Адриана Триджиани
Улицата на мечтите (4)

4.
Сякаш си до мен

Папките са спретнато подредени върху дългата маса в трапезарията на бабчето, точно както тя ги е оставила, до една надписани с нейния почерк:

„Къща/режийни“, „Град/закони и данъци“, „Фирма за производство на обувки «Анджелини»“ и „Лични“.

Върху папката за къщата е оставена връзка ключове, всеки има надпис коя врата и прозорец на Пери стрийт 166 отключва и заключва.

Най-напред отварям папката с етикет „Лични“. Бабчето е написала номера на мобилния си в чужбина с международния код, телефоните на „Векиарели и Син“, новия си адрес и последното извлечение от „Банка Популаре“, където съм включена като пълноправен ползвател на сметката. Разполагаме с пет хиляди долара в колонката с налични средства, а тя е лепнала листче и е написала „За спешни случаи“.

Не се сещам какви спешни случаи е имала предвид, докато не отварям папката „Къща/режийни“. Тук ме чакат няколко потенциални катастрофи: развален бойлер, теч на покрива, капещи тръби и проблеми с електрическата инсталация. Отпускам глава в ръце.

След като вече официално живея тук, ми се струва, че мебелите на бабчето и разположението им — канапето, пердетата, старият телевизор и всичко останало — е старо и демодирано. Трябва да превърна тази къща в свой дом. Откъде да започна? Много ми се иска да запазя всички спомени, историята на къщата, но всеки път, когато вляза в някоя стая, усещам колко много ми липсва бабчето — естествено, нали къщата си е все още нейна!

Преди да замине, не я беше грижа какво ще стане с всичко вътре.

— Прави каквото искаш — каза тя. Само че аз предпочитам да си е вкъщи, да се върне в работилницата при мен и всичко да си е както преди.

Слизам на долния етаж, в работилницата. В антрето се усеща аромат на лимонов восък и кожа, примесен с дъх на моторно масло, защото снощи, преди да си легна, смазах машината за рязане.

Отварям стъклената врата с изписана на нея буква „А“. Щом влизам в работилницата, имам чувството, че всичките ми тревоги се стопяват. Това е вълшебно място, където чувствам, че владея положението. Наричаме помещението работна стая и макар да прекарваме тук дълги часове, това си е истинска стая за игра — тук се раждат идеите.

Кройките, които Джун е изрязала вчера, са оставени на масата, пластове книжен памук и кожа са забодени заедно без нито една гънка или чупка. Подпряла е скицата ми за „Осмина“ на полицата, за да си напомни, че щом пристигне, трябва да оформи най-новата придобивка към линията ни обувки по поръчка.

Отключвам капаците на прозорците и ги вдигам, февруарското утро е мрачно, зимните облаци са провиснали ниско над магистрала „Уест Сайд“ досущ като сиво-бял мрамор.

Камиони за доставка са подредени един зад друг и пъплят към тунела „Бруклин“. Днес може да завали сняг, не че има значение. И без това ме чака предостатъчно работа вътре. Бяхме в Италия цели пет дни и въпреки че Джун не е спирала да работи, сме изостанали от предвидената програма. Когато имаш семеен бизнес, не можеш да разчиташ на почивки и ваканции. Решим ли да спрем работа, после си плащаме.

Включвам лампите на тавана и сядам зад бюрото. Премествам се към статуетката на свети Криспин^[1], с която натискаме старите сметки и бумагите, изпратени от фирмата, която се занимава с ведомостите. Джун ми е оставила купчина поща и бележка: „Успех“. Прехвърлям пликовете.

Отварям едно банково извлечение. Хазната е пълна — поне засега. Само че изгледите за 2010 година съвсем не са блестящи. Линията за обувки по поръчка ще пострада, както и всички луксозни стоки на пазара. Затова се налага по най-бързия начин да се заема с „Обувки Анджелини“, с новата ни икономична линия без ток. Аз създадох „Бела Роза“ — удобна, но същевременно елегантна обувка с разнообразни аксесоари, която се надявам да харесат всички жени от шестнайсет до деветдесет. Освен това се надявам до есента да пусна първата обувка „Бела Роза“ от линията на „Обувки Анджелини“ в масово производство.

Чака ме обаче толкова много работа! Имам нужда от финансиране, ако искам да пусна обувката в масово производство, за да мога да продам „Бела Роза“ на колкото е възможно повече магазини. Бившето ми гадже, Бретфиц-Патрик, преживя месомелачката на Уолстрийт и сега се занимава с финансирането на нов бизнес. Пое ме под крилото си заради дългогодишното ни приятелство, но и защото вярва, че ще успея да разработя марката.

