Кристин Хана
Палитра от чувства (4)

Глава 4

Телефонът до леглото иззвъня в шест часа на другата сутрин. Лиам сънуваше — беше хубав сън, в който той и Микаела седяха на люлеещата се пейка на верандата, заслушани в далечния смях на децата. За миг усети топлината на ръката й в своята… после видя момчето, което спеше тихо до него и всичко се върна изведнъж.

Сърцето му биеше като стара косачка. Протегна ръка към телефона.

Беше Сара, сестра от болницата. Микаела беше преживяла нощта.

Лиам се протегна полека над Брет и остави слушалката. Измъкна се от леглото, взе си душ. Чак когато излезе от банята, се сети, че беше забравил да използва сапун или шампоан. После отиде да събуди децата.

След час тримата пътуваха към болницата. Лиам настани децата в чакалнята и тръгна към интензивното отделение.

Приближи леглото на Микаела, като се надяваше — колко безсмислено — да я завари седнала, усмихната…

Стаята беше мъртвешки тиха — тя не беше помръдвала.

Изглеждаше по-зле. Дясната страна на лицето й беше толкова подута, че почти нямаше прилика с предишната Микаела. И двете очи бяха скрити зад подпухнали, посинели клепачи.

Прозрачна пластмасова тръбичка влизаше в лявата й ноздра, а устата й беше отворена. Тънка нишка сребриста слюнка се стичаше по посинялата буза и се разливаше в мокро сиво петно на възглавницата. Тънкото одеяло беше вдигнато високо на гърдите й, беше сдиплено старателно и подвито стегнато около тялото й. Лиам се помисли, че всичко това напомня за смърт.

Дойде екипът от специалисти. Те я прегледаха, направиха тестове и обсъдиха състоянието й. Лиам чакаше безмълвно до тях и гледаше как любимата му съпруга не реагира на нито един от тестовете.

Истината е, че не знаем защо не се събужда, Лиам.

Те бяха едни от най-добрите лекари в страната, а можеха да кажат само това. Не знаеха защо не се събужда.

Да чакаме и да се молим. Да се молим да живее още един ден, после още един. Да се молим да се събуди сама…

Дори и да не беше вярвал, че ще стане чудо в медицината, Лиам наистина се беше надявал. Дори хирургическа намеса щеше да е по-добре от това… нищо.

 

 

Когато Лиам отново погледна часовника си, беше единайсет часа. През сребриста пролука в завесата се виждаше ивица розова утринна светлина.

Беше време да каже… нещо на децата.

Той тръгна бавно към чакалнята.

Каква ирония. Като че човек можеше да седи в очакване единствено и само на това място. Знаеше, че отсега нататък всяка стая щеше да бъде чакалня. Щяха да носят очакването със себе си — той и децата. У дома щяха да виждат празнотата ясно като бял ден — свободен стол на масата за вечеря, празно място на дивана.

Позволи си един миг почивка, преди да свърне в нишата зад сестринската стая.

Мястото беше достатъчно голямо, тук можеха да се събират големи семейства в радост или скръб. Беше стерилно бяло, столовете бяха тапицирани с изкуствена кафява кожа, имаше пластмасови масички, имитиращи дърво, с разпръснати по тях списания и няколко внимателно подредени библии. Както във всички подобни стаи и тук тиктакането на стенния часовник сякаш се чуваше по-силно.

Джейси стоеше до прозореца с гръб към баща си. Изглеждаше, сякаш внимателно наблюдава паркинга, но той не беше сигурен дали вижда нещо друго, освен майка си — ранена и кървяща на покрития със слама оборски под.

Брет беше на златистия диван, телцето му беше свито като зародиш, стискаше силно очи. Един Господ знаеше какво вижда той. Днес пак си смучеше палеца.

На Лиам едва му стигаха силите да остане прав. Може би отсега нататък щеше да е все така — щеше да се справя „едва“.

— Здравейте, деца — каза най-после той. Гласът му беше толкова тих, че за миг се усъмни дали изобщо е продумвал.

Джейси се извърна рязко към него. Дългата й черна коса, обикновено поддържана до съвършенство с момичешко старание, се спускаше безредно край ръцете й. Тя носеше бархетни панталони от анцуг и плетен пуловер, твърде голям за нея. По бузите й се спускаха сребристи сълзи. Очите й бяха зачервени и подпухнали и в тях той видя мъчителния въпрос.

