Адриана Триджиани
Улицата на мечтите (10)

10.
Тъга в дъждовен ден

Тази сутрин Джанлука се буди рано, с мен. Вече свикнахме с ежедневието в Буенос Айрес. Аз ставам рано и тръгвам към фабриката, докато той още спи. Тази сутрин обаче е различно. Облякохме се и закусихме заедно. Обещала съм му да не прекарвам безкрайни часове във фабриката и да се прибера навреме за обед. Иска днес следобед да ме заведе на разходка до реката, защото знае колко много обичам реката вкъщи.

Прекарах цялата сутрин в кроячната зала. Снимах всички стъпки от процеса, за да го покажа на Джун и да сравня с други производители. Сигурна съм, че тъкмо кройките отличават работата на Роберта. Екипът й проявява усет към кожата, тук режат внимателно и точно дори най-проблематичната. Ако успеят да постигнат същото и с плат, тогава „Бела Роза“ ще се превърне в най-достъпната обувка на пазара.

Имам чувството, че днес Роберта се държи по-топло — може пък просто да е свикнала с присъствието ми. Постепенно се превръщам в част от фабриката, също като старите калъпи — познат елемент, следователно част от нещата.

— Ще се прибера за обяд. Искаш ли да дойдеш с мен? — пита Роберта.

— Смятах да се върна в хотела… — отвръщам аз. Не, истината е, че трябва да се върна в хотела. Джанлука ме чака. Но нали целта на идването ми е да прекарам колкото е възможно повече време с Роберта. Затова бързо променям мнението си. — Ще дойда с удоволствие. Благодаря за поканата. — Не мога да пропусна нито една възможност да бъда с Роберта, а и нямам търпение да се запозная с майка й. Джанлука ще прояви разбиране.

— Ще звънна на мама, за да я предупредя.

Роберта влиза в офиса си, за да позвъни. Аз вадя моя мобилен, за да позвъня в хотела. Телефонът звъни, но никой не се обажда. Сигурно Джанлука е излязъл. Отново чувам гласа на телефонистката. Оставям съобщение, че плановете се променят и ще се върна за вечеря. След това настоявам телефонистката да изпрати човек, който да пъхне съобщението под вратата. Не искам и този път Джанлука да се пита къде съм.

— Хайде — подканя ме Роберта. — Какво ще кажеш да повървим?

— Добре.

— Живеем наблизо.

Тръгваме пеша към дома на Роберта и тя ми разказва за квартала. Ла Бока е известна като Гринич Вилидж на Буенос Айрес. Има много сходства; тук пакетират месо, има малки антикварни магазинчета, сгушени между клубове и ресторанти, процъфтяваща субкултура, която произвежда ръчно какви ли не стоки, също като „Анджелини“. Но онази малка подробност, която привлича вниманието ми и ми помага да се почувствам като у дома, са калдъръмените улички на Ла Бока. Спирам и правя снимка с мобилния телефон. Изпращам я на телефона на Гейбриъл. Също като „Джейн“, „Пери“ и „Чарлс“, улиците „Авалос“, „Олавария“ и „Суарес“ са покрити със стар калдъръм.

Роберта отключва портата и влизаме в комплекс с къщи в средиземноморски стил встрани от улица „Каминито“.

Къщите са заобиколени от стена, покрита от зелени лози. В средата на комплекса се вижда стар фонтан, мраморът изгладен от времето, вятъра и водата. В далечния край сред тази старинна обстановка е вдигната пластмасова детска площадка за игра.

Роберта посочва дома си, къща с тухлен покрив. Стените са бели, а малката веранда пред входната врата е покрита с пъстри плочи. Братовчедка ми отваря вратата и ме кани.

Мебелите излъчват уют, тапицирани са в бял практичен муселин, материя, която лесно се пере и покрива канапета и столове, за да ги предпази от невнимателни детски ръце. Старинни скринове, обковани с тънки сребърни листа, се гушат в ъглите. По стените са закачени картини в най-различни стилове — импресионистите са в компанията на реалистична графика и акварелен натюрморт.

Над камината се вижда модернистично маслено платно със сцена от театър — някаква жена пее, заобиколена от хор селянки. Пристъпвам по-близо и се вглеждам внимателно. Подписът в ъгъла е на Рафаел Анджелини, същия човек, който е нарисувал скицата, която открих у дома.

— Рисувал я е прадядо — казва тя.

— Бил е много добър.

— Харесвам я, защото е негова — отвръща тя.

Възрастна жена внася бебето и го подава на Роберта.

— Това е Енцо. Синът ми. А това е мама Лупе.

Лупе е приблизително на възрастта на мама, дребна е като Роберта, с черни очи и по-наситено черна кожа. Прегръща ме.

— Много ми е приятно да се запознаем — започвам аз.

— Благодаря ти, че се съгласи да се срещнем — отвръща Лупе.

Лупе ме води към верандата зад къщата. Думите, които избра, са много показателни — „съгласи да се срещнем“. Това има някакъв скрит смисъл. Все едно предварително са обмислили какво да кажат или за да избегнат разправия, или за да сложат ново начало.

Лупе е сложила масата под сенчест бряст. Небесносините керамични чинии изпъкват на ябълковозелената покривка. В средата на масата има въртяща се плоскост, на която е поставен тънък хляб, наречен фаина, дълги резени жълти и червени чушки, купичка маслини и листа прясна зелена салата.

Лупе ни кани да седнем, а Роберта налива прясно направена лимонада с резенчета лимон. Лупе поема бебето от ръцете на Роберта.

— Време е Енцо да спи. — Става и излиза.

Роберта вдига капака на глиненото гърне. Посяга към чинията ми и сипва в средата ароматна яхния от месо и зеленчуци, наречена estofado, а наоколо подрежда пресни зеленчуци и хляб. След това сипва и на майка си, накрая на себе си. Сяда и ми показва как се яде яхнията, като загребва месото със зеленчуците.

— Изпълнена съм със страхопочитание към фабриката ти — признавам аз. — Работниците…

— Повечето са при нас от години.

— Личи си. Бързи, добри професионалисти. Ами машините, кроячната зала, каква организация!