Трябва да открием фабрика, която да се заеме с производството на „Бела Роза“. Проучването, цялата събрана информация, последвалите срещи и разговори ни насочват към Китай, където в последните години се произвеждат почти всички американски стоки. Дядо би се ужасил, ако разбере, че обувки „Анджелини“ се произвеждат някъде другаде, а не на Пери стрийт, да не говорим за извън Щатите, но аз трябва да проуча всички възможности.

Някой чука на прозореца. Брет ми маха с ръка и ми дава знак да изляза навън. Тези сутрешни срещи са се превърнали в навик. Той се качва на ранния влак от Ню Джърси и се отбива при мен, преди да се отправи към Уолстрийт. Завива зад ъгъла и тъмносиньото му палто се издува от порив на вятъра също като крила на птица в голите клони на някое дърво.

— Обзалагам се, че предпочиташ да си все още в Италия. — Целува ме по бузите и се шмугва покрай мен, за да влезе в работилницата.

— Самата истина.

— Получих ти есемеса. Не мога да повярвам, че бабчето е взела Алфред.

— Днес е първият работен ден на господин изпълнителния директор.

— Къде ще работи?

— Тук, разбира се. — Посочвам бюрото, което вече съм разчистила, за да направя място за Алфред. За пръв път от детските ми години плотът не е отрупан с какво ли не. — Това ново партньорство направо ме убива.

— Няма да те убие. Всъщност, ако се сработите и не се карате, Алфред може да улесни много живота ти.

— Мислиш ли?

— Абсолютно. Той ще работи за теб, дори все още да не го разбира. Първо, аз ще се разбера с брат ти по всички въпроси, свързани с производствения план. Той ще върши проучванията, ще изготвя бюджета, ще прави проекти, ще държи връзка с фабриките, където ще се произвеждат обувките ти. Междувременно аз ще намеря пари, за да пуснем марката „Анджелини“. С тези пари ще започне производството на „Бела Роза“. Щом то тръгне, ще ти помогна да лансираш моделите на пазара. Не се тревожи. Пазя ти гърба.

— Както винаги.

— И още как. — Брет отваря куфарчето си.

Светлокестенявата му коса е разрошена от вятъра.

Едва успявам да потисна желанието си да я пригладя, както правех през десетте години, докато бяхме заедно, а през една от тях — последната — дори бяхме сгодени, преди да се разделим. Причините за тази раздяла са милион, но и една беше достатъчна. Аз исках да правя обувки, а той си търсеше съпруга, която да си седи вкъщи. Нито един от двамата не пожела да се откаже от мечтите си, затова решихме да не се женим. Аз бях най-изненадана от цялата работа. Приятелството ми с Брет, започнало още през детството, се превърна в романтична връзка, а когато дойде време да вземем трудното решение за следващата крачка, основата от взаимно уважение и обич ни помогна да опазим приятелството си. Връзката ни открай време е била съвсем естествена, лека и приятна, макар животът да ни отвя в различни посоки.

Той ме поглежда.

— За какво, по дяволите, се замисли?

— Спомням си как в седми клас тръгнахме да продаваме от врата на врата индустриални прахосмукачки.

— Ти нямаше спирачка — избухва в смях Брет.

— И сега е така. А ти притежаваше природна дарба за продавач. Успяваше да убедиш домакините да си купят прахосмукачка, която никой друг не искаше да погледне.

— Просто вярвах в проекта. Също както сега вярвам в теб.

— Аз съм най-обикновен обущар, който се опитва да се пребори за място под слънцето.

— Няма да е така още дълго, Вал. Това, с което си се захванала, е истинско удоволствие за мен. Нямам търпение да видя как компанията ти ще се разрасне. Освен това си различна от повечето фирми. Икономическата криза ще действа в твоя полза.

— Много ми е интересно как точно ще стане.

— Федералното правителство е взело мерки. Сложено е началото на поощрителна програма за малкия бизнес в щата Ню Йорк — в момента приемат молби за заеми. — Брет ми подава папка, пълна с формуляри. — Градската управа ще преразгледа твоя данък сгради и ще го приспособи в зависимост от дефлацията на пазара за недвижими имоти, ще ти дадат облекчения в сферата на обществените услуги, стига да наемеш минимум четирима служители с трудов договор. В момента сте трима — ти, Алфред и Джун. Трябва ни четвърти човек, за да можеш да кандидатстваш — но имаш достатъчно време, за да го намериш. Има и нов фонд за развитие. Според мен ще успееш да получиш заем с много ниска лихва, за да пуснеш „Бела Роза“.

