Кристин Хана
Палитра от чувства (19)

Глава 19

Същата вечер след вечеря Лиам се опита да се сети за нещо, което да разсее мислите му за Микаела. Всички седяха във всекидневната и се правеха, че гледат филм по телевизията, но, изглежда, никой не внимаваше особено.

По време на една реклама Джейси взе дистанционното и спря звука.

— Е — каза неочаквано тя, — как е мама?

Лиам изтърва медицинското списание, което държеше.

— Ъъъ… все така — каза той във внезапно настъпилата неловка тишина. — Хей, имам идея. Какво ще кажете да си направим къмпинг на открито тази нощ?

Джейси се намръщи.

— Навън е страшно студено.

Смехът на Лиам беше пресилен, сякаш щеше да прекъсне всеки миг.

— Знам, знам. Имах предвид, да се престорим, както когато Брет беше малък. Ще изключим телефоните и ще си донесем спалните чували във всекидневната. Ще си изпечем сладкиши на огъня и ще си направим пикник. А аз ще ви разкажа историята на Сам МакГий.

— Ще бъде страхотно — каза Брет.

Джейси изглеждаше уплашена.

— Не сме правили това от години. И телефонът ще ни трябва. Ако мама…

— Пейджърът ми е у мен. Ако нещо… се случи, пак ще включим телефоните.

Джейси не изглеждаше убедена.

— Казах на Марк, че ще му се обадя тази вечер.

Лиам й се усмихна.

— Можеш да живееш няколко часа, без да му се обаждаш.

— Не, не може — извика Брет. Той сложи ръка на гърдите си и драматично завъртя очи. — Тя ще умре, ако не може да говори с гаджето си.

Джейси плесна брат си по главата на шега.

— Много смешно. Почакай, докато спреш да мислиш, че момичетата са заразни.

— Хайде — каза усмихнат Лиам, — ще бъде забавно. Баба ви никога не го е правила.

Брет се изви към Роза.

— Абсолютно суперско е, бабо. Тате е най-добрият рецитатор на стихотворения.

— Бива го да разказва истории, si? — усмихна се Роза.

Лиам плесна с ръце.

— Да започваме.

 

 

След час бяха готови.

Нощта превърна всекидневната в голяма правоъгълна пещера. В огнището с пращене гореше огън, който хвърляше танцуващи златни отблясъци из стаята. Бяха застлали всички мебели с кафяви и зелени завивки, беше най-добрата маскировка. Голям тъмносин чаршаф закриваше рояла и го превръщаше в тайнственото Езеро на рояла, където плувците често се давеха, дори през най-горещите дни на лятото.

С тих глас Джейси разказваше легендата, която семейството им беше съставило много отдавна:

— И жителите на града се кълнат, че през нощи като тази — през най-снежната, най-дълбока зима, когато пълната луна изгрява в безоблачното небе — те чуват виковете на отдавна погубените удавници.

Брет направи недоволна физиономия.

— Не го разказва вярно…

Джейси се разсмя като призрак и включи фенерчето, като го държеше под брадичката си.

— Да, но има още… за едно момченце, което се отдалечило от лагера и животът му свършил на брега на Езерото на рояла…

Брет се наведе напред. Това беше нова интересна подробност.

— Какво се случило с него?

Лиам затвори очи.

Стаята миришеше на пуканки и дим от огъня, на топящ се шоколад и сладки. Представи си Майк до себе си, главата й отпусната на рамото му, ръката й обвита около кръста му.

Беше толкова тъжно. Понякога минаваха минути наред в благословена забрава — баща, който се радва на гласовете на децата си — после той си спомняше „Кой сте вие?“ и болката се връщаше с такава сила, че спираше да диша. В тези моменти той виждаше целия си живот, прострян пред него като самотен път. В края му беше страхът, неоправдан, но присъстващ, че ще я загуби, че тя ще се върне при Джулиан.

Беше непрекъснато възраждащ се страх, нямаше начин да го удави.

— Тате. Тате! — крещеше Брет.

Лиам отхвърли мислите си и вдигна поглед — право в изпитателно присвитите кафяви очи на Роза.

— Тате, разкажи за Дан МакГру. Това ми е любимото.

Лиам се измести назад и се облегна на дивана (сега той играеше ролята на спящия вулкан връх Микаела) и протегна ръце. Брет пропълзя през трохите от сухар, разпилените пуканки и натрупаните спални чували с гъши пух и се сви до Лиам. Джейси и Роза се приближиха и седнаха една до друга пред огъня.

