Джон Туелв Хокс
Тъмната река (23)

20.

— Къде е? — възкликна Гейбриъл.

— Спокойно. Ще те заведа при него. — Блажената майка махна няколко фиби и тръсна глава, за да освободи заплетената си червена грива.

— Защо не си казала на Мая, че баща ми е на този остров?

— Нямах връзка с нито един арлекин.

— Баща ми сигурно те е помолил да ме откриеш.

— Всъщност не. — Блажената майка взе един меч в кожена ножница и го преметна през рамо. — Мая не ти ли е обяснила? Ние, арлекините, само пазим странниците. Не се опитваме да ги разберем.

И без повече обяснения изведе Гейбриъл и Мая от параклиса. Една от монахините, дребна ирландка, чакаше на каменна пейка, стиснала дървената си броеница. Сигурно се молеше наум.

— Капитан Фоли още ли е на пристана? — попита Блажената майка.

— Да, госпожо.

— Кажи му, че гостите ни ще останат на острова, докато не се свържа с него. Двете жени и момичето ще спят в общата стая. Младежът ще спи в склада. Сестра Джоун да удвои храната за обяд.

Дребничката монахиня кимна и бързо се отдалечи, все така стиснала здраво броеницата.

— Тези жени могат да изпълняват заповеди доста добре — рече Блажената майка. Но всичките тези молитви и песнопения са ужасно досадни. Говорят прекалено за отдаден на размишления орден.

Мая и Гейбриъл последваха Блажената майка обратно нагоре по една къса стълба, която водеше към средната тераса на манастира, където средновековните монаси бяха построили от варовик четири подобни на кошери сгради. Заради неспирния вятър, сградите бяха с тежки дъбови врати и малки кръгли прозорци. Бяха колкото двуетажни лондонски автобуси.

Вики и Алис ги нямаше. Блажената майка каза, че са в готварницата. Тънка струя дим излизаше от комина и вятърът я отнасяше на юг. Тръгнаха по пътеката и минаха през спалното помещение на монахините и една постройка, която Блажената майка нарече килията на светеца. За склад служеше последната постройка в края на терасата. Ирландката арлекин спря и внимателно огледа Гейбриъл, сякаш беше животно в зоопарк.

— Той е вътре.

— Благодаря ти, че си пазила баща ми.

Блажената майка отметна кичур коса от очите си.

— Благодарността ти е ненужна проява на чувства. Направила съм избор и съм поела този дълг.

Отвори тежката врата и ги поведе в склада. Подът беше дъбов, тясна стълба водеше до друг етаж. Единствената светлина идваше от три кръгли прозореца, приличаха на криви люкове в стените. Навсякъде имаше сандъци и консерви с храна. Плюс един електрически генератор. Върху една червена аптечка бяха закрепени свещи. Ирландката извади кибрит и го метна на Мая.

— Запали ги.

После коленичи на пода, полите й се разпериха около нея. Прокара ръка по гладките дъбови дъски и натисна една. Тя се отмести, и отдолу се показа въжена дръжка.

— Готово. Отстъпете.

И както беше коленичила, дръпна дръжката и в пода зейна дупка. Каменни стълби слизаха надолу в мрака.

— Какво става? — попита Гейбриъл. — Той затворник ли е?

— Разбира се, че не. Вземи свещ и иди се увери сам.

Гейбриъл взе една свещ от Мая, заобиколи Блажената майка и слезе по тесните стълби в иззиданото с тухли подземие. Беше настлано с чакъл. Вътре нямаше нищо, освен пластмасови кофи с метални дръжки. Гейбриъл се зачуди дали монахините ги използват, за да напояват зеленчуковата си градина през лятото.

— Ехо? — извика той.

Никой не му отговори.

Посоката беше само една — през още една дъбова врата. Гейбриъл стисна свещта в лявата си ръка, бутна вратата и влезе в една доста по-тясна стая. Почувства се така, сякаш е влязъл в морга, за да разпознае любим човек. На каменна плоча беше проснато тяло, завито с памучен чаршаф. Той постоя над тялото няколко секунди, после се пресегна и дръпна чаршафа. Беше баща му.

Пантите на вратата изскърцаха — Мая и Блажената майка също влязоха. И двете носеха свещи и сенките им се сливаха по стените.

— Какво се е случило? — попита Гейбриъл. — Кога е умрял?

Блажената майка завъртя очи, сякаш не можеше да повярва, че съществува такова невежество.

— Не е мъртъв. Сложи глава на гърдите му. Ще чуеш пулс на всеки десетина минути.

