Адриана Триджиани
Улицата на мечтите (3)

3.
Няма ли най-сетне да се върнеш?

Отключвам стаята си в хотел „Сполти“, като много внимавам да не вдигам шум. Нямам желание сестрите ми да ме чуят и да се присламчат, за да клюкарстваме посред нощ. Днес толкова се наситих на представители на семействата Анджелини, Ронкали, Фазани, Макаду и Векиарели, че ще ми държи за цял живот, да не говорим за Джепето, госта на сватбата, който в най-мрачния час се превърна в един от нас и стана свидетел как грациозният лебед леля Фийн се гмурна в пиянско забвение. Трябваше и аз да последвам примера й, като знам как протече цялата вечер. По-добре да бях пияна, когато бабчето съобщи решението си, отколкото напълно с ума си.

Не знам къде е й бил акълът, та ме накисна с Алфред за партньор, но откакто се влюби в Доминик, не ми е дала даром нищичко. Сякаш от великата истинска любов мозъкът й се е размекнал. И ето че аз — нейната най-върла защитница и застъпница — съм оставена с половин хапка, след като заслужавам цялата. Тя раздели фирма „Анджелини“ на две като чифт обувки и даде едната на брат ми, а другата на мен, така че двете поотделно не струват нищо.

Оставям шала и чантата на леглото. След това изритвам обувките.

Оглеждам се с надеждата да открия нещо за хапване. Умирам от глад. Мога да щипна нещичко от платото за добре дошли, което синьора Гуарачи е оставила във всяка стая. Бутилката розов алкохол, пакетчето гризини и купата пресни смокини ме зоват.

Грабвам бутилката и отварачката от платото, оставям ги на нощното шкафче и забивам върха на тирбушона в тапата. Така ми е писнало, че съм готова да захапя гърлото със зъби. Трябва да пийна нещо, при това веднага. Каква ирония. Прекарах по-голямата част от деня в болницата, докато чаках пияната си пралеля да изтрезнее, а първото, към което посегнах в хотелската стая, е бутилка пиячка. Поне сега знам, че тази слабост ми е в ДНК-то, вината не е моя.

Пълня кристалната чаша, оставена на нощното шкафче, с розовия алкохол — все едно какъв е — чак до ръба. Отварям гризините, лапвам една като пура и я сдъвквам. Настанявам се на люлеещия се стол, придърпвам със стъпало столчето за крака и отпускам стъпала. Вдигам чашата в тост към себе си. Честито! Така и не те целунаха! Така и не яде торта! Госпожа Вирнати цици те измести, започваш бизнес с брат си, който никога не те е харесвал! Ти си победителка! Отпивам.

След това свеждам очи към нанизите изкуствени перли, които са се преплели на гърдите ми. Къде ми беше умът? Толкова са кичозни! Не стига, че денят беше адски смрадлив, ами дори не изглеждах добре.

След дванайсет часа перлите ми тежат на врата. Изхлузвам ги през главата и ги пускам на пода. Това й е хубавото на пластмасата — нямаш грижи, когато пътуваш, и можеш да я подмяташ както си искаш. Дори да ги пусна през прозореца, те няма да се счупят на улицата, просто ще подскочат и ще се търкулнат нанякъде, също както егото ми през целия ден. Никога повече няма да се кича с нанизи перли като Коко Шанел, освен ако не отида във Франция. Това очевидно не върви в Италия. Или по-точно казано, не върви пред Джанлука Векиарели и точно това ме измъчва. Отпивам нова глътка.

Пускам есемес на Гейбриъл Бионди, който щеше да бъде голямата ми любов, ако не беше гей. Още от колежа сме първи приятели и той е човекът, на когото мога да се обадя в три след полунощ, когато съм обзета от отчаяние, или пък да му пусна есемес по всяко друго време на денонощието. В момента обмисля как да настани гостите на съботното вечерно шоу в „Карлайл“. Ще се зарадва да ме чуе, дори само за да се чупи за малко от работа.

