Джон Туелв Хокс
Тъмната река (20)

17.

Стиснал здраво бръснача, Джагър се пенявеше и пореше въздуха близо до главата на Гейбриъл.

— Лондонският изкормвач отново е тук и е жаден за кръв!

Себастиан седеше на един шезлонг до преносима електрическа печка. Вдигна поглед от „Ад“ на Данте с меки корици и се намръщи.

— Стига си се правил на глупак, Джагър. Вземи си свърши работата.

— Върша я. Даже май става една от най-хубавите ми работи.

Джагър изстиска малко пяна за бръснене на върха на пръстите си, размаза я покрай ушите на Гейбриъл и с бръснача обръсна американските му бакенбарди. Когато свърши, избърса остатъка с ръкава на фланелката си.

— Готово, пич. Вече си друг човек.

Гейбриъл стана и се приближи до потъмнялото огледало, закачено до вратата. Напуканото стъкло прокара назъбена линия през тялото му, но успя да види, че Джагър го е подстригал много късо, като войник. Новият му външен вид не беше на нивото на специалните контактни лещи на Мая и „напръстниците“ за прикриване на отпечатъци, но все пак беше по-добре от нищо.

— Роланд не трябваше ли да се е върнал вече? — попита Гейбриъл.

Джагър погледна колко е часът на мобилния си.

— Негов ред е да се погрижи за вечерята днеска, така че той купува храната. Ще му помогнеш ли да сготви?

— Едва ли. Не и след като загорих соса за спагети снощи. Помолих го да ми провери нещо. Затова питам.

— Ще ти свърши работа, пич. Роланд се справя с прости задачи.

— Невероятно! Данте пак припадна. — Отвратен, Себастиан запрати книгата на пода. — Вергилий трябваше да преведе през ада някой свободен бегач.

Гейбриъл излезе от помещението, което някога бе служило за салон, и се качи по дървените стълби към стаята си. Беше толкова студено, че можеше да види дъха си. Вече десет дни живееше с Джагър, Себастиан и Роланд в една къща на южния бряг на Темза — Къщата с лозите, — в която се бяха настанили незаконно. В този район някога бе имало лозя и зеленчукови градини — оттам и името.

Гейбриъл вече беше научил едно за англичаните от осемнайсети век — че са били по-дребни от днешните обитатели на Лондон. Когато стигна до най-горния етаж, наведе глава, за да мине през вратата, и влезе в мансардата. Беше малка, гола, със скосен таван и измазана с вар. Дъските на пода заскърцаха под краката му. Той надникна през кръглите прозорци.

Леглото му бе дюшек, поставен на четири талашитени палети, взети от доковете. Малкото му дрехи бяха натъпкани в един кашон. Единствената украса на стаята беше снимка в рамка на млада жена от Нова Зеландия — Нашата Труди. С колан за инструменти на кръста и чук в ръка, тя позираше пред камерата с наперена усмивка. Преди едно поколение Труди и малка армия австралийци бяха завладели изоставените къщи около Бонингтън Скуеър. Беше минало време и сега общината в Ламбет беше разрешила настаняването в повечето сгради, но Труди още се усмихваше на снимката и Къщата с лозите си стоеше — обитавана незаконно, рушаща се и свободна.

 

 

След състезанието над Смитфийлд Маркет Джагър и хората му начаса предложиха на Гейбриъл храна, приятелство — и ново име.

— Как го направи? — попита Джагър, докато вървяха на юг към реката.

— Рискувах и скочих от улука.

— Правил ли си го някога? — попита Джагър. — Подобно действие изисква увереност.

Гейбриъл сломена за скоковете с парашут в Калифорния. При скоковете от голяма височина, с ниско отваряне, се хвърляш от самолета и летиш свободно надолу повече от минута, без да си отваряш парашута.

Джагър кимна, сякаш това обясняваше всичко.

— Чуйте ме — рече той на останалите. — Имаме нов член на отбора — Парашутиста. Шути, добре дошъл при свободните бегачи.

На следващата сутрин Гейбриъл излезе от Къщата с лозите и отново тръгна към манастира Тайбърн. Това беше единственият начин, по който можеше да намери баща си: трябваше да слезе по железните стълби в криптата и да отгатне какъв е знакът, който баща му е оставил сред костите и почернелите кръстове.

Три часа седя на една пейка срещу манастира и наблюдава кой отваря вратата на малкото на брой посетители. Тази сутрин туристите бяха посрещани или от сестра Ан, възрастната жена, която беше отказала да отговори на въпросите му, или от сестра Бриджит, по-младата, която явно се уплаши, когато той спомена баща си. Гейбриъл още два пъти се върна до манастира, но същите две жени продължаваха да отварят и затварят вратата. Единствената му възможност беше да чака, докато сестра Бриджит не бъде заместена от някоя друга монахиня, която не го познаваше.

