Кристин Хана
Палитра от чувства (1)

Глава 1

В северозападната част на щата Вашингтон назъбени гранитни скали се издигат към мъгливото небе. Върховете им са недостъпни дори в днешния век на хеликоптери и високотехнологични приключения. Дърветата в тази част на страната растат гъсти като брадата на старец и закриват всичко, освен най-упоритите слънчеви лъчи. Само през най-ярките летни месеци туристите намират пътя обратно до колите си, паркирани край пътя.

Дълбоко в зелено-черния мрак лежи малкото градче Ласт Бенд. За посетителите — там няма непознати — това е мястото, където са очаквали да попаднат само в заплетените пътечки на собственото си въображение. Когато за пръв път минат по улиците, хората се кълнат, че чуват звук, който може да бъде описан единствено като смях. После идват спомените — някои истински, някои — измислени образи от стари филми и броеве на списание „Лайф“. Спомнят си вкуса на бабината лимонада… или скърцащия звук на портичката, която се люлее леко напред-назад, напред-назад в края на задушна лятна нощ.

Ласт Бенд бил основан преди петдесет години, когато един едър широкоплещест шотландец на име Иън Кембъл изоставил своя рушащ се наследствен дом в Единбург и потеглил в търсене на приключения. Някъде по пътя — семейните предания твърдят, че било в Уайоминг — той се захванал с алпинизъм и прекарал следващите няколко години, скитайки от планина на планина в търсене на две неща — най-трудния за катерене връх и място, където да остави следа.

Намерил това, което търсел, в планинската верига Северни водопади в щата Вашингтон. На това място, където Голямата стъпка бил нещо повече от мит, разказван край лагерния огън, и ледниците се топели през цялата година в ледено сини реки, той намерил своето място. Придвижил се колкото може по-близо до величествения връх Бейкър и купил сто хектара първокласни пасища, после купил един ъглов парцел на каменистия път, който един ден щял да се превърне в шосето Маунт Бейкър. Той построил градчето си на девствените каменисти брегове на езерото Ейнджъл и го нарекъл Ласт Бенд, защото си мислел, че единственият дом, който си струва да притежаваш, си заслужава търсенето, а той бил намерил своя зад последния завой на пътя.

Отнело му известно време да намери жена, която да е съгласна да живее в изолирана с мъх колиба без електричество и течаща вода, но най-сетне я открил — пламенна ирландска девойка с мечти като неговите. Заедно те оформили града на обединените си мечти — тя засадила фиданки от японски клен край „Главната улица“ и поставила началото на дузина традиции като „Дните на ледниците“, „Надбягването“, „Голямата стъпка“ и „Къщата на духовете“ за празника на Вси светни на ъгъла на улица „Водопадите“ и „Главната улица“.

През годината, когато „Праведните братя“ възпели загубата на чувството за любов^[1], Иън и Фиона започнали да строят къщата на мечтите си — голяма, полукръгла къща, кацнала на малко хълмче в средата на имота им. През някои от дните, когато небето било стоманеносиньо, покритите с ледници върхове изглеждали достатъчно близо, за да ги докоснеш. Високи ели и кедри обрамчвали старателно окосените ливади и защитавали овощната градина от вледеняващия дъх на зимата. По западната граница на земята им течала рекичката Ейнджъл — буен поток в тихия сумрак на есента, кротко ромолящо поточе през летните месеци, когато горещото слънце греело високо в небето. През зимата, щом излезели на верандата, чували ехото на водопадите Ейнджъл, отдалечени само на няколко мили.

Сега в тази къща живееха трето поколение Кембълови. В тясното пространство под стръмния покрив се гушеше спалнята на малко момче. Беше като всички други момчешки стаи в този век на господство на медиите — легло на колелца, имитиращо автомобил „Корвет“, плакати с Батман, закачени с кабарчета на грапавите дървени стени, комикси със страховити истории, пръснати по застлания с шаячна черга под, купища пластмасови динозаври, змии и фигурки на героите от Междузвездни войни.

