Адриана Триджиани
Улицата на мечтите (8)

8.
Не разбивай сърцето ми

Докато самолетът се спуска над Буенос Айрес, ми хрумва, че мама би трябвало да живее моя живот. Когато беше на трийсет и пет, вече имаше четири деца, съпруг и диплома за учителка, която приличаше на препарирано цвете. Единствената й връзка с пътешествията беше да слуша ритмичното бръмчене на прелитащите над квартала ни в Куинс самолети по време на захода им към летище „Ла Гуардия“.

Мама беше особено развълнувана на летището, докато ми помагаше да си предам багажа. Докато хората, които пътуват често, мразят формалностите и опашките, тя е очарована от процеса преди качването на самолета. Винаги разчита на услужливите носачи. Чака търпеливо, докато й дойде редът на гишето, където ти определят мястото. Завързва запознанства, впуска се в „нови приятелства“ още в началото на „приключението“. Държи бордната карта със същото страхопочитание, с което други стискат печеливш лотариен билет.

Надничам през прозореца. В Буенос Айрес е нощ, озарена от пурпурни светлини. Облаците около Луната, подобна на сребърен джоб, са обсипани със сини трапчинки.

Планирах вечерно пристигане, за да се наспя добре, преди да се заема с работа на следващата сутрин. От хотела ще изпратят кола, която да ме вземе от летището. „Фор Сийзънс“ в Буенос Айрес е делукс и аз изобщо нямаше да имам възможност да отседна тук, ако не беше Гейбриъл, който задейства връзките си в хотел „Карлайл“ и ми уреди невероятно намаление (доколкото разбирам, пазарлъците са нещо задължително за Буенос Айрес). Слагам си червило, защото човек никога не знае кого може да срещне. Веднъж мама се натъкнала на доктор Крисчън Барнард, било през 1975-а, и все още мрънка, че не се била спретнала в приличен вид.

Питам се какво ли ще излезе от това пътуване. Чакат ме четиринайсет дни, пълни с възможности. Може да се запозная с някого като Констанцо Роко — великия обущар от Капри, или пък с двойнички на сестрите Д’Амико от Неапол, които продават аксесоари за обувки.

Този път, за разлика от пътуването до Тоскана и Капри, нямам гадже, което да ме разсейва, мъж, който в последния момент да ме зареже, или пък готин италианец, който иска да измести предишния. Няма да се тревожа дали бабчето е добре. Няма да се притеснявам за здравето на татко или надеждите на мама да се омъжа, преди да дойде време да си направи пластична операция. Този път съм съвсем сама.

Когато съм в работилницата на Пери стрийт, трябва да открадвам по малко време, за да скицирам нови идеи, защото изработката на обувки по поръчка отнема почти целия ми ден. Имам и срещи с търговци на едро, проби с клиенти. Водя доста натоварен живот, за да успея да се справя със сроковете, но всичко това се променя, когато пътувам. Тогава времето е само мое.

Ако искам, мога цяла сутрин да скицирам. Изборът е мой. Ако предпочитам да си подреждам мостри, мога да се занимавам с това цяла нощ. Разполагам с безброй часове, за да погледна на света с нови очи. Ще мога да наблегна на нови цветови комбинации, ще ги вплета в класическите, ще пробвам нови техники, ще оставя въображението си да се развихри. Когато съм далече от вкъщи, мога да мисля на спокойствие, защото не се притеснявам за бойлера, нито пък за сметката за вода или за ипотеката.

Бабчето май ще се окаже права, че най-доброто за един човек на изкуството е да излезе от рутината. Може пък творческият процес да се състои в куража да пробваш нещо ново, напълно различно. Затварям очи и отпускам въображението си на воля, докато колата фучи по улиците на Буенос Айрес. Когато ги отварям, градът, напълно непознат за мен, се представя в наситеносиньо, разрязано от светли лъчи. Радвам се, че кацнах по тъмно. Нищо няма да ме разсейва, докато се опитвам да си припомня каква е целта на идването ми. Чака ме работа и няма да си позволя нито миг почивка, докато не свърша задачите си.

