Адриана Триджиани
Улицата на мечтите (11)

11.
Вече не е мечта

— Когато ти кажа да погледнеш, отвори очи — нарежда Гейбриъл.

Отпускам ръце и оглеждам какво е свършил — новия хол и новата кухня на Пери стрийт 166.

— Боже господи! Или може би: Боже мой, Уилям Хейнс^[1]!

— Знаех си, че ще оцениш всичко. Знаех си, че ще познаеш стария Холивуд в новия дом!

— Веднага го познах! — грейва застаналата в кухнята мама. — Също като изстрел. Бум! Бум! — Тя стреля с въображаем пистолет по прозорците, боята и реставрираните мебели, някои подменени.

— Много елегантно — отбелязва Тес.

— Трябва да те накарам да оправиш и моята къща — обещава Джаклин. — Синьото ми харесва.

— Много се радвам, че сестрите Ронкали одобряват.

— Имаш невероятен усет, Гейбриъл — мърка мама.

— Имам. Освен това имам и вкус, когато избирам пица. Синьото, Джаклин, е, защото сме разделени само с един етаж от небесната синева. Небето е моето вдъхновение. Искам да се чувствате възвисени, когато влезете.

Холът е с тапети в кремаво с черен кант по края. Гейбриъл е разположил лежанките, тапицирани като зебри, пред прозорците. Завесите са като за сцена — от наситенотюркоазна коприна с черни копринени връзки. Използвал е семплите лампи на баба с оникс, за да раздели лежанките. Обърнал е специално внимание на старата дървена маса за кафе и я е лакирал с лъскав черен лак. На масата е поставил кристална ваза, пълна с артистично аранжирани бели рози.

Запазил е фермерската маса, но е полирал плота, който вече е наситено ореховокафяв, и отдолу личат дървесните кръгове. Дванайсетте стола са претапицирани в морскозелен кретон, съчетан с небесносиньо и бежово.

Мраморният кухненски плот, който бледнееше заради печката от хром отзад, сега изпъква на фона на новите тапети. Високите столчета край барплота са облечени в черен лак, захванат със същите бронзови кабарчета, както и преди.

Гейбриъл е използвал същите тапети и в кухнята. Сложил е стария портрет на дядо, който прави обувки в работилницата (преди висеше в спалнята на бабчето), на стената зад масата.

— Деденцето ти харесва, нали? — сочи го той.

— На тази картина татко прилича на актьора Винсънт Прайс, само дето чертите му не са толкова остри — отбелязва критично мама. — Но пък рамката със златните листенца е направо божествена!

— Благодаря ви, дами. Знам, че години наред сте живели със старата подредба, но аз не можех да я изтърпя нито минута повече.

Възхищавам се на работата на Гейбриъл, но същевременно си припомням как беше.

— Какво е това изражение? — пита ме той. — Защо се замисли? Какво има?

— Замислена ли бях?

— Много.

— Просто си припомних какво беше тук преди. За момент ми стана тъжно.

— Значи връщаме всичко, както си беше — решава Гейбриъл напълно сериозно.

— Недей. Много ми харесва. Обичам промените и всичко свързано с тях — отвръщам аз. — Според мен е великолепно и не знам как да ти благодаря, задето си го направил.

Той въздъхва облекчено.

— Да знаеш само колко се притеснявах.

— Защо?

— Къщата е твоя.

— Наша е. Ти плащаш щедър наем.

— По-добре на теб да го плащам, отколкото на братовчеда Джоуи. Той го профуква на конни надбягвания. Преобразявал съм всички жилища, в които съм живял под наем, не виждам защо тук да е различно.

 

 

Вдигам ролетките от прозорците, за да влезе утринната светлина. Тъкмо се каня да отпия глътка кафе, когато Брет нахлува в работилницата.

— Нося добри новини.

Хвърля куфарчето си на масата и го отваря.

— Дали не трябва да кажа: страхотна възможност за теб?

— Нали получихме заема? Вече депозирах чека в банката. Но пари в брой ще ми дойдат добре.

— Бях на среща с група инвеститори, които са се събрали, за да купуват евтини фирми. Това е единственото хубаво по време на рецесия — пазарът. Както и да е, разказах им за теб и те се интересуват да продават „Бела Роза“ в своите вериги.

— Кои са те?

— Група, която продава на ключови универсални магазини като „Ниймънс“, „Сакс“ и „Блумингдейлс“.

— Чувала съм за тях — шегувам се аз.

— Обикновено се спират на най-известните дизайнери, но ти си нова, многообещаваща марка, поне така те представих. Показах им мостри, портфолиото ти и те останаха силно впечатлени. Питаха докъде си стигнала с производството.

— Алфред и Роберта са разговаряли и са единодушни за есента. Дотогава поръчката ще е напълно готова.

— Искам да се срещнеш с тях.

— Дадено.

Брет сяда на работния стол и ме поглежда.

— Какво става с теб?

— Какво имаш предвид?

— Различна си.

— Аз ли? Наистина ли?

— Нещо се е променило — отбелязва той.

— Имах връзка.

— Кой е щастливецът?

— Джанлука Векиарели. Запозна се с него.

— Той нали е в Италия?

— Изненада ме в Буенос Айрес. Прекарахме чудесно, а след това ме изненада още повече, когато скъса с мен.

Гейбриъл влиза в работилницата.

— Знам, знам, пред нервен срив съм. Защо ли? Защото главата ми е пламнала. След като оправих хола, се заемам с голямата спалня. Имам срещи в сградата на „Ди енд Ди“ — прасковена коприна, продават я на топове, в момента има разпродажба, а цените са невероятни. Това й е единственото хубаво на сегашната икономика — разпродажбите.

— Как смяташ да декорираш голямата спалня? — питам аз.

— Ще бъде в памет на лейди Мендъл^[2].

— Която и да е тя — усмихва се Брет.

— Нямам време да те уча. — Гейбриъл пребърква джобовете си, за да се увери, че си е взел портфейла и ключовете. Винаги проверява, преди да излезе от къщата. Познавам навиците му по-добре, отколкото на съпруга си, ако имах такъв. — Омръзна ми да се правя на арбитър по въпросите на вкуса пред всички, които ме познават. — Поглежда първо мен, после Брет. — Какво става? Знам защо тя е тъжна — посочва ме, — ами ти?

— Тъкмо се канех да разкажа на Вал, когато се появи ти — въздиша Брет.

— Много добре знаеш, че винаги можеш да разчиташ на мен. — Гейб се настанява на дървения стол и подпира брадичка на длани. — Казвай.