Поемата се върна в съзнанието му с изненадваща лекота, макар че не беше я рецитирал от години. Беше разказ за мъжете от златните мини на Юкон, които се…

Сбили заради жена.

Лиам едва се спря да не изругае.

— Хей, Бретстър, какво ще кажеш вместо това да ви разкажа за Сам МакГий?

— В никакъв случай. Дан МакГру.

Лиам въздъхна. Затвори очи и тихо започна:

— Група момци се веселяха в бара „Маламут“…

Трябваше да положи усилия, за да продължи. Когато каза последното изречение, успя да се усмихне.

— Това не е хубава история — каза намръщена Роза.

Лиам не обърна внимание.

— Хайде, деца, отивайте да си миете зъбите. Вече е среднощ.

— В лагер на открито? Няма начин да си измия зъбите — изхленчи Брет.

— Хайде, миризливко — каза Джейси и хвана брат си за ръка.

След малко децата се върнаха и пропълзяха в спалните си чували. Лиам ги целуна за лека нощ и се изправи на крака.

Брет се изправи като на пружини.

— Къде отиваш?

— Отивам да изпратя баба до къщичката. Веднага се връщам.

— Ще спиш тук долу, нали?

— Разбира се.

— Лека нощ, бабо — ухили се Брет.

— Лека нощ, бабо — обади се и Джейси.

Роза ги целуна и излезе след Лиам. В антрето облякоха палтата си и си обуха ботушите. Лиам отвори вратата на гаража и двамата излязоха навън.

Красива луна светеше зад черните дървета и посребряваше заснежените пасища. Въздухът над цялата ферма сякаш сияеше в синьо, черно и блестящо бяло.

— Майк щеше да бъде във възторг от тази нощ — каза Лиам. — Ако беше тук, щеше да тича пред нас, щеше да събира сняг, за да прави снежни топки… или щеше да падне назад, без да предупреди, за да направи снежен ангел. Надявам се да има още сняг, когато излезе от болницата.

Стигнаха до портичката на къщата за гости. През блестящия пласт нов сняг едва се виждаха възлестите кафяви пръчки на увивната роза, които през лятото се превръщаха в стена от зеленина, обсипана с поразително розови цветове.

Портичката изскърца пронизително в тишината. Роза мина напред, отвори входната врата и включи светлината в кухнята. Съблече палтото си и го закачи в старинния дрешник до вратата. Лиам преметна неговото на един стол до кухненската маса.

Роза се обърна към него.

— Какво каза моята Микита, когато й разказа за вашия брак?

Не беше подготвен за този въпрос.

— Не й казахме.

— Какво? Лудост е да не й кажеш…

— Стив каза, че това може да я изплаши. Не искаме да страда, когато осъзнае, че не помни толкова дълъг период.

Роза сякаш се замисли за момент върху това, после поклати глава.

— Вие, мъжете — докторите — правите това, което мислите, че е най-добре. Но аз съм нейната мама, не е ли така? Винаги съм се грижила за моята Микаела. Няма да престана и сега. Ще ми трябват онези fotografías, които си намерил.

Лиам се опита да си представи какво ли е да имаш такава майка. Каква ли жизнена сила получава човек, когато знае, че има място, където да се приземи сигурно, дори при най-лошото падане.

— Роза — каза кротко той, докосвайки ръката й. — Радвам се, че си тук. Не знам как щях да се справя с всичко това без теб.

Роза хвана поривисто двете му ръце и ги стисна силно.

— Ти си по-силен, отколкото мислиш, Лиам. Видях го през изминалите седмици. Сега си мислиш, че Микаела няма нужда от теб, че тя те е забравила, защото не те обича, но не си прав. Може да си е отворила очите, но mi hija още да спи. Дай й време.

 

 

Този път се събуди лесно. Нямаше издигане от дъното на басейн, нямаше сърдито тъмно море, плискащо се край нея. Тя просто… отвори очи.

Леглото беше обкръжено от непознати. Някои от тях вече беше виждала, някои — не. Говореха й, говореха и помежду си. Виждаше как устите им се отварят и затварят, отварят и затварят, но не разбираше нищо.

— Знаеш ли къде си… коя си… какво се случи…

Искаше й се да млъкнат. Лицата им едно по едно се избистриха, фокусираха се и въпросите, които задаваха, започнаха да придобиват смисъл. Доктор Пен — хубавият мъж със сивата коса и бялата престилка — й се усмихна.

— Добро утро, Микаела. Помниш ли ме?