— Поех работата, след като татко почина, и правя същото като него. Нищо повече.

— Много съм впечатлена.

— Сега ми идва в повече покрай бебето — признава тя.

— Имаш ли други деца?

Тя се усмихва.

— Дъщеря. Инес е на осемнайсет и учи в университет. Аз съм на четирийсет и четири. Енцо беше истинска изненада.

Не мога да си представя как Роберта успява да управлява фабрика и да се грижи за новородено бебе. Да, може да разчита на Лупе и тя сигурно много й помага. Мама даде ясно да се разбере още преди да се родят децата на сестрите и брат ми, че иска да прекарва много време с малките, но няма да им бъде бавачка. Лупе живее със семейството на Роберта, но дори натоварена, тя ми се струва щастлива.

В края на деня аз съм толкова уморена, че не мога да си представя да се грижа за съпруг и деца. Тес и Чарли са си изработили график с момичетата, а пък Джаклин, която работи в застрахователна компания, по обедно време тича да види бебето, което е с Том. Макензи, която не работи, разнообразява живота у дома, като прави покани за празници, албуми и ходи на уроци по създаване на екологично чиста градина. Животът на Роберта прилича много на моя, поне си мисля, че животът ми ще бъде такъв, когато имам семейство.

— С какво се занимава съпругът ти?

— Художник е. Доведох го вкъщи преди двайсет и две години. Мама беше категорична: „Никакъв художник!“. Само че ние сме от артистично семейство, всички до един сме мечтатели. Накрая тя се примири.

— А сега започвате цяла нова глава с бебето. Енцо има много братовчеди, с които може да си играе в Ню Йорк. — Решавам да повдигна въпроса, който досега избягвахме. — Цялото семейство ще се радва да се запознае с теб. Каквото и да се е случило в миналото, Роберта, то си остава част от миналото. Би трябвало да продължим напред. Поне така се надявам.

Изражението й омеква, затова продължавам.

— Ще ми кажеш ли какво се е случило с Рафаел и Майкъл?

— Май ще трябва, ако искаме да продължим напред — отвръща тя. — Какво знаеш за Рафаел?

— Всичко, което знам, е, че открих скица на обувка в стар календар. Знам и онова, което ти ми каза. Ако нямаш нищо против, започни от самото начало. Рафаел защо е дошъл в Буенос Айрес?

— Наложило му се е.

— За пари ли става въпрос?

— Не, не. Поне не и в началото. Целта на прадядо е била да остане в Ню Йорк и да работи там редом с брат си. Само че се влюбил в баба, Лукреция.

Роберта свежда поглед към ръцете си. Дългите й фини пръсти са прекрасни, но това са ръце на работеща жена, с късо изрязани нокти, а единственият й накит е тънката брачна халка. Нищо друго.

— Тя била чернокожа. Майкъл не одобрил връзката им.

— Заради цвета на кожата ли? — питам аз.

Тя кима.

Опитвам се да си представя Ню Йорк Сити през погледите на Рафаел и Майкъл. Тогава е имало много точно очертани граници. Италианците нямали работа по-далече от Четиринайсета улица, освен ако не се налагало да правят доставки, да ремонтират къщи или да се занимават с поддръжка. Емигрантите си имали определени квартали и се стараели да не се показват в онези части на града, където никой не говорел родния им език. Расовите бариери били подсилени от религията и националността. Италианец емигрант и чернокожа жена били недопустима комбинация.

— Независимо от всичко двамата са се оженили, нали?

— Накрая са се оженили. Тук, в Буенос Айрес. В известен смисъл били прогонени от Майкъл. Лукреция и Рафаел имали намерение да се върнат заедно в Италия, но тя имала роднини тук, затова дошли в Аржентина. Родил им се син, дядо. Кръстили го Ксавие Анджелини, той се оженил за Дария, аржентинка от италиански произход. Татко също бил кръстен Ксавие, беше единственото им дете.

— И мама е единствено дете — обяснявам аз.

— На татко щеше да му е приятно да се запознае с нея. Все се оплакваше, че нямал братовчеди. Копнееше за голямо семейство.

— И мама щеше много да се зарадва. Със сестрите ми все си говорим, че тя е създала голямо семейство, защото е била единствено дете. Сигурно същото важи и за първия й братовчед. Всеки се опитва да създаде онова, което няма или което му е липсвало, с надеждата да запълни празнините.

— Майка ти пое ли работилницата? — пита Роберта.

— Ами. Тя е отдадена на семейството — аз съм едно от четирите деца.

— Как стана така, че започна да правиш обувки?

— Баба и дядо поели работилницата след смъртта на Майкъл. Когато дядо почина, бабчето продължи сама, докато преди шест години не й станах чирак. Тази година тя се омъжи отново и се премести в Италия.

— Само ти ли правиш обувки?

— Да, наскоро и брат ми Алфред влезе в бизнеса.

— Приятно ли ти е да работиш с брат си?

— Отначало не бях сигурна. Твърде дълго бяхме само двете с баба и кроячката. Тя се казва Джун и е върхът. Трябваше да свикнем с Алфред, когато той дойде в работилницата. Сега вече се понагодихме.

— Понякога фирмата има нужда от промяна. Татко обичаше ръчната изработка на обувки, но искаше и да изкара пари. Не си докарваше достатъчно с поръчките на ръка. Беше наясно, че няма как да натрупа печалба, щом броят на обувките за година е ограничен. Затова убедил дядо да започнат машинно производство. Заедно поставили началото на фабриката, която ръководя днес — усмихва се тя. — Справяме се добре, но сме още по-добри в продажбата на недвижими имоти в Ла Бока. Този комплекс е собственост на семейството. Даваме под наем всички къщи наоколо.

Дори инвестиционните стратегии на двете семейства са еднакви — ние свързваме бизнеса с недвижимата собственост — притежаваме къщата на Пери стрийт, а тукашният клон на семейство Анджелини притежават комплекс в Ла Бока.

Лупе се връща при нас. Долива чашите ни, а след това и своята.

— Мамо, разкажи на Валънтайн каквото знаеш за Рафаел, преди да дойде в Буенос Айрес.