— Двамата с Макензи преживяваме труден период.

— Какво става? — питам аз.

— Тя не е щастлива.

— Купи й гривничка — предлага Гейбриъл. — Провинциалните съпруги обичат тънки диамантени гривни, с които да се хвалят.

— Вече си има една — отвръща Брет.

— Тогава да е от сапфири. В момента е страшно модерно.

Поглеждам го вбесено.

— Брет говори сериозно.

— Просто не знам какво да направя. Мислех, че във всички бракове има такива периоди, хората се стараят и ги преминават. Само че тя не иска да ми помогне.

— Да не би да е решила да те напусне? — пита направо Гейбриъл.

— Не. Но иска да тръгнем на брачен консултант.

— Та това е равносилно на целувката на смъртта.

— Гейбриъл! — Готова съм да го убия.

— Самата истина, след като се налага да си разголваш душата пред непознат. Значи всеки момент ще се разбиете в скалите.

— Не му обръщай внимание. Брачните консултанти помагат — уверявам аз Брет.

— Ти откъде знаеш?

— Те спасиха брака на родителите ми — напомням аз на Гейбриъл.

— Родителите на Мак не са имали този късмет. Ходили са на брачен консултант. След това са се развели. — Очите на Брет се пълнят със сълзи.

Протягам ръка и стискам неговата.

— Недей. Всичко ще се нареди. Тя няма къде да ходи.

— Наистина я обичам. Обичам и момичетата. Не мога да си представя, че ще растат с разведени родители. Просто не мога.

— Значи оправете нещата — обажда се отново Гейбриъл. — Хората се препъват всеки ден… — Той ме поглежда.

— Прескачат препятствието и продължават — уверявам аз Брет.

— Благодаря ви — въздиша той. — Просто не съм предполагал, че животът ми ще тръгне по този път. Мислех, че ще се справим по-добре.

— Бедите не питат кога да дойдат — отвръща Гейбриъл. — Баба го казваше на италиански, вече не помня точните думи, но смисълът беше същият. Бедите сполитат всички ни. Но можеш да си сигурен, че както идват, така и ще си отидат.

— Благодаря, Гейб. — Брет се обръща към мен. — Ще ти звънна по-късно. — Щраква куфарчето и си заминава.

Оставаме в тихата работилница дълго. Гейбриъл се пресяга, за да вземе чашата ми, и отпива дълга глътка кафе.

— Ти наясно ли се, че от всички, които познаваме, нашият брак е единственият, който става за нещо?

— Защото съм те оставила да правиш каквото искаш с интериора.

— Аха — съгласява се Гейбриъл.

— И съм безкрайно благодарна, че готвиш.

— Така си е. — Извръща замислено поглед. — И нали знаеш защо ще бъде все така цял живот, че дори и после?

— Нямам представа.

— Защото никога не сме правили секс и никога няма да правим. Връзката ни е особено хубава, защото никога не се разочароваме един от друг.

 

 

Дръпвам се от огледалото, докато Джун демонстрира подаръка, който съм й донесла от квартал Палермо в Буенос Айрес. Кутията, която изпратих от хотела, най-сетне е пристигнала. Във века на есемесите имам чувството, че на старомодната поща й трябва цяла вечност, за да пристигне.

— Какво ще кажеш? Ръчна изработка.

— Ужасно ми харесва! — Джун намества колана от плетена кожа със сребърна тока ниско под талията. Обръща се, за да се огледа отвсякъде. — Това е адски секси.

— На теб ти стои секси.

— Никога не съм ходила в Южна Америка. Толкова много съм пътувала, а там не съм ходила. Била съм в Мексико, където опознах един сладкодумец, Гордо.

— Толкова много страни, толкова малко време.

— А сега вече съм стара. Автобусът паркира на последната спирка. Акумулаторът е паднал. Дори не помня къде съм сложила кабелите, за да може някой да ми даде ток.

— Няма такова нещо, Джун. — Наливам й чаша кафе, а после и на себе си. — Как според теб е Алфред?

— Струва ми се, че любовната му връзка е приключила — успокоява ме Джун.

— Радвам се.

Почти през целия юли и август се опитвам да наваксам и да разбера какво е ставало в работилницата. Все още не съм провела нито един задълбочен разговор с брат си. Трябва да уточним толкова много неща за бизнеса, че изобщо не сме споменавали името на Катлийн.

— Според мен брат ми е осъзнал какво има у дома.

— Може и да е така. Трябва да ти призная, че в живота ми е имало женени мъже, и мога да кажа единствено, че при тях важат законите на джунглата. Казвам го като свободомислеща жена, която навремето е имала връзка с женени мъже — понякога дори с по двама наведнъж, не че се гордея с този факт. В случая с Боб Дюпон — не говоря за известните Дюпон, чак такъв късмет не съм имала — от него научих, че на женения мъж не му е приятно да се възприема като човек, който става единствено за секс, въпреки че идеята за връзка е тъкмо сексът. Ние обаче сме интелектуални животни и предпочитаме да мислим, че има нещо повече от съчетаването на либидото на двамата. Когато обаче сексът омръзне, миличка, можеш да ми вярваш, че трябва да намериш някакво оправдание за времето, което сте прекарали заедно. Затова отивате да вечеряте няколко пъти, понякога дори не се сещате за десерт, а понякога се сещате, нали ме разбираш? Налага се да пророниш някоя и друга сълза за „горките нас, защо не се срещнахме в друг момент“, но този разговор се провежда едва след като връзката е вече капут. Тогава се чувстваш пречистена. Казваш сбогом и продължаваш напред. Обзалагам се, че така е било и при Катлийн и Алфред.

— Надявам се.

— Да ти кажа, съжалявам брат ти. Не е тайна, че винаги съм го възприемала като сухар. Той е лицемер, а лицемерите първи рухват. Тръшват се на земята с гръм и трясък, също като оловна тръба. Лицемерите са жертва на собствените си слабости.

— Научих много за Алфред, откакто той дойде да работи тук. За пръв път брат ми допусна грешки. Беше болезнено да ги видя, но поне научи нещо от тях.

— Според теб жена му знае ли? — пита Джун.

— Казах му изрично да не споменава пред Памела. Никога. Нищо добро няма да излезе от цялата работа.

— Права си. Аз не си падам по самопризнанията. Как ли пък не. Според мен са проява на жестокост. Освен това само времето може да омекоти въздействието от тежкото падане. Винаги е било така и винаги ще бъде. — Тя отпива глътка кафе. — Ами ти?

— Опитвам се да преживея Джанлука.

— Още ли? Писа ли му?