Деветгодишният Брет Кембъл лежеше тихо и гледаше как червените цифри на електронния часовник до леглото примигват в мрака. Пет и трийсет. Пет трийсет и една. Пет трийсет и две.

Утрото на празника Вси светии.

Искаше да нагласи будилника за това специално утро, но не знаеше как, а ако помолеше за помощ, щеше да развали изненадата. И тъй, той се гушеше под завивките и чакаше.

Точно в 5:45 отметна завивките и стана от леглото. Като внимаваше да не вдига никакъв шум, измъкна чувала изпод леглото и го отвори.

Осветлението не беше включено, но и не му трябваше светлина. Вече цяла седмица разглеждаше тези дрехи всяка вечер. Костюмът му за празника Вси светии. Чифт евтини блестящи каубойски ботуши, които избраха в магазина „Новите дрехи на царя“ (за дрехи втора употреба), жилетка от изкуствена кожа от магазина за дреболии „Всичко по един долар“, чифт филцови гамаши, направени от мама, карирана бархетна риза и чисто нови джинси „Ранглер“ от магазина на Зик и най-хубавото от всичко — лъскава шерифска звезда и колан с кобур от магазина за играчки. Татко дори му направи малко детско ласо, което можеше да се закрепи с каишка за колана.

Той се измъкна от пижамата и надяна премяната без колана, пистолетите, гамашите, ласото и каубойската шапка. Сега нямаше да му трябват.

Чувстваше се като истински каубой. Грабна списъка с програмата за празника — за всеки случай, пристъпи до вратата и надникна в полутъмния коридор.

Хвърли поглед надолу към другите две спални. И двете врати бяха затворени и под тях не се виждаше светлина. Шестнайсетгодишната му сестра Джейси, разбира се, спеше. Беше събота, а в дните след футболните мачове в гимназията тя винаги спеше до обяд. Татко беше прекарал цялата нощ при пациент в болницата, значи и той щеше да е изморен тази сутрин. Само мама щеше да стане рано и щеше да е в обора в шест часа, готова за тръгване.

Той натисна бутончето за осветяване на циферблата на ръчния си часовник. Пет четирийсет и девет.

— Хей-хо!

Вдигна яката на бархетната риза и прескочи последните няколко стъпала надолу. Докато се движеше опипом през тъмната кухня, той натисна бутона „включено“ на кафеварката (още една изненада), доближи се до входната врата и я отвори тихо.

На верандата до него като призрак се издигаше тъмна мъжка фигура, но само секунда след като видя силуета, той си спомни. Това беше фермерът с глава от тиква, който направиха с мама предната вечер. Миризмата на прясна слама беше силна дори и след един ден.

Брет се промъкна край празничните украси, скочи от верандата и изтича по алеята за коли. При празната къщичка за гости свърна рязко надясно и се промуши между втората и третата дъска на оградата. Изкатери се по хлъзгавата трева на пасището, като дишаше тежко.

Огромният двуетажен обор, построен от дядо му, беше осветен от един-единствен мощен прожектор. Брет винаги изпитваше страхопочитание към прочутия си дядо, когото не познаваше — човека, който беше оставил името си върху улици, сгради и планини, човека, който някак си е знаел, че мястото на Ласт Бенд е точно тук.

Историите на дядовите приключения се разказваха и преразказваха, откак Брет се помнеше, и той искаше да е точно като дядо си, ето защо беше станал толкова рано в днешното утро на празника Вси светни. Щеше да убеди прекалено грижовната си майка, че е готов да тръгне на нощната езда през гората до водопадите Ейнджъл.

Хвана студеното желязно резе на вратата и го дръпна. Обичаше миризмата на този стар обор — винаги го караше да мисли за мама. Понякога, когато биваше далеч от къщи, той помирисваше нещо — сено, кожа или масло за копитата на конете — и си мислеше за нея.

Конете процвилиха тихо и се размърдаха в боксовете си — мислеха, че е време за храна. Той включи осветлението и забърза по широката циментова пътека между боксовете към стаята с такъмите. Напрегна всички сили, за да свали маминото седло за прескок от стойката. Изтърва го два пъти, преди да разбере как да го задържи. Отправи се към бокса на Сребърен куршум, а сбруята се влачеше и дрънчеше след него.