— Има много за разказване. Знам всичко от свекър си, който го научил от своя баща. — Тя се намества. — Рафаел имал брат Майкъл. Знам, че животът на Майкъл бил много труден. Овдовял рано, останал с дете на ръце.

— Това е дядо ми.

— Твърди се, че Майкъл не искал да остане в селото в Италия, където живеел със съпругата си…

— Арецо.

— Точно така. Затова помолил Рафаел да тръгне с него за Америка, където да започнат отново. Планът им бил да открият работилница за обувки и да отгледат дядо ти.

— Тази част е точно както я знам и аз, само че не бях чувала за Рафаел — признавам аз.

— Ясно е защо — отвръща Лупе. — Имало е скандал, двамата са се отчуждили и Рафаел заминал от Ню Йорк за Аржентина.

— Разказах на Валънтайн за Лукреция — намесва се Роберта.

— Когато Рафаел решил да се ожени за Лукреция и да замине завинаги, помолил Майкъл за пари. Братята — продължава Лупе — били продали каквото имали в Италия, разделили си парите и така се преместили в Щатите. Двамата били партньори.

— Майкъл платил нещо на Рафаел, но имал и дългове. Затова изпращал на брат си пари няколко години след като се преместил със съпругата си, докато не изплатил окончателно дела му — обяснява Роберта.

— Само бездната между тях си останала дори след като всичко било платено, така ли? — питам аз.

— Можело е да бъде иначе, но Майкъл отказал да приеме Лукреция. Затова Рафаел никога не се сдобрил с брат си — свива рамене Роберта. — И двамата се държали така, сякаш другият не съществувал.

Трите оставаме смълчани известно време. Мислим над всичко, което е било изгубено, за пропуснатите години, за възможността да имаме голямото семейство, за което са мечтали мама и първият й братовчед. Дано не е прекалено късно да спасим онова, което е останало, но има нужда и Роберта да ми подаде ръка.

— Надявам се да работим заедно.

— Разбирам каква е целта ти — отвръща Роберта. — Само че досега съм произвеждала единствено мъжки обувки във фабриката.

— Може би сега е моментът да разшириш производството и да се заемеш и с дамски. Забелязах, че работниците ти умеят да се приспособяват. През последните два дни направиха три различни модела. Единият беше изключително труден…

— „Ерменеджилдо“…

— Именно. Няма да те натоваря с трудна за изпълнение обувка. Всъщност, докато наблюдавах процеса, измислих начин да опростя дизайна. Ако погледнеш мострите ми…

— Да не би да си ги донесла? — пита Роберта.

— Да. Нося три прототипа, които да ти покажа. — Отварям чантата и й показвам обувките.

Тя ги оглежда като опитен обущар. Проверява плътността на кожата, здравината на шевовете, опипва обувката отвътре, след това я прегъва, за да види как реагира кожата. После притиска бомбето, за да провери за луфтове и еластичност. Подава мострата на Лупе, която повтаря същия процес.

— Красива обувка. Много семпла — отбелязва Роберта.

— Благодаря. Може да се изработи от най-различни материали — всъщност можеш да предложиш материали, които смяташ, че ще бъдат подходящи. Аз лично харесвам микрофибър.

— Имаме фибър, имитация на велур — чисто нов. Разработен е тук, в града, от един текстилен дизайнер, който искаше да намери заместител на велура. Много е гъвкав и лесно се обработва. И траен, особено за равна обувка. Освен това мога да поема заявките за цвят, защото се боядисва безпроблемно.

— Много ми се иска да го видя — кимам аз.

— С какви суми разполагаш? Колко можеш да си позволиш?

— Можем да покрием десет хиляди чифта — отвръщам аз. — Брат ми обаче натиска за Китай.

— Да знаеш само колко поръчки съм изгубила заради китайците — оплаква се Роберта.

— Тук не става въпрос за съревнование. Цените трябва да са близки, няма да те лъжа. Не мога да направя поръчката при теб, ако китайците предложат нещо по-добро. Но нямаш представа как ми се иска да произвеждаме тук. Това е семейна фирма и ако мога, бих искала да запазя цялото производство в семейството.

— Искаш да компенсираш стореното от Майкъл.

Отпускам се назад на стола.

— Според мен това не е възможно. Освен това не е честно да очакваш аз да поправям нещо, което не съм сторила.

— Така е — съгласява се тя. — Ти не си виновна за случилото се. Трябва обаче да разбереш, че според твоето семейство ние сме изчезнали. Трудно е да приемеш семейство, което ни е изоставило толкова отдавна.

— Роберта, честно казано, вие сте можели да се свържете с нас — отвръщам аз. — Това обаче е минало. Аз съм тук, Роберта, като наследница на Майкъл и съм готова да започна работа с теб, стига ти да искаш. Помисли си. Можем да започнем на чисто. Да поставим ново начало. Може наследството на Рафаел и Майкъл да заработи по-успешно няколко поколения по-късно.

Роберта се смее.

— Възможно е.

— Вече съм почти експерт в семейните разправии. Наложи ми се да се приспособя, когато Алфред постъпи във фирмата.

— Той какво представлява?

— Дълго е за разказване, трябва да пийна няколко коктейла, а тази лимонада, въпреки че е божествена, няма да смекчи болката от подробностите.

Тя отново избухва в смях.

— Ясно, значи е труден човек.

— Много. Но също така е умен, находчив и предвидлив. Той се занимава с финансирането. Следи цените. Между другото, можем да оставим довършителните работи за Ню Йорк.

— Защо?

— За да намалим работата при вас.

— Довършителните работи са нашата гордост. Момичетата ми са истински перфекционистки. Имат опит с обикновена кожа, с лак и с официални мъжки обувки. Ще се справят блестящо с твоя модел.

— Добре тогава. Готова съм да оставя обувките да бъдат довършени тук.

— Чудесно.

— Значи ще помислиш.

— Харесвам те. — Тя се обляга назад на стола.

— Дъщеря ми рядко харесва някого — намесва се Лупе.

— Връщам се веднага. — Роберта става и влиза в къщата.