Клатя глава, че не съм.

— Защо поне не пробваш?

— Не знам какво да напиша.

— Естествено, че знаеш.

— Не, Джун, не знам.

— Защо не започнеш, като му пишеш какво изпитваш към него?

— Едва ли ще ми повярва. — Докато се карахме, аз се мятах, неспособна да изразя чувствата си. Той беше железен, а аз напълно неуверена. Това е разликата между една импулсивна жена и умен мъж. Той знаеше какво ще кажа още преди да съм го изрекла.

— Естествено, че ще повярва. Сигурна съм, че ще ти повярва — настоява Джун. — Влюбен е в теб.

— Беше влюбен в мен. Толкова ми беше ядосан, че се качи на самолета и се върна в Италия. Прекоси два континента, за да се махне от мен.

— Влязла си му под кожата.

— Но не в добрия смисъл.

— Това ще покаже единствено времето — отвръща Джун. — Ще ти призная, че докато излизаше с готвача, бях започнала да се притеснявам. Роман не беше умен като теб. Приятен човек. Много му шареха очите — не че го обвинявам, било е по-силно от него, така е при мъжете, не при всички обаче. Джанлука е различен. Той наистина те разбира. Не бива да загърбваш тази връзка просто така. Защо не му позвъниш?

— Само ще се разплача.

— Тогава му напиши.

Джун отива до бюрото и вади листи за принтер, а след това посяга за химикалка.

— Дръж. — Подава ми хартията и химикалката и разчиства ъгъла на работната маса, или по-точно казано — кроячната маса, и побутва стола с колелца към мен. Сядам.

„28 август 2010“

Докато пиша датата, разбирам, че цялото лято е минало, без двамата с Джанлука да разменим и дума.

„Скъпи Джанлука,

Не знам дали ме помниш, но бяхме заедно в Буенос Айрес през юни и аз те ядосах толкова много, че ти се качи на самолета и се прибра. Всеки ден мисля за теб и се чувствам ужасно, а вечер се чувствам още по-зле. Пиша това писмо, за да ти се извиня, че се проявих като пълна глупачка. Не съм искала нито да те подведа, нито да те нараня, въпреки това го сторих и те загубих. Надявам се да си открил щастието с някоя нормална жена, която ще се отнася добре с теб. Ако не си, аз познавам една напълно откачена в Ню Йорк Сити, която е готова на всичко, за да те види отново. Пиша ти на дебела хартия от принтера, защото започнах това писмо напълно импулсивно и не искам да спра, за да отида горе за хубав лист. (Поне не пиша на гърба на фактура за копчета или на сметката за вода.) Не съм забравила какво изпитвах, докато ме прегръщаше по цяла нощ, и как ми се иска да се протегна и да преместя слънцето назад, за да прекарам още няколко часа в онзи рай. Само че не мога да контролирам всичко, а по всяка вероятност не контролирам нищо. Знам само, че сърцето ми е разбито, и може би някой ден, ако ми простиш, ще помислиш дали да не се върнеш.“

С обич: Валентина

Това беше лятото на разбитите сърца (моето) и на изпаренията от боя (от заниманията на Гейбриъл). Когато той приключи с разкрасяването (както той се изразява) на втория етаж, насочи вниманието си към покрива. Позволи ми да запазя доматите (за да ги ядем), но според него всичко останало се нуждаеше от пластична операция. Отърва се от онова, което не успя да разкраси.

Лъсна старата маса от ковано желязо, а столовете боядиса в наситено лилаво. Направи нови възглавници за сядане (вдъхновени от модната фотографка Сесил Бийтън, на черни и бели райета).

Свети Франциск от Азиси беше измит с пароструйка и боядисан в кремаво. Гейбриъл нагласи маркуча на фонтана — мама се кълне, че бил прекъснат през 1958 година — и сега той работи със светена вода, освен това е снабден с дискретни светлинки (за нощни изпълнения) и посипан с цветчета.

Дори боядиса стария грил в наситено лилаво, за да отива на мебелите.

— Прилича на космически кораб за моите хора — отбеляза накрая, когато се отдръпна, за да огледа постижението си. — Нямам предвид италианците — уточни той. — Говоря за гейовете. Грилът прилича на гигантско яйце, на кош за дамски чорапи, какъвто навремето имаше в магазин „Д’Агостино“.

Последната му и най-драматична намеса е над нас. Гейбриъл направи (съвсем сам!) навес от лилав дочен плат с бели ъгли, закачен на четири медни колони, забити в покрива. Човек има впечатление, че се намира в стая с фрески. Мама е на седмото небе — най-сетне има достъп до това чудесно място и се чувства като гостенка в хотел „Карлайл“.

Докосвам рубиненочервените домати. Бабчето ще бъде очарована. Това лято те са чудесни. По имейла й изпратих снимка на реколтата, а в отговор тя ми изпрати снимка на Доминик застанал пред слънчоглед, израснал три метра и половина в задния им двор в Арецо. Истинско съревнование между трансконтиненталните ни градини.

Откъсвам зрелите домати и ги подреждам внимателно в кошница. Вече съм напълнила четири — една за мама, една за Тес, една за Джаклин и една за Алфред.

Прясно боядисаната врата се отваря.

— Здрасти. — Макензи оглежда покрива. — Гейбриъл каза, че си тук.

— Тук съм. Каква приятна изненада — усмихвам се аз.

— Истинска цветна градина. Много лилаво. — Тя излиза на покрива и заслонява очи, защото слънцето е започнало да се спуска над Ню Джърси. Облечена е в черни ленени панталони и къс бял жакет с буфан ръкави. Златна верижка проблясва на загорялата й кожа.

— Чудесно е, нали? Гейбриъл преобрази сградата. Освен работилницата, разбира се. — Забивам лопатката в пръстта. Меката почва се рони. — Брет каза, че ще ходите на вечеря.

— Отиваме във „Валбела“ на Тринайсета улица.

— Много романтично място. Само двамата ли ще бъдете? — питам аз.

— Да. — Тя оглежда покрива, сякаш търси нещо, което е изгубила.

— Малко празненство преди началото на учебната година, в края на лятото.

Макензи ме наблюдава, без да отговори. Това приятелско посещение изобщо не е приятелско.

— Валънтайн, знам за вас с Брет.

— Моля?

— Я престани — срязва ме нетърпеливо тя. — Знам, че той все още има чувства към теб.

— Чувства ли? — Тя майтап ли си прави? Вдигам ръце, както са в ръкавиците с гумени уплътнители между пръстите. — Груба грешка. Ние сме стари приятели. Нищо повече.