Аз: Трагедия в Италия.

Гейб: Какво?

Аз: Леля Фийн се натряска на тържеството. Тикнаха я в болница.

Гейб: Боже Г.

Аз: Стана по-зле.

Гейб: Колко?

Аз: Алфред уволнен от банка. Бабчето го натресе да ръководи бизнеса с мен.

Гейб: Апокалипсис!

Аз: Вече настъпи. Пламъците се разгоряха.

Гейб: Как е Джон Лука?

Аз: Научи се да пишеш. Италианец си. ДЖАНЛУКА довлече гадже на тържеството.

Гейб: Мръсна дума.

Аз: Именно.

Гейб: Мислех, че поне на теб ще ти излезе късметът.

Аз: Ама не.

Гейб: Резнаха ми часовете в „Карлайл“.

Аз: Ами!

Гейб: Коледата тук ще ми донесе само отчаяние.

Аз: Сега е едва февруари.

Гейб: Добре де. Денят на свети Патрик^[1] ще ми донесе само отчаяние.

Аз: Съжалявам.

Гейб: Прибирай се.

Аз: Веднага.

Някой чука на вратата. Не обръщам никакво внимание.

Въпросният някой не се отказва и продължава да блъска — вече по-полека — настоятелно. Бодва ме чувство на вина. Ами ако леля Фийн е спряла да диша? Ами ако мама или татко са болни? Отпивам глътка вино и подхвърлям телефона на леглото. Предавам се.

— Идвам.

Отварям вратата.

— Валентина. — Джанлука се е облегнал на касата на вратата и е скръстил ръце. Чудесният вълнен костюм все още изглежда изгладен, сякаш го е облякъл току-що. Единственото, по което личи, че и той е преживял същия дълъг ден като мен, е разхлабената вратовръзка под раирания шал в черно и бяло, който му придава невероятен сексапил дори в този час.

— Здрасти. — Затварям очи и вдъхвам познатия аромат, съчетание от свеж лимон и уханна кожа, преди да отстъпя крачка назад и да вляза в стаята. Не го очаквах. Изобщо не го очаквах. След като официалната част е минала, вече съм готова да разпускам: спиралата ми е размазана и е очертала черни кръгове като на миеща мечка под очите, роклята ми е наполовина разкопчана и от мен лъха на евтино десертно вино. Изобщо съвършеният вид, за да го примамя в леговището си. — Чакай малко — моля го аз. Отивам до леглото, отварям вечерната си чантичка и вадя кърпичката му. — Заповядай. — Подавам му я. — Благодаря ти.

— Не съм дошъл за това.

— Така ли? — Сгъвам кърпичката и след няколко секунди мълчание тя се превръща в добре намачкано оригами в ръката ми. Коридорът зад Джанлука е тих и безлюден. Единствената светлина идва от аварийната лампа в края му.

— Надявах се да уцеля правилната стая — обяснява той.

— Леля Фийн е надолу по коридора — замахвам аз неопределено. Каква загриженост. Дошъл е да провери състоянието на новата си леля, същата леля, която вече се прояви като пиянде.

— Тя как е? — пита той.

— Сега си отспива.

Минават още няколко секунди. Аз отново сгъвам кърпичката.

— Няма ли да ме поканиш?

Мълча. Всъщност застивам на място. Да го поканя ли? И защо трябва да го каня? Да не би Карлота да го е отблъснала? Също като изкуствените перли и аз се явявам подходящ заместител. Може пък изобщо да не е това. Може да е тук по работа, да иска да ми продаде телешки бокс, който не се предлага на всеки. Може да става въпрос за стар дълг. Може да му дължа пари за каретата и коня. Знам само, че той чака… нещо.

