Кристин Хана
Палитра от чувства (21)

Глава 21

Скоро след вечеря Микаела заспа.

Знаеше, че сънува. Беше първият сън след събуждането и чувството беше успокояващо познато. В съня й светът беше мъглява смесица от синьо и зелено. Във върховете на вековни дървета повяваше лек летен ветрец.

Тя вървеше по безлюден път. Тялото й се движеше безукорно, нямаше десен крак, който се влачи след нея, нито пръсти, които не искат да се свият. Зави по чакълестия път и видя внушителен дървен обор, разположен на върха на един хълм. В полето, което го заобикаляше, група коне доволно пасяха крехката зелена трева, която стигаше до коленете им.

Тя продължи, почти плувайки, покрай обора към красива дървена къща.

Внезапно нахлуха плътни сиви облаци, закривайки лимоненожълтата слънчева светлина, и хвърлиха сянка върху дървената къща. Започна да вали, студените капки падаха върху вдигнатото й нагоре лице, сякаш бяха сълзите на Господ.

Входната врата се отвори пред нея.

Тя се препъна по стъпалата на верандата. Извика, хвана се за парапета и една треска се заби дълбоко в нежната й длан. Вдигна ръка и видя ярката, рубиненочервена кръв да се стича, криволичейки по китката й.

— Не — опита се да каже тя, но вятърът отнесе думите й, а тя продължи през верандата към къщата.

Вратата се затвори с трясък след нея. Тя продължи, опипвайки пътя си покрай гладката дървена стена към стълбището, за което някак си знаеше, че е там.

Спря в подножието му и се заслуша. Някъде в тази студена, тъмна къща плачеше дете.

— Идвам.

Думите преминаха през съзнанието на Микаела, но не достигнаха до устните й. Тя отново се движеше, този път тичаше.

Виковете станаха по-силни, по-настойчиви. Пред очите на Микаела се мярна трогателният образ на червенокосо момченце, което смучеше палеца си. То се свиваше в един ъгъл и чакаше мама да дойде да го вземе.

Но пред нея имаше хиляди врати, а коридорът се простираше километри, краят му се губеше в далечината. Тя се втурна по коридора, блъскаше вратите и ги отваряше. Зад вратите нямаше нищо, само зеещи черни правоъгълници, поръсени със звездна светлина и от тях вееше студен зимен вятър.

Изведнъж плачът спря. Тишината я ужаси. Беше закъсняла… беше много късно…

Тя се стресна и се събуди. Таванът над нея беше облицован е шумоизолиращи плочки, шарките им й се сториха ярки и рязко очертани след мъглявите форми на съня.

Болницата.

Един мъж стоеше до прозореца на стаята. Първата й мисъл беше Джулиан, но после забеляза, че носи бяла престилка.

Той се обърна към нея и тя видя, че не е доктор Пен. Беше другият — как му беше името? Беше висок, с въздълга руса коса и хубаво лице. Напомняше й за онзи актьор от „Гръм и Леката стъпка“, но по-възрастен. Джеф Бриджис, това беше името. Беше й противно, че си спомня името на актьора, но не помни нищо от собствения си живот.

— Трябва да се подстрижете.

Думите излетяха сами от устата й и тя примигна. Какво, за Бога, я накара да ги каже на този човек?

Той прокара ръка през провисналата си коса и се усмихна, но усмивката му беше тъжна и тя се зачуди защо изглежда толкова… изоставен.

— Да, мисля, че трябва. Моята… съпруга ме подстригва.

Тя потръпна, докато го слушаше как говори.

— Вие сте гласът — каза тихо тя.

Той придърпа един стол и седна до леглото. Гледаше я открито, без да се извинява, и в очите му имаше нещо — може би копнеж — от което й се прииска да го докосне. Но това беше лудост, тя дори не го познаваше.

— Какъв глас? — каза най-после той.

— Когато бях заспала, аз ви чувах.

Той се усмихна отново.