Посягам и стискам ръката на Лупе.

— Благодаря за великолепния обяд. Надявам се някой ден да ни посетите в Ню Йорк Сити, за да мога и аз да ви поканя.

— Никога не съм ходила в Ню Йорк.

— Тогава, когато дойдеш, ще останеш у нас.

— Благодаря.

Роберта излиза от къщата и носи малка купчинка пликове. Подава ми ги.

— Татко ми даде тези писма, преди да почине. Рафаел ги е оставил на сина си Ксавие, който на свой ред ги е предал на татко. Вързани са с канап, не са отваряни, никой не ги е чел. Татко все повтаряше, че макар Рафаел да е бил сърдит на брат си, сигурно го е обичал, след като е запазил писмата му. Може би на теб ще ти бъде приятно да ги съхраняваш. Те са на твоето семейство.

Поглеждам вързопчето, запазено в отлично състояние. Поне дванайсет са. Черното мастило е избеляло, изглежда сиво. Американските печати са от 1922 до 1924 г. Най-отдолу има няколко празни плика, отворени с нож.

— В тях са били чековете. Прадядо ги е отварял и е депозирал парите. Писмата обаче не е отворил. Въпреки това е оставил бележка „Всичко изплатено“. Това ми се струва важно — обяснява тя.

Изглежда двете с Роберта сме много различни. Тя произвежда обувки на едро, не прави дори обувки по поръчка, но е не по-малко прецизна от мен, когато става въпрос за продукта. За производството на обувки с високо качество следва внимателно и дизайна, и линията, и формата, и изпълнението. Търси най-подходящите материали — кожа, велур и коприна — и е въвела най-добрите методи за производство, така че когато се стигне до продажба, на пазара се предлага качествен продукт.

Сама видях, че Роберта следи качеството също както и аз. Когато малкият ми бизнес се разрасне, ще имам нужда от най-добрия производител за „Бела Роза“. Струва ми се, че открих човека, който ми трябва, тук, в Буенос Айрес. А най-хубавото е, че тя е от семейството. Ето че три поколения след създаването на фирмата и след като двамата братя не са намерили начин да си простят, можем да продължим напред и да се справим по-добре от тях.

 

 

След като се наобядвахме, Роберта ме заведе в текстилната фабрика, където се произвежда новият микрофибър от памук и коноп. Тъканта е плътна, мека и много подходяща за „Бела Роза“. Докато се връщам към хотела, забелязвам, че съм закъсняла много повече, отколкото предполагах, но пък обиколката на фабриката беше много важна. Чувствам се виновна, задето пропилях деня на Джанлука, но както изглежда, той няма нищо против. Все пак, дошла съм да работя, напомням си аз.

Проверявам блекбърито си. Сърцето ми се свива, когато забелязвам, че съм пропуснала три обаждания от Джанлука. Дано да е получил съобщението ми и да е прекарал деня край басейна. Нямам търпение да усетя силната му прегръдка. Звъня в хотела, за да му кажа, че се прибирам. Телефонът звъни, но той не се обажда. Телефонистката пита дали искам да оставя съобщение. Не искам.

Вече съм свикнала да върша работа винаги когато мога, дори в колата, докато пътувам между хотела и фабриката. Не искам да изгубя дори минута от времето с Джанлука, затова използвам всеки свободен момент. Пускам есемес на Брет.

Аз: Невероятна фабрика в БА. Братовчедката е готова да работи с нас. Чакам предложение.

Брет: Чудесна новина.

Аз: Ако не беше ти, ако не беше и заемът, нямаше да се получи. Как ще ти се отблагодаря?

Брет: Сключи сделка!

Аз: Целувки.

Брет: Целувки.

Пускам есемес и на Алфред.

Аз: С Роберта нещата се развиват добре. Провери другите предложения. Аз ще ти изпратя моето.

Алфред: Как мина?

Аз: Според мен ще сключим сделка! Фабриката е върхът.

Алфред: Невероятно.

Аз: Ти как си?

Алфред: По-добре.

Аз: Горе главата, брат ми.

Алфред: Добре!

Изпращам му телефоните на Роберта. Бързо отговарям на имейлите на Триша Хафейкър, ключовата ми разпространителка, която е открила впечатляващи медальони от мачкан лак и смята, че щели да са „трепач“ за „Бела Роза“. Имам имейли от Гейбриъл, който пише, че му липсвам, и от Тес, която пита — колко странно — за аржентинската храна. Кълна се, че понякога семейството ми ме възприема като седемгодишно хлапе, което шие плюшени ботуши за плюшеното си мече. Де да можеха да ме видят сега. Когато отварям вратата на хотелската стая, вътре се оказва тъмно. Странно. Влизам в хола.

— Джанлука? — провиквам се аз. Поглеждам към леглото, вмъквам се и в банята, но от него няма и следа. Когато се връщам в хола, се препъвам в куфара му. Едва сега забелязвам, че вратите към терасата са отворени.

Седнал е навън с гръб към вратите. Прегръщам го. Той се отдръпва.

— Какво има? — питам аз, макар много добре да знам какъв е проблемът. Закъсняла съм с часове, след като обещах, че ще се прибера навреме.

— Десет вечерта е — отвръща той.

— Получи ли съобщението ми?

— Получих едно съобщение, в което се казваше, че няма да се прибереш за обяд, но ще се върнеш, за да вечеряме рано. Чакам те от часове, а ти дори не се обади.

— Щях да ти позвъня, но Роберта ме заведе в текстилната фабрика и не съм си чула телефона. Не знаех, че си звънял. — Обзема ме чувство за вина. Когато не го открих, трябваше да помоля един от портиерите да го повика. Вместо това преглеждах имейли и пусках есемеси, дори се свързах с Триша. Нищо не струвам като гадже.

— Притесних се за теб — обяснява троснато той. — Не познавам братовчедка ти, не знам къде се намира фабриката. Остави ме тук, без да кажеш къде си, не можах да се свържа с теб.

— Извинявай.

— Откакто сме дошли, все се извиняваш. Не спираш да го повтаряш.

— Защото го казвам искрено.

