Кристин Хана
Палитра от чувства (23)

Глава 23

Сега и викаме Джейси.

Сякаш гледаше в огледало, отразяващо миналото. Инстинктивно искаше да протегне ръка към него. Мислеше за всички неща, които беше забравила. Какви бяха първите думи на дъщеря й? Какво беше направила през първия ден в детската градина — дали се е качила съвсем сама в големия жълт автобус, махайки за довиждане, или се беше вкопчила в ръката на майка си, молейки да остане вкъщи поне още един ден?

— Мамо?

Сладостта, изпълнила тази дума, направи загубата на спомените почти непоносима. Беше непозната за собственото си дете…

— Джейси — прошепна тя, протегнала ръце.

Джейси бавно се приближи към нея. Микаела усети странно нежелание у дъщеря си, но най-после Джейси се наведе над решетката на леглото. Микаела я обви с ръце и я придърпа към себе си. Вдъхна сладостния, забравен аромат на малкото си момиченце — не бебешката пудра, която си спомняше, а нещо с цитрусов аромат, нещо за възрастни.

Когато се отдръпна от майка си, Джейси плачеше.

Микаела докосна бузата й.

— Не плачи. Всичко ще се оправи. — Една сълза се спусна по бузата на Джейси.

— Как? Как ще се оправи?

— Ще си върна паметта, ще видиш.

Очите на Джейси станаха кръгли.

— Загубила си паметта си? Ето защо… — Тя погледна към отворената врата.

— Съжалявам. Имам само няколко бели полета…

— Защо татко не ми е казал?

— Мисля, че са посъветвали Джулиан да не говори за това.

— Джули… Ти не помниш татко? — Гласът на Джейси едва се чуваше.

— О, спомням си Джулиан, макар и само до определен момент. След като го напуснах, всичко е някак празно. Мисля…

— О, прекрасно! — Джейси погледна така, сякаш изведнъж на Микаела й бяха поникнали рога. — Не мога да повярвам.

— Ядосана си ми — намръщи се Микаела.

— Лиам Кембъл ми е баща. — Джейси се вкопчи в тънката болнична нощница на Микаела. — Ние го обикнахме отдавна, когато бях само на четири години. Той ти е съпруг от десет години, а ти не го помниш. Помниш само Джулиан, който никога, никога не ми е изпращал картичка за рождения ден, нито е искал да ме види.

Микаела се обърка.

— Но Джулиан ти е баща…

Джейси се отдръпна. Изглеждаше, сякаш едва се сдържа.

— Е, добре, той ми е баща. И благодарение на твоите лъжи не го знаех до днес.

Сякаш някой удари Микаела в стомаха.

— Не съм ти казала?

— Не.

— О, Джейси… — Микаела не знаеше какво да каже. Що за жена беше станала, да причини това на дъщеря си? — Джейси, аз…

Вратата се отвори. Сара нахълта в стаята, зачервена и останала без дъх.

— Джейси, надявах се да те намеря тук. Рецепционистката току-що се обади. Видяла е Брет да излиза тичешком от болницата. Не спрял…

— Брет! О, Боже мой. Аз съм виновна!

Джейси се блъсна в набитата сестра, която се завъртя от удара, и изтича навън от стаята.

Микаела погледна безпомощно към Сара.

— Кой е Брет?

Сара я погледна с тъжно разбиране.

— Почивай си, миличка.

Сърцето на Микаела биеше прекалено бързо. Тя очакваше всеки миг някой от апаратите да започне да пищи тревожно. Стаята се завъртя, зави й се свят, прилоша й. Тя хвана ръката на Сара и я дръпна така, че сестрата се удари в решетката.

— Сара… познаваше ли ме… преди?

— Разбира се. Приех те на работа направо от сестринското училище.

Микаела пусна Сара и потъна в купчината възглавници. Тези факти от живота й бяха без значение; тя искаше да измъкне истината от тях.

— Добър човек ли бях?

Сара се вгледа в нея, мило усмихната.

— Ти имаш чисто ангелско сърце, Микаела. Ти беше — и си — добър човек, повярвай ми.

Искаше да повярва, но не можеше. Беше лъгала дъщеря си през всичките тези години и сигурно беше разбила сърцето на Лиам. За пръв път си помисли, че тази амнезия е дар от Бога. Временна безпаметност, която позволяваше на грешницата да се чувства като светица.

 

 

Джулиан седеше в привичния пашкул на лимузината, втренчен в репортерите, скупчени зад затъмнените стъкла.