— Прочетох имейлите.

— Какви имейли?

— Ще цитирам. „Ти си върхът и не знам какво ще правя без теб“. Подписваш се „с любов“ или „с обич“. Видях ги. Не съм глупава. После има „прегръдки“.

— Но аз винаги пиша така, до всички. Дори до клиентите. Днес изпратих огромна прегръдка с целувка на Крейг Фисе от „Доналд Плайнър“. Нали не говориш сериозно?

— Добре, както кажеш. Само че пишеш същото и на съпруга ми и това не ми е никак приятно.

— Добре, повече няма да подписвам имейлите си до Брет по този начин.

— Все едно — извива поглед тя.

Пренебрежителното й отношение ме дразни.

— Макензи, за мен е невъзможно да имам връзка със съпруга ти.

— Невъзможно ли?

— Влюбена съм в друг — обяснявам бързо аз. Това пък откъде дойде? Значи все пак съм приела раздялата с Джанлука. Сякаш тъгата, след като го изгубих, не ме оставя нито за миг, също като старо вярно куче. Няма да призная пред Макензи, че той не отвръща на любовта, която изпитвам, и че всеки ден обикалям около пощенската кутия с надеждата да ми е писал или просто препрочитам старите му писма, все едно са още актуални.

— Така ли? — Тя свежда поглед към гривната и я завърта на китката като прехвърля диамантите един по един.

Небрежното й отношение ми се струва странно, след като е била толкова път чак до покрива, за да ми държи сметка за „целувките“ и „прегръдките“ в имейлите.

— Макензи, много добре знаеш, че нямам връзка със съпруга ти. Също така знаеш, че той обича и теб, и дъщерите ви. Какво всъщност става?

— Как така? — пита тя.

— Каква е тази измислица, която ми пробутваш?

Думата „измислица“ я стряска.

— Измислица ли?

— Да, измислица. Много добре знаеш, че Брет не се интересува от мен. Освен това не се държиш като онеправдана жена.

— Виж, прочетох имейлите и съмненията започнаха — обяснява тя.

— Ако има мъж на тази планета, на когото може да се вярва, то това е съпругът ти. Но ти го знаеш много добре, защото си прочела имейлите. Дълбоко в себе си знаеш истината. Знаеш, че са напълно невинни. Няма ли да ми кажеш какво става?

— Просто не те разбирам.

— Търсиш доказателства срещу съпруга си. Защо?

Макензи не ми отговаря.

— Ако моите имейли са най-подозрителното, което си открила, значи не разполагаш с нищо — заявявам аз.

Изкушавам се да й кажа, че доста жени са готови да се хвърлят на врата на Брет, но нямам никакво намерение да се занимавам с глупости.

Продължавам:

— Имаш късмет, че си омъжена за добър човек, който те обича.

— Писна ми всички да ми повтарят, че бил страхотен. Не е съвършен. Дори напротив.

— Не съм казала, че е съвършен.

— Имам си проблеми. Но съм сигурна, че ти знаеш, след като той прекарва значителна част от времето си тук.

— Нищо не знам — лъжа аз. — Той само повтаря колко те обича и колко се гордее с теб и момичетата.

— Добре. Виж, съжалявам. Извинявай, че те обвиних за нещо, за което нямаш вина. Били сте заедно едно време и аз просто си въобразих някои неща.

Не мога да повярвам с какъв тон го казва. Тя е разочарована, че нямам връзка със съпруга й. Дошла е тук, за да търси оръжие за масово унищожение, а откри най-обикновени домати. Макензи се обръща, готова да си тръгва. Спирам я.

— Не знам какво точно става, а и не е моя работа. Но ти имаш добър съпруг и две красиви здрави момиченца. Това не е някаква даденост, това е истински подарък от съдбата. Понякога си мислим, че едно леко неразположение е нещо повече. Не допускай тази грешка. Извоювай бъдещето си щастие. Струва си да се постараеш заради него. И заради себе си.

— Ти не си омъжена. Няма как да ме разбереш.

Вдигам лопатката.

— Да, така е. Не съм експерт по въпросите на брака. Но съм приятелка със съпруга ти още от дете. А от всички жени на този свят той е избрал теб.

— Не съм сигурна, че е истина.

— Как така?

— Аз го избрах. Бях на двайсет и осем. Държах да се омъжа, преди да навърша трийсет. Исках веднага да родя, затова и забременях. Когато Брет настоя да имаме второ дете, аз се съгласих. А сега съм вързана двайсет и четири часа у дома.

— Ти не искаш ли?

— Градът ми липсва. — Макензи отива в края на покрива и поглежда към река Хъдсън със същото страхопочитание като мен. Ако можеше да погълне с поглед реката, щеше да го направи. Обръща се към мен. — Липсват ми разговорите с възрастни хора. Наистина имам децата, но изпитвам чувството, че си пилея живота. Всеки ден се разкъсвам.

— Просто си уморена. Да се занимаваш с деца е най-трудната работа на света.

— Благодарна съм за всичко, което имам — обяснява тя. — Само че животът, който водя… не ми е достатъчен.

— Брет ли настоява да си стоиш вкъщи?

— Не знам. Просто така се получи. Не сме обсъждали този въпрос.

— Може би трябва.

— Имам нужда от цел. Имам нужда да творя. Да правя нещо различно. Брет си има собствен живот. По цял ден е на работа, пълен е с идеи. Помня какво беше, когато на мен ми хрумнеше идея. Това е предизвикателство, а аз обичам предизвикателствата. Съпругът ми ходи на работа и използва ума си. Откакто напуснах, аз не използвам моя. Какво стана с творческия ми заряд?

— Ти правиш страхотни неща като великолепните покани за рождения ден. Невероятна домакиня си. Домът ти е като изваден от списание.

— Там е работата. Мислех, че има значение, че правя най-хубавия кекс и знам каква е разликата между персийски и обикновен килим. Мислех си, че има значение, че всяка сутрин тичам, за да се поддържам в добра форма, че пазя енергията си за страхотния живот, който водя.

— Но животът ти наистина е страхотен.

— Не го чувствам по този начин. Той сякаш се смалява с всеки ден. Работих до последния месец преди да родя Мейв. След шест месеца трябваше да се върна на работа, но така и не го направих.

— Нали се грижиш за децата?

— Не казвам, че едното е по-важно от другото. Разбира се, че нуждите на децата са по-важни от кариерата ми. Пробвай обаче да живееш по този начин ден след ден. Ще те питам тогава.