Виждам, че е много ядосан. И нито за секунда не се връзва на разкаянието ми. Знам, че прекалих. А пък той знае, че можех да се свържа с него, но също така е наясно, че слагам обувките на първо място. Прав е. Наистина прецаках нещата. Джанлука мълчи.

— Не мога по друг начин — разплаквам се аз. — Роберта се държеше хладно, а днес поомекна и ме покани да обядвам у тях с майка й. Научих цялата история на семейството. След това отидохме да видим къде се произвежда микрофибърът.

Джанлука извива поглед настрани, изобщо не се интересува.

— Изобщо не те интересува — отбелязвам аз. Не че го обвинявам.

— Не съм бил толкова път, за да се държиш с мен по този начин — срязва ме той.

— Ти знаеше, че идвам, за да върша работа. Не съм дошла на ваканция. Извинявай… — Млъквам. Наистина му се извинявам непрекъснато. В това отношение е прав. Защо се извинявам? Задето съм го поставила на второ място ли? — Не, Джанлука, всъщност няма защо да се извинявам. Ти ме изненада и няма да се извинявам, че върша работата, заради която съм дошла. Мислех, че ще ме разбереш.

— Да, ти знаеш кои са приоритетите ти. Аз очевидно не съм един от тях.

— Как можа да го кажеш? Мислех, че сме в началото на нещо прекрасно.

— Не се интересувам от „нещо прекрасно“, както се изразяваш. Искам нещо повече, Валънтайн, искам да ми дадеш нещо повече. Но очевидно за теб няма значение какво искам.

— Няма нужда да предполагаш какво има значение за мен и какво няма.

— Точно така. Нямам никаква представа. Знам само, че има друг.

— Няма друг!

— Защо тогава се държиш с мен по този начин?

— Зле ли се държа с теб? — Скръствам ръце на гърдите. Усещам как сърцето ми препуска.

— Не прекарвам достатъчно време с теб, за да знам.

— Правя всичко по силите си. Просто престани да натякваш. По цял ден работя и вечер се прибирам при теб. Само че не това е проблемът, нали? Истинският проблем е, че аз не съм момичето от басейна в Капри.

— Това пък какво означава? — пита той.

— Ти си падна по една натъжена госпожица, изоставена от гаджето си. Омагьоса я с един замах и оправи нещата. Само че аз вече съм поела по нов път. Имам цел и не поставям любовта на първо място. Ти промени мнението ми.

— Така ли? Защо тогава ме оставяш тук? Защо не ме взе със себе си, за да бъдем заедно? Защо ме криеш в хотела като някой жиголо?

— Ти сериозно ли говориш?

— Дори отговорът ти ме обижда. Не съм твоят кожар. Бях твой любовник.

— Беше?

— Тази работа няма да я бъде, Валентина.

— Чакай малко. Не ми казвай какво ще стане и какво няма да стане. Ако благоволиш поне за известно време да поживееш в двайсет и първи век, може и да имаме шанс! Мога да ти пратя есемес и да ти съобщя, че ще закъснея, но ти отказваш да изпращаш и да получаваш есемеси, затова за спешни случаи използваш разни отживелици. Само че за мен е спешен случай, когато не мога да се свържа с теб. Ще ти кажа още нещо, Джанлука. Вече няма пощенски гълъби, които да разнасят известия със сърчица от рода на „Чакай ме, любими, ще закъснея за вечеря“.

— Изобщо не става въпрос за телефоните — надига глас Джанлука.

— А какво?

— Ти ми нямаш доверие.

— Какви ги говориш?

— Казваш, че ме обичаш, но не е възможно да се любиш с мен и да говориш сериозно, ако ми нямаш доверие.

— Нищо не разбирам! — изкрещявам неубедително. Дори аз долавям колебливостта в гласа си.

— Ако ми имаше доверие, щеше да ме уважаваш. Щеше да ме поставиш на първо място. Можеше да кажеш на Роберта, че съм тук, че те чакам. Казала ли си на Роберта за мен?

Клатя глава, че не съм споменавала. Сега съм принудена да се запитам защо не съм го направила. Не се срамувам от него. Не го крия. Едва сега започвам да разбирам какво означава той за мен — трябва ли да съобщя на всички, че започвам да се влюбвам в Джанлука? Трябва ли да звънна на мама и да я попитам? Опитвам се да му обясня, но той ме прекъсва.

— Всъщност ти не си влюбена в мен. Сексът е хубав, приятно ти е да се връщаш в хотела и да си прекарваш добре, но не искаш нищо повече от това. Твърдиш, че искаш, но не е така.

— Ти беше този, който каза, че не иска деца! — избухвам аз. Защо изобщо повдигам този въпрос? Този мъж ме принуждава да се замислям над въпроси, които предпочитам да забравя. Усещам как се ядосвам все повече и повече.

— Казах, че всичко зависи от теб — отвръща тихо той.

— Що за обвързване е това? — изкрещявам аз.

— Казах ти вече, че всичко зависи от теб. Но дори това, дори когато трябва да се вземе решение за бебе, ти чакаш аз да реша вместо теб. Не смееш нищо да решиш сама, Валентина. Не ми харесва отношението ти: „Чакай да видим какво ще стане“. За мен това е проява на малодушие.

— Просто не се чувствам достатъчно сигурна с теб. — Това пък откъде дойде? Аз не съм от жените, които имат нужда от мъж, за да придобият самочувствие. Та аз си имам самочувствие!

— И аз какво да направя? Ти се чувстваш неуверена. Сама призна, че си се разплакала, когато си хванала готвача с друга, но същевременно си била облекчена, че е станало така.

— Изобщо не намесвай Роман!

— Но той също е част от тази работа! Постъпил е с теб точно според очакванията ти — предпочел е друга, защото в представите ти всички мъже постъпват по абсолютно същия начин. Те си тръгват. Затова защо да не им покажеш вратата първа. И защо да не се държиш с тях зле, докато не ги принудиш да си тръгнат? Защо да не удържиш на думата си и да се прибереш, когато си обещала? Защото не можеш иначе. Защото не искаш!