Днес наистина беше оплескал всичко. Нямаше как да заобиколи истината. Беше пратил хрътките след собствената си дъщеря. Още не бяха излъчвали видеоматериала, заснет пред гимназията, но му бяха разказали всичко с ужасни подробности — как се нахвърлили върху нея без предупреждение и я затрупали с въпроси.

— Как се чувстваш като дъщеря на Джулиан Тру?

И как са надушили грозната истина:

— Тя не знае.

Видя отвън Лиам да си пробива път през репортерите.

Джулиан не можа да се овладее; дръпна се навътре на седалката и потърка изтръпналата си челюст.

Последният, с когото искаше да говори точно сега, беше Лиам Кембъл.

Джулиан изпитваше дълбок срам от това, което беше направил. Обикновено плащаше, когато оплескваше нещо. Буквално. Хората, които работеха за него, тичаха по следите му и хвърляха пари на всички, чийто живот или имущество бяха съсипани от досега с Джулиан Тру.

Сега за пръв път искаше да бъде по-добър. Искаше да постъпи правилно.

Извади тъмните очила от джоба и си ги сложи. Среса набързо разрошената си коса и излезе от лимузината.

Валеше. Отново.

— Излиза!

Репортерите се спуснаха към него с включени микрофони. Изглеждаха така зле, както се чувстваше той. Времето беше адски студено. Знаеше, че ако трябва да чакат навън, за да получат сензационна история, щяха да предпочетат Лос Анджелис, където климатичните условия ти докарват рак, не измръзване.

Едва чу въпросите, хвърлени към него. Проправи си път през тълпата, без да продума и без да се усмихне. Знаеше, че няма да го последват в болницата. Бяха като вампири, чакаха да бъдат поканени.

Беше на половината път към стаята на Кейла, когато видя дъщеря си. Стоеше в чакалнята, неподвижна като статуя, с гръб към него.

— Джулиана. — Със секунда закъснение си спомни, че това е грешното име. — Джей Си.

Тя бавно се обърна. За миг той загуби ориентация, миналото се сблъска с настоящето. Очите й бяха подпухнали и зачервени, устата й трепереше. Изглеждаше точно като Кейла в деня, когато го напусна.

— Здрасти.

Не каза нищо повече.

— Аз… надявах се, че ще можем да поговорим. Знам… че си разбрала истината за мен… за нас.

— Не сега. — Тя пристъпи една крачка към него, обвила раменете си с ръце. — Брат ми избяга.

Джулиан се намръщи.

— Какво искаш да кажеш? Аз нямам други деца.

— Добре де, полубрат ми е.

— Господи! — прошепна той. — Никой не ми е казвал, че има друго дете. Той е на Кейла… и на Лиам?

Тя кимна.

— Казва се Брет. Днес видяхме мама за пръв път след събуждането й. Тя не ни позна. Беше ужасно. Брет… избяга.

Джулиан искаше да помогне, да каже нещо, което да облекчи тъгата й, но дори не я познаваше, нямаше представа от какво се нуждае. Не, не беше вярно. Знаеше, че има нужда от баща си.

Лиам щеше да знае какво да направи. Този момент, а и хиляди други като него бяха направили Лиам баща на това момиче. Сега нямаше начин Джулиан да се превърне в някой, който не беше.

— Ти не си виновна. Баща ви ще го намери.

— Да.

Тя вдигна поглед към него и не каза нищо повече.

Джулиан искаше да погледне в тъжните очи на Джей Си и да види собственото си бъдеще, но виждаше само едно объркано минало.

— Баща ти е човекът. Той ще намери брат ти, повярвай ми.

— Да ти повярвам? — Тя бавно пристъпи към него. — Някога мислил ли си за мен?

Той знаеше кога хората очакват лъжа и излъга, макар да знаеше, че един по-достоен човек би поел по трудния път.

— Непрекъснато. — Усмихна се неспокойно. — Изглеждаш точно като майка си в деня, когато я срещнах за пръв път. Вие сте двете най-красиви жени, които някога съм виждал.

Видя, че тя не му вярва, още по-лошо, че лъжата я беше наранила, и затова направи единствения подарък, който можеше да й даде. За пръв път каза истината.

— Не, всъщност не. Когато майка ти ме напусна, аз… продължих нататък. Обичах я — и бих могъл да обикна и теб — но вместо това продължих нататък. Съжалявам, но майка ти… и баща ти те обичат. Господи, когато Кейла те обича, това е като стихия.

Тя се извърна, отиде до прозореца и застана там.

Той я последва. Искаше да докосне раменете й, но не смееше. Взря се в отраженията им, едно до друго в потъмнялата рамка на прозореца.