— Пен — отвърна тя с глас, пропукан като стар порцелан и почти толкова крехък. Гърлото още я болеше. — Какво… се случи с мен?

— Падна от коня и си удари главата. Имаше сериозна травма. Беше в кома.

Тя искаше да зададе много въпроси, но не можеше да си спомни нищо от думите, които й трябваха.

— Не се вълнувай, Микаела. Ще си спомниш всичко. — Стивън се обърна към непознатите. — Да си вървим. Тя трябва да си почива.

Чакайте. Тя се опита да седне. Беше много трудно, дясната й страна тежеше и я дърпаше надолу, беше твърде слаба, за да се помръдне. Сърцето й започна да бие бързо, дишането й стана задъхано и неравно. Преди да си спомни думите, с които да ги спре, те си бяха отишли.

Вратата на стаята й проскърца, отвори се и се появи още една непозната. Беше набита жена в синя полиестерна униформа с панталон. Върху едрото лице грееше усмивка.

— Добро утро, Микаела. Как се чувстваме днес?

Тя се намръщи. Сега се казваше Кейла. Всички го знаеха. Всички. Защо тези хора продължаваха да я наричат Микаела? Не беше се наричала така от години — от Санвил.

Опита се да оформи въпрос с непокорния си език. Думата, която търсеше — здравей — се блъскаше, подскачайки из ума й, но изчезна, преди да достигне устата й.

— Махнахме катетъра снощи, помниш ли? Мислех си дали няма да искаш да отидеш сама до тоалетната. Докторът ще дойде след няколко минути.

Кейла се взря в жената и се опита да раздвижи устни.

— Кой… къде?

— Аз съм Сара Фийлдинг, миличка — отвърна сестрата на незададения въпрос. После се разбърза край леглото и смъкна чаршафите.

Кейла се вгледа в кльощавите си космати крака. Изглеждаха наред. Защо тогава не се движеха добре?

Сара внимателно подпъхна шишкавата си ръка под главата на Кейла и леко я изправи. С пестеливи движения тя й помогна да седне, после я изправи на треперещите й нозе. Кейла се вкопчи в Сара и се опита да пристъпи. Трябваше някак си да придърпва десния крак, който чувстваше толкова тежък, докато се придвижваше бавно, влачейки крака през стаята към вратата.

— Мислиш ли, че ще се справиш сама в тоалетната, миличка?

Тоалетна. Думата запърха около нея, после кацна на бялата порцеланова седалка наблизо. Тоалетна.

— Да — отговори тя, хващайки се несигурно за плота на мивката. Трепереше и дишаше тежко, но можеше да стои права без помощ.

— Ще бъда отвън, ако ти потрябвам. — Сара се отдалечи гърбом и притвори вратата след себе си.

Кейла се отпусна на студената седалка. Усети парене, докато уринираше. Беше толкова силно, че трябваше да затисне устата си с ръка, за да не извика. Когато беше готова, тя се наведе и отново се хвана за плота, придърпвайки схванатото си тяло, докато се изправи несигурно.

Тогава се видя в огледалото. Лицето й беше бяло като вар, а косата й беше къса, изглеждаше, сякаш е била отрязана с детска ножичка.

Но нейната коса беше дълга до кръста. Джулиан не й даваше да я подстриже.

Треперейки, тя се наведе по-близо до огледалото и притисна влажните си длани до студеното стъкло. Край очите и устата й имаше тънки бръчици. Бръчици, които не беше виждала досега… като на мама, а из цялата й черна коса имаше не един бял…

Тя изпищя…

Вратата се отвори рязко и Сара се озова до нея.

— Какво стана?

Кейла се обърна, залитайки, скрила лице в ръцете си.

— Аз съм… стара. О, Господи… какво е станало?

— Ще извикам доктора.

Кейла се вкопчи в ръкава на жената.

— Аз съм стара… какво е станало?

Сара се отскубна.

— Веднага се връщам.

Тя изтича през стаята. Вратата се тръшна след нея.

Кейла хвана косата си с ръка — беше толкова къса — и се взря в сивите нишки. Не можеше да диша, коленете й се подгъваха.

— О… Господи…

Колко време беше лежала в това легло? Колко…

Доктор Пен се втурна в стаята. Зачервена, останала без дъх, Сара се клатушкаше до него.

Кейла го погледна и се разплака.

— На колко години съм?

В ума й въпросът дойде като вик, но в действителност беше едва чут дрезгав шепот.

Доктор Пен я хвана за ръката.

— Успокой се, Майк.

— Аз съм Кейла — този път наистина изкрещя.