Когато не наблюдаваше манастира, по цял следобед безцелно търсеше баща си в предградията на Лондон. В града имаше хиляди наблюдателни камери, но той свеждаше риска до минимум, като избягваше обществения транспорт и оживените улици северно от реката.

Това, че беше станал странник, постепенно преобърна начина, по който гледаше на света. Можеше да погледне даден човек и да усети и най-неуловимите промени в чувствата му. Сякаш умът му се преинсталираше и той не контролираше напълно процеса. Един следобед, докато прекосяваше Чапман Сомън, зрението му се разшири и стана панорамно. Виждаше целия свят пред себе си в един и същи миг; красотата на жълтите глухарчета, гладката извивка на черните метални перила. Имаше и лица — толкова много лица. Хората излизаха от магазини и се разминаваха по улицата с очи, изпълнени с тревога и болка, а понякога и с искрици на радост. Този нов поглед към света беше завладяващ, но след около час панорамата постепенно избледня.

Дните си минаваха и Гейбриъл се оказа въвлечен в подготовката на гигантско парти в Къщата на лозите. Не обичаше събиранията, но беше друго да си „Шути“ — американският свободен бегач без минало или бъдеще. Беше по-лесно да загърби силата си и да излезе с Джагър да купят бира.

Денят за купона беше студен, но слънчев. Първите гости започнаха да пристигат към един на обяд и после стана върволица. Малките стаи на Къщата с лозите бяха пълни с хора, които си разменяха храна и алкохол. Деца се гонеха в коридора. Бебе спеше в кенгуру на гърдите на баща си. В градината опитни бегачи си показваха различни грациозни начини за прескачане на боклукчийска кофа.

Гейбриъл остана изненадан колко много хора знаят за състезанието на Смитфийлд Маркет. Свободните бегачи на купона представляваха лежерно организирана група приятели, които се опитваха да живеят извън Мрежата. Те бяха движение, което бръщолевещите лица по телевизията никога нямаше да забележат — защото самото движение не желаеше да бъде виждано. В днешно време бунтът в индустриалните страни не се вдъхновяваше от отживели политически философии. Истинският бунт беше определен от връзката ти с Голямата машина.

Себастиан ходеше чат-пат на училище, а пък Айс още живееше при родителите си, но повечето свободни бегачи работеха в подземната икономика. Някои се бяха хванали по нощните дене клубове, други сервираха бира по кръчмите по време на футболни мачове. Оправяха мотоциклети, местеха мебели и продаваха сувенири на туристите. Джагър имаше приятел, който събираше умрелите кучета в Ламбет.

Свободните бегачи си купуваха дрехите от улични разпродажби, а храната — от селски пазари. Вървяха през града пеша или използваха странни наглед колела, сглобени от всевъзможни части. Всички имаха мобилни телефони, но използваха предплатени телефонни номера, които трудно можеха да бъдат проследени. Прекарваха часове в интернет, но никога не използваха услугите на интернет доставчик. Роланд беше направил импровизирана антена от празни кутии за кафе, която позволяваше достъп до различни безжични мрежи. Наричаха това „риболов“ и свободните бегачи си разменяха списъци с кафенета, офис сгради и фоайета на хотели, където имаше лесен достъп до интернет.

До девет вечерта всички, които възнамеряваха да се напият, бяха постигнали целта си. Малой, барманът на половин работен ден, който бе участвал в състезанието, изнасяше реч за плановете на правителството да взима отпечатъци на деца под шестнайсетгодишна възраст, които кандидатстват за паспорт. Отпечатъците, заедно с останалата биометрична информация, щели да се съхраняват в тайна база данни.

— Министерството на вътрешните работи твърди, че пръстовите отпечатъци на някое единайсетгодишно момиче ще помогнат в борбата с тероризма — заяви Малой. — Хората не виждат ли, че става въпрос за контрол?

— Ти по-добре си контролирай пиенето — обади се Джагър.

— Вече сме затворници! — извика Малой. — А сега ще изхвърлят ключа. Къде тогава е странникът? Това искам да знам. Хората постоянно ми повтарят, че има надежда за странник, но аз не съм видял и следа от него.

Гейбриъл се почувства така, сякаш изведнъж всички на купона разбраха кой всъщност е в действителност. Огледа претъпкания салон, като очакваше Роланд или Себастиан да го посочат с пръст. „Това е странникът. Ето го там. Безполезно копеле. Седи пред очите ви.“

Повечето свободни бегачи нямаха представа за какво говори Малой, но няколко души побързаха да го накарат да млъкне. Двама съотборници го издърпаха към задната врата. Никой не обърна голямо внимание на случката и купонът си продължи. Още бира. Дай чипса. Гейбриъл спря Джагър в коридора на първия етаж.