— Определението за щастие зависи от човека. Мен ме прави щастлива…

— Аз не съм щастлива — прекъсва ме тя. — Причините може да са милион, но истината е, че имам нужда от основание, за да променя живота си.

— Съжалявам — отвръщам аз.

Макензи ме поглежда.

— Освен това е прекалено късно. Много е късно вече.

— Защо го казваш?

Тя отваря вратата. Пристъпва от крак на крак и се готви да избяга. Този разговор стигна твърде далече и тя го знае. Не е имала намерение да ми казва всичко това.

— Вече имах среща с адвокат.

— Брет знае ли?

Тя клати глава.

— Ще бъде съкрушен — уверявам я аз.

— Случват се и такива неща.

— Случват се, защото хората им позволяват да се случат — отвръщам.

Тя ме поглежда.

— Трябва да тръгвам.

Вратата се хлопва.

Приближавам се до ръба на покрива, за да си поема дъх.

— Това пък какво беше? — пита Гейбриъл. — Изтрополи по стълбите като пони.

— Не е доволна от брака си с Брет.

— Я стига. Че ние почти не я познаваме. Не помниш ли, че дори не бяхме поканени на сватбата. Как смее да се мъкне тук и да ти се жалва?

— Обвини ме, че имам връзка с Брет.

— Открай време все повтарям, че вие двамата с него още имате чувства един към друг.

— Гейбриъл!

— Извинявай. Не знам какво става между вас… има ли нещо?

— Не.

— Питам за всеки случай. Все пак Брет е тук, а вие с Джанлука се разделихте. Не те знам какви ги вършиш нощем, докато съм на работа в „Карлайл“. Тази къща може да е любовното ви гнезденце.

— Ставам рано, работя по цял ден, лягам си рано и пак отново.

— И нямаш таен живот?

— Има нещо.

— Знаех си!

— Всеки ден чакам пощальона.

— Влюбена си в господин Вини?

— Не, надявам се в най-скоро време да ми донесе нещо с печат от Италия.

Гейбриъл се замисля.

— Ти имаш ли представа какво е да се живее с теб? Все едно съм попаднал в някой от сълзливите филми с Бети Дейвис.

— По-добре така, отколкото да си главната героиня ревла — отвръщам аз.

Гейбриъл се връща вътре. Продължавам да прекопавам доматите с лопатката и да ги поливам.

Браковете се разпадат и извинението е, че хората са се „отчуждили“. Почиствам изсъхналите листа и правя място за свежите.

Забелязвам, че са поникнали нови коренчета, изглеждат сочни, зелени, но са засенчени от другите. Ако Макензи беше градинарка, щеше да знае, че саморасляците трудно избуяват, че растението им нужда от сила, за да даде плод.

Включвам скайпа, за да се свържа с Роберта в Буенос Айрес. Първото лице, което виждам, е на бебето Енцо, седнал в скута на майка си. Роберта се намества пред екрана.

— Колко голям е станал!

— Направо не мога да повярвам — усмихва се Роберта. — Говорих с Алфред. Знаеш, че имах известни съмнения за новия продукт. От години правим само мъжки обувки. Защо да се променяме? Вчера обаче вървях през фабриката и си мислех, че последния път, когато разширихме бизнеса и пробвахме нещо ново, беше по времето, когато татко започна производството. Твърде отдавна. А когато ти дойде на гости, донесе толкова много скици, толкова много идеи, та си казах, че съм изгубила връзка с работата. Затова се обърнах към персонала. Сандра, кроячката, винаги е искала да крои дамски обувки и да работи с различни материали. Тя обича промените. След това обиколих и другите отдели. Ще се справим с работата, а ако не успеем, ако прецениш, че не искаш да ни използваш, пак можем да пробваме нов бизнес и да разширим фабриката.

— Браво.

— Благодаря ти, че ми даде началния тласък.

— Няма защо.

— Каквото и да се случи, независимо дали избереш „Каминито“ или не, винаги ще останем приятелки.

— И роднини.

— И роднини — усмихва се тя.

 

 

Рано сутринта слънцето изпълва работилницата със слънце. Върху кроячната маса са подредени купища тъмносин велур, цяло море с вълни от прозрачна хартия, върху която са нанесени мерките на Джун.

Отварям счетоводната книга на бюрото и преглеждам доклада на Алфред, в който сравнява китайските производители с фабриката на Роберта. Добре си е подготвил домашното.

Вече не се караме и не се заяждаме, надявам се така да остане и в бъдеще. Дали се дължи на края на връзката му с Катлийн, на усилията, които полага да се разбираме, или на моите усилия, но отношенията ни потръгнаха. Джун много ни помогна — не се правеше на рефер, но успешно влизаше в ролята на ченге със съвест, когато имахме нужда от намесата й. Брет и Алфред намериха начин да разговарят спокойно. Алфред вече не се чувства застрашен от идеите на Брет, а Брет вижда, че Алфред поставя компанията на първо място и решенията му са добре обосновани.

На брат ми му беше трудно. Сигурна съм, че предпочиташе да се подготви за бъдещето на фирмата ни, но за съжаление сега имам нужда да обърне внимание на всекидневните задачи. Брет се движи сред големите играчи и знае как да изкара пари, как да открие места, до които Алфред никога не е имал достъп. Всички работим за една обща цел. Трябва да сме заедно, да станем по-добри слушатели и да обмисляме идеите си, да изберем най-подходящата фабрика, в която да пуснем за производство „Бела Роза“.

Алфред нахлува, понесъл две кафета от магазина наблизо. Вече научи основното правило на живота в работилницата — онзи, който идва отвън, отговаря за доставката на кафе. Напоследък сме много заети, старата кафеварка е празна, затова разчитаме на съседите гърци да ни осигуряват кофеина.

— Извинявай, че те повиках толкова рано — започвам аз.

— Влакът беше празен. Така ми беше по-лесно да пътувам.

Алфред преглежда документите, изпратени от братовчедка ни Роберта, а аз вадя кутията с мострите на „Бела Роза“, които тя е изпратила, за да му ги покажа.

Роберта е направила двайсет и четири чифта по модела, който й изпратих. Донасям и китайските мостри — конкуренцията на Роберта. Помолихме „Сунг Ма“ ООД да изработи същите и да ни предложи цена.

— Китайските мостри са солидни — обръщам се към брат си.

— Да не би вече да клониш към тях?

— Добре са се справили — примирявам се аз. Вече съм се научила как да действам с него. Ако настоявам прекалено агресивно да се спрем на Роберта, той ще откаже. Затова го оставям да мисли, че съм готова за нов вариант. Вдигам мострата на Роберта и я подавам на Алфред. — Само че работата на Роберта ми харесва повече — заявявам аз.