 

 

Портиерът във „Фор Сийзънс“ посреща автомобила и отваря вратата със замах, сякаш идвам тук за светско парти, а не съм най-обикновена клиентка. На пръв поглед квартал Ла Реколета в Буенос Айрес прилича на Ъпър Ийст Сайд в Манхатън. Лъскави стъкла освежават старата архитектура като изумруди, вградени в неръждаема стомана.

Входът към хотела е също толкова величествен, колкото и кварталът. Великолепни фонтани сред класически статуи създават чувството, че се намирам на някоя пиаца. Следвам портиера под навеса и влизаме през вратите с лъснатите до блясък дръжки от месинг. Фоайето е забележително, с мраморен под в черно и бяло и високи арковидни тавани. Елегантните мебели са с тъмносиня дамаска на златни райета. Имам чувството, че съм се приземила в някоя от бонбониерите на интериорната дизайнерка Дороти Дрейпър.

На рецепцията изобщо не ми се налага да чакам. Когато ми подава ключа, нощният управител кимва.

— За нас е истинско удоволствие. Преместихме ви в апартамент.

— „Преместена в апартамент“ е втората ми най-любима фраза — отвръщам аз.

— Ами първата? — усмихва се той.

— С комплименти от хотела.

Той се смее и ме повежда към стъклената врата, която води през градината към Ла Мансион, вила във фрески стил, първоначалната сграда на хотела зад новия небостъргач. Щом отваря вратата, мека светлина се разлива по каменната фасада, на която е гравиран герб с панделка отдолу. Над градината се виждат романтични балкони, от които висят пищни растения, обсипани с бели цветя. Съвсем в стила на Мария Антоанета и рококо с елементи от неокласическия дизайн, и то в сърцето на Буенос Айрес.

Следвам портиера през градината към входа. Стъпвам на пръсти и поглеждам над живия плет към овалния плувен басейн, захранван от водопад. Басейнът е с цвета на лапис, толкова наситеносин, че изглежда почти индигов. Повърхността му отразява светлината и има вид на посипана със златен прашец.

Портиерът отваря вратата към стаята ми, която изобщо не е стая, а огромен апартамент с просторен хол в тревистозелено и жълто в нюанса на орлови нокти, с френска дамаска и наситенорозово кадифе.

— Не може да бъде — ахвам аз.

Портиерът кима. Сигурна съм, че и преди е чувал същото възклицание.

Прибира багажа ми в гардероба, голям колкото спалнята ми в Ню Йорк. Давам му бакшиш и той си тръгва, а аз оставям да се чудя и дивя на красотата в апартамента. Отварям вратите към балкона. Подухва лек ветрец и издува копринените пердета като кралски плащове.

От балкона се разкрива гледка към Ла Реколета. Безкрайното небе над многобройните квартали на града не е скрито от високи сгради и планини. Градът под мен е подреден като сложна мозайка от пъстроцветни плочи. Звездите надничат от небето като сребърни карфици.

Изригвам обувките и се просвам по гръб на огромното легло. Все едно съм попадала в приказка, а безупречно белите чаршафи пазят аромата на ясен летен ден. Пресягам се и дръпвам един лист. Това не е меню. Плик е, адресиран до мен, почеркът ми е познат, думите са написани с писалка, в кобалтово мастило.

Невероятна изненада. Писмо от Джанлука. Отварям плика бавно, за да не го скъсам. Вадя писмото и особено внимателно разтварям листа. Добре, синьор. Простено ти е.

14 maggio 2010

„Cara Valentina,

Надявам се полетът да е минал безпрепятствено и стаята с балкона да ти е харесала. Знам, че вечер обичаш да седиш навън, под луната.

Аз съм в небостъргача, на единайсетия етаж, с прекрасен изглед към града. Отивам да поплувам в басейна до старата част. Ако искаш, ела и ти.“

Оставям писмото. Мили боже. Сърцето ми блъска неудържимо. Ще получа удар. В момента имам нужда от апарата за кръвно налягане на леля Фийн. Той е тук. В Буенос Айрес. Сега! Точно сега! В съседната сграда!