— Не знаех дали ме чуваш. Струваше ми се, че ще ти говоря така завинаги.

Завинаги. Отново тази дума. Тя я измъчваше, докосваше някаква забравена струна.

— Кой сте вие? — попита тя.

Той я погледа известно време.

— Доктор Лиам Кембъл.

Тя някак си знаеше, че това не е вярно. Огледа се из стаята, снимките по прозорците, които не беше и погледнала, шишенцата е ароматни масла, красивото езерце е гладки черни камъчета. Без да знае как, разбираше, че това е човекът, който беше пускал касетофона с безкрайната поредица от любимите й песни. Той й беше дал нещо, за което да се държи през цялото време в онази тъмнина.

И това беше мъжът — този странник с тъжните, познати очи — който е седял до леглото през всичките онези дни, говорил й е, докосвал я е, чакал е. Спомняше си докосването на ръката му върху косата си, докато спеше, и звука от неговия смях. Някак си знаеше и това. Знаеше, че смехът му е ехтящ и гърлен, че изпълва стаята и те кани да се присъединиш.

— Спомням си как се смеете — каза удивена тя.

Това, изглежда, му достави удоволствие. Той се усмихна.

— Спомените ще се завръщат така, на малки части.

— Кой сте вие?

— Доктор Ли.

— Не. Какъв сте за мен?

Тялото му сякаш се смали и потъна в грозния стол. Той се изправи бавно и взе лявата й ръка. Погали пръстите й толкова нежно, че дъхът й спря. Тя не си спомняше някой да я е докосвал точно така и тогава нещо се върна при нея, някакъв полуоформен спомен, който не беше твърде далеч, за да го докосне.

— Този пръстен — каза тихо той. — Аз го сложих на ръката ти преди десет години.

Тя се загледа в пръстена. Венчална халка.

— Вие сте… — Тя не можа да каже думата.

— Аз съм съпругът ти.

Тя не можеше да разбере.

— Но… Джулиан…

— Джулиан е бил първият ти съпруг.

Тя изпадна в паника. Първо дете, сега съпруг. Колко още беше забравила? Колко имаше да си спомня?

Тя се взираше в него, клатейки отрицателно глава. Искаше да каже: „Не може да бъде“, но през последните няколко дни беше разбрала, че всичко е възможно.

— Как съм могла да забравя такова нещо? Как може да нямам… никакви чувства към вас?

Той трепна и от този едва забележим израз на болка тя разбра, че е истина.

— Не мисли за това, скъпа — каза той. — По-добре е да не си спомняш.

— Н-не знам какво да ти кажа… Лиам.

Опита да каже името, но то не й припомни нищо. Беше сбор от гласни и съгласни, които нямаха никакво значение.

Той докосна лицето й.

— Всичко е наред.

Но не беше така. Беше много по-различно. Този мъж беше неин съпруг, съпруг, а тя не изпитваше абсолютно нищо към него. Сега той беше нейното семейство, това, в което беше живяла през последните десет години. По някое време е спряла да обича Джулиан и е започнала да обича този внимателен, тих мъж. Но какво ще стане сега, когато помни само любовта си към Джулиан?

Тя опита да му се усмихне, но не успя, трепереше.

— Разкажи ми как сме живели заедно.

Това бяха думите, които се изплъзнаха от устните й, но те всъщност значеха: „Накарай ме да те обичам отново…“

Той се усмихна и тя разбра, че се връща към спомени, които сега бяха само негови.

— Тогава ти беше медицинска сестра. За пръв път те видях, когато се грижеше за баща ми… — Той я погледна. — Имаш ли нещо против да държа ръката ти?

Тази молба я изненада, в нея имаше нещо толкова… нежно и старомодно. Не можеше да спре да мисли колко е различен от Джулиан. Джулс никога нямаше да попита; изобщо не би му минало през ума, че докосването му може да е нежелано.

— Добре, разбира се — рече тя.

Погледите им се срещнаха и останаха така. Изведнъж тя се почувства неудобно, смутена от този мъж, който й беше едновременно непознат и съпруг.