Спря пред бокса. Господи, тази сутрин Сребърен куршум изглеждаше по-голяма…

Дядо нямаше да се изплаши — никога.

Брет пое дълбоко дъх и отвори вратата на бокса.

Трябваха му много опити — много опити, но най-сетне закрепи седлото на високия гръб на коня. Дори успя да затегне коланите. Може би недостатъчно, но поне закопча катарамата.

Поведе Сребърен куршум към средата на манежа. Не виждаше ботушите си — потъваха в меката слама. Светлините над главата му хвърляха странни сенки върху него и Сребърен куршум, но той харесваше плъзгащите се черни ивици. Напомняха му, че е денят на Вси светии.

Сребърен куршум наведе глава, изпръхтя и започна да рови с копито.

Брет хвана по-здраво повода.

— Ооо, момиче! — каза тихо той, като се опитваше да не се плаши. Мама винаги говореше така на животните. Казваше, че можеш да успокоиш и най-непокорното животно, ако си спокоен и търпелив.

Вратата на обора потрепери, после изскърца бавно и продължително. Дървото простърга по цимента и вратата се отвори.

На вратата стоеше мама. Зад нея се издигаше слънцето — красив пурпурен блясък и косата й сякаш гореше в розов пламък. Той не виждаше добре лицето, но виждаше силуета й, тъмен на фона на ярката светлина, и чуваше ритмичното троп-троп-троп от токовете на ботушите й по цимента. Тя спря и вдигна ръка над очите си.

— Брет? Ти ли си, скъпи?

Брет поведе Сребърен куршум към мама, която стоеше до манежа с ръце на хълбоците. Тя носеше дълъг кафяв пуловер и черни панталони за езда, а ботушите й вече бяха прашни. Гледаше го внимателно — един от онези мамини погледи — и той от все сърце искаше тя да се усмихне.

Той дръпна рязко повода и спря кобилата на място точно както го бяха учили в школата по езда.

— Сам я оседлах, мамо. — Погали кадифено меката муцуна на Сребърен куршум. — Не можах да я накарам да захапе желязото, но седлото нагласих точно както трябва.

— Станал си рано в деня на Вси светии — един от най-любимите ти празници — и си ми оседлал коня. Добре, добре. — Тя се наведе и разроши косата му. — Май не обичаш да ме оставяш твърде дълго сама, а, Бретстър?

— Знам колко самотна се чувстваш.

Тя се засмя, после коленичи в сламата. Тя си беше такава — неговата майка — никога не се тревожеше, че ще се изцапа, и обичаше да гледа децата си в очите. Поне така казваше. Тя издърпа износената черна кожена ръкавица от дясната си ръка и я пусна. Ръкавицата падна на крака й, но тя, изглежда, не забеляза, защото посягаше да махне косата от лицето на Брет.

— Е, господин Ездачо, какво си намислил?

Това беше още едно важно нещо — никога не можеше да излъжеш мама. Тя сякаш имаше някакъв рентгенов поглед.

— Тази година искам да дойда с теб на нощната езда до водопадите Ейнджъл. Миналата година каза, че ще може по-късно, когато порасна. Ето, сега съм с цяла година по-голям и наистина се представих добре този път на панаира — искам да кажа, едва ли някой е печелил синя лента на девет години — и си почиствах редовно бокса, и винаги изресвах Скоти от горе до долу. А сега мога съвсем сам да оседлая истински чистокръвен кон. Ако бях в Дисниленд, сигурно щях да достигна ръката на Мики.

Мама приклекна. Лицето й сигурно се беше напрашило, защото очите й се навлажниха.

— Вече не си малкото ми момченце, нали?

Той седна леко върху коленете й, като се правеше, че е достатъчно малък, мама да го носи на ръце. Тя полека издърпа повода от него и той я прегърна през врата.

Целуна го по челото и го прегърна силно. Беше любимата му целувка — онази, която получаваше всяка сутрин на масата за закуска.