Защо не чакаше мен? Тайните ми надежди за сватбена свалка с Джанлука се срутиха на земята и избухнаха в пламъци в мига, в който той се появи заедно с Карлота. Това изобщо не го очаквах. Жените, които градят любовни планове, вечно се озовават на земята. Инстинктите ме подведоха, но ако трябва да сме честни, когато съм със семейството си, винаги е така. Те се насочват в друга посока — обикновено се завихрят около някоя драма, която сами са създали. А потенциалният романс и семейните задължения просто не вървят заедно.

Когато Джанлука си тръгна от болницата с Карлота, аз се почувствах отблъсната. Смешно е, знам. (Човек не може да бъде отблъснат от някого, с когото дори не излиза.) Двамата с него нямахме връзка, но ако съдя по миналите ни срещи, между нас прехвърчаха искри, съществуваше взаимно привличане, интерес, който си въобразих, че може да доведе до нещо повече. Минаха няколко месеца, откакто се бяхме видели в Ню Йорк, и докато работех, от време на време мислех за него. Добре. Не просто от време навреме, а непрекъснато. Че коя жена не иска мъж, който ясно разкрива желанията си? Нали ми каза, че имал чувства към мен? А на мен вече ми е известно, че ми е приятно да го целувам.

Да не забравя и елемента „чашка за храносмилане“ в края на напрегната вечер. Заслужавам малко романтика и мъжко внимание след всичко, което преживях по време на това пътуване. Искам си наградката, задето бях добра и послушна, задето поех напълно безплатно ролята на майордом за мама, сестрите ми и семействата им. Никой не ме е назначил официално, но както каза мама, имали нужда от един допълнителен чифт ръце от мига, в който се събрахме на летището. Влачих багаж, помагах и събирах стадото, а усмивката не слезе от лицето ми нито за миг.

Мъкнах допълнителните куфари на мама, пуснах ги като мои, за да не й се налага да плаща свръхбагаж. Сложих на татко капките за глаукома навреме, след като пресметнах в колко часа по италианско време. Помагах на сестрите си с децата им, търпеливата леля стара мома, която успешно ги разсейва, когато се заформя бой, купувах им бонбони, за да ги накарам да млъкнат, а щом се качихме на борда, започнахме да играем на морски шах върху салфетките, докато не почувствах, че очите ми ще изпаднат и ще се търкулнат по пътеката чак до Първа класа.

Освен това служих като неплатена медицинска сестра за старците от групата. Носех на леля Фийн лекарствата, отварях й пакетчета с чипс, мажех всяко картофче със сирене, а когато кацнахме, се превърнах в двукрака проходилка/бастун/инвалидна количка, след което рамото ми се схвана и кръстът ме заболя.

Изобщо бях самото съвършенство. Единственото, което исках срещу всички страдания, които бях изтърпяла, бе малко нежност от кожаря от Тоскана. Миналата година ме целуна на балкона на „Кизиана“, след като Роман Фалкони ми върза тенекия, когато трябваше да прекараме заедно ваканцията в Капри. След това ме помоли да премисля чувствата си, докато бяхме на моя покрив с изглед към река Хъдсън. Но това си е за тогава. Днес всички приказки на Джанлука се стопиха като италианския сняг, щом доведе Карлота на сватбата.

А сега, един господ знае защо, самоувереността ми… също се стопи. Отново започват да ме измъчват същите терзания, които ме мачкаха, докато бях на тринайсет и сестра Имелда ме спипа в прегръдката на Брет Фицпатрик след тържеството по случай първото ни причастие. Тя не каза и дума, просто тресна вратата и ни остави в тъмното да размишляваме над срама си. Има нещо, което се нарича съсипан момент, пропусната възможност, любов, излязла от релсите. Знам ги аз тези неща. Преживяла съм ги неведнъж.

— Може ли да вляза? — пита отново той.

