Кристин Хана
Палитра от чувства (8)

Глава 8

— Татееее! Вечерята е готова!

Лиам се изправи несигурно на крака и се отдалечи от снимките на леглото. Затвори вратата след себе си и продължи напред едва след като чу приглушеното щракване на ключалката. Нямаше смисъл да остава там. Нещата, които беше видял, нямаше да се променят, завинаги щеше да носи изгарящите образи в сърцето си.

Слезе по стълбите, като се държеше здраво за гладкия дъбов парапет, и с усилие пое дъх, преди да свие към трапезарията.

Брет вече беше на масата, чийто плот беше закрепен върху дървени магарета. Изглеждаше смален в големия дъбов стол, ръчно изработен от дядо му. Джейси седеше до него и тъкмо нагласяше в скута си салфетката на червени и сини карета.

— Здрасти, тате — каза тя с усмивка.

Толкова приличаше на Майк, че той едва не се спъна.

Роза излезе иззад ъгъла, понесла стъклена купа със салата в ръце и бутилка с оцет и олио под мишница. Като го видя, спря, после се усмихна кротко.

— Добре, добре, вече сте тук. Заповядай, доктор Лиам — рече тя, тръсна купата на масата и седна на мястото си.

Както винаги, никой не поглеждаше към празното място на отсрещната страна на масата.

По време на вечерята Лиам се държеше като един от роботите на „Дисни“ Усмихваше се насила с пресъхнала уста. Чувстваше как Роза и Джейси се взират в него. Опитваше се да се държи, като че беше нормална вечеря, поне толкова нормална, колкото бяха станали вечерите им през изминалия месец, но беше изтощен, а тънката обвивка, зад която се криеше, беше съвсем износена.

— Тате?

Той вдигна поглед от пилето с лютив сос, осъзнавайки, че е разбъркал яденето в чинията си в неприятна оранжева каша.

— Да, Джейс?

— Намери ли ми онази рокля?

— Да, мила, намерих я. Ще ти я донеса след вечеря. Може с баба да се опитате да направите прическата ти.

— Благодаря, тате — усмихна се тя.

Тате.

Думата беше като кука, която наранява до кръв.

Джейси беше започнала да му вика така почти веднага. Тогава беше съвсем мъничка, четиригодишно дребосъче с млечни зъбки, гарвановочерни опашчици и толкова големи уши, сякаш никога нямаше да израсте достатъчно, за да ги настигне.

Спомняше си деня, в който Майк се появи в клиниката с Джейси на ръце. Беше само няколко месеца след смъртта на баща му и той си търсеше причина отново да заговори Майк.

Джейси имаше опасно висока температура, телцето й се тресеше конвулсивно. В един миг се стягаше и трепереше, в следващия се отпускаше като парцалена кукла, а кафявите й очи гледаха сънливо и замаяно.

— Помогни ми — каза тихо Микаела.

Лиам отмени всички прегледи, които не бяха спешни за деня, и се втурна с тях към „Бърза помощ“. Стоя в операционната, за да наблюдава как хирургът внимателно срязва корема на Джейси и вади спукания апендикс. Неговото лице беше последното, което тя видя, преди да я хване упойката, и първото, което видя, след като се събуди в следоперационната зала. Той прехвърли пациентите си на доктор Гранато и през следващите три дни остана в болницата с Микаела и Джейси. Гледаха заедно фойерверките по случай Четвърти юли през правоъгълния прозорец на стая 320.

Прекара безкрайни часове в кафенето на болницата с Майк, като я слушаше как говори, прескачайки от тема на тема. По едно време тя погледна към стенния часовник и се разплака. Той се пресегна през масата край недокоснатата храна и я хвана за ръката. „Тя ще се оправи, каза й. Вярвай ми…“

Тогава тя вдигна поглед към него, неговата Майк, с потънали в сълзи кафяви очи и треперещи устни. „Вярвам ти. Наистина.“

Това беше началото.

Джейси му беше викала „татко“ толкова дълго, че беше забравил за другия баща някъде там, за другия мъж, който можеше да претендира за чувствата и на жена си, и на дъщеря си.

— Тате. ТАТЕ. — Брет се беше втренчил в него. От насиненото око малкото му личице изглеждаше изкривено. — Ще ме заведеш на пробните тренировки по баскетбол, нали?

— Разбира се, Бретстър.

Брет кимна и се заприказва за нещо с Джейси. Лиам се опита да се съсредоточи в разговора, но не можа. Една и съща мисъл препускаше през съзнанието му. Била е омъжена за Джулиан Тру.