— Да донеса ли успокоително, докторе? — попита Сара.

— Не! Не ме приспивайте отново. Аз… няма да викам. — Със свито гърло Кейла вдишваше големи глътки въздух. Отпусна се на ръката на доктора, втренчена в него през парещата пелена на сълзите. — Страх ме е…

Той внимателно докосна лицето й, сякаш беше приятел, а тя се чудеше как може да спиш толкова дълго, че да се събудиш стар.

— Спомняш ли си какво ти казах? Ти беше в кома, Майк. Мислех, че ще си спомниш, ти си обучена медицинска сестра. Забравих, че… о, няма значение.

Този път тя си спомни думата — кома. Тя се върна заедно със снимката на онова момиче, Карън Ан Куинлън, свито на кълбо, почти без тегло…

Доктор Пен още говореше. Той не знаеше, че в главата й се надига бушуващ бял шум.

— Ще си спомниш… Кейла. Само се отпусни.

Устата й трепереше. Край устните й течаха сълзи и оставяха мокър, солен вкус върху езика й.

— Колко дълго… спала?

— Малко повече от месец.

Облекчението при тези думи беше толкова разтърсващо, че тя се засмя на глас. Искаше да избърше сълзите си, но не можеше да контролира ръката си. Удари се по носа и се засмя още по-силно.

— Всичко е наред — каза доктор Пен е приятен, равен глас. — Точно сега не владееш емоциите си, както и движенията си, но нямаш трайни увреждания. Всичко ще се оправи.

Тя все още се усмихваше, а сълзите се стичаха по бузите и падаха върху голата й ръка. Чувстваше се като идиотка, докато се смееше и плачеше едновременно. Не я беше грижа за движенията, тревожеше се за живота си.

— На колко години… съм?

Докторът замълча, погледна към Сара и въздъхна, връщайки погледа си към Кейла.

Искаха да я излъжат, виждаше го в очите им.

— Недейте… моля ви… не ме лъжете — прошепна тя.

Доктор Пен въздъхна.

— На трийсет и девет.

Тя не можа да си поеме дъх. Втренчи се в сивите му очи и разтърси глава.

— Не… не… аз съм почти на двайсет и четири. Омъжих се преди две години и половина. Скоро празнувахме първия рожден ден на Джулиана, спомням си го съвсем точно.

— Има други неща — друго време — което още не си спомняш, но всичко ще си дойде на мястото. Най-добре е да го оставиш да се върне естествено. Просто си дай малко време.

Трябваше й цялата сила на волята, за да формулира едно малко изречение.

— Искам… веднага да видя съпруга си.

Доктор Пен погледна отново към Сара, после кимна.

— Само минутка.

Кейла се опита да диша равномерно, докато те излизаха от стаята. Върна се обратно в леглото, където се чувстваше сигурна. Джулиан щеше да й каже истината. Щеше да й каже…

Вратата се отвори отново. Само че не беше Джулиан. Беше друг непознат. Тя поклати глава.

— Не… стига…

Той бавно приближи до леглото.

Тя се намръщи. Не можеше да подреди разпилените си мисли в изречение. Искаше да му каже да си върви.

Той я докосна, хвана я за раменете и я придърпа нежно към себе си. Тя се чувстваше като парцалена кукла, отпусната в ръцете му.

Той се втренчи в нея, очите му бяха толкова зелени. Никога не беше виждала толкова успокояващи очи. Начинът, по който я гледаше, я накара да се чувства сигурна.

— Завинаги — прошепна той.

Думата докосна някаква струна дълбоко в нея. Тя усети как тялото й се вцепенява, а сърцето й спира. Дори въздухът в дробовете й сякаш застина. Думата — завинаги — премина през нея като вихрушка, казвайки й нещо, което тя не можеше да улови. Думата не можа да намери място, където да спре и отлетя.

— Спомни си за мен — каза той, като я разтърсваше леко.

И тя изведнъж си спомни.

— Помня те — каза тихо тя. — Ти си другият доктор.

Той я пусна, беше толкова неочаквано, че тя падна назад върху купчината възглавници. Мина й безумно странната мисъл, че го е наранила. Зелените очи гледаха с толкова тъга…

— Съжалявам… — прошепна тя, въпреки че нямаше представа какво е направила, че да нарани този човек. — Само… искам да видя съпруга си.

Докато той се обръщаше, почти й се искаше да го извика. Искаше отново да я погледне, да я докосне и да я накара да се чувства в безопасност, но знаеше, че това е безсмислено.

— Добре — каза тихо той. — Ще доведа Джулиан.