— Добре — отвръщам примирено аз. — Внимавай с перлите. — Ритам имитацията под леглото и той затваря вратата след себе си. — Има само един стол — извинявам се. Чувствам се неловко, когато му посочвам двете възможности за сядане в стаята.

— Притеснявам ли те?

— Не, не, ни най-малко. — Единствено в земите на Валънтайн Мария Алфреда Ронкали натрупаната сексуална енергия може да се превърне в лошо храносмилане.

Той се настанява на люлеещия се стол. Протяга дългите си крака. Носи поне четирийсет и седми номер. Още с влизането му стаята става малка и тясна.

— Искаш ли чаша… май е някакво вино — предлагам аз.

— Grazie — отвръща той.

Пристъпвам към масата. Чашата е само една. Естествено, че е само една — нали това е стая на стари моми. Добре, че синьората ми е оставила купа с безплатни смокини.

— Налага се да пием от една чаша — обяснявам, докато доливам.

— Добре — съгласява се той.

Подавам му чашата. Отпива глътка, обляга се назад и ме поглежда.

Аз сядам на ръба на леглото, готова да скоча. По-точно казано… кацвам на ръба. Хайде, време е да чуя лошите новини.

— Как е Карлота?

— Закарах я до Дерута, където живее.

— Браво. — Не знам защо го казах, но вече е прекалено късно. — Дерута ми харесва. Имат красиви глинени изделия.

— А какво ще кажеш за Карлота?

— Страхотна норка.

Джанлука избухва в смях.

— Много е елегантна.

— Едва ли това е най-точната дума.

Джанлука ми се струва объркан.

— Ако мъжете в семейството ми имаха право на глас и трябваше да измислят дума, с която да я опишат, едва ли щяха да изберат елегантна. Откога се виждате?

— Да се виждаме ли?

— Да.

— Откакто станах на девет.

— Девет ли? — Боже. Нищо чудно, че ги смятат за най-добрите любовници на света. Имат практика. Тези италианци започвали отрано.

— Баща й прави машините за работилницата.

— Много интересно. — Изобщо не ми е интересно. Пет пари не давам. Привеждам се напред, поемам чашата от Джанлука и отпивам глътка вино. Връщам му чашата. — Детските романси са наистина прекрасни.

— Тя ли ти каза?

— Не, така предполагам.

— Защо?

— Заради начина, по който се държахте, докато бяхте заедно. И аз се държа така с Брет.

— Брет ли? — пита той тихо.

— Да, двамата с Брет Фицпатрик довършваме изреченията си… и досега. Разделихме се преди години, но все още сме близки. Много неща от миналото ни свързват. Чувстваме се добре заедно. — Надявам се да ревнува от Брет. Заслужава си го, след като доведе Карлота на сватбата. Затова продължавам да обяснявам. — Винаги има специална връзка с бившия, който те познава добре. Същото е както при вас с Карлота. Сигурно знаете всичко един за друг.

Той кима.

Аз продължавам.

— Какво ще кажеш за сватбата?

— Радвам се за татко. И за Теодора.

— Ореола ми каза, че ти ще поемеш работилницата, а Доминик ще се пенсионира.

Изражението на Джанлука се променя, когато споменавам името на дъщеря му. Усмихва се.

— На татко ще му бъде приятно. Иска да прекарва всичкото си време с баба ти. И на мен ще ми бъде приятно.

— Искат да се насладят на всеки момент — съгласявам се аз. Изненадах се обаче колко бързо бабчето се отказа от правенето на обувки. Сякаш бе врътнала ключ, за да влезе в дома на Доминик, и беше хлопнала след себе си вратата към работилницата.

Джанлука се залюлява на стола.

— Това е добър урок за всички.

— Абсолютно. Възползвай се от момента. — Отпивам вино, докато обменяме мъдрости, които би трябвало да са известни на всички.

— Може би ще идваш по-често в Арецо.

— Не ми трябва извинение, за да идвам. Тук е прекрасно.