Когато отново вдигна поглед, видя, че Роза го гледа втренчено с преценяващо присвити тъмни очи.

— Има нещо, което искаш да ми кажеш ли, Роза?

Тя се сепна, очевидно учудена от тона му. Той знаеше, че трябва да й говори с по-мек тон, да се престори, че всичко е наред, но нямаше сили.

— Si, доктор Лиам. Бих искала да поговоря с теб… насаме.

Той въздъхна. Прекрасно.

— Разбира се. Като си легнат децата.

 

 

Лиам знаеше, че Роза го чака да „поговорят“, но още не беше готов. Чете почти един час на Брет, после целуна Джейси за лека нощ и дълго стоя под горещия душ.

Сега Джейси се беше затворила в стаята си. Сигурно говореше по телефона с някоя от многобройните си приятелки и пробваше роклята на майка си. Лиам не отиде да я види, страхуваше се, че ако я види да носи красивата дреха, ще изгуби спомена завинаги.

Точно сега искаше да се скрие в черупката си. Исусе, щеше да даде почти всичко, за да може да слезе долу, да седне до пианото и да изсвири в самозабрава някоя ужасно тъжна мелодия.

Искаше да се разгневи, да крещи, да беснее, да изпита истинска ярост. Но не беше такъв. Любовта му към Майк беше повече от емоция, тя беше самата му същност.

Това поне знаеше със сигурност. Обичаше Микаела твърде много, което само по себе си беше толкова лошо, колкото да обичаш недостатъчно.

Бавно слезе долу.

Роялът стоеше насред празната всекидневна като забравена любовница.

Лиам затвори очи и си спомни времето, когато музиката оживяваше тази стая всяка вечер… Почти чуваше как скърца столчето, докато Майк сяда до него.

— Приемам мнения и предложения — казваше той, както беше правил хиляди пъти, хиляди нощи.

— Ето едно предложение за теб, господин пианист: завеждаш жена си в леглото или пропускаш шанса си.

Когато отвори очи, стаята беше празна и тиха.

Никога не беше харесвал тишината, но сега познаваше всяка нейна форма, всяко очертание. Беше като евтин стъклен буркан, който хващаше стари гласове и ги запазваше свежи.

Отиде до пианото и седна на старинното столче, тапицирано с бродирана на ръка дамаска. Удари един клавиш. Той издаде глух, безжизнен звук.

Госпожа Джулиан Тру.

— Доктор Лиам?

Той подскочи, ръката му се блъсна в клавишите, които отговориха с взрив от безразборни звуци.

Роза стоеше в сводестото коридорче между трапезарията и голямата стая.

Лиам не искаше да говори с тъща си точно сега. Ако тя направеше крачка към откровен разговор, той можеше да зададе въпроса, който го измъчваше: „Обичала ли ме е някога, Роза?“

И Бог да му е на помощ, не беше готов да чуе отговора.

— Lo siento, не искам да ти досаждам.

Той я погледна внимателно, видя как ръцете й треперят, а десният й крак потропва почти недоловимо, и го обхвана внезапен страх, че тя знае какво е открил, че сега ще заговори за миналото на Микаела и ще му каже повече, отколкото искаше да знае. Изправи се бавно и тръгна към нея. В бледата светлина, която струеше отгоре, тя изглеждаше невероятно крехка, набръчканата й кожа беше почти прозрачна, а по бузите й се кръстосваха тънички сини вени.

— Да, Роза?

Тя се взря в него, вдигайки потопените си в тъга тъмни очи, и той осъзна, че тя разбира мъката на разбитите сърца.

— Годишнината… трябва да ти е много мъчно. Мислех си… може би, ако не мислиш, че си пъхам бабешкия нос, където не ми е работа, да погледаме заедно някой филм. Брет ми даде любимия си филм. Казва, че ще ме разсмее.

Мисълта, че Роза ще гледа някой от любимите филми на Брет, го накара да се усмихне.

— Благодаря ти, Роза — отвърна той, трогнат от вниманието й, — но не тази вечер.

— Има още нещо, дето не е наред — каза тя бавно, като го гледаше втренчено.

Той отново се опита да се усмихне.

— Какво друго може да не е наред? Любовта ще достигне до жена ми, нали, Роза? Нали винаги ми казваш, че любовта ще я събуди? Но вече минаха четири седмици, а тя още спи.

— Не се предавай, моля те.

Той я погледна дълго, отчаяно, цяла минута, после тихо каза:

— Разпадам се.

Беше истина. Животът на жена му висеше на нишка, тънка като паяжина, а сега изведнъж почувства, че и неговият живот виси наред с нейния.

— Не, доктор Лиам. Ти си най-силният човек, когото познавам.