— Не съм искала да се държа зле с теб. Опитвам се да бъда с теб и същевременно да си свърша работата. Не мога да си позволя лукса да си взема отпуска, за да се влюбя и да тръгна да обикалям града с теб!

— Да не би аз да мога? Ще се прибера в Арецо и седмици наред трябва да наваксвам с работа.

— Сега пък излезе, че правиш жертви заради мен…

— Според теб, Валентина, какво представлява една връзка?

— Очевидно нямам представа!

— Най-сетне чух истината! Ти се държа отвратително с мен. Може би очакваше да търпя, но досега животът ми е бил твърде хубав, за да прекарам остатъка в очакване ти да пораснеш.

— Грешиш! Пораснала съм! — Звуча като момиченце на тринайсет.

— Не, знам, че съм прав. Още си дете. Не си пораснала. Все още не си създала собствен живот.

— Напротив!

— И как?

— Поех бизнеса. Аз… — Не се сещам за нищо друго, което правят възрастните.

— Поела си бизнеса, защото се е наложило, а не по свой избор. Не виждаш ли, че никога не решаваш сама?

— Изоставих учителстването и станах обущар. Сама направих този избор.

— И сега това ти е извинението за всичко останало. Работа. Работата винаги се явява извинение. Надявах се, че си от жените, които искат любов също колкото и успех в работата. Само че не е така. Не можеш да станеш истински творец, ако обърнеш гръб на любовта. Без любов в живота се превръщаш в товарен кон, а не в творец.

— Как така изведнъж се превърна в експерт по въпроса за мен?

— Не съм. Нищо подобно. Нямам никаква представа коя си в действителност, защото пред мен не си се разкрила. Ти просто ми нямаш доверие, Валентина. А аз не мога да остана с жена, която ми няма доверие.

— Не мисля, че би ми изневерил — прошепвам аз.

— Изобщо не става въпрос за изневяра. Говорех за това да ми се довериш със сърцето си. Ти не го правиш. Издаваш се с дребните неща — не ми вярваш например, когато казвам, че навън е студено, и излизаш на балкона да провериш сама. Когато питаш дали има съобщения, след като се прибереш вечерта, и аз ти кажа, че няма, ти звъниш на рецепцията, за да провериш. Когато си определим среща и ти се съгласиш, но не идваш, това ми показва, че нямаш кой знае какво желание да си с мен.

— Не знам какво да кажа. — Наистина не знам, защото е прав. Така съм свикнала да бъда сама, че не знам как да го допусна до себе си, а дори не съм сигурна, че искам.

— Казваш, че обичаш баща си, че си му простила за начина, по който се е отнесъл към майка ти, но не си простила на мъжете по принцип, задето са човешки същества. Имаш прекалено високи очаквания, а когато се убедиш, че не сме самото съвършенство, си казваш: „Ето, ти ме разочарова“. Любиш се с мен, но отказваш да направиш любовта част от живота си.

Джанлука се отправя към вратата.

— Това ли е? Ти си създаде за мен някакъв образ в любовните писма, а когато се оказах най-обикновено човешко същество и допуснах грешка или няколко грешки, си заминаваш. И кой от двамата се опитва да заблуди другия?

Той се навежда за сака.

— Връщам се в Италия. Няма заблуда.

— Сега си жесток.

— Жестокост е да загърбиш човек, към когото имаш чувства.

— Не съм го направила нарочно! Добре де, допуснах един милион грешки с теб. Не можеш обаче да ме зарежеш при първия проблем. Може да е типично по италиански, но не е в стила на американците. Ние се борим за това, което искаме.

— Не вярвам, че ме искаш.

— Я престани. Никога не съм твърдяла, че съм съвършена, Джанлука. Ти ме направи такава в писмата си. Дори аз бих се влюбила в себе си, като знам как ме описваше! Само че не отговарям на представата ти. Аз съм човек, който допуска грешки.

— Ти си жена, която има всичко. Защо да се преструвам в писмата си?

— Защото нямам всичко. Много далеч си от истината. Знам, че съм ужасна, егоистка, твърдоглава и обидчива. Просто се опитвам да си проправя път през джунглата, за да изляза на светло. Не знам всичко, но научих много от теб. Хубаво е да го знаеш, ако решиш да ме зарежеш.

— Знам го — отвръща тихо той.

— Не знам защо не скочих в таксито, за да се върна, след като не успях да се свържа с теб. Не знам защо не те взех във фабриката. Не знам защо не съм си погледнала телефона! Свикнала съм да разделям работата от личния живот, защото досега винаги ми се е налагало. Може би още когато съм била дете, съм видяла, че бракът на баба и дядо страда, защото са работели заедно, а след това, вечер, са се качвали на горния етаж и всичко им се е струвало прекалено.

— Може и да са били щастливи.

— Може. — Вдигам ръце. — Над тази възможност не съм се замисляла.

— Не бива да ме обичаш в сянката на случилото се в твоето семейство. Трябва да ме обичаш без този страх. Трябва да ми се доверяваш — настоява той.

— А ти трябва да ме посрещнеш някъде по средата. Трябва да осъзнаеш, че сме различни, иначе между нас няма да се получи. Ти копнееш по отминало време. Но аз не съм от това време. Аз живея в настоящето. Аз съм от този момент и трябва да остана в този момент. Не става въпрос да си в крак с модата или да си млад, а да оцелееш. Това е важното, след това идват дребните неща. Важно е дали съм избрала пурпурно или зелено за есенната колекция на 2011. Трябва да предвидя какво следва или фирмата ми пропада. Не мога да живея в 1812 година нито в любовта, нито в работата си. Знам, че искам много от теб. Знам, че съм изтъкана от противоречия между традиция и модерно, но не бъркай почитта ми към традициите за извинение, че си търся мъж, който да се грижи за мен. Мога и сама да се грижа за себе си.

— Тогава каква е ролята ми в живота ти?

Притискам длани към страните си и се замислям. Не съм размишлявала за това. Просто приемах Джанлука от ден за ден и се надявах времето ни заедно да сътвори нещо. Нямах търпение да се върна при него вечер. Нямам представа обаче каква е неговата роля. Все още не съм я определила, а той настоява да знае. Нищо не мога да му кажа, той ще реши, че това е поредното извинение, което ми служи като щит, за да не се влюбя и да не се обвържа с него. Затова му казвам истината.