— Va bene.

Щом започне да пуска въпросното va bene, значи сме на прав път. Поне в Капри беше така, но това е минало. Ставам и доливам розовата гадост в чашата.

— Ами ти? — пита Джанлука. — Какво ще кажеш за днешния ден?

Очите ми се пълнят със сълзи. Ненавиждам го това вино! Зарежда ме с фалшиви чувства. Никой не трябва да пие, когато е тъжен.

— Бабчето много ще ми липсва.

Джанлука става и приближава до нощното шкафче. Посяга към кърпичката, след това присяда на леглото до мен. Попива сълзите ми.

— Извинявай. Не исках да плача, но изпих почти цялата бутилка… ама какво има в нея?

— Вин Санто^[2]. Десертно вино. „Изоле е Олена“^[3].

— Поне да знам с какво притъпявам болката.

— Каква болка?

— А, не знам. Чакай да си избера цветенце от букета на отчаянието. Да започнем със „3“. Зарязана съм. — Сълзите ми рукват отново. Дръпвам кърпичката от ръката му и попивам очи.

— Баба ти си има собствен живот, който продължава без теб.

— Знам!

— Какъв ти е проблемът тогава? — пита тихо той.

— Ще свърша стара, сама и сигурно ще се нахвърлям върху сватбените торти като леля Фийн — хлипам аз. Самата мисъл за подобна ужасна съдба ме кара да се чувствам още по-зле. Невъзможно ми е да спра да плача.

— Не мога да повярвам — казва той.

— Защо да не можеш? Ти няма да си сам. Имаш си госпожа норка. — След като никога вече няма да целувам Джанлука, да взема направо да вдигам лозунги в стил РЕТА^[4]. — Да ти призная, никак не одобрявам носенето на кожени дрехи.

— Виж ти — усмихва се той.

— Не знам. Не е заради норката. Всичко е заради нея. Тя е… великолепна.

— Много е красива.

Продължавам да роня сълзи в кърпичката му.

— Да, много.

— Съжалявам — отвръща той.

— Не си направил нищо лошо.

— Напротив. Натъжих те.

Признанието му спира пороя сълзи като кранче. Понякога Джанлука говори английски по-добре от мен, а друг път му е трудно да се изрази на друг език, освен на италиански, но се случва да е остър като игла, независимо кой език използва, и да попада право в смисъла на нещата.

— Истината ли да ти кажа? Наистина ме натъжи.

Той се усмихва.

— Смешно ли ти се струва?

— Не е смешно.

— Защо тогава се усмихваш?

— Защото знаех — усмихва се отново той. — Ти държиш на мен.

Ставам и пристъпвам към прозореца. Отварям го широко, за да влезе въздух.

— Ела тук — нарежда тихо той.

— Не, благодаря. — Обръщам гръб на нощния въздух, заставам зад люлеещия се стол и стискам облегалката с две ръце като средновековен щит, който ще ме спаси, мен, една нищо и никаква стара мома, от принца от приказките.

— Защо не? — остава изненадан той.

— Чувствам се изиграна. Нали разбираш, подведена. Снощи си поигра с мен. Мислех, че ми изпращаш сигнали по време на репетицията, които, като се замисля, бяха съвсем истински. Но днес съсипа всичко. Доведе Карлота на тържеството. Представях си всичко, бях създала съвършената фантазия как ще се развият отношенията ни по време на приема. Мислех, че ще поговорим, ще изпием по един или два коктейла, ще похапнем паста, а накрая и парче торта, ще пийнем по чаша еспресо, ще потанцуваме — нали знаеш, типичните сватбени ритуали, които водят неженените до нощните тайнства необвързани от подпис на хартия.

Джанлука ме гледа напълно объркано.

Продължавам:

— Защо пия? Говоря прекалено бързо.

— Не говориш достатъчно. — Той става и ми подава чашата.