Обичаше мама да го прегръща така. Отскоро (защото вече беше в четвърти клас) беше голямо момче. Не позволяваше мама да го държи за ръка, докато вървяха по училищните коридори… и в никакъв случай не можеше да го целува за довиждане. Сега само в моменти като този, когато бяха сами, можеше да бъде малко момче.

— Е, мисля, че всяко дете, достатъчно голямо да оседлае този кон, е готово да дойде на нощната езда. Гордея се с теб, момчето ми.

— Юпиии! — изкрещя той и я прегърна. — Благодаря, мамо.

— За нищо.

Тя се отдръпна леко и се изправи. Както си стояха двамата, тя някак си отпусна дланта си, облечена в ръкавица, в пространството между тях и Брет плъзна ръка в нейната.

Тя я стисна.

— Сега ще трябва да упражнявам Сребърен куршум около един час, преди Жанин да дойде да приготви конете. Трябва да свърша хиляди неща, преди да тръгнем за „пакост-или-почерпка“.

— Може ли да остана да погледам как яздиш?

— Помниш ли правилата?

— Стига де, мамо.

— Добре, но няма да говориш и няма да слизаш от оградата.

Той се засмя.

— Трябва ли пак да ми казваш правилата?

— Сядай, Джим Кери — засмя се мама. Обърна се с гръб, затегна коланите и заюзди кобилата. — Ще ми донесеш ли каската, Бретстър?

Той се втурна към стаята с такъмите. Вдигна капака на сандък с надпис „Нещата на Майк“ и започна да рови в препарати срещу мухи, четки, поводи, кофи и инструменти за почистване на копита, докато намери прашната, облечена в черно кадифе, каска. Хвана я под мишница, пусна капака да се затвори и се върна тичешком на манежа.

Мама беше яхнала Сребърен куршум и ръцете й в ръкавици бяха отпуснати леко върху гърба на коня.

— Благодаря, миличко.

Тя се наведе и взе каската.

Докато Брет се настаняваше на любимото си място на оградата, мама подкарваше коня в лек тръс към пътечката покрай стената. Той се покатери по дъските на оградата и се настани най-отгоре.

Гледаше как мама обикаля и обикаля. Караше Сребърен куршум да тича отначало бавно, после все по-бързо и по-бързо — ходом, тръс, бърз тръс и накрая кариер. Брет гледаше как конят и ездачката се сливат в размазано от скоростта петно.

Винаги разбираше кога мама е решила, че е време за скок. Беше гледал толкова много пъти, знаеше знаците, макар че не би могъл да каже какви са. Просто знаеше кога ще се насочи към първото препятствие.

Точно така и разбра, че нещо не е наред. Наведе се напред.

— Чакай, мамо. Препятствието не си е на мястото. Някой трябва да го е преместил…

Но тя не го чуваше. Сребърен куршум се противеше — ту се втурваше напред, ту извиваше гръб, докато мама се опитваше да я накара да тича в тръс.

— Ооо, миличка, полека. Спокойно…

Брет чу думите, докато мама прелиташе край него. Той искаше да се спусне от мястото, където беше кацнал, но не му беше разрешено — не и когато мама прескачаше препятствия.

Тъй или иначе, беше късно да извика, мама вече беше до стената. Сърцето се блъскаше силно в гърдите му.

Нещо не е наред. Думите бучаха в ума му, ставаха все по-големи и по-страшни с всеки дъх. Искаше да ги каже на глас, да ги изкрещи, но не можеше да отвори уста.

Сребърен куршум се напрегна и скочи с лекота над препятствието, имитиращо тухлена ограда.

Брет чу радостния вик на майка си и смеха й.

За миг почувства облекчение.

После Сребърен куршум се закова на място.

В един миг мама се смееше, в следващия летеше над коня. Главата й се удари в подпорната колона толкова силно, че оградата се разтресе. И после само лежеше в сламата, тялото й беше сгърчено като парче стара хартия.

На големия покрит манеж не се чуваше никакъв звук, освен собственото му тежко дишане. Дори конят стоеше до ездачката си съвсем тихо, като че нищо не се беше случило.