— Много фини шевове. Китайските са по-неизпипани — отбелязва той.

— Сигурна съм, че можем да ги накараме да имитират шевовете на Роберта, ако се спрем на тях. Независимо на кого ще се спрем, предпочитам довършителните работи да са тук — така ще имам по-голям контрол. Довършителните работи на Роберта обаче са добри.

— Но не и безупречни ли?

— Ние тук довършваме с финес — обръщаме повече внимание на катарамите например, притискаме отново панделките, ако преценим, че стърчат, но като цяло конструкцията е много добра.

— Защо не измислиш аксесоари, за които не е необходима допълнителна работа? — предлага Алфред.

— Нещо като фабрични катарами ли?

— Да, нещо, което може да бъде зашито. Много просто.

— Добра идея — съгласявам се аз.

— Фирмата на Роберта прави обувки за големите имена. Свикнала е да поддържа висок стандарт. Можеш да й кажеш какво искаш — тя умее да изпълнява желанията на клиента. — Алфред се протяга за една от мострите. — Всъщност цялостното й изпълнение също е по-добро. — Оглежда шевовете около тока.

— Ето, професионалистът си каза думата. — Поемам обувката от ръката му. — Съгласна съм.

— За девет месеца от банкер се превърнах в чирак на обущар. По всичко личи, че съм детето чудо — шегува се той.

— Ако имаш съмнения по този въпрос, питай мама.

— Ти решаваш — заявява Алфред. Това е най-забележителната промяна у него през последните месеци. Разчита на мен и на моето мнение. — Да се спрем ли на Роберта?

— Добре — съгласявам се аз.

— Ще накарам Рей да подготви документите. — Той започва да събира необходимото, за да го изпрати на адвоката ни.

— Колко време ще отнеме?

— Ще стане бързо. Направих копия и ги изпратих преди три седмици, още когато стана ясно, че си по-склонна да се спрем на Роберта — признава брат ми.

— Браво, много си бърз — усмихвам му се аз.

— Струва ми се, че тази линия ще тръгне, Вал. — Ако миналия февруари някой ми беше казал, че ще настъпи момент той да признае, че работата ще потръгне, нямаше да повярвам.

— Ще бъде чудесно, нали?

— И още как — грейва Алфред.

Подавам му и останалите документи.

— Как е у вас? — питам аз.

— Прекарахме добре на брега на Джърси със семейството на Пам. Имах нужда от почивка, тя също. Нещата са малко по-добре. Дължа го на теб. Нали ти ми наля разум в главата, когато имах нужда от подкрепа.

— Алфред, не ми приписвай заслуги. Ти обичаш съпругата си и сам се справи.

— Нямаше да успея без теб.

— Не се и налага — отвръщам аз. — Ще ти призная, аз съм страшно изненадана, че тук потръгна. Дължа ти извинение. Не мислех, че ще станем добри партньори, но ти се държа много благородно с мен. Остави ме да върша онова, в което съм най-добра. Не знам дали щях да се справя сама. Заслужаваш успеха не по-малко от мен.

— Да стискаме палци — усмихва се той. — Най-голямото ми желание е да се караме за печалбата.

— Дадено — съгласявам се аз.

Гейбриъл влиза в работилницата.

— Чиракът се събуди в целия си блясък.

— Ти така ли се наричаш?

— Не, така ме нарича наставницата ми, майстор Джун Лотън.

— Я стига. Тя пет пари не дава за уменията ти на младши крояч, просто обича да й разказваш за любовния си живот.

— И това. За мен обаче цялата работа е комбинация от забележителни умения — кроене — и мръсните подробности от живота ми на сам мъж, който си търси половинка. Повече магия в тази работа и да искаш, няма да откриеш.

— Мен нали не ме броиш? — шегува се Алфред, обръща гръб на Гейбриъл и се захваща с работата си.

— Теб никога не съм те броил, Алфред. Успокой се.

Джун подсвирва, когато отваря вратата.

— Направили сте си събрание без мен — възмущава се тя.

— Нищо подобно. Просто трябваше да прегледаме документите. Спряхме се на Роберта.

— А, ти беше решила още докато се мотаеше в Аржентина — махва с ръка Джун. — Нямаше място за никакво чудене.

— Китайците се оказват значително по-скъпи. Това наклони везните.

— Вчера приключихме с кройките на последните мостри — обяснява Джун.

— Страхотни са.

— Те за кого са?

— На Брет му трябват за една среща. Иска да покажем колкото е възможно повече прототипи. — Обръщам се към Алфред. — Ти изпрати ли му документите?

— Още когато ги изпратих на Рей, пуснах на Брет копие.

— Обичам всичко да върви като часовник!

— Както веднъж отбеляза един мъдър човек, рибата започва да мирише от главата, но също така и да расте от там. Ти си невероятна шефка, Валънтайн — заявява Джун и подава купчината кройки на Гейбриъл, който започва да ги подрежда.

— Не бързай да й приписваш всички заслуги. Защо не отдадеш дължимото на фън шуй? Точно така. Горните етажи на къщата са преобразени. Първо разкарахме боклуците, след това аз създадох истинска мечта — от адски тъп и скучен апартаментът се превърна в умопомрачителен. Не ми казвайте, че съм единственият, който забелязва.

— Всичко дължа на теб, Гейб. Абсолютно всичко — обяснявам аз. — И на древното изкуство фън шуй.

Грабвам слушалката и набирам Роберта.

— Роберта? Взехме решение. — Поглеждам колегите си, Джун, Гейбриъл и Алфред. После продължавам: — Получаваш работата. Отсега нататък сме „Анджелини“ и „Каминито“.

— Благодаря ти! Много се радваме!

— Идеално! В най-скоро време Алфред ще се свърже с теб, за да уточните подробностите.

— Благодаря ти, братовчедке.

Затварям.

— Поздравявам те — казва брат ми. — Ти успя.

Джун и Гейб вадят бутилка шампанско от минихладилника, а Алфред тръгва да търси пластмасови чаши. Усещам как ме обзема тъга, защото това е моментът, който очаквах, за който се трудих упорито. Как само ми се иска да се върна в Буенос Айрес и да оправя отношенията си с Джанлука. Той много ми липсва. Нито ми се е обаждал, нито ми е писал и макар да не съм най-лошата жена на света, аз съм достатъчно умна, за да разбера, когато един мъж е продължил напред без мен. Писмото ми, пълно с хумор и надежда, не е било прието както се надявах. В противен случай досега да ми беше отговорил. Мълчанието е най-красноречивият отговор.