— Още е жива — каза той.

Джейси вдигна трепереща ръка към устата си. Виждаше се колко усилия полага да не заплаче пред братчето си.

— Слава Богу.

Лиам седна до Брет и го взе в скута си. Момченцето не помръдваше, сякаш беше спряло да диша.

— Седни, Джейс — каза Лиам.

Тя седна на стола до тях и хвана ръката му.

Брет се притисна по-силно и отвори очи. По розовите му бузи се стичаха сълзи.

— Днес може ли да я видим?

Лиам пое дълбоко дъх.

— Още не. Вчера ти казах, че си е ударила главата, но има… още нещо. Тя спи много дълбоко. Това се казва кома — така тялото се лекува само. Нали знаеш как спиш през цялото време, ако си настинал зле, и после оздравяваш. Това е същото.

Бледите устни на Джейси трепереха.

— Ще се събуди ли?

Лиам потръпна. Каквото и да кажеше, щеше да прозвучи като лъжа.

— Надяваме се да се събуди.

Погледна Джейси и видя как очите й го гледат с тъжно, отчаяно разбиране. Тя беше дете на лекар — знаеше, че не всички излизат от кома.

Господ да ми е на помощ. Лиам не можеше да каже нищо, за да й спести истината. Можеше да й предложи надежда, но нямаше рецепта, с която да я получи.

— Трябва да вярваме в нея, тя има нужда от това — каза той. — Трябва да запазим надеждата си силна и непокътната. Когато е готова, мама ще се събуди.

Брет избърса очите си.

— Излекувай я, тате.

— Докторите и сега правят всичко, което могат, Бретстър, но тя спи…

— Като Спящата красавица — каза Джейси на братлето си.

Брет се обля в сълзи.

— Спящата красавица е спала сто години!

Лиам притисна силно Брет в прегръдките си. Джейси се спусна към тях и ги прегърна и двамата. Когато Лиам почувства треперещото телце на Брет и топлите сълзи на дъщеря си, зарови лице в твърдата червена коса на сина си и започна да се моли.

 

 

На паркинга пред болницата имаше прекалено много коли. Странно, но това беше първата мисъл на Роза, докато влизаше в медицинския център „Иън Кембъл“ същия следобед. Отне й няколко минути да открие свободно място. Накрая спря между очукан „Форд“ пикап и стара „Импала“ и изключи двигателя.

Въздъхна дълбоко и пусна волана, като отделяше пръстите си един по един. Когато отпусна ръце, видя, че се е изпотила, макар парното да не работеше от години, а навън не можеше да е повече от пет градуса.

Тя погледа известно време мъничката статуетка на Дева Мария, прикрепена към бежовата пластмаса на таблото, после излезе от колата и тръгна към болницата.

Автоматичните врати се отвориха със свистене, блъсна я застоял въздух, напоен с горчивата, остра миризма на лекарства.

Стъпките й станаха несигурни. Тя притисна силно чантичката от изкуствена черна кожа към слабото си тяло и се съсредоточи върху пода под нозете си. Беше стар навик, от който тъй и не можа да се отърве. Когато беше притеснена, броеше всяка стъпка от мястото, където стоеше, до мястото, където искаше да стигне.

Спря на рецепцията и едва вдигна поглед, когато момичето я поздрави.

— Идвам при доктор Кембъл — каза Роза.

— Ще му се обадя — отвърна момичето. — Седнете, моля.

Роза кимна и се отдалечи. Вървеше с наведена глава и броеше стъпките обратно до сивите пластмасови столове. Точно четиринайсет.

Слушаше как името на зет й отеква по коридорите. След няколко минути го видя да идва към нея.

Беше висок, въпреки че през повечето време това не се забелязваше. Роза си спомняше няколко случая, когато се беше обръщала да заговори Лиам или да му подаде нещо, и се беше изненадвала колко е висок. Обикновено изглеждаше, сякаш не заема много място. Но имаше лъвско сърце. Роза не познаваше друг, който да обича така предано както зет й.

— Hola, доктор Лиам — каза тя, изправяйки се с усилие.

— Здравей, Роза.

Последва миг неловко мълчание. Тя чакаше той да каже нещо. Взря се в него и видя в зелените му очи раздираща тъга. Тя казваше всичко, което Роза искаше да знае.