 

 

Вдъхвам дълбоко и продължавам да чета.

„След това, ако ти е приятно, можем да отидем някъде да вечеряме. Ако си уморена, ще разбера и ще се видим на сутринта… само ако ти е приятно.“

С обич: Джанлука

Скачам от леглото, сякаш съм фойерверк, изстрелян на някое новогодишно парти в Ню Йорк. Ако ми било приятно ли? Какво знае той!

Хуквам към куфара и дръпвам ципа. Разравям пликчетата, които са подредени като във фризера на някой магазин, и се опитвам да открия банския. Изобщо взела ли съм си бански? Не съм. Ами сега? Магазинът за подаръци! Дали е отворен?

Тъкмо се обръщам към брошурата на хотела до телефона, за да звънна на рецепцията и да попитам, когато виждам кутия, привързана с пурпурна панделка. На капака е написано моето име с почерка на Джанлука.

 

 

Отварям кутията. Вътре има бански. Много стилен, но сексапилен цял бански, с дълбоко, остро деколте и изрязани презрамки. Класически бански. И е съвсем обикновен, не е от изгъзиците на „Чък Коен“ от разпродажба на „Лоуман“.

Събличам се и го намъквам. Дори огледалата в този хотел ме правят по-хубава. После се сещам, че навън е доста хладно. Отново разравям пликовете в куфара и откривам черен суичър и панталони. (Мама настоя да ги взема: „Това е небрежен шик, много подходящ за закуска в хотела“, каза тя. Да, както винаги, е права.) Обличам ги върху банския. След това слагам чифт „Бела Роза“ и грабвам ключовете.

Едва се сдържам да не заподскачам през фоайето и излизам в градината. После, досущ като някоя графиня от осемнайсети век, попаднала в лабиринт, докато се е опитвала да открие любимия си, криволича, но най-сетне намирам верния път и тичам покрай живия плет към басейна, към него.

Забавям крачка, докато доближавам синята вода, осветена отвътре.

Басейнът ми напомня за езерото в Синята пещера до Капри. По повърхността се мяркат вълнички от вятъра. Оглеждам се. Сама съм. Джанлука го няма. Нима съм сънувала? Да не би да съм си представила поканата му? Не е възможно. Че кой си представя, че е облечен в нов бански? Прочетох писмото толкова бързо, че сигурно нещо не съм разбрала. Да не би да е написал първо да му позвъня? Тъкмо се каня да се върна в стаята, за да му звънна, когато зад мен прозвучава тих глас:

— Ciao.

Обръщам се към Джанлука. На тази светлина той е дори по-красив, отколкото на сватбата на бабчето. Как е възможно?

— Как пътува? — пита ме.

— Какво значение има? — Прегръщам го през врата. Той избухва в смях. Изразеният му нос и изваяната челюст са гладки, примамливи, също като речните камъни във водопада отзад.

— Харесва ли ти стаята? — пита той.

— Ти ли ме премести?

— Не мога да го направя. Как да преместиш най-прелестната?

— Винаги ли говориш хубави неща?

Изражението му, очите му в цвета на нощното небе, толкова ясни, разкриват чувствата му към мен много по-красноречиво от писмата.

Джанлука поема ръцете ми в своите. Приливът на чувства, който усещам, ми е познат, но същевременно ми се струва съвършено нов. Повдигам се на пръсти, за да го прегърна, целувам го по бузата, по носа, а той ме притиска до себе си и аз на свой ред долепям лице към врата му като кадифена яка. Устните му намират моите и този път съм готова.

— Сама ли дойде? — шепне той.

— Да.

— Не водиш племеннички, нали?

— Не.

— И племенници.

— Не. Няма я и леля Фийн?

Целува ме по ухото.

— Никой.

— Само ти си. Сама, нали?

— Кълна се.