Съпруг.

— Странно е, нали? — каза той, като се усмихна нервно с крива усмивка.

Тя му се усмихна в отговор и се наведе към него, разглеждайки внимателно лицето му, като търсеше нещо, някакъв изплъзващ се спомен. Нямаше нищо. И все пак, той имаше най-милите очи, които беше виждала някога.

— Трябва да ти е много тежко — каза тихо тя.

— Комата беше по-тежка.

Тя не мислеше точно така.

— Ти ли беше… ти ли извика Джулиан?

— Да.

— Не разбирам. Защо си го направил, щом ти и аз сега сме женени?

— Не можех… да те събудя. Седях тук всеки ден, държах ръката ти, говорех ти, пусках записи с любимата ти музика. Правех всичко, което си мислех, че ще достигне до теб, но… ти просто лежеше така ден след ден. — Гласът му премина в гърлен шепот. — Знаех, че те губя.

— Защо Джулиан?

Той въздъхна продължително.

— Защото знаех, Микаела.

Сърцето й подскочи.

— Какво си знаел?

— Че всъщност никога не си преставала… да го обичаш.

Тя спря да диша за миг.

— Толкова си ме обичал.

Не можеше да прикрие изненадата в гласа си. Не си спомняше да се е чувствала така преди, не беше изпитвала тази страхотна смесица от радост и тъга, това чувство, че е… обичана толкова дълбоко и всеобхватно. Любовта на Джулс не беше такава. Беше като огненочервен фойерверк, който избухва край теб в ярките цветове на „Техниколор“, но угасвайки, оставя след себе си само студено, тъмно небе.

— Все още те обичам — каза той, усмихвайки се с тъга, от която сърцето й се сви.

— Аз също трябва да съм те обичала.

Той мълча твърде дълго, преди да отговори.

— Да.

И тя разбра.

— Останала съм влюбена в Джулиан, нали? — Осъзнаването й донесе някаква болка. — Аз съм те наранила — каза тихо и тъжно тя. — Дали съм знаела?

— Не, надявам се.

Тя се втренчи в него.

— Съжалявам.

Имаше още толкова много неща за казване, а нямаше начин да разбере как да ги каже. Как да се извиниш за нещо, което не помниш?

Или още по-лошо — за нещо, което се страхуваш, че ще направиш отново?

 

 

Започна съвсем обикновено, със съскащия звук на отварящата се автоматична врата. Джулиан седеше във фоайето и гледаше разсеяно стенния часовник. Тънките черни стрелки сякаш бяха застинали на 2:45. В момента Лиам беше вътре с Кейла и го беше помолил да изчака.

— Здрасти, Джули.

Джулиан вдигна поглед и видя Вал да се носи към него. Вместо обичайните си избелели джинси и артистична тениска, агентът му носеше скъп черен костюм и подходящи по цвят риза и вратовръзка. Русата му коса беше оформена наскоро; по раменете му падаха само няколко добре подрязани кичура. Не си беше дал труда да свали тъмните очила, които закриваха очите му.

Джулиан щеше да се засмее, ако не се чувстваше толкова скапан.

— Това е Ласт Бенд, откачалко, не е Кан. Единственият дизайнер, за когото са чували тук, е Л. Л. Бийн.

Изправи се и се обърна.

И ги видя. Отвън, зад стъклата, заемащи цялата стена край входната врата, вече се трупаха микробуси и коли под наем. Хора в омачкани тъмни дрехи извираха като скакалци от автомобилите и се събираха в полукръг.

Беше виждал това твърде често и знаеше наизуст какво ще последва. Медийният цирк беше дошъл.

— Господи, Вал, какво си направил?

Вал разпери ръце като Христос.

— Ти си горещата новина, Джули. Няколко думички, пошепнати в нечии ушенца, и историята се разрасна като горски пожар. Трябва да призная, не очаквах такъв развой на събитията.