— Жива ли е още? — Гласът й беше едва чут шепот.

Той кимна.

— О… слава Богу. Сега ще ме заведеш ли да я видя? — рече тя. Пръстите й нервно опипваха бронзовата закопчалка на чантата.

Лиам погледна встрани. Тъмнорусата му коса беше сплъстена и рошава, сякаш не беше я мил.

— Бих искал… — Гласът му, винаги тих и ясен, сега беше тънък като копринена нишка. Ледена тръпка се спусна по гърба й, когато чу дрезгавия шепот. — Бих искал да ти спестя това, Роза — довърши той и после се опита да се усмихне. Беше отчаян, безуспешен опит, който изплаши Роза повече от думите.

— Да вървим — едва успя да каже тя.

Нижеха се коридор след коридор. През целия път Роза вървеше с наведена глава и броеше всяка стъпка. Лиам, който вървеше до нея, беше като предпазен парапет, като направляваща релса по пътя.

Най-после Лиам спря пред затворена врата.

И тогава направи нещо учудващо — докосна рамото й. Беше кратко, успокоително докосване, но я изненада много. Не бяха толкова близки. Не си спомняше той да я е докосвал някога. Развълнува я силно желанието му да я успокои — самият той беше потопен в собствената си болка.

— Тя не изглежда добре, Роза. Искаш ли да влезеш сама?

Искаше да отговори „да“, мислеше, че отговори „да“, но се чу как казва „не“. Лиам кимна разбиращо и я последва в стаята.

Когато видя дъщеря си, Роза спря и си пое дъх с усилие.

— Dios mio^[1].

Микаела лежеше на тясно легло — детско легло със сребриста предпазна решетка. Навсякъде край нея съскаха и бръмчаха апарати. Слава Богу, стаята беше полутъмна. Роза не знаеше дали ще може да понесе тази гледка под ярка флуоресцентна светлина.

Девет крачки. Толкова й трябваха, за да стигне до леглото на дъщеря си.

Красивото лице на Микаела беше издрано, посиняло и подуто, очите бяха скрити зад подпухнали тъмни клепачи.

Роза се наведе над предпазната решетка и докосна бузата на дъщеря си. Кожата беше опъната и твърда като прекалено надут балон. Тя остана дълго в мълчание.

— Малкото ми момиченце — каза най-после. — Виждала съм те и по-хубава, si^[2]? Трябва да е било много лошо това падане.

Ръката й трепереше толкова силно, че Роза се страхуваше Микаела да не чуе тракането на решетката под пръстите й.

— Не знаем доколко чува… и дали изобщо чува — каза Лиам. — Не знаем… дали ще се събуди.

Роза вдигна поглед към него. Отначало думите му я жегнаха, но после разбра, че говори лекарят у него. Той не можеше да се промени, както не можеше да се промени и тя. Той беше човек на науката, вярваше в доказателства. Роза беше вярваща и дългият й труден живот я беше научил, че истината рядко се разкрива пред човешките очи.

— Спомняш ли си миналото лято, когато всички бяхте в Хавай?

— Разбира се — сви вежди той.

— Когато се върнахте, Джейси ми се обади. Карала е сърф, si!

— Да.

— Имала е инцидент. Дъската я ударила по главата и докато била под водата, не знаела къде е горе и къде е долу. — Забеляза как пръстите на Лиам стискат решетката на леглото, и разбра. — Не се страхувай, доктор Лиам. Микаела е като Джейси. Загубила се е някъде и не познава мястото. Ще има нужда от нас да й покажем пътя към дома. Имаме само гласовете си, спомените си. Трябва да ги използваме като… сигнални светлини, като фарове, за да й покажем пътя.

Погледът на Лиам се смекчи.

— Радвам се, че си тук, Роза.

— Si. Трудно е да се справиш сам с нещо такова.

Той трепна при думата сам и тя разбра какво си мисли — че без съпругата си ще бъде сам цял живот. Имаше деца, si, и ги обичаше, но имаше все пак една самота, която можеше да бъде излекувана само от любимия човек. Роза знаеше това много добре.

Знаеше и нещо за Лиам — беше го разбрала още първия път, когато го видя, бяха минали почти дванайсет години оттогава — той обичаше своята Микаела. Обичаше я до мозъка на костите си — с онази любов, за която всички жени мечтаят, но която толкова малко получават.