Имам чувството, че съм притисната в ъгъла. Свежият въздух, който нахлува през прозореца, ми вдъхва сили също като кислорода, който пускат късно вечер в Лас Вегас, за да задържат бабките на ротативките чак до зори. Мога да дишам, мога да мисля, следователно ще бъда пряма с него.

— Аз съм свободна, ти си свободен… нали разбираш? На Капри не бях свободна… сега вече съм, но ти не си. Имаш си Норка.

— Карлота.

— Да, Карлота.

— Нямам Карлота.

— Как така?

— Тя ми е приятелка. Нищо повече. Семействата ни са близки от години — заедно въртят бизнеса. Дойде на приема, за да засвидетелства уважението си към баща ми.

— Така ли?

— Как се казва… — Той извръща очи, поглежда през прозореца, след това оглежда импровизирания щит-облегалка и накрая ги задържа зад мен. — Всичко си объркала.

— Искаш да кажеш, че съм объркала всичко ли?

Джанлука премества люлеещия се стол, бариерата между нас. Прегръща ме. Нощният въздух влиза през прозореца със свистене, също като човешки дъх, и аз потръпвам. Вдигам ръце към лицето му, прокарвам пръсти през косата му. След това отпускам глава на рамото му. Ароматът на цитрус и кожа по него ми напомня за кутиите с пчелен восък, които държа в магазина. Това е мирисът на всичко онова, на което държа, на детството в работилницата на Пери стрийт, на парцала, с който лъскам чифт създадени от мен обувки, а сега е и негов.

Спомням си какво бе усещането, когато ме прегръщаше миналата година, но тогава това беше забранена територия, затова не си позволих да обърна внимание на подробностите. Имах си гадже и не исках да се възползвам от кожаря от Тоскана, за когото си мислех, че също ще се възползва от мен. Така ли щеше да направи? Няма значение. Така е много по-добре, отколкото да се връщам в спомените си на балкона в „Кизиана“, защото тази вечер е моя идея.

— Целуни ме — шепна аз.

Устните му докосват леко бузата ми, преди да открие моите. Целува ме. Изправям се на пръсти, устните ни не спират да се движат безмълвно. Кой има нужда от думи в такъв момент? Повече няма да обяснявам чувствата си. Искам да ги изпитам. Не, искам да го накарам и той да ги изпита. Джанлука целува очите ми, носа, бузите — не знам с колко целувки ме обсипва — десет, хиляда, милион?

— Извинявай, не исках да те натъжа — шепне той до ухото ми. — Съжалявам, че изгубихме толкова много време.

— Пет пари не давам — отвръщам аз. — Имам предостатъчно време. Колкото искаш време имам… — Той ме прекъсва с целувки по врата. Напипва наполовина сваления цип на роклята и аз чувам тихото стържене, когато го дръпва. Топлата му ръка притиска кръста ми, след това я плъзва нагоре към раменете. Ако не бях полупияна, щях да го спра, защото родителите ми са в съседната стая, а леля Фийн спи и хърка толкова силно, че ще я чуят чак във Флоренция. В момента обаче това не ме интересува. Искам единствено него.

Той ме завърта внимателно и аз се чувствам като вихъра от снежинки, които тази сутрин рисуваха непонятни картини пред прозореца ми. Имам чувството, че се нося във въздуха без посока, не някъде високо, но все пак над земята. Сигурно така се чувстват балерините, когато политат по време на скок. В безтегловност съм, а той ме пренася на леглото.

Не е никак разумно, мисля си аз, докато Джанлука ме оставя на него, но същевременно ми се струва най-разумното. Не чувам сватбени камбани, не звучат тромпети, няма и панделки, сексът ни няма да е победоносен, няма да има парад, но аз не се нуждая от подобни неща. Имам нужда единствено от него. Джанлука ме желае, при това отдавна. Има ли нещо лошо в това да преследваш нещо, което няма да продължи дълго? Не е ли време да създам свои правила?