— За какво говореше той?

— Това е тайна, пич.

— Хайде, Джагър, можеш да ми имаш доверие.

Джагър се поколеба за миг, после бавно кимна.

— Да, така е. — Поведе Гейбриъл към празната кухня и започна да тъпче боклуци в една найлонова торба за пазаруване. — Спомняш ли си, когато се запознахме в кръчмата и ти казах за Голямата машина? Някои свободни бегачи твърдят, че група, наречена Табулата, седи зад цялото това следене и контролиране. Опитват се да превърнат Британия в затвор без стени.

— Но Малой говореше за някакъв странник.

Джагър хвърли торбата с боклука в ъгъла и отвори една кутия бира.

— Е, тук вече историята става малко налудничава. Носят се слухове, че хора, наречени странници, могат да ни спасят от това да се превърнем в затворници. Затова хората пишат „Надежда за странник“ по стените на Лондон. И аз съм го правил няколко пъти.

Гейбриъл се опита да говори спокойно и небрежно.

— И как странникът ще промени нещата, Джагър?

— Де да знам, по дяволите! Понякога си мисля, че всички тези приказки за странници са чисти измислици. Истината е, че се разхождам из Лондон и виждам, че са поставили още камери за наблюдение, и започвам да се отчайвам. Свободата се стопява по хиляди малки начини и на никой не му пука.

 

 

Купонът беше свършил към един след полунощ и Гейбриъл беше помогнал да измият пода и да съберат боклуците. Вече беше понеделник и той чакаше Роланд да се върне от манастира Тайбърн. Час след новата си подстрижка чу тропане на обувки по стълбите и Роланд влезе в мансардата. Свободният бегач от Йоркшир винаги изглеждаше сериозен и малко тъжен. Себастиан веднъж каза, че Роланд бил пастир, който бил изгубил всичките си овце.

— Направих каквото искаше, Шути. Отидох до манастира. — Роланд бавно поклати глава. — Никога не бях влизал в манастир. Семейството ми са презвитерианци.

— И какво стана, Роланд?

— Двете сестри, за които ми каза — сестра Ан и сестра Бриджит, — ги нямаше. Беше някаква нова. Сестра Тереза. Каза, че тя била „общодостъпната монахиня“ тази седмица. Прозвуча доста тъпо…

— Общодостъпна означава, че й позволено да разговаря с непознати.

— Да, тя наистина говори с мен. Хубаво момиче. За малко да я попитам дали иска да дойде в кръчмата да пийнем по бира. Ама монахините май не правят такива неща.

— Май не.

Застанал на вратата, Роланд гледаше как Гейбриъл си облича коженото яке.

— Добре ли си, Шути? Искаш ли да дойда до манастира с теб?

— Това е нещо, което трябва да направя сам. Не се тревожи. Ще се върна. Какво има за вечеря?

— Праз — рече бавно Роланд. — Наденица. Пюре. Праз.

 

 

Всички колела в Къщата с лозите си имаха прякори и се държаха в бараката в градината. Гейбриъл взе едно, наречено Синьото чудовище, и се отправи на север към реката. Синьото чудовище имаше дръжки от мотоциклет, огледало за обратно виждане от камион за доставки и ръждясала рамка, намацана с яркосиня боя. Задното колело непрекъснато скърцаше. Гейбриъл мина по моста Уестминстър и се провря покрай колоната коли към манастира Тайбърн. Отвори му млада монахиня с кафяви очи и тъмна кожа.

— Дошъл съм да видя реликвите — рече й Гейбриъл.

— Не може — отвърна монахинята. — Тъкмо затваряме.

— За съжаление утре сутринта летя за Америка. Дали не мога все пак да разгледам набързо? От години искам да дойда тук.

— О, разбирам. В такъв случай… — Монахинята отвори вратата и му позволи да влезе в клетката, която служеше вместо фоайе. — Съжалявам, но можете да прекарате в криптата само няколко минути.

Извади връзката ключове от джоба си и отключи. Гейбриъл зададе няколко въпроса и научи, че монахинята е родена в Испания и се е присъединила — към ордена на четиринайсет. За втори път се спусна по металните стълби към криптата. Монахинята светна лампите и той заоглежда костите, окървавените дрехи и останалите реликви на английските мъченици. Знаеше, че е опасно да идва втори път тук. Имаше само един шанс да открие следата, която да го отведе при баща му.

Сестра Тереза му разказа набързо за испанския посланик и ешафодите в Тайбърн. Като кимаше, сякаш слушаше внимателно всяка дума, Гейбриъл обикаляше стъклените витрини. Парчета кости. Окървавен къс дантела. Още кости. Започна да си дава сметка, че знае много малко както за католическата църква, така и за английската история. Почувства се така, сякаш е влязъл на изпит, без да си е прочел учебниците.