Брет се плъзна по оградата и изтича към майка си. Свлече се на колене до нея. Изпод каската й се процеждаше кръв и мокреше късата й черна коса.

Той докосна рамото й и я побутна леко.

— Мамо?

Окървавената коса се плъзна и откри лицето й. Тогава той видя, че лявото й око е отворено.

 

 

Сестрата на Брет, Джейси, първа чу писъка му. Тя дотича на манежа, загърната в голямата пухена шуба на татко.

— Бретстър… — После видя мама на земята. — О, боже мой! Не я пипай! — изкрещя тя към Брет. — Ще извикам татко.

Брет не би могъл да помръдне, даже и да искаше.

Седеше неподвижно, без да откъсва очи от ранената си майка, молеше се и се молеше тя да се събуди, но молитвите му бяха безмълвни — не можеше да издаде нито звук.

Най-после татко дотича в обора.

Брет скочи на крака и протегна ръце, но татко претича покрай него. Брет се препъна и отстъпи толкова бързо, че се удари в стената. Не можеше да си поеме дъх, за да заплаче. Стоеше и гледаше как ужасно червена кръв се стича по лицето на мама. Джейси се приближи и застана до него.

Татко коленичи до мама и пусна черната си докторска чанта в сламата.

— Дръж се, Микаела — прошепна той. Внимателно махна каската — дали Брет не трябваше да го направи? — После татко отвори устата й и пъхна пръсти между зъбите й. Тя се задави и се закашля и Брет видя кръв да се стича между пръстите на татко.

Ръцете на татко, които винаги бяха толкова чисти… сега кръвта на мама беше навсякъде, даже по ръкавите на бархетната му пижама.

— Дръж се, Майк — продължаваше да повтаря баща му, — дръж се. Всички сме тук… остани с нас…

Остани с нас. Това значеше, не умирай… което значеше, че може да умре.

Татко вдигна поглед към Джейси.

— Обади се веднага на 911.

Стори им се, че изминаха часове, докато чакаха вцепенени и мълчаливи. Най-сетне червени светлини запримигваха в полутъмния обор, завиха сирени, линейката поднесе по чакъла покрай пътеката за езда.

Служителите от Бърза помощ, облечени в сини униформи, влязоха тичешком в обора. След себе си теглеха носилка на колела, която подскачаше и тракаше. Сърцето на Брет биеше толкова силно, че той престана да чува.

— Спасете я! — опита се да извика той, но когато отвори уста, от нея излетя само плътен черен облак. Той гледаше как димът се превръща в гъмжило от мънички паячета, които отлитат надалеч.

Затвори уста и се отдръпна. Блъсна се толкова силно в оградата, че му се зави свят. Запуши ушите си, затвори очи и започна да се моли с всички сили.

 

 

Тя умира.

Спомените препускат през ума й без определен ред, някои напоени с нежния дъх на рози след пролетен дъжд, някои — с аромата на пясъка край езерото, отразило първата й истинска целувка. Някои — твърде много — идваха оплетени в просветващата, лепкава паяжина на съжалението.

Сега я местят, привързват тялото й към странно легло. Светлината е толкова ярка, че не може да отвори очи. Започва да работи двигател и движението й причинява болка. О, господи, боли…

Тя чува гласа на съпруга си, тихите, прошепнати звуци на любовта, които я водеха през последните десет години на живота, и макар и да не чува децата си, малките си рожби, тя знае, че те са там и я гледат. Повече от всичко на света иска да може да им каже нещо, дори да е само звук, въздишка, каквото и да е…

От ъгълчетата на очите й се процеждат топли сълзи, стичат се зад ушите й и мокрят твърдата, неприятно миришеща, възглавница под главата й. Тя иска да може да ги задържи, да ги преглътне, за да не ги видят децата й, но е загубила контрол — станал е толкова далечен и невъзможен, като способността да вдигне ръка, за да помаха за последно сбогом.

Но пък може би изобщо не плаче, може би душата се изцежда от тялото й в мънички капчици, които никой никога няма да види.