И двамата знаем, че утре сутринта си тръгвам. Живеем на различни континенти и сметката е много проста: аз съм там, той е тук — и какво от това? Истинско предизвикателство. Че има ли нещо в живота ми, което да не е предизвикателство? Какво друго може да ме спре? Че той е доведен син на баба ми ли? Какво значение има? След като процентът разводи по цял свят е вече петдесет, истината е, че всеки е роднина с някого другиго.

Кое е най-лошото, което може да се случи? Ще се любим, ще бъде божествено, а след това няма да го направим никога повече. Кълна се, че ще бъда безкрайно щастлива от четирите часа, които ни остават до зазоряване. Ще пазя спомена като наниз блестящи диаманти и няма да се тръшкам, ако разбера, че някой от камъните не е истински. Кълна се, че каквото и да получа, каквото и да преживеем тази нощ, то ще ми бъде напълно достатъчно. Ето това е истинско дръзко момиче католичка от Куинс — изживей момента.

— Радвам се, че се върна при мен — обсипвам го с целувки аз.

Джанлука се усмихва и ръцете му пълзят от бедрата към талията ми. Роклята ми се смъква и той ме привлича по-близо.

— Пожелах те от първия миг, в който те видях.

— А пък аз си мислех, че дори не ме харесваш.

— Сега как разбра?

— Просто разбрах.

— Имаше проблем — прошепва той.

Сърцето ми се свива. Започва се. Винаги съм готова да чуя лошите новини, но обикновено не чак толкова скоро и не след като роклята ми е свалена.

— Какъв проблем? — питам аз.

— Толкова си млада.

Не знам дали е от скапаното шери, или защото не мога да си избия от главата картината как леля Фийн тупна на земята, но когато някой каже на една трийсет и четири годишна жена, че е прекалено млада, всички задръжки и препятствия изчезват. Млада. Самата дума е истински афродизиак — не че ми е необходим. Добрият любовник много добре знае какво да каже, а това е дори по-важно от онова, което прави. Имам нужда да чуя, че съм все още млада, след като цял ден съм се чувствала като кривото колело на старата карета.

— Не съм прекалено млада — уверявам го аз. — Все още помня записите на магнетофон.

— Няма значение, защото не мога повече да крия чувствата си към теб.

Въпреки че благодарение на размазания молив за очи приличам на звездата от нямото кино Теда Бара, а смачканата рокля от сребърно ламе е хвърлена на леглото като опашка на русалка, всичко ми е ясно. Той ме желае, аз също го желая. Това ли е началото на разказа? Или може би краят? На кого му трябват думи? Кой изобщо говори?

Джанлука ме притиска нежно към себе си. Повдига ме внимателно, за да се отпусна на възглавниците. Намества се и вади блекбърито ми изпод мен.

— Махни телефона — целувам го аз. Той го пуска на пода и в същия момент през прозореца нахлува хладен нощен въздух, който издува пердето и ни докосва.

Някой започва да думка по вратата.

— Господи — прошепвам аз.

— Не отваряй — прошепва той.

Нито един от двамата не помръдва.

Притаяваме дъх.

Дум. Дум. Дум.

— Лельо Вал? — провиква се племенницата ми Киара.

Дум. Дум. Дум.

Джанлука се дръпва от мен. Посочвам банята. Той влиза и затваря след себе си. Аз дръпвам халата от вратата и го навличам. Стягам колана на възел, сякаш връзвам лодка за кея.

Отварям вратата.

— Какво става?

Племенницата ми е застанала пред мен в пижамата си с личица на Хана Монтана, черните й очи са широко отворени.

— Може ли да спя при теб?

— Най-добре е да си легнеш в твоето легло.

— Каризма се бута в мен.

— Бутни я и ти.

Когато чува тона ми, Киара извива вежди, но бързо се опомня.