 

 

Поглеждам към часовника. Време е да се свържа с бабчето. Включвам компютъра и набирам. След малко лицето й се появява на екрана.

— Здрасти, миличка! Всички в Арецо сме добре. Само дето ще ми липсва пуйката за Деня на благодарността.

— Колко му е двамата с Доминик да се качите на самолета?

— Защо ти не дойдеш да ни видиш? — пита тя.

— В момента не мога да изоставя работилницата. Ако „Бела Роза“ тръгне, предложенията за икономична класа са супер през следващите два месеца…

— Валънтайн, не се претоварвай.

— Ти получи ли мострата на „Бела Роза“, която ти изпратих? Роберта е изработила прототипа.

— Много хубава обувка. Приятно ли ти е да работиш с нея?

— От моя страна няма никакъв проблем. Направила е обувката според спецификациите. По-добра е от китайците. Алфред обаче разправя, че по отношение на цените е непоклатима.

— Това е характерна черта на семейство Анджелини.

— Я ми кажи рецептата за плънката. Тази година Гейбриъл ще готви.

— Дадено.

— Ще дойде цялото семейство — и децата, и роднините, ще има и кестени на покрива — всички ще са тук, с изключение на вас с Доминик.

— Ще дойдем за Коледа.

— Знам. Само че не е същото. Денят на благодарността е твоят празник. Никой не може да пече кестени като теб. Дори леля Фийн ще дойде. Ще скрия алкохола.

— Току-що говорих с нея.

— Тя как е?

— Все същата си е — въздиша бабчето. — Какво ще кажеш за един много модерен празник — ще се свържем по скайпа! — решава бабчето.

— Добре. Чудесно.

— Да ти пусна ли рецептата по имейла?

— Добре. Тогава я пусни направо на неговия мейл.

— Как се чувстваш със съквартирант?

— Много добре. Бабче, направо няма да повярваш какви промени е направил. Къщата стана прекрасна.

— Той блика от енергия. Аз нямах желание да се разправям.

Преди бабчето да се запознае с Доминик, особено през годините след като дядо почина, забелязах, че единственото усилие, което тя полагаше, беше да слезе в работилницата, а вечер да се качи, за да приготви нещо за хапване. Към края аз бях поела почти всички задължения, дори ходех на пазар и чистех. Освен да боядисаме в същия цвят, който познавах от години, не бяхме предприели нищо, за да оправим къщата. Сега вече разбирам защо сме пазили канапето цели трийсет и пет години. Тя не е имала нито желание, нито енергия да търси ново. Любимото й занимание беше правенето на обувки, а бизнесът й е отнемал всичките сили.

— Много ще ти хареса — уверявам я аз.

— Сигурно.

— Виждала ли си Джанлука? — питам.

— Почти не го виждам. Доста често ходи до Флоренция.

Сърцето ми се свива. Представям си Джанлука в мерцедеса, слаба висока червенокоса мацка се е настанила на предната седалка, някоя от онези италианки, които говорят по четири езика, правят страхотен масаж на врата и приготвят божествени лингуини с миди.

Бабчето продължава.

— В кожарската работилница има много работа. Той не спира да работи.

— Да, и аз съм така — обяснявам ентусиазирано аз. — Питал ли е за мен? — казвам го, преди да успея да се въздържа.

— Джанлука ли? — привежда се напред бабчето. — Не, миличка, не е.

— Моля те, не му казвай, че съм питала дали е питал за мен.

Бабчето ми се струва объркана. Как иначе. Джанлука ме обвини, че се държа като дете, а сега аз доказах, че е бил прав. Добре, че не е натоварил бабчето с изпълненията в Буенос Айрес, макар да ми се иска да го беше направил.

— Добре — съгласява се тя. Мълчи за кратко, след това продължава. — Ще ти пратя рецептата за плънката.

— Благодаря.

Екранът почернява също като настроението ми. Джанлука със сигурност е продължил напред. Той нито страда, нито съжалява! Колко зряла постъпка! Сигурно от време на време се отбива при Карлота — какво по-хубаво от това да подкладеш отново стария огън. Празничният сезон ще бъде направо върхът. Първо Денят на благодарността, след това Коледа, с красива елха, а пък аз ще бъда самотна и нещастна…

 

 

Сутринта в Деня на благодарността се събуждам от аромата на пресен градински чай, тиква и прясно опечен хляб. Тъкмо се каня да се претърколя и да заспя отново, когато чувам:

— Вал, крайно време е да ставаш! Трябва ми помощ.

Сядам в леглото и поглеждам през прозореца. Върховете на дърветата покрай река Хъдсън са голи, само на места се виждат последните неокапали златни листа. Сивата река прилича на ковано сребро, където я докосват слънчевите лъчи.

— Идвам! — провиквам се аз.

Гейбриъл е в кухнята и е пуснал миксера. Сложил си е кърпа на черно и бяло райе на главата. Изключва миксера.

— Сложи масата вместо мен. Посветих половин нощ на картичките с имената на гостите.

Топнал е миниатюрни тикви в оранжев гланц и е боднал на всяка зелено флагче, на което е написал името на госта с красив почерк.

— Леле, че хитро.

— Че как иначе. — Той отново насочва вниманието си към крема от тиква.

Джун е ушила оранжева памучна покривка, обточена с бяла дантела. Слагам я на масата. След това отнасям подноса с тиквите и ги поставям една до друга в средата. Подреждам чиниите на бабчето, които Гейбриъл вече е извадил и преброил.

— Няма ли отделна маса за децата?

— Това са глупости. Белязан съм за цял живот, откакто ме слагаха на маса с останалите келешчета. Няма да причиня подобна гадост на твоите племенници и племеннички.

— Както кажеш. Ти организираш партито.

— И ти — напомня ми той.

Разопаковам огромната пуйка, купена от „Лилас“ на Хъдсън стрийт, и я поставям в златно плато за сервиране. Отварям пакетче оранжеви, зелени и сребърни целувки от фолио и ги подреждам около пуйката. Още преди седмица уточнихме всички подробности по украсата. Следвам плана до последната целувка.

— В колко ще започнат да пристигат? — питам аз.

— На обед. До единайсет ще бъдат на парада, след това ще хукнат на площад „Мейси“, ще се качат на метрото до „Кристъфър“, после на покрива за топъл ябълков сайдер и кестени и накрая ще се смъкнат долу, за да се нахвърлят върху птицата. Обядът започва точно в един и половина.

— Много сериозно си се заел, приятелю.