Той ме целува нежно. Аз се оставям на мига и забравям в коя страна съм, в кое полукълбо, в кой хотел. Докато се целуваме, имам чувството, че мога да съм навсякъде — на ъгъла на Хъдсън стрийт, на перона на гарата във Форест Хилс или високо на скалите над Анакапри^[1], когато е изгряла Луната — наистина няма значение къде съм. Всичко е като в сън, размазано, забравено, изчезнало. Вятърът шумоли сред сатенените листенца на евкалиптовите дървета и изпълва въздуха със свежия аромат на мента.

— Наистина ли ти се плува? — питам аз.

— А на теб?

— Банският ми стана. — Разкопчавам суичъра.

Джанлука избухва в смях.

— Тогава да поплуваме.

Гмурвам се в басейна. Водата е топла като във вана.

Той също се гмурва и ме открива във водата. Ръцете му ме обгръщат като копринени въжета. Целувам го по врата.

— Последното ти писмо беше ужасно.

Той се усмихва.

— Прекалено късо ли беше?

— Приличаше на инструкция за ползване на пералня.

— Извинявай.

— Ако ще ме прелъстяваш…

— Кажи ми как.

— Да не би да имаш нужда от инструкции?

— Кажи ми какво искаш?

— Не знам. Харесваше ми, когато ме сравняваше с божур. Много беше хубаво. И когато пишеш за чувствата си. Това е винаги хубаво. Слушай, Джанлука. Споменавала ли съм, че ми е много приятно да изричам името ти? В него се побира цялата история на италианската цивилизация. Поне на мен така ми се струва.

— Благодаря.

— По принцип не би трябвало да пишеш любовни писма, пълни с излияния, а след това да пращаш мостра на кожа. Чувствата в писмото трябва да очароват, да се наслагват, докато жената не остане толкова омагьосана, че да не може да си представи живота без теб.

— Виж ти.

Пускам го и плувам към дълбокия край на синята вода.

Нощният въздух милва лицето ми и ми се струва студен в сравнение с водата в басейна. Контрастът е прекрасен, ободряващ след дългия полет, след тревогите около срещата с Роберта и несигурността ми дали да се захващам с мъж, който ще ме откъсне от работата в момент, когато кариерата ми има нужда от цялото ми внимание.

Джанлука ме пресреща в дълбокия край.

— Гладна ли си?

— Не много. А ти?

— Не.

— Какво ще правим?

Вместо отговор той се усмихва.

Добър отговор.

 

 

От румсървиса са оставили поднос с кана кафе, сметана и захар и плато с пресни плодове — резени манго, ягоди и киви, великолепно аранжирани като слънце. Има и сребърна купичка, пълна с ароматни черни шоколадчета. И чиния от костен порцелан с дребни бадемови сладки, поръсени с парченца захаросана портокалова кора. Малка златна картичка, надписана на ръка, е подпряна на подноса: „С най-добри пожелания от хотела“.

— Защо се смееш? — любопитства Джанлука.

— Както е тръгнала тази вечер, май получавам всичко, което си пожелая.

— Така и трябва.

— Ами ти, Джанлука, какво искаш?

— Трябва ли да питаш?

— Да, трябва. Не обичам, когато отговарят на въпросите ми с въпрос. Случайно да си чувал за играта… покажи, не говори?

Той се замисля за момент.

— Не съм.

— Това означава, че предпочитам да покажеш чувствата си с действия, а не да ги разкриеш с думи. — Настанявам се в скута му и този път, за разлика от първата брачна нощ на бабчето в Арецо вече не крия и не сдържам чувствата си.

— Харесвам и двете. И действията, и думите. — Той ме целува по врата.

— Само че аз не съм поетеса. Аз правя обувки.

— Добрият обущар е поет — заявява той.

— Точно така — целувам го аз.

— А тази вечер ще успееш ли да откриеш думите? — прошепва той. — Ще ми кажеш ли какво изпитваш към мен?

Обрамчвам лицето му в дланите си.

— Едва ли ще успея да опиша точно.

— Опитай.

— Добре. Преди да те срещна, никога не си те бях представяла такъв. Ти си от мъжете, които се обвързват с жени, дето ходят на високи токчета дори когато са препасали престилки в кухнята.