Той не се чувстваше силен. Наистина никога не се беше чувствал толкова близо до срив. Знаеше, че ако постои тук още малко с усещането, че съчувствието на Роза е като греещ огън в леденостудена нощ, ще зададе въпроса: „Обичала ли ме е някога, Роза?“

— Не мога да го направя сега.

Лиам забърза покрай един стол, чу как той се повлече със скърцане и падна на пода. Когато се обърна, видя, че гледа право в сребристата повърхност на старинно огледало. Мрежата от бръчици край очите му изглеждаше като сянка от тънки чертички в офорт.

Бръчки на смеха.

Така ги наричаше Майк. Само дето сега Лиам не можеше да си спомни последния път, когато се беше смял.

Образът се разми и се разкриви пред очите му, докато за миг той вече не виждаше себе си, беше по-млад мъж, ослепително красив, с усмивка, която можеше да продаде милиони билети за кино.

— Трябва да отида в болницата.

— Но…

Той мина забързано покрай нея.

— Сега — каза отново, докато припряно откачаше палтото от стенната закачалка — трябва да се погрижа за жена си.

 

 

Спешното отделение тази нощ беше пълно с хора, ярко осветените коридори отекваха от гласове и стъпки. Лиам забърза към стаята на Майк.

Тя лежеше там като ранена принцеса в нечие чуждо легло, гърдите й се повдигаха и спадаха равномерно.

— Здрасти, Майк — промърмори той, приближавайки към нея.

Сега простичкият ритуал, който беше измислил — розовите листенца, възглавниците, музиката — беше свръхсилите му.

Той се втренчи в нея.

Тя все още беше красива. В някои от дните можеше да си представи, че просто спи, че е обикновено утро и тя всеки момент ще се събуди и ще протегне ръка към него. Но не и тази нощ.

— Влюбих се в теб в мига, в който те видях — каза той, като скри дланите й в своите, усещайки топлината на ръцете й.

Дори тогава разбираше, че тя бяга от нещо… или от някого. Беше очевидно. Но какво го интересуваше? Той знаеше какво иска: Микаела и Джейси и нов живот в Ласт Бенд. Любов, която ще продължи завинаги. Той не знаеше коя е тя — коя е била преди. Как би могъл? Никога не беше чел списания за звездите, а даже и да беше, щеше да прочете за Кейла Тру, жена, която не значеше нищо за него.

След като Джейси се възстанови от операцията, Майк започна да се отдръпва от Лиам. Той виждаше колко уморена беше тя, колко беше уплашена и изтощена, и беше се промъкнал, за да застане до нея. „Позволи ми да бъда твоя защита от вятъра“, беше й прошепнал. „Позволи ми да те топля“.

Той знаеше защо тогава тя протегна ръце към него, защо дойде в леглото му и му позволи да я целуне. Тя беше ранима самотна птичка, а той й построи гнездо. С времето тя се научи да се усмихва отново и всеки ден, прекаран с него, беше благословен.

Той затвори очи и започна да прехвърля спомените — някои отхвърляше, в други се потапяше с радост. Първия път, когато я целуна в ясен, слънчев ден край водопадите Ейнджъл… как прихваше, когато се смееше наистина от сърце, как плачеше на някой наистина хубав филм по „Холмарк“… денят, в който се роди Брет и го сложиха в ръцете на Лиам, а Майк шепнеше тихо, че животът е хубав. Денят, в който я помоли да се омъжи за него…

Този беше болезненият.

Беше през годината, когато „Батман“ разтърси кината, а „Ексон Валдес“ се разби в залива Принц Уилям.

Бяха при водопадите Ейнджъл, изтегнати върху одеяло край тихо зелено вирче. В очите й имаше сълзи, когато му каза, че е бременна.

Знаеше, че трябва да бъде внимателен. Беше трудно, защото му се искаше да отметне глава и да се засмее от радост, но докосна бузата й и тихо я помоли да се омъжи за него.

— Била съм омъжена и преди — каза тя, а една сълза се спускаше по розовата й буза.

— Добре — каза той и това беше всичко.

— Това е важно.

Разбира се, той знаеше, че беше важно.

— Обичах го от все сърце и душа — каза тя. — Страхувам се, че ще го обичам, докато съм жива.

— Разбирам.

Но той знаеше, че тя беше тази, която разбира. Тя знаеше, че разбива сърцето му. Извърна се и коленичи до него.

— Има неща, които няма да мога да ти кажа… никога. Неща, за които не искам да говоря.

— Не ме беше грижа за това, нали, Майк? Бях на четирийсет и бях виждал неща, които никое човешко същество не би трябвало да вижда.