— Обичам те — уверявам го аз. Замислям се за момент, преди да продължа. — Ти също ме обичаш. Любовта ни е взаимна. Еднакво даваме и еднакво вземаме. Никой от нас не издига другия на пиедестал, нито пък е крайно разочарован. Няма да очаквам от теб нещо невъзможно. Обещавам ти.

Очите ми парят от сълзи. Никога не ми се е случвало нарочно да обидя човек, но сега знам, че съм наранила Джанлука. Бях го скрила тук, в хотела, не говорех за него пред сестрите си, дори не казах на мама, че е дошъл. Но намерих достатъчно време, за да й позвъня. Когато бабчето го спомене по телефона, аз се правя, че не съм чула и не питам нищичко. Дори с Гейбриъл не говоря много за него. Все едно съм планирала раздялата, преди още да започнем връзката.

Мили боже, ако имах време, щях да тръгна на терапия, за да разнищя цялата тази работа.

Само че сега ми се налага да се разбера с него, защото той е прав и аз знам, че е прав. Все измислям нещо, за да подкопая връзката ни. Или ще се извиня с работата, или времето ще ми е виновно. Преструвам се, че искам любов, но истината е, че предпочитам да свърша живота си стара и озлобена като леля Фийн. Това е пътят, по който съм вървяла през цялото време — отказвала съм да порасна и да водя свой собствен живот. Много добре знам какво ще се случи с мен, ако продължавам така, ако не се доверявам на никого. Ще се окажа сама, ще ми трябва придружител за старци, ще лепя лепенки за мазоли в обувките си, вечер ще седя с коктейл в ръка и единствено горчивите мисли ще ми правят компания.

Истинската любов изисква отдаване, а аз през цялото време се преструвах.

Джанлука оставя сака. Прегръща ме топло, точно както прегръщате механика, след като ви е сменил безплатно скоростната кутия. Отстъпвам и го поглеждам. Не мога да повярвам. Та това е последната ни прегръдка.

— Отивам си — заявява той. — Пази се. — Вдига сака и тръгва.

Дълго не помръдвам от мястото си. Спомням си думите, които написа във второто си писмо — „Любовта се гради върху серия от дребни неща“. Бил е прав. Сега и аз мога да му кажа нещо мъдро. Любовта приключва след серия от дребни неща.

 

 

Кръглата луна над Риколета блести като бледорозова пайета. Загръщам се в халата и стягам колана. Обичам терасите. Обичам да съм високо над земята, далече от хората, далече от шума, от блъсканицата. Мисля много по-ясно и разумно, когато над мен се ширне безкрайното небе. Тази вечер мислих много. И плаках много.

Ту спирах, ту започвах отново да плача и така часове наред. Краят на една любовна история в чужбина е много по-труден, отколкото у дома. Жената има нужда от познати неща около себе си, когато сърцето й е разбито. Хотелската стая е прекрасна, но тя не ме дарява с покой, докато съм в огромното легло или ваната. Джанлука е навсякъде, тъкмо затова се чувствам толкова зле. Единствено Гейбриъл ме разсмя. Когато му звъннах, каза, че майка му била предупредила децата си „никога да не се забъркват с някой от другата страна“. Това е истината за италианските американци, зарязани от италианци, които живеят от другата страна на океана. Е, от тази вечер и аз попадам в този списък.

Цветовете на Буенос Айрес са наситени като ръчно рисувана коприна, особено след полунощ, когато бонбонените нюанси потъват в сенките и индигов плащ обгръща всичко във виолетово, синьо-лилаво, рубиненочервено и патинирано златно. Зелените листа сякаш са от кадифе, обрамчват есенните пъпки, които блестят като цветни мъниста.

Мечтата на последния ми любим бе съкрушена в един от най-красивите градове на света. Изкушавам се да остана още ден, седмица, дори месец с надеждата тъгата да отмине сред тази красота, но знам, че само ще се потопя в празна фантазия. Време е и аз да се прибирам. Какво ще стане с мен, ще се изясни под друго нощно небе, на друго място. Всичко е възможно, освен бъдеще с Джанлука Векиарели, а дори да има и най-малък шанс, ще ми трябва помощ от звездите и много повече, за да си го върна.

 

 

Настаних се в самолета за Ню Йорк и реших да позвъня на Роберта за последно, преди да замина от Буенос Айрес.

— Искам да ти благодаря за всичко. И на Лупе. Моля те, поздрави я от мен.

— Добре. Много се радвам, че се запознахме. Двамата с брат ти вече се свързахме. Намирам го за очарователен.

— Радвам се.

Тя избухва в смях.

— Той е част от семейството.

— Да, така е — съгласявам се аз. Не мога да повярвам колко далече стигнахме двете с Роберта. Имам чувството, че започнахме да се опознаваме, а бъдещето ни ще бъде чудесно. Това е най-важното. — Роберта, има нещо, което пропуснах да те попитам. Защо прадядо ти е нарекъл фирмата „Каминито“? Защо не я е кръстил на свое име?

— Много просто. Вече е имало фирма „Анджелини“.

 

 

Дългите полети са последният бастион на електронното затъмнение на съвременността. При тях да се използват телефони е забранено, така че самолетите се превръщат в нещо като мехур, който прекарва пътници от точка А до точка Б в мъглата. Чудесно е — имах нужда от осем часа електронно затъмнение, за да помисля, преди да кацна в Ню Йорк. Извадила съм скицника, молива и писмата, които Майкъл е написал на брат си Рафаел.

Любовният ми живот тук беше истинска катастрофа, но поне успях да компенсирам с работа. Скицирах допълнение към линията „Бела Роза“, ниска обувка, наречена La Boca, от тъмносин велур, със златни възелчета, пръснати по бомбето — много семпла, но вдъхновена от мястото, което обикнах.