— Съжалявам. За всичко. За репортерите, за годините, през които ме нямаше, за писмата, които не написах. Съжалявам.

Сълзите на дъщеря му блестяха, отразени в прозореца, и в тях Джулиан зърна собствената си празна душа. Стана за миг, дойде и си отиде като дъх, вдишване-издишване, но той знаеше, че никога няма да го забрави.

 

 

Лиам се опитваше да не мисли за всичко лошо, което можеше да се случи в тази тъмна декемврийска нощ, когато Господ беше сметнал, че е добре температурата да падне с четири градуса през последния половин час. Или че Брет е сам навън, скъпият му деветгодишен син, по-скоро момченце, отколкото младеж, сам навън в тази нощ, най-студената досега. Дали Брет знаеше колко е опасно да върви покрай шосето, когато улиците са заледени… когато видимостта е двойно по-малка заради снеговалежа?

Лиам не си спомняше някога да е учил сина си на тези неща и сега този пропуск тежеше още повече на опънатите му нерви.

Той непрекъснато поглеждаше към термометъра за външната температура, който беше инсталирал върху таблото. Беше минус трийсет градуса, най-ниската температура за тази част на света. А той беше някъде там…

Стига.

Той е добре. Крие се някъде, седи на някое топло и сухо място…

Мисли си защо майка му не го е познала, чуди се защо татко му не му е казал истината.

— Дръж се, Бретстър — прошепна на глас Лиам.

Ръцете му стискаха волана толкова силно, че нямаше да се учуди, ако види десет вдлъбнатини върху него, когато махне ръцете си. Наведе се напред и се взря през замъгленото стъкло. Валеше толкова силно, че чистачките не успяваха да махнат снега.

Шосето беше пусто, както и паркингът на болницата преди малко. Лиам изгуби ценни минути, докато търсеше Брет из болницата — не можеше да повярва, че е излязъл — но постепенно се видя принуден да приеме, че синът му е бил толкова наранен и уплашен, че е избягал. Без да се замисли, сигурно и без да усети смразяващия студ, когато е изтичал през двойната врата.

Поне в началото.

Досега трябва да е измръзнал, беше избягал без палто.

Телефонът в колата иззвъня.

Сърцето на Лиам подскочи, докато вдигаше.

— Намерихте ли го? — попита той, без да попита кой се обажда.

— Не. — Беше тихият глас на Джейси. — Но всички го търсят. Баба е вкъщи, чака да се обадят. Аз съм в болницата, ако се върне тук. Мислех…

— Знам, миличка, но по-добре да не задържаме телефонната линия.

— Тате? — Тя замълча и той разбра какво чувства тя. — Съжалявам.

— Вината не е твоя. Аз съм виновен. Трябваше да ви кажа истината. Ще поговорим за това по-късно, става ли? Когато… се прибере жив и здрав у дома.

— Да. Когато си дойде у дома.

Затвори телефона и отново се съсредоточи върху пътя. Трябваше да го направи, да мисли за обикновени неща — пътя, уличното осветление, местата край шосето, където Брет би могъл да се скрие — защото това му помагаше да се държи.

Разделяше огромния си страх на малки частици. Детайли. С тях можеше да се справи.

Намали скоростта от петнайсет на десет километра в час. Беше изминал по-малко от половин километър от болницата дотук. Пътят към града се простираше пред него — безкрайна, извиваща се пътека от тъмнина.

Детайли.

Взря се надясно, към тъмните поля край шосето. Брет не би пресякъл пътя, знаеше, че не бива да го прави. Лиам беше сигурен. Синът му не би пресякъл шосето сам през нощта… но би приел някой непознат да го прибере в колата си?

Лиам потисна тръпка на ужас. Дано да е запомнил това правило.

Термометърът показваше, че температурата навън е паднала с още един градус.

Лиам се съсредоточи върху малките неща — кракът му върху педала на газта, ръцете му върху волана, погледът към банкета край шосето, където няма никакви следи. Само пресен сняг.

Далеч напред, от дясната страна на шосето, се издигаше общинският увеселителен парк — скупчени големи метални постройки, манежи, павилиони. Оборът беше облян в светлина, изпъкваше като фар в тъмнината край него.

Светлините бяха включени… в средата на зимната нощ.

Лиам усети живителната тръпка на надеждата. Този обор беше едно от любимите места на Майк. Тя и Джей си бяха прекарали там безброй летни дни в изложби на коне, общински панаири и временни лечебници. Само преди няколко месеца там Брет беше спечелил първата си лента в състезание по езда.