— Майната му, Вал, казах ти да не… — Той млъкна. Беше твърде късно, бяха го видели.

Репортерите нахлуха като рояк през вратите с включени микрофони и камери, вдигнати на раменете им. След миг Джулиан и Вал бяха обкръжени. Вал му намигна.

— Вече е късно да се криеш, Джули.

Джулиан трябваше да ги разкара. Проби си път през тълпата и се насочи навън, към вледеняващия студ. Скакалците го последваха, затрупвайки го с въпроси.

— Джулиан? Вярно ли е? Открил ли си своята Пепеляшка?

— Колко зле е ранена?

— Красива ли е?

— Как така няма Кейла Тру в регистрите на тази болница? Да не е измама?

Джулиан вдигна ръце и си наложи да се усмихне със „запазената марка“ Светкавиците изскачаха като балонче от дъвка в устата на проститутка, около краката му се влачеха кабели.

— Тук няма нищо, момчета и момичета, никаква история. Аз съм тук от името на фондация „Пожелай си нещо“. Това е всичко.

Вал го удари силно по гърба.

— Той е твърде срамежлив, за да ви каже истината. Знаете, че първата съпруга на Джули, Кейла, беше любовта на живота му. За нещастие, бяха много млади… — Той млъкна и се огледа.

Бяха захапали стръвта, хвърлена от Вал. Джулиан го разбра по трескавите очи на репортерите, чу го във внезапната тишина, в която не се долавяше дори дишане.

Добрите намерения на Джулиан се срутиха под това напрежение. Господ да му е на помощ, не можеше да остави Вал да оплеска всичко.

— Можете да си представите как се почувствах, когато разбрах, че е претърпяла инцидент. Веднага тръгнах насам, за да съм до нея…

— Защо се обадиха на вас? — изкрещя някой.

— Казаха ми, че Кейла има сериозна контузия на главата…

— Мозъкът й увреден ли е?

— Може би затова е искала да види Джулиан!

Вал леко побутна Джулиан по рамото и отново хвана юздите на разговора в свои ръце.

— Била е в кома цял месец. Известно време е изглеждало, сякаш няма надежда… — Той се поколеба, клатейки тъжно глава. — После докторите открили, че Кейла реагира само на едно нещо — името на Джулиан.

През тълпата се понесе като вълна учудено ахване; репортерите разпознаха вкуса и усещането на току-що поднесена история. Неколцина от репортерите погледнаха часовниците си, опитвайки се да пресметнат дали могат да стигнат до редакциите си преди останалите от тълпата.

— Естествено, Джулиан веднага дойде тук — говореше Вал. — Седеше до нея ден след ден, говореше й, държеше ръката й, припомняше й, че има един човек, който я обича и я чака да се събуди. — Той се усмихна лъчезарно, усмивката му казваше: „Сега идва най-хубавото“. — Вчера тя се събуди и Джулиан беше до нея — първият, когото видя.

Една от репортерките въздъхна.

— Какви бяха първите й думи?

— Тя… — започна Джулиан. Никой не го слушаше.

— Мозъкът й увреден ли е?

— Още ли е влюбена в теб, Джулиан?

Джулиан въздъхна. Не ги беше грижа за чудото на събуждането й. Искаха само „историята“, позлатената приказка, или по-точно скандала. Нечия смърт. Някаква сензация.

Той се огледа, разпознаваше някои от лицата. Идваха и си отиваха, нископлатени репортери от таблоидите. Никое нормално човешко същество не би издържало дълго на такава работа.

Бяха отражение на живота му. Странно, никога досега не беше го забелязвал. Не се замисляше, смяташе ги за необходимо зло; не можеше да станеш известен без тях. Но сега виждаше черната празнота, заобикаляща осветения от прожекторите кръг. Нищо, уловено от стъклените лещи, не беше истинско.

Но Джулиан нямаше друг живот, освен онзи върху филмовата лента, и това го правеше най-празната част от историята. Беше заменил всичко истинско за моментния блясък от светкавиците на фотоапаратите.