„Знаеш ли, че бях се отказал да вярвам в любовта, докато не те срещнах? Израснах в сянката на един голям човек — знаех, че всеки, който ме познава, ме сравнява с известния Иън Кембъл, а до него аз бях като ахат, поставен до диамант.

Тогава те срещнах, а ти всъщност не познаваше баща ми. Помислих си, че най-после съм намерил някой, който няма да ме сравнява през цялото време… но ти вече си имала диамант, нали, Майк? А аз все още съм само обикновен ахат…“

Но той не й каза нищо от това, когато я помоли да се омъжи за него, когато тя му каза, че вече е намерила — и изгубила — любовта на живота си. Само й каза, че я обича и че ако тя може да му отвърне само с частица от неговата любов, ще бъдат щастливи.

Знаеше, че тя иска това да е истина, както знаеше, че всъщност не вярва напълно на думите му.

— Никога няма да те излъжа, Лиам, и никога няма да ти изневеря. Ще бъда колкото мога по-добра съпруга.

— Обичам те, Майк — каза той, докато я гледаше как плаче.

— И аз те обичам.

Беше си мислил, че с годините е започнала да го обича, но сега го обхващаха съмнения. Може би само я беше грижа за него, само това.

— Трябваше да ми кажеш, Майк — каза той, но още докато произнасяше думите, чу лъжата, която отекваше в тях. Тя не би могла да му каже. Поне за това беше права. Истината беше непоносима.

Така или иначе, беше го обичала поне толкова.

— Намерих калъфката, Майк — каза той, като се наведе по-ниско. — Снимките… изрезките. Знам за… него.

Стисна ръката й.

— Мисля, че знам защо не си ми казала, но ме боли, Майк. Исусе, боли и не знам какво да правя с всичко това.

Той се наведе над нея.

— Обичала ли си ме някога, Майк? Как да продължа, без да знам отговора? Мисля, че изобщо не трябва да питам — каза той. — Трябваше да го видя в очите ти, трябваше някак да разбера, че винаги си ме сравнявала с някой друг. Бог ми е свидетел, че имах опит, защо тогава не го видях? И как изобщо бих могъл да се сравнявам с Джулиан Тру?

Тя примигна.

Лиам спря да диша и стисна ръката й толкова силно, че едва не счупи крехките кости.

— Майк… чуваш ли ме? Мигни, ако ме чуваш.

С другата си ръка натисна силно звънеца за сестрата.

След секунди в стаята влетя Сара, останала без дъх.

— Доктор Кембъл, тя…

— Тя мигна.

Сара доближи до леглото и внимателно се вгледа първо в Майк, после в Лиам.

Сара провери апаратите един по един, после приближи и застана до Лиам.

— Мисля, че е било рефлекс, а може би…

— Не си въобразявам, по дяволите… Тя мигна.

— Може би трябва да повикам доктор Пен.

Направи го — каза той, без да вдига поглед.

Пусна ръката на Микаела, колкото да натисне копчето на касетофона. Музиката изпълни стаята — песни от албума „Тейпъстри“ на Каръл Кинг.

Лиам отново хвана ръцете й — този път и двете, като й говореше. Повтаряше едно и също отново и отново. Все още говореше, умолявайки, когато Стивън влезе в стаята, прегледа Майк, после тихо излезе.

Лиам продължи да говори, докато гърлото му пресъхна и не му останаха молитви. Отпусна се тежко в стола и наведе глава. Моля те, Господи, помогни и.

Дълбоко в себе си обаче знаеше — не Господ бе помогнал на Микаела да примигне. Беше едно име, само едно име, само това, след всичките тези седмици — едно обикновено име. Когато го чу, тя реагира.

Джулиан Тру.

 

 

Тя плува в море от сиво и черно… мирише на нещо… цветя… музика, която почти разпознава.

Копнее да докосне музиката, но няма ръце… няма крака… няма очи. Всичко, което чувства, е глухият пулс на сърцето й. Той е бърз като на малко птиченце и тя усеща металния вкус от острието на страха…

— Трябваше да ми кажеш.

Това е гласът, който бе започнала да разпознава — тих и успокояващ — и тя знае, че някъде, някога го е познавала, но тук няма преди, няма сега. Тук са само тъмнината, страхът, безпомощният копнеж по нещо…

Джулиан.

Джулиан. Думата сякаш потъва дълбоко в нея, кара сърцето й да бие по-бързо и тя иска да я хване, да я притисне до гърдите си.

Джулиан. В черния чакъл на живота й тази дума е свързана с друга, която тя помни.

Любов.