Роза не можеше да не се чуди дали Микаела знае това, дали разбира какъв късмет има или в някое тъмно, недостъпно кътче на сърцето й все още живеят неопитомените спомени от една стара, лоша любов.

Знаеше колко дълбоко са проникнали корените на тази любов в сърцето на дъщеря й, знаеше също, че понякога първата любов дава семена, които растат в диво безредие, докато не остане място за нищо друго и за никой друг.

 

 

Роза остана почти цял час с дъщеря си, после остави Лиам до леглото на Микаела и отиде да търси внуците си.

Джейси и Брет бяха в чакалнята, седнали прегърнати на дивана.

Трябваше й малко време, за да продума.

— Деца?

Джейси се изтръгна с вик от ръцете на брат си и се хвърли към Роза.

— Всичко ще се оправи, nica^[3] — повтаряше Роза, докато прегръщаше внучката си.

Брет седеше мълчаливо на дивана и си смучеше палеца.

Роза се измъкна полека от прегръдката на Джейси и приближи към дивана. Коленичи пред Брет.

— Hola, малкият ми.

Зачервените очи на Брет изглеждаха огромни върху бледото му, набраздено от сълзи лице.

— Тя е мъртва, бабо.

— Жива е, Брет, и сега има нужда от нас. — Роза хвана бавно дясната ръка на Брет и започна да я дърпа полека, докато палецът се изплъзна от устата му. След това притисна ръцете му в своите и ги вдигна за молитва. — Тези ръце са ни дадени за молитва.

Джейси сложи ръце върху техните.

Роза наведе глава и започна да се моли.

— Отче наш, който си на небето…

Остави думите да изпълнят разкъсваното й от болка сърце. Това беше молитвата, която отправяше към Господ всеки ден от първото си причастие насам, вече над петдесет години.

Най-сетне Брет и Джейси присъединиха гласовете си към молитвата.

 

 

Сега къщата беше тиха. Преди не беше така в девет и половина вечерта, но сега беше тихо.

Джейси седеше в кабинета на Майк и търсеше в Интернет нещо, което й трябваше за домашното. Лиам се приближи зад нея.

— Как върви? — попита той, като стисна леко рамото й.

Тя вдигна поглед към него. Очите й все още бяха леко подпухнали, той знаеше, че и тя както всички у дома понякога се разплакваше неочаквано.

— Ами, добре.

— Може да преместим компютъра в дневната, ако…

— Не. Аз… добре ми е в нейния кабинет. Сякаш е тук. Понякога забравям и си мисля, че ще надникне и ще каже: „Стига толкова, детенце. Трябва ми компютърът.“ — Джейси опита да се усмихне. — По-добре е, отколкото тишината.

Лиам знаеше какво иска да каже.

— Добре, не стой до късно.

— Добре.

Той я остави в стаята, която пазеше присъствието на Майк като любим парфюм, и тръгна към стаята на Брет.

Почука на вратата на сина си. Чу се шум от влачене, после тихо: „Влез“.

Лиам отвори вратата. Стаята беше тъмна. Светеше само малка нощна лампа, която хвърляше лъч златиста светлина към леглото, а таванското прозорче в стръмно спускащия се покрив разкриваше обсипано със звезди небе и придаваше на стаята вид на космически кораб.

— Здрасти, детето ми.

— Здрасти, тате.

От тъмното долетя гласът на момченце, не на деветгодишно момче, направило първия си хоумрън миналата пролет. Това стресна Лиам и той спря.

Когато осъзна, че стои неподвижно, се засмя насила с блед, безизразен смях.

— Съжалявам. Май току-що настъпих Хан Соло.

— Краката му и бездруго ги нямаше. Джо Липски ги отхапа миналото лято.

Лиам се сви неудобно на тясното легло и махна кичур червена коса от очите на Брет.

— Нали знаеш, че винаги можеш да спиш при мен, ако искаш.

Брет кимна, но не каза нищо.

— Преди идваше в нашето легло, когато сънуваше лош сън. Пак можеш да идваш… даже само ако искаш да си при мен, без да сънуваш лош сън.

— Знам.

Така нямаше да стигне доникъде. За каквото и да ставаше дума, само Майк можеше да накара децата да се разприказват. Лиам не беше сигурен как се прави.