— По време на Реставрацията някои общи гробове в Тайбърн били отворени и…

С годините дървените витрини в криптата бяха потъмнели от времето и ръцете на вярващите. Ако тук бяха оставени знаци, свързани с баща му, щяха да са скрити в нещо по-ново. Докато обикаляше стаята, забеляза на стената снимка в чиста чамова рамка. Отдолу имаше месингова плочка, която отразяваше светлината.

Гейбриъл се приближи и се вгледа в черно-бялото изображение. Беше фотография на малък скалист остров с два назъбени върха. На склона на по-високия бяха скупчени сиви каменни сгради, построени във формата на обърнати конуси. Отдалече приличаха на огромни кошери. Върху месинговата плочка с готически букви бяха изписани няколко думи:

„СКЕЛИГ КЪЛЪМБА. ИРЛАНДИЯ.“

— Каква е тази фотография?

Сестра Тереза се сепна и спря наизустената си реч.

— Това е Скелиг Кълъмба, остров на западното крайбрежие на Ирландия. Има манастир, ръководен от Бедните кларитинки.

— Това вашият орден ли е?

— Не, ние сме бенедиктинки.

— Но аз си мислех, че всичко в тази крипта е или за вашия орден, или за английските мъченици.

Сестра Тереза сведе поглед и стисна устни.

— Господ не го е грижа за държави. Само за души.

— Няма спор за това, сестро. Но е странно човек да открие снимка на ирландски манастир в това светилище.

— Предполагам, че сте прав. Не си подхожда.

— Някой външен човек ли я е оставил тук? — попита Гейбриъл.

Монахинята бръкна в джоба си и извади тежката връзка ключове.

— Съжалявам, сър, но е време да си вървите.

Докато следваше сестра Тереза нагоре по стълбите, Гейбриъл се опита да скрие вълнението си. Миг по-късно стоеше на тротоара. Слънцето беше паднало ниско зад дърветата на Хайд Парк й ставаше студено. Той отключи Синьото чудовище и подкара към кръговото на Бейзуотър Роуд.

Погледна в огледалото за обратно виждане и видя на стотина метра зад себе си мотоциклетист с кожено яке. Мотоциклетистът можеше да даде газ нагоре по улицата и да изчезне в града, но караше бавно и не се отделяше от бордюра. Матов шлем скриваше лицето му. Външният му вид напомни на Гейбриъл за наемниците на Табулата, които го бяха преследвали в Лос Анжелис преди три месеца.

Гейбриъл бързо зави по Еджуеър Роуд и отново погледна в огледалото. Мотоциклетистът го следваше. На улицата имаше задръстване в пиковия час. Автобуси и таксита пъплеха на сантиметри един от друг. Той зави по Блумфийлд Роуд, качи се на тротоара и започна да кара на зигзаг през навалицата, която напускаше офис сградите и бързаше към метрото. Една възрастна жена му се скара:

— На улицата, моля!

Без да обръща внимание на сърдитите погледи, той зави по Уоруик Авеню.

Месарница. Аптека. Ресторант, рекламиращ кюрдска кухня. Гейбриъл спря рязко и навря Синьото чудовище зад няколко празни кашона. С бърза крачка се върна на тротоара и мина през автоматичната врата на един супермаркет.

Мъжът, който подреждаше стоките по полиците, го изгледа, когато грабна една кошница и се втурна покрай щанда. Гейбриъл изтръпна. Щяха да убият новите му приятели със същата безсърдечна безпощадност, с която се бяха отнесли към семействата в Нова хармония.

Стигна до края на щанда, зави… и се озова право пред мотоциклетиста. Изглеждаше свиреп, с широки рамене и яки ръце, бръсната глава и бръчки на пушач по лицето. Държеше каската в лявата си ръка, а в дясната — сателитен телефон.

— Не бягайте, мосю Кориган. Ето. Вземете.

Протегна ръка и му подаде телефона.

— Говорете с приятелите си. Но използвайте завоалиран език. Без имена.

Гейбриъл взе телефона и чу леко изпукване.

— Кой се обажда? — попита той.

— В Лондон с един от приятелите ни съм — отвърна Мая. — Мъжът, който ти даде телефона, е мой съдружник.

Мотоциклетистът се усмихна и Гейбриъл разбра, че е бил проследен от Липата, френския арлекин.

— Чуваш ли ме? — попита Мая. — Добре ли си?

— Добре съм — каза Гейбриъл. — Радвам се да чуя гласа ти. Току-що открих къде живее баща ми. Трябва да го намерим…