— Достатъчно за днес — каза той.

Искаше му се изобщо да не беше говорил с тях.

Вал се ухили.

— Имате водещо заглавие, деца. Целувката на Тру събужда Спящата красавица.

 

 

На излизане от кабинета на Стивън Лиам чу името си по болничната радиоуредба. Вдигна най-близкия телефон и набра кода си. Съобщението беше от Роза, която го чакаше във фоайето. Беше спешно повикване.

Видя Роза, преди тя да го забележи. Стоеше в средата на помещението — нещо необичайно за жена, която винаги седеше в ъгъла с наведена глава и скръстени ръце. Още отдалеч видя, че устата й е стисната сърдито.

Нещо не беше наред.

Когато доближи, видя тревожните бръчки край очите и устата й.

— Роза?

— Видя ли какво е направил?

— За какво говориш?

Тя пое дълбоко дъх.

— Аз съм разтревожена. Слушах радиото, докато правех питки за вечеря. И чух местните новини. — Тя кимна към входната врата на болницата, където тълпата се беше струпала около Джулиан. — Това е голямата новина, доктор Лиам. Казват, че Джулиан е събудил голямата си любов от комата.

— По дяволите!

Лиам се втурна по коридора към фоайето. Видя събраната отвън тълпа и тръгна към входната врата.

Репортерите обкръжаваха Джулиан, опитваха се да си проправят път към него като богомолци, а в протегнатите си ръце държаха микрофони вместо библии. Всички говореха едновременно, въпросите им се трупаха един върху друг в трескав изблик.

— Кога ще можем да интервюираме Кейла?

— Кога ще получим снимка на вас двамата?

— Какво е правила през всичките тези години?

— Ще се ожените ли отново?

Лиам хвана ръката на Джулиан и го завъртя към себе си.

— Трябва да говоря с теб. Веднага — каза той със спокоен глас, като се опитваше да не гледа към репортерите.

Джулиан имаше приличието да се престори, че е смутен.

— Разбира се, докторе. — Той хвърли фалшива усмивка към тълпата. — Това е Лиам Кембъл. Той е… лекарят на Кейла.

Тълпата едновременно зададе десетина въпроса. Лиам не им обърна внимание. Стисна здраво ръката на Джулиан и го повлече през фоайето, покрай Роза, докато влязоха в празна манипулационна.

Миг след това вратата се отвори и влезе Роза.

— Здравей, Роза — каза Джулиан, после се обърна към Лиам. — Много съжалявам, Лиам. Казах на агента ми да държи пресата настрани, но той не ме послуша. Наистина съжалявам. Те са като термити, повярвай ми — щом веднъж ти влязат в къщата, трябва да се справяш с тях. Ако не бях им обърнал внимание, един Бог знае какво щяха да измислят. Сега поне ще кажат истината.

Лиам го погледна.

— Твоята истина със сигурност.

— Какво искаш да кажеш?

— Подхвърлил си им късчета от романтична история, нали, със себе си в ролята на главния герой, белият рицар, който пристига в черна лимузина и връща любимата си от прага на смъртта.

— Не си чул най-лошото, доктор Лиам — каза Роза, придвижвайки се сковано към двамата мъже. — Докато влизах в болницата, чух въпросите. Репортерите го питаха за дъщеря му.

— Исусе Христе! — Лиам сграбчи Джулиан за раменете и го разтърси. — Кажи ми, че си я предпазил, кажи ми, че не си обелил и една проклета дума за дъщеря си.

Джулиан примигна.

— Предпазих я, честно, но Вал… той им каза, че е мажоретка в гимназията.

За пръв път в живота си Лиам удари човек. Замахна и заби юмрук в челюстта на хубавото момче. Болката се стрелна нагоре по ръката му.

— В гимназията има само осем мажоретки.

— Стой тук при Майк — обърна се той към тъща си. — Дръж репортерите далеч от нея. Ще взема децата и ще се върна колкото може по-скоро. Ще влезем през задния вход.