Той избухва в смях.

— Не съм си се представяла с мъж, който има деца или е по-възрастен от мен, или си е имал живот, преди да ме срещне. Като казвам живот, разбирай дълъг брак.

— Разбирам.

— Но ето и онази част, за която съм се молила най-искрено. Надявала съм се и сега се надявам да не огранича шансовете си заради предразсъдъци или заради ограниченията на възпитанието ми. Тъкмо в това отношение имам нужда от помощта ти. И аз съм изненадана от чувствата си към теб.

— Защо?

— Когато се запознах с Ореола — тя е изключителна, невероятна жена, а и ти си я възпитал блестящо — разбрах, че си страхотен баща. На повечето жени им се налага да чакат, за да открият дали мъжът ще бъде добър баща. Ако изобщо успеят да разберат. С теб обаче разбрах още от самото начало.

— Ореола е най-хубавата част от живота ми.

— Това е очевидно. Бил си прекрасен баща. Аз, като дъщеря, мога да кажа, че няма нищо по-важно от това. То е по-красноречиво от всичко друго, което мога да науча за теб, кой си в действителност. Само че има един проблем…

Джанлука търпеливо чака да открия думите, за да обясня чувствата си. На сватбата на бабчето, когато помагах да озаптим племенниците и племенничките ми, ми мина през ум, че няма да е зле да си имам свои собствени деца, които да гоня и гушкам, да поправям и защитавам, че не ми е достатъчно да бъда лелята, която просто помага. И после, по-късно, когато гушнах Пайпър, дъщерята на Брет, почувствах копнеж, който може да бъде събуден единствено от прегръдката на дете, толкова плътна, сякаш малката се бе превърнала в част от мен.

Минавала съм покрай парка „Бликър“, пълен с деца, понякога стотина, и никога не съм надничала отвъд оградата, за да видя какво правят. Чувах смеха и виковете им, радостните им игри. Напоследък обаче, когато отивах за кафе, спирах и ги наблюдавах. Често заставах край оградата и се питах дали този екзотичен зоопарк е мястото, което бих посетила, и дали някой ден щях да попадна в него. Щях ли да се превърна в една от майките, които преследват четиригодишното си дете по рампата на поостарелия скутер, който карат всички съседски деца? След известно време погледнах часовника си и се сетих, че в работилницата ме чака куп работа. На връщане се замислих какво би означавало едно дете за моя живот. Обикновено не мисля по този въпрос, когато седна на кроячната маса или преглеждам списъка си със задачи. Забравям за майчинството до следващия път, когато се озова край парк „Бликър“.

За всяка жена, която обича семейството си, настъпва момент, когато разбира, че иска свое собствено семейство, което да обича и ръководи. Това е напълно нормално. Аз съм в средата на трийсетте и времето ми подсказва, че трябва да се замисля над този въпрос или да взема решение да го загърбя и да приема, че няма да имам семейство.

Внимателно обмислям въпроса си към Джанлука, защото в зависимост от отговора му ще го задам един-единствен път.

— Защо му е на мъж, който вече притежава всичко, което аз също се надявам да притежавам един ден, да тръгне повторно по същите стъпки и да създаде нов живот? Миналата година в Италия ти каза, че не искаш второ дете. Да не би вече да си на друго мнение?

Джанлука си поема дълбоко въздух. Сърцето ми препуска и аз осъзнавам, че се страхувам от отговора му. Той ме придърпва по-близо и обяснява.

— Това зависи изцяло от теб.

— От мен ли?

— Така мисля. Бебето е избор на жената — отвръща той. — Не знам по какъв друг начин да го кажа. Защо заговори за деца?

— Скоро ходих на гости на един приятел. На рожден ден. Имаше едно бебе, което се протегна към мен, и когато го гушнах, усетих нещо, което не бях изпитвала досега — връзка, струва ми се. Някаква възможност. Може възрастта да си казва думата. Може и да беше заради момиченцето. Просто не знам.