— Мама я няма.

Така беше. И на Брет леглото му изглеждаше огромно и празно, както и на Лиам.

— Аз съм тук, Брет, и знаеш ли какво?

— Какво?

— Тайна. Обещаваш ли да не казваш на никого?

Сините очи на Брет изглеждаха невероятно големи на малкото му личице.

— Обещавам.

— Понякога наистина ме е страх… особено нощем, когато съм сам. Страшно ще ми помогне, ако мога да се гушна до теб. Тъй че може да идваш винаги когато искаш, става ли?

Брет сложи глава на рамото на Лиам и се притисна в него.

Останаха дълго така. Звездите трепкаха и угасваха една по една. Лиам реши, че Брет е заспал, и се опита да стане, но в мига, в който се размърда, синът му каза:

— Не си отивай, тате.

Лиам се усмихна.

— Никъде няма да ходя.

Изви се надясно и измъкна тънка книжка с меки корици от задния джоб на джинсите си.

— Помислих си, че може да започна да ти чета всяка вечер, както правехме с ма… мама. Знам, че си голям и можеш да си четеш сам, но реших, че може да искаш. Може да ти помогне да заспиш.

— Няма да ми помогне.

— Донесох ти една от любимите книжки на мама. „Лъвът, вещицата и дрешникът“.

— Страшна ли е?

— Не. — Лиам седна, подпрял гръб на таблата на леглото и привлече Брет до себе си. Отвори на първа страница и започна да чете на глас. — Имало едно време четири деца, чиито имена били Питър, Сузан, Едмънд и Луси…

Думите нежно обвиха бащата и сина и ги пренесоха в един свят, където децата можеха да влязат в гардероб и да открият вълшебна страна.

Най-сетне Лиам стигна до края на главата и затвори книгата. Часовникът до леглото показваше десет и трийсет, доста след времето за лягане на Брет.

— Май е добре да спрем дотук тази вечер. Утре ще продължим нататък.

Брет го погледна.

— Ти вярваш ли във вълшебства, тате?

Лиам се усмихна.

— Всеки път, когато погледна теб, Джейси или мама, разбирам, че има вълшебства.

— Разкажи ми пак как съм се родил.

Беше добре позната история, отделните често повтаряни разкази бяха като пъстроцветните парченца на шарена завивка пачуърк, която можеше да ги стопли и в най-студената нощ.

— Тя плачеше — каза Лиам. — Плачеше и казваше, че си най-красивото, най-съвършеното бебе, което някога е виждала.

Брет се усмихна.

— А ти си казал, че съм изглеждал недопечен.

Лиам погали гладката, мека буза на сина си.

— Беше толкова мъничък…

— Но съм имал големи дробове и когато съм огладнял, съм се разплакал толкова силно, че прозорците задрънчали.

— И сестрите трябваше да си запушат ушите.

Истинската радост в усмивката на Брет стопли сърцето на Лиам.

— Тате, децата, които са тръгнали на онази… война. Връщат ли се?

Лиам не се учудваше, че Брет иска краят непременно да е щастлив.

— Да, връщат се. Понякога се губят, но рано или късно се връщат в истинския свят. Винаги.

— Нали ще ми почетеш още утре вечер? Обещаваш ли?

— Обещавам.

Наведе се и целуна Брет по челото. Това му напомни „мамината целувка“. Майк беше я измислила, когато Брет беше на три години. Вълшебна целувка, която прогонваше кошмарите.

— Искаш ли да опитаме с целувката на тате? И аз мога да правя някои вълшебства.

— Нее.

Лиам разбираше. Брет искаше да запази тази целувка за майка си. Ако я заменеше, щеше да бъде, все едно признава, че тя никога няма да се върне у дома.

Брет погледна нагоре. Сините му очи плуваха в сълзи.

— Непрекъснато си мисля за нея.

— Знам, миличък — каза Лиам и се притисна до Брет. — Знам.

За малко, може би за един удар на сърцето, светът стана сигурно място. Лиам вдъхна сладкия аромат от косата на момченцето си, усети как ръчичките леко се обвиват край врата му и това беше достатъчно. Рояци скъпи образи се върнаха, спомени, които беше събирал като съкровища през годините на живота им заедно. И в спомена за миналото намери сили да се моли за бъдещето.