— Налага се. Ще правя суфлета за десерт. Няма да понеса да се надуят като балони, а после да спихнат. Не мога.

— Обичам те по много причини, Гейбриъл. Може би суфлетата ти са номер едно.

— Благодаря. А аз много обичам ти да ме обичаш. Дано нито една от любовните ни връзки не се получи.

— О, Гейбриъл, няма защо да се притесняваш. На мен ми е писано да съм самотница. Знаеш ли какво е общото между мен и гейовете?

— Нямам търпение да разбера.

— За нас няма „И живели щастливо до края на дните си“. Това е още една причина, поради която двамата с теб се радваме на съвършения брак. Нали разбираш? Отивам на покрива да пусна грила — казвам аз.

— На това му се казва добра съпруга — отвръща той, докато излизам.

Грабвам тигана с дългата дръжка и се качвам на покрива.

Гейбриъл е подготвил градината за зимата, но вместо да покрие растенията с чували, е взел муселин от работилницата и ги е загърнал, като е завързал плата в основата с огромни червени панделки. Всичко, до което се докосне, се превръща в изкуство.

Слагам въглища на скарата. Посягам към дълъг кибрит и паля клечка, след което поръсвам запалителна течност върху въглищата. От тях лумват оранжеви пламъци, същият цвят като упоритите листа по най-горните клони на кленовите дървета от другата страна на магистралата.

Навеждам се над парапета, за да погледна Хъдсън и мястото, където реката се влива в Атлантическия океан. От Джанлука ме дели цял океан, мисля си аз, докато наблюдавам белите гребени по вълните.

— Спри — нареждам си. — Престани да мислиш за този мъж! Той вече не те иска.

— Валънтайн.

Мама е домъкнала цял чувал кестени.

— Ехо! — Облечена е в костюм с цвят на тиква и високи обувки в същия нюанс. Брошка във формата на тиква, направена от кафяви квадратни камъчета, проблясва на слънцето. — Не исках да те стресна. Загледала си се към морето като изхвърлена на брега русалка от роман на Филипа Грегъри.

— Всъщност скърбя. Цял живот ще остана сама, мамо.

— Уверявам те, че няма.

— Откъде знаеш?

— Майките знаят тези неща — заявява тя. — Между другото, двамата с Гейбриъл сте организирали страхотен празник. Масата изглежда божествено. На идване минахме да вземем леля Фийн. В кухнята е и се жалва от трафика. И Джун е долу и помага.

— Значи трябва да сляза.

— Алфред звънна по мобилния. Ще доведе момчетата. Памела ще дойде от Джърси с влака.

— Тя не е ли ходила на парада?

— Не. Знаеш колко много мрази тълпите. Нали е дребничка. Щяха непрекъснато да я блъскат.

— Да, ясно. — Всеки път, когато Алфред и Памела се отклонят от обичайните си занимания, аз започвам да се притеснявам. Той ме уверява, че всичко било наред, но дали наистина е така?

— Какво има? — пита мама.

— Не мога да спра да мисля за него, мамо. За италианеца говоря.

— Много ми е мъчно за теб — прегръща ме тя. — Защо не отскочиш до Италия, след като пуснеш „Бела Роза“? Може пък като отидеш там, Джанлука да се вслуша в здравия разум.

— Не искам да ходя единствено за да ме отблъсне отново.

— Да, права си. Защо тогава не го поканиш да дойде за Коледа?

— Защото ще откаже.

— Не можеш да си сигурна, без да попиташ. — Мама използва същата стратегия, която познава от шестнайсетгодишна, когато си е търсила придружител за абитуриентския бал. Вади годишния албум, разлиства го и прави списък с имената, които намери в указателя. Това се случва всеки път, когато някоя тръба се запуши и има нужда от водопроводчик. — Кажи на Джанлука, че ще се подготвим в негова чест. Нищо не е видял той, преди да е опитал седемте риби на семейство Ронкали на Бъдни вечер.

— Много изкусително — пъшкам аз. — Хм. Джанлука… моля те избери… мен, грозновата трийсет и пет годишна стара мома, или… пържена риба. Хайде, направи го! Избери мен!

— Стига де, не се сещам за нищо друго — свива рамене мама. — Вал… нека първо се повеселим по случай Деня на благодарността. Да те предупредя, че може да е малко напрегнато.

— Защо?

Тя намества очилата в стил „Джаки Онасис“ на малкото си носле.

— Тес и Чарли не могат да се разберат за роднините в Аржентина. Става въпрос за расата. Според Чарли Тес не бива да казва на момичетата за аржентинския клон на семейството.

— Ти шегуваш ли се?

— Според Чарли било прекалено сложно.

— Искаш да кажеш, че има предразсъдъци ли?

— А, не, май не е това. Говоря за новата информация. Просто не знае как да я поднесе на дъщерите си.

— Нали сама каза, че част от семейството е в Аржентина и е с черна кожа.

— Ти би го поднесла по този начин, но нали ги знаеш какви са семейство Фазани? Тези хора са прекалено надути. Не помниш ли, че майка му искаше купички с лимонена вода, за да могат гостите на приема след сватбата да си топят пръстите?

— Помня, разбира се.

— Прекалено много надувки за дърводелци от Лонг Айлънд, но въпреки това си имат самочувствие. Да не говорим колко са тесногръди. Не мога да се разправям с хора, на които мозъците им са с размери на грахово зърно, но в този случай просто се налага.

— Мамо, нямам намерение да крия братовчедите си.

— Не те карам да ги криеш. Просто те моля да не избираш Роберта по скайпа, докато Чарли е наоколо.

— Пълна лудост.

— Това е положението. — Мама стиска устни. — Просто му дай време да приеме новото семейство.

— Ще поговоря с него.

— Не си прави труда. Просто остави тази работа да отшуми.

— Според мен е странно. Чарли се държи на разстояние. Скоро не съм го виждала. Сега вече разбирам защо.

— Той не те съди. И не те вини, задето си ходила там. Не много. Не разбира защо трябва да правиш бизнес с тях.

— Пет пари не давам какво мисли. Чарли може да ме съди и вини колкото желае. Няма да търпя. Сестра ми ще ме подкрепи.

— Говориш за съпруга й. — Мама вдига отчаяно ръце. — Женим се, а после започва теглото.

— Тогава най-добре да направи нещо, за да олекоти товара.

Мама клати глава и тръгва надолу по стълбите. Нещо ми подсказва, че този Ден на благодарността няма да премине мирно и кротко, както е било между пилигримите и индианците. При нас ще пламне война.