Купих за Тес книга с местни ястия. Да видим дали ще успее да сготви някоя от гозбите на Лупе. Аржентинската храна, която се основава на средиземноморската, но използва испански подправки — канела, чили и шафран — промени вкусовите ми възприятия. Ядох ориз, поръсен с прясно нарязана люта чушка, нещо подобно на нашето сладко, пухкаво ризото. Сочната торта беше залята с глазура от кайсия и нектар от гуава.

След вечеря сервират гъсто кафе и натурален шоколад. Вината са крепки, силни, с лек мирис на пушек, различни от италианските.

Буенос Айрес е приел най-хубавото от европейската и от африканската култура. Хлябът, меки, пухкави франзели, и кексовете, напоени с меден сироп, са заимствани от еврейската култура, пастата се прави с билки и масло, както в Италия, крехките филета говеждо са предварително мариновани и приготвени на бавен огън като в Испания, а пресните сиропи от манго и кокосов орех следват африканската традиция. Комбинацията от тези култури е великолепна и доказва, че онова, което е постигнато с храната, може да бъде постигнато и от хората.

Най-добрият урок, който научих в Буенос Айрес, е, че традицията и настоящето могат да съществуват в чудесна хармония. Не е нужно едното да се противопоставя на другото.

Това пътуване ми даде нов поглед към света. Сега вече разбирам, че досега съм била доста ограничена. Бях доволна, че съм добър обущар, че усъвършенствам великолепния дизайн, стар като семейството ми, че съм свеждала глава над работната маса часове наред, години наред, и съм се съсредоточавала над техники и детайли — да бъдат шевовете прави, а кожата перфектно обработена с толкова ситни шевове, че почти да не личат. Това беше целта ми — да повторя онова, което е било преди мен, и да работя на същото ниво, което са поддържали дядо и баба.

Само че това ниво си е било тяхно, не мое. Аз искам нещо повече.

Питам се дали те са си представяли нещо повече. Минали са сто години, в които фирмата е съществувала благодарение на моделите, които е създал Майкъл, на проверени и изпитани стилове — класика, да, но имало ли е някакво предизвикателство към нас? Ние продължили ли сме да мечтаем? Някога обърнали ли сме внимание на настоящето и на онова, което то може да предложи.

Като поглеждам назад, осъзнавам, че фирмата ни се е страхувала от промени. Честно казано, прадядо, баба и дядо е трябвало да осигурят препитание за семейството, да преживеят преместването на нов континент, Голямата депресия и следвоенната икономика, която обръщала специално внимание на индустриалното производство. Предизвикателство след предизвикателство, успешно преживени от фирма „Анджелини“. Само че никой не е обърнал внимание на разрастването. Аз трябва да създам марка, която да спаси фирмата в сегашната икономика. Намерението ми не е много по-различно от онова, което се е наложило да направи Рафаел Анджелини преди толкова много години. Наложило му се е да изостави всичко познато, за да изгради отново и живота си, и занаята.

Отварям внимателно писмата, които е получил от брат си Майкъл.

Разгръщам първото и отварям скицника на празна страница, за да преведа писмото.

5 август 1922

„Скъпи Рафаел,

Братко, не съм получил отговор на последните си две писма и се питам дали си жив. Моля се да си жив. Не съм забравил проявената от теб добрина, когато Джоджо умря. Не съм забравил добрината, която прояви към сина ми, който е без майка. Синът ми Майкъл пита за теб. Той отиде при Ордена на Блажената Дева Мария от планината Кармил и плати индулгенция за завръщането ти. Братко, трябва да се сдобрим. Трябва да се помирим заради нас самите и заради сина ми, който има единствено мен и теб на този свят. Страхувам се, че отглеждам едно студено дете, което не може да изпита обич, защото е горчиво разочаровано.

Моля те, помогни ми да помогна на сина си. Прибери се при брат си и племенника си. Допуснах грешка, когато те накарах да заминеш. Върни се и отново ще станем партньори. Работилницата процъфтява. Много съм зает. Холандците, които постъпват на работа, не стават за нищо. Мили хора са, но не ги бива с кожата. Единствено италианци могат да обработват кожа. Мисля за теб, братко. Моля те, пиши ми и ми кажи, че си добре.“

Брат ти: Майкъл

Оставям молива и отново посягам към писмото. Затварям очи, докато държа тънкия лист. На Майкъл му е била необходима много сила, да пише писма на брат си, особено след като не е получил отговор нито веднъж.

Срамувам се, когато си мисля за старомодните писма на Джанлука, написани на подобна тънка хартия, толкова различни от есемесите, които се получават на мига.

Писмото, написано на ръка, носи огромен риск. То прилича на едностранен разговор, който разкрива истината такава, каквато я вижда авторът. Освен това, когато напишеш писмо, не виждаш реакцията на човека, на когото го пишеш, така че има една голяма неизвестна, на която се уповаваш. Онзи, който пише писмото, трябва да избере подходящите думи, за да изрази чувствата си, а след като запечата плика, предава мислите си в ръцете на друг с увереността, че чувствата му ще бъдат отнесени на получателя, който ще разбере намеренията му. Колко по детски наивно е да си мислиш, че това е лесна работа.

На прадядо не му е било лесно, нито пък на Джанлука.

Вярвах, че хората не се променят, че това е невъзможно, че ние си оставаме същите, макар животът да върви напред. Това изобщо не е истина. Когато някой ни обича, имаме възможността да се променяме. Можем да устоим, да простим, можем да прекъснем напълно връзките си.

Можем да се разочароваме един друг или да се радваме на най-доброто у нас, но не можем да извърнем глава. Истината е написана на хартията.

Каква ирония, че любовните писма, които получавах от Джанлука и в които се съмнявах, към които се отнасях с известна доза пренебрежение, сега възприемам в съвсем различна светлина. Той се влюби в мен, когато избра да разкрие чувствата си на хартия. След това дойде в Буенос Айрес, за да ме убеди, че си струва да бъда обичана. А аз какво направих? Не му повярвах, не му се доверих, защото какво представляват думите? Факти ли са? Сега, докато чета това писмо, написано от брат на брат, истината ми се струва очевидна. А когато всичко приключи, истината е единственото, което остава.