в микрофона си:

— Идете в къщата на Гринуолд в пети сектор. Претърсете кабинета му за писмо от странника. Това е от първостепенна важност. — Изключи радиопредавателя и пристъпи към госпожа Уилкинс. — Имаш ли да ми кажеш нещо друго?

— Не подкрепям нито странниците, нито арлекините. Не съм на ничия страна. Просто искам децата си.

— Разбира се. — Гласът на командира отново стана тих и успокояващ. — Защо не идеш при тях?

Вдигна пистолета и я застреля. Тялото на госпожа Уилкинс тупна тежко на пода. Командирът погледна мъртвата жена, сякаш беше някакъв боклук, после плъзна пистолета в кобура и излезе.

Алис се чувстваше така, сякаш времето е спряло и след това е тръгнало отново, на пресекулки. Като че ли й отне цяла вечност, за да отвори вратата на килера и да мине през стаята за репетиции. Когато стигна до коридора, времето се понесе толкова бързо, че си даваше сметка само за няколко неща: бетонните стени, осветения коридор, мъжа със стоманените очила в дъното на коридора, който вдигна пистолета си и й извика.

Алис се спусна към другия край, бутна вратата и се втурна в нощта. Продължаваше да вали сняг и беше много студено, но мракът я обгърна като магическа пелерина. Лицето и голите й ръце сякаш горяха. Излезе от хвойновата горичка и се приближи до къщата. Вътре още светеше; това трябваше да е добър знак. На минаване през вратата се пресегна и докосна цъфналото дърво, което беше издялкал Антонио.

Външната врата не беше заключена. Алис влезе и видя, че чиниите от вечерята са още на масата.

— Ехо — каза тя тихо. Никакъв отговор. Като се движеше колкото се може по-безшумно, тя огледа кухнята и после влезе във всекидневната. Къде се бяха скрили възрастните?

Замръзна и се ослуша за гласове, нещо, каквото и да е, което да й подскаже какво да прави. Вятърът навяваше снежинки по прозорците, печката тихо бръмчеше. Пристъпи напред и чу тихо кап-кап, сякаш вода се процеждаше от чешмата в кухнята. Същият звук отново — малко по-силно. Заобиколи зад дивана и видя локва кръв. Една капка се процеди от тавана и се разплиска на пода.

Тя бавно се качи по стълбата. Стъпалата бяха само четиринайсет, но това сякаш беше най-дългото вървене през живота й. Стъпка. Още една. Искаше да спре, но краката й продължаваха да се движат.

— Моля те, мамо — прошепна тя, сякаш искаше нещо много специално. — Моля те… — И тогава се озова горе, точно до трупа на майка си.

Външната врата се отвори с трясък. Алис се сви в тъмното, на няколко сантиметра от леглото. В къщата влезе някакъв мъж. Говореше силно в микрофона на радиопредавателя си.

— Да, сър. Върнах се в девети сектор…

Чу се плясък и Алис надникна през парапета. Мъжът с камуфлажна униформа поливаше мебелите с прозрачна течност. Въздухът се изпълни с острия мирис на бензин.

— Няма деца тук — само мишените в моя сектор. Реймънд хвана още двама души, докато тичаха към гората, но и двамата бяха възрастни. Тъй вярно. Внесохме труповете вътре.

Мъжът хвърли празната туба на пода, върна се при вратата и драсна клечка кибрит. За секунда я задържа пред лицето си и Алис видя не жестокост или омраза, а просто подчинение. Мъжът хвърли клечката на пода и бензинът лумна. Доволен, мъжът излезе и затвори вратата.

Черен дим изпълни стаята. Алис се запрепъва надолу по стълбите. Имаше един-единствен прозорец откъм северната страна на къщата, на метър и половина над пода. Тя бутна бюрото на майка си до стената, махна райбера, провря се навън и тупна в снега.

Искаше само да се скрие, да се свие в бърлогата си като малко животинче. Като кашляше и плачеше от дима, мина през резбованата порта за последен път. Въздухът се изпълни с мирис на химикал, все едно горяха кофи за боклук. Алис заобиколи кирпичената стена, стигна до мястото с мечата трева и започна да се катери по скалистия склон, който водеше до ръба на каньона. Когато се изкачи по-нагоре, видя, че всички къщи горят. Пламъците се виеха като искряща река. Каньонът ставаше по-стръмен и трябваше да се хваща за клони и туфи трева.

Близо до върха чу щракане и един куршум се заби в покритата със сняг земя пред нея. Тя се хвърли настрани и се търколи надолу по склона, закри лицето си с ръце. Търкулна се на пет-шест метра, удари се в една трънка и спря. Когато понечи да се изправи, си спомни какво беше казал командирът в комуналния център. „Съмърфийлд и Глийсън са на позиция. Термични сензори“. Какво означаваше „термичен“? Топлина. Стрелецът я виждаше, защото тялото й беше топло.

Седна и започна да гребе сняг с ръце. Покри краката си със сняг, после се отпусна назад и затрупа корема и гърдите си. Накрая зарина лявата си ръка, а с дясната покри врата и лицето си, като остави само една малка дупчица за устата. Голата й кожа щипеше и гореше, но тя продължи да лежи под трънката, мъчеше се да не мърда. Когато студът проникна в тялото й, последната частица от съществото, наречено Алис, примигна, избледня и умря.