— Гейбриъл никога не е виждал друг странник — защити го Мая.

— Е, сега вижда. Така изглеждаш, когато прекосяваш в друг свят, момче. Баща ти е в това състояние от месеци. Нещо се е случило. Или му е харесало и е останал, или е в капан и не може да се върне в нашия свят.

— Колко време може да остане така?

— Ако загине в друг свят, тялото му ще се разложи. Ако оцелява, но никога не се върне в този свят, тялото му ще умре от старост. Няма да е лошо да умре в някой друг свят. — Тя замълча за миг. — Тогава ще мога да напусна този гаден остров.

Гейбриъл се извърна от баща си и пристъпи към Блажената майка.

— Можеш да напуснеш острова веднага. Махай се от тук, по дяволите!

— Пазя баща ти, Гейбриъл. Бих умряла за него. Но не очаквай да се държа, все едно съм му приятел. Мой дълг е да съм хладнокръвна и абсолютно благоразумна.

Блажената майка погледна Мая и излезе.

 

 

Гейбриъл нямаше представа колко дълго е стоял в подземието, взрян в баща си. Това, че беше дошъл чак тук, за да открие една празна черупка, толкова го съкруши, че умът му отказваше да приеме случилото се. Завладя го детският импулс да направи всичко отново — да влезе в склада, да дръпне капака, да слезе по стълбите и да стигне до различна развръзка.

След известно време Мая вдигна края на чаршафа, метна го върху тялото на Матю Кориган и каза тихо:

— Вече се стъмва. По-добре да идем при другите.

— С Майкъл все чакахме момента, когато ще го видим пак — въздъхна Гейбриъл. — Само за това говорехме вечер, преди да заспим.

— Не се тревожи. Той ще се върне. — Мая го хвана за ръка и го изведе от подземието.

Навън беше студено, слънцето почти докосваше хоризонта. Отидоха в готварницата. Вътре беше топло и приятно — уютно като в дом. Една пълничка ирландска монахиня, казваше се Джоун, току-що беше опекла кифлички и ги беше наредила на един поднос с различни видове домашно направени сладка и мармалади. Сестра Рут, възрастна жена е дебели очила, шеташе из кухнята и прибираше провизиите, които бяха донесли от пристана. Торфът в печката проблясваше с тъмнооранжева светлина.

Вики бързо слезе по стълбата от горния етаж и попита:

— Какво стана, Гейбриъл?

— После ще ти кажем — рече Мая. — Пие ми се чай.

Гейбриъл разкопча ципа на якето си и седна на една пейка до стената. Двете монахини го бяха зяпнали.

— Матю Кориган е твой баща? — попита сестра Рут.

— Да.

— Беше чест да се запознаем с него.

— Той е велик човек — добави сестра Джоун. — Велик…

— Искаме чай — отсече Мая и всички млъкнаха. Миг по-късно Гейбриъл държеше чаша горещ чай в студените си ръце. Настъпи напрегнато мълчание. След малко дойдоха две други монахини, носеха още от докараната храна. Сестра Мора беше дребничката монахиня, която се беше молила пред параклиса; сестра Фаустина беше от Полша и говореше със силен акцент. Докато разопаковаха провизиите и преглеждаха пощата, монахините забравиха за Гейбриъл и весело си говореха.

Бедните кларитинки не притежаваха нищо друго, освен кръстовете на врата си. Живееха без модерна канализация, хладилници или електричество, но явно намираха голяма наслада в дребните радости на живота. На връщане от пристана сестра Фаустина беше набрала розов пирен. Сложи стръкче в края на всяка синя порцеланова чиния до бучката масло и горещата кифла — за разкош. Всичко изглеждаше идеално подредено — като в изискан ресторант, — но в жеста нямаше нищо превзето. За бедните кларитинки светът беше прекрасен; да пренебрегнеш този факт означаваше да се отречеш от Господ.

Алис Чен слезе от спалното помещение и изяде три кифлички с огромно количество мармалад от ягоди. Вики и Мая седяха в ъгъла, шепнеха си и от време на време поглеждаха към Гейбриъл. Монахините си изпиха чая и обсъдиха пощата, която им беше донесъл капитан Фоли. Молеха се за десетки хора по целия свят и говореха за тези непознати — за жената с левкемия, за мъжа с откъснати крака — като за близки приятели. Но новините се посрещаха сериозно. Добрите ставаха повод за смях и празнуване, сякаш някой имаше рожден ден.