— Може би си мислила за живота по различен начин — отбелязва тихо той. Целува ме. Целувката му е като мек восъчен печат върху плик за писмо. Има нещо окончателно в нея. Накрая той казва: — А може и да си готова за нещо повече.

Мисълта за нещо повече за жена, която се е протегнала към достатъчно, е просто немислима. Нямам представа какво заслужавам, защото никога не знам какво да поискам. Джанлука вече е изживял онзи живот, към който аз се стремя. Вече знае какъв е краят на приказката. Тази вечер той започва втори живот, ново действие, нова фаза, докато аз едва навлизам в първата. Нямам представа какво да очаквам.

Опитвам се да се отскубна от старите навици и предразсъдъци за любовта, за да оставя място за тайнството. Нямам никакъв контрол над онова, което ще се случи. Искам да разбера къде ще ме отведе всичко това, защото не искам да бъда наранена отново, но нямам контрол над нещата. Трябва да приема, че не мога да си представя накъде ще ме отведе всичко това — трябва да пристъпя напред смело и да се устремя към щастието и вярата, че всичко ще се получи точно както трябва.

— Искаш ли да бъдеш с мен? — пита той.

Истината е, че вече знае отговора ми. Знаеше го още в Арецо през февруари. Знае, че го желая, но дали искам и всичко останало, което върви в комплект с желанието ми…

Любовта се гради върху серия от дребни неща, ми беше написал той.

Може би тази вечер ще бъде едно от тях.

Джанлука пристъпва към мен и ме прегръща. Разтърсва ме същата тръпка като на балкона на Капри и в църквата в Арецо, както когато ръката му случайно докосна моята, както когато посегнахме към същата мостра във фабриката в Прато.

Прекрасните му ръце си силни и самоуверени като на човек на изкуството, като на някого, който опознава първо чувствата и чак след тях обръща внимание на допира.

Джанлука е майстор, който създава нещо трайно от нищо, който знае кога да бъде нежен, кога да бъде самоуверен, кога да бъде прям и кога да се отдръпне и да се превърне в наблюдател. Той е художник, който преценява ъгъла, разположението и рамката на обекта на желанието си, за да го оцени по достойнство. Тази вечер той е любовник, който ме кара да се чувствам красива, и в ръцете му аз наистина се чувствам прекрасна.

Решен е да ме спечели. Напълно уверен е, докато премахва препятствията едно по едно, за да достигне до мен. Знае как да се отнася към мен, защото не бърза, докато ме изпива с очи, както нито един мъж не го е правил досега. Докато ме целува, усещам нещо, което не мога да назова — струва ми се, че вече сме написали историята си, че тази любов е започнала отдавна, че началото й е положено незнайно кога.

Докато устните му се спускат по врата ми, аз си припомням времето, когато бяхме заедно на Капри и се носехме по тюркоазните вълни на Средиземно море, а по-късно в Гринич Вилидж, на покрива, когато вечерното небе беше зад него, а аз го разочаровах и го оставих да си отиде. И ето че сега сме в Буенос Айрес, където небето е индиговосиньо, а звездите са като лавандулови езерца от светлина в тъмното и погледът ми е най-сетне достатъчно бистър, за да избера него.

С всяка картина, която виждам, си спомням как ме е поглеждал, как е протягал ръка към мен. Той ме харесва такава, каквато съм, разбира ме по начина, по който искам да бъда разбрана.

Двамата с него сме въплъщение на старата италианска дума simpatoco. Ние сме сродни души, които казват и вършат това, което ще достави удоволствие на другия, защото знаят какво е то.

Отпускаме се в пухено поле, потъваме дълбоко в завивките, откриваме се един друг с всяко движение, летим през облаците, в безтегловност, а над нас се простира безбрежното небе, отдолу е светът, толкова далече, че всички подробности се губят, но това няма значение.

Аз съм в ръцете на Джанлука и оставам с него.

Ние плаваме, ние летим, ние плаваме и летим в нощната тъма, навлизаме в синевата решително сега, точно в този момент.