На отбивката намали скоростта. От потта челото го щипеше, ръцете му бяха студени и лепкави.

Всеки грешен избор щеше да бъде решаващ. Отново погледна външния термометър, беше спрял на двайсет и девет. Зави в отбивката и настъпи педала на газта. Колелата изпищяха, преди да стъпят на здрава почва. Караше бързо по неравния път, лицето му беше толкова близо до предното стъкло, че носът му почти го докосваше. Рязко удари спирачки на паркинга, задницата се изви, после колата се разтресе и спря.

Остави двигателя включен, изскочи от колата и се втурна през пухкавия сняг, който покриваше глезените му.

— Брет? — изкрещя той.

Викът му отекна в невидимите хълмове и се върна при него, крехък като ледена корица.

Отвори рязко металните порти. Ярко осветения обор изглеждаше като пещера с редици от празни боксове.

— Брет? — викаше той.

Тичаше от бокс на бокс, надничайки във всеки.

Намери Брет в най-последния, онзи, който беше използвала Майк на миналогодишното „Класическо изложение на Ласт Бенд“. Брет се беше свил на мъничка топка, трепереше и си смучеше палеца.

Лиам не помнеше да е изпитвал такова облекчение; беше невъзможно да се движи, да говори, да направи каквото и да било, освен да коленичи и да вземе сина си в ръце.

— О, Брет — прошепна той с накъсан глас. — Изплаши ме.

Брет се отдръпна. Бузите му бяха червени и набраздени от сълзи, очите му бяха силно зачервени.

— Знаех, че ще ме намериш, тате. Аз…

Той отново се разплака конвулсивно.

— Всичко е наред, мъничкият ми — каза Лиам, галейки косата на сина си.

Брет примигна, вдигнал очи към него.

— Т-тате, тя дори не ме п-прегърна.

— Съжалявам, Брет. — Лиам помилва бузата му. — Трябваше да ти кажа истината.

— Т-тя не ми е м-майка, нали?

— Майка ти е — отговори Лиам тихо. — Но инцидентът… е повредил нещо в мозъка й и тя не може да си спомни някои наистина важни неща.

— К-като мен?

— Или като мен. Или като Джейси.

— Тя си спомни Джейси!

— Не. Казахме й за Джейси и тя се е досетила коя е, но всъщност не я помни.

Брет избърса очите си.

— Как така никой не й е казал за мен? Аз съм важен колкото Джейси.

Лиам въздъхна.

— Ти си всичко за нея, Брет. Ти и Джейси сте целият й свят и на нея й беше безкрайно тъжно, когато чу за Джейси. Плака толкова много. Просто… не можах да й кажа и за теб. Надявах се да си спомни сама и тогава… всичко да е наред.

Брет си пое дълбок, треперещ дъх. Лиам виждаше, че се опитва да се държи като голямо момче.

— Тя ще си върне ли всички спомени?

Лиам искаше да каже: „Разбира се“, но през последните седмици беше научил някои неща за децата и за себе си. Всички бяха достатъчно силни, за да приемат истината. Единствената рана, която не заздравяваше, беше лъжата.

— Лекарите мислят, че ще си спомни повечето неща. Не всяко малко нещице, но големите неща — като нас — мислим, че ще си ги спомни.

— Но не си сигурен?

— Не. Но знаеш ли какво?

— Какво?

— Любовта… Вярвам, че ще си спомни всички, които я обичат.

Брет се замисли дълго върху това.

— Добре, тате.

Лиам се усмихна. Слава Богу, че сърцето на едно малко момче се успокоява толкова лесно.

— Тате? Обичам те.

Простите думи попиха в Лиам топли, като летен дъжд.

— И аз те обичам, Брет. — Той го прегърна силно. — И се гордея с теб. Толкова е трудно за едно малко момче да разбере такова нещо.

Двамата бавно се изправиха на крака. Лиам вдигна Брет на ръце и го изнесе от обора. Когато изгаси светлините, върху тях се стовари тъмнина и той последва фаровете на колата през падащия сняг. Веднага щом влязоха в колата, Лиам се обади на Роза и Джейси и им каза добрата новина. Роза предложи да вземе Джейси от болницата и да ги посрещне вкъщи.

Брет се облегна на седалката. Макар че парното работеше с пълна мощност, той трепереше.

— Съжалявам, тате.

— Всичко е наред. Понякога човек трябва да остане сам, за да помисли. — Той хвърли поглед към Брет. — Но какво ще кажеш следващия път да влезеш в някоя стая и да треснеш вратата?

Брет почти се усмихна.

— Добре. Но ще трясна вратата наистина силно.