Гейбриъл продължаваше да мисли за тялото на баща си и за белия памучен чаршаф, който му напомняше на паяжините, които покриваха древните гробници. Защо баща му още беше в друг свят? Нямаше начин да отговори на този въпрос, но си спомни това, което им беше казала Блажената майка за идването на баща му на острова.

— Извинете — обади се Гейбриъл. — Бих искал да разбера защо баща ми е дошъл тук. Блажената майка спомена нещо за ръкопис, написан от свети Кълъмба.

— Ръкописът е в параклиса — отвърна сестра Рут. — Някога е бил в Шотландия, но преди половин век го върнали на острова.

— И за какво пише Кълъмба?

— Това е слово за вярата — изповед. Светецът е описал подробно пътуването си през ада.

— Първото царство.

— Не вярваме във вашата система и със сигурност не вярваме, че Исус е бил странник.

— Той е Божият син — рече сестра Джоун.

Сестра Рут кимна.

— Христос е заченат от Светия дух и роден от Дева Мария, Той е бил разпнат, умрял и погребан — и после е възкръснал от мъртвите. — Погледна останалите сестри. — Това е в основата на християнската ни вяра. Но не смятаме, че това противоречи на идеята, че Господ е позволил на някои хора да станат странници и че тези странници могат да станат ясновидци и пророци — или светци.

— Значи Кълъмба е бил странник?

— Не знам отговора на този въпрос. Но духът му е отишъл на прокълнато място и после той се е върнал и го е описал. През по-голямата част от времето си баща ти превеждаше ръкописа. А когато не беше в параклиса…

— Разхождаше се из острова — рече сестра Фаустина със силен полски акцент. — Катереше се на върха и гледаше към морето.

— Мога ли да отида в параклиса? — попита Гейбриъл. — Бих искал да видя ръкописа.

— Няма електричество — отвърна сестра Рут. — Ще трябва да използваш свещи.

— Само искам да видя какво е чел баща ми.

Четирите монахини се спогледаха и явно стигнаха до единодушно решение. Сестра Мора стана и отиде до един скрин.

— На олтара има достатъчно свещи, но ще ти трябва кибрит. Дръж вратата затворена, иначе вятърът ще ги угаси.

Гейбриъл дръпна ципа на якето си и излезе от готварницата. Единствената светлина идваше от звездите и новата луна. През нощта четирите подобни на кошери сгради и параклисът изглеждаха като огромни могили от камък и пръст, гробници на царе от Бронзовата ера. Като внимаваше да не се препъне по неравната пътека, той заобиколи спалното помещение на монахините и така наречената „килия на светеца“, където живееше Блажената майка. Слаба синкава светлина проблясваше от един от горните прозорци и Гейбриъл се зачуди дали ирландката арлекин няма компютър, свързан със сателитен телефон.

Слезе по стълбите на долната тераса и отвори незаключената врата на параклиса. Трудно виждаше, докато не запали три дебели свещи, които засияха с тъмножълт пламък.

Олтарът на параклиса представляваше правоъгълна ниша с размерите на малък скрин с чекмеджета. Отгоре имаше прикачен голям дървен кръст, а останалата част беше украсена с дърворезби на русалки, морски чудовища и мъж, от чиято уста растеше бръшлян. Гейбриъл коленичи пред олтара и намери вдлъбнатината, която очертаваше централното чекмедже, но не можа да открие ключалка или дръжка. Буташе и дърпаше всяка резба, но нито едно от езическите украшения не искаше да отвори чекмеджето. Тъкмо щеше да се откаже и да се върне в готварницата да пита, когато дръпна дървения кръст сантиметър напред. Чу се изщракване и чекмеджето се плъзна напред.

Вътре имаше нещо голямо, увито в черен плат, малка ученическа тетрадка с картонена подвързия и две книги. Гейбриъл разви плата и откри ръкопис с подвързия от телешки бокс и веленови^[1] страници. На първата страница беше нарисувано как свети Кълъмба стои на брега на река. Макар че ръкописът беше много стар, цветовете се бяха запазили ярки. На съседната страница беше началото на изповедта на ирландския светец, написана на латински.

Гейбриъл се наведе отново над чекмеджето и огледа и останалите книги. Едната беше опърпан латинско-английски речник; другата бе оръфан учебник по латински за първокурсници. Отвори тетрадката и откри превода на ръкописа, направен от баща му. Красивият почерк му напомни за списъците за пазар, които баща му забождаше на дъската за съобщения в кухнята на фермата им. Двамата с Майкъл проверяваха списъка всяка сутрин, за да видят дали родителите им са решили да купят от магазина бонбони или други лакомства.