— Нали ще се събуди. В стаята ни е прекалено топло.

— Ще отворя прозореца.

— Не става. — Тя скръства ръце на гърдите си.

— Трябва да се върнеш в стаята си — нареждам строго аз с глас, който не съм използвала, откакто я издърпах измежду затварящите се врати на бързия влак, когато слизахме на булевард „Куинс“ по времето, когато беше още на пет. Киара ме поглежда подозрително. Опитвам се да стана по-мила с надеждата да я върна в стаята й, за да се върна в прегръдките на Джанлука. — Виж, миличка, леля е изтощена.

— Имаш ли бонбонче? — Тя се опитва да надникне през пролуката на отворената врата в стаята.

— Не, миличка, нямам. — Оглеждам коридора. Къде, по дяволите, е майката на хлапето? Тес няма ли да се събуди и да се оправи с нея? Усмихвам се на Киара. — Скоро ще дойде време за закуска и ще ти купя огромен буркан „Нютела“, от който да похапваш по време на полета.

— Наистина ли?

— Да, ще ти взема и лъжичка. Ще похапваш цели седем часа, докато летим над океана.

— Ще трябва ли да давам на другите?

— Не, на никого. — Прегръщам Киара, след това затварям вратата след себе си и я повеждам по коридора към стаята й.

— Мама няма да ми позволи да ям от бурканчето.

— Напротив. На нея ще й купя огромно шише парфюм „Коко“ от количката с безмитни стоки.

— Добре. — Киара отваря вратата на стаята си.

Женски писък от моята баня пронизва тишината.

— Какво беше това? — стиска ръката ми уплашената Киара.

— Върви си в стаята.

Хуквам по коридора към стаята си. Джанлука е застанал пред вратата на банята.

— Уплаших сестра ти — казва той и сочи банята. — Тя е обща за двете стаи.

— Забравих да те предупредя.

Лампите в коридора светват.

— Всичко наред ли е? — пита мама от стаята си в края на дългия коридор.

— Видях мишка — провиква се Джаклин от своята стая, съседна на моята, за да прикрие шока си, че е заварила Джанлука в нейната/моята баня.

— Ще изпратя татко ви — провиква се мама с надеждата да ни успокои.

— Какво, по дяволите, искаш да направя? Да я ударя с обувка ли? — изревава баща ми.

— Не знам, Дъч, измисли нещо — отвръща мама.

— Няма да гоня мишки — излайва той. — Преживяното този ден ми беше достатъчно.

— Страх ме е! — Киара излиза от стаята си в коридора и ревва. — Мааа-мооо! — Гласът й отеква в целия хотел като увивна алпийска песен.

Тес отваря вратата, излиза от своята стая и отива при дъщеря си с подпухнали от съня очи.

— Какво става? — чувам я да пита аз.

— Леля Джаклин изпищя — обяснява Киара.

— Ти защо подслушваш по вратите на хората? — отговаря Тес, която си мисли, че малката е чула вик на удоволствие и просто не е разбрала какво става.

— Ще си тръгвам. — Джанлука целува ръката ми.

— Напротив, ще останеш.

— Вече не става. Децата. Семейството ти…

— Добре, добре. Оглушителният писък съсипа цялата романтика. Какво ще кажеш… — Мисля си как бихме могли да отидем в неговата къща, очевидно и той обмисля същия вариант.

Той поклаща глава.

— Татко и Теодора.

— А, да. — Отново се замислям. — Има ли хотел?

— Това е хотелът.

Споглеждаме се.

— Обречени сме — прошепвам аз.

— Не сме.

— А как мислиш, че ще се справим? Утре си заминавам. — Притискам се към гърдите му.

— Може и да си заминаваш, но не ме напускаш — отвръща тихо той, — никога няма да ме напуснеш.

Устните му намират моите и ги притискат с такава нежност, след това той ме целува по бузата и прошепва.

— Никога.