Гейбриъл приближи тетрадката до свещта и започна да чете преживяванията на светеца в Първия свят.

Четири дни след отпразнуването на Възнесение Богородично в небесата душата ми напусна тялото и аз се спуснах в това прокълнато място.

Обърна на следващата страница, четеше колкото се може по-бързо.

Те са демони в човешки образ и живеят на един остров насред тъмна река. Светлина идва от огъня — баща му беше зачеркнал последната дума и беше опитал друг вариант. — Светлина идва от пламъците и слънцето е скрито.

На последната страница на тетрадката Матю беше подчертал няколко реда.

Без вяра. Без надежда. Без разбулена пътека. Но по Божията милост аз открих черния вход и душата ми се върна в параклиса.

Гейбриъл се върна на ръкописа от дванайсети век, започна да разгръща веленовите страници и да разглежда илюстрациите. Кълъмба беше облечен в бяла роба и имаше златен ореол, за да се знае, че е светец. Но в този вариант на ада нямаше нито демони, нито дяволи, само мъже със средновековни одежди, въоръжени с мечове или копия. Светецът наблюдаваше, застанал до една порутена кула, а обитателите на ада се измъчваха и убиваха един друг с необуздана жестокост.

Чу как вратата изскърца и се извърна. Беше Мая. Мина през сенките и влезе в малкия осветен от свещите кръг. Беше се увила с един от шаловете на монахините. По примера на Блажената майка беше махнала черния метален тубус и носеше меча си открито. Презрамката на ножницата препасваше гърдите й и дръжката на меча се подаваше над лявото й рамо.

— Намери ли книгата?

— Да. Но не е само това. Баща ми е направил превод от латински и го е записал в тетрадка. Разказва се за това как свети Кълъмба прекосил в Първия свят. Предполагам, че баща ми е искал да научи нещо повече за това място, преди да иде там.

Болка проблесна върху лицето на Мая. Както обикновено се досещаше какво е намислил.

— Може да е навсякъде, Гейбриъл.

— Не. В Първия свят е.

— Няма нужда да прекосяваш. Тялото на баща ти още е в този свят. Сигурна съм, че ще се върне.

Гейбриъл се усмихна.

— Съмнявам се някой да изгаря от желание да се върне при Блажената майка.

Мая поклати глава.

— Познавам я от дете. Станала е толкова черногледа, не зачита нищо…

— Винаги ли е била толкова ревностна?

— Преди се възхищавах на смелостта и красотата й. Още си спомням как пътувахме с влак до Глазгоу. Тръгнахме набързо — нямаше време да се подготвим — и Блажената майка не носеше нито перука, нито някаква друга дегизировка. Помня как я гледаха мъжете; привличаше ги, но усещаха и нещо опасно в нея.

— И си се възхищавала на това?

— Беше много отдавна, Гейбриъл. Сега се опитвам да намеря собствения си път. Не съм нито гражданка, нито зомби, но не съм и чист арлекин.

— И какъв човек искаш да бъдеш?

Мая спря пред него, мъчеше се да скрие чувствата си.

— Не искам да съм сама Гейбриъл. Арлекините могат да имат деца и семейства, но никога не се привързват истински към тях. Веднъж баща ми ми подаде меча и каза: „Това е семейството ти, приятелят ти и любовникът ти“.

— Помниш ли как седяхме на пейката и гледахме океана? — Той сложи ръце на раменете й. — Каза, че ще си до мен, независимо от всичко. Това означава много за мен.

Водеха разговор — думи се носеха през студения въздух, — но изведнъж, почти като по магия, всичко се преобърна. Островът и параклисът изчезнаха и те останаха сами на света. И Гейбриъл не видя нищо прикрито в погледа на Мая, нищо лъжовно. Бяха свързани дълбоко, по начин, който надхвърляше ролите им на странник и арлекин.

Вятърът блъскаше по вратата на параклиса, изпитваше силата й, опитваше се да нахлуе. Гейбриъл се наведе и целуна Мая, дълго. Накрая тя се отдръпна. Извечната традиция беше унищожена като лист хартия, хвърлен в огъня. Желанието, което беше изпитвал толкова месеци, избута всичките му мисли настрани. Погледна я. Имаше чувството, че между тях не съществуват никакви бариери.

Внимателно свали меча от рамото й и го постави върху една дървена пейка. Отметна косата от лицето й и я целуна отново. Мая пак се дръпна, но този път много бавно. Прошепна в ухото му:

— Остани тук, Гейбриъл. Моля те. Остани тук…