— Нещо не успях да разбера тази работа с банките — признавам аз.

— В момента никой не може. Представител по въпросите на малкия бизнес в Ню Йорк е една жена, казва се Катлийн Суини. Разбрах, че била костелив орех.

— Мило ирландско момиче.

— Именно. Ето ти телефоните й. Обади й се и си уговорете среща. Няма да е зле да включиш и Алфред, защото е запознат с тези въпроси.

— Прав си. А аз какво да сторя за теб? Как ще ти се отблагодаря за всичко, което ти правиш за мен?

— Ела на партито по случай рождения ден на Мейв. Става на пет. — Брет ми подава плик, нашарен с розови балони, направени от филц.

— Вече?

— Вече. Направо не мога да повярвам. Пайпър стана на две.

— Сякаш вчера ми каза, че Макензи чака бебе. — Не мога да повярвам колко много постигна Брет през последните шест години. Двамата с Макензи създадоха семейство, той успя да пробие в света на финансите, купи си къща и се премести да живее в предградията. Когато аз се замислям за същия период, разбирам, че единственото, което съм постигнала, е да усвоя шиенето на напа на ръка. Животът на двама ни е коренно различен. — Ще имате ли още деца?

— Макензи заяви, че магазинът е затворен. На мен ми се иска да имаме още.

— По този въпрос трябва да се съобразиш с госпожата.

— Разбира се. Винаги го правя.

— Задължително ще дойда на партито. — Прегръщам Брет.

— Доведи и Гейбриъл.

— Черният облак ли? Няма начин. Той мрази деца.

— Да, но придава известен блясък на провинциалните ни партита в Ню Джърси. А пък след като пийне две чаши вино, започва да пее песните на Роджърс и Хамърстийн^[2] като бог.

— Ще го доведа.

Изпращам Брет до вратата.

— Не знам как да ти благодаря.

— Не е нужно да ми благодариш. За мен е истинско удоволствие.

— Да, но ти си достатъчно зает, а ние сме дребен картоф. Казвам картоф вместо риба, защото си ирландец.

Той избухва в смях.

— Имам чувството, че след като пуснеш обувките на пазара, те чакат невероятни промени.

— Ще бъде страхотно, нали? Ще изплатя ипотеката и заемите и ще се отърва от брадвата, която е надвиснала над главата ми.

— Добрата новина е, че брадвата е въображаема. Ще сложиш Алфред на мястото му. А, да, Вал, ако някой може да се справи, то това си ти. — Брет отваря вратата и се обръща към мен. — Заела си се с нещо голямо.

Понякога, когато го погледна, виждам, че годините, откакто се познаваме, приличат на дълга панделка без начало и без край. Може да се каже, че се познаваме почти цял живот и доверието ни един в друг е дълбоко вкоренено. Питам се дали някога ще имам същите взаимоотношения с друг мъж.

— Открай време умееш да ми повдигаш духа.

— Лесна работа — усмихва се той и тръгва.

Отварям поканата за рождения ден на Мейв. Написана е с калиграфски шрифт, ръчно изработена, украсена с брокат и дантела. Частта с датата, времето и мястото се показва изпод няколко балона. Кръглото личице на Мейв също наднича иззад тях.

Как ли успява Макензи? Дали аз някога ще стана майка, която да изработва покани за партита, обсипани с пайети? Нима някога ще бъда от родителите, на които цялата тази дандания им е приятна?

Колко е красива Мейв Фицпатрик. Притежава спокойствието на баща си и русата коса на майка си. Забождам поканата на таблото. Какво ли не бих изтърпяла за Брет — включително пищящи петгодишни хлапета, пират, който прави фокуси, и пътуване с влак до Ню Джърси.

 

 

По пощата пристига писмо от Джанлука, от Италия, заедно с мостри на кожа от неговата работилница. Работа и удоволствие, събрани в един плик.

Първо отварям писмото. Почеркът му е изящен, типично италиански, със заоблени букви. Писал е с писалка и тъмносиньо мастило. Писалка през 2010 година! Направо невероятно!

14 febbrario 2010

„Cara Валентина…“

Дори името ми изглежда по-красиво, изписано с почерка на италианец. Писал е в нощта след сватбата на бабчето, същата, която за малко не прекарахме заедно. Между нас има една основна разлика: онази нощ Джанлука се е прибрал и е написал мислите си, докато аз треснах вратата на стаята си в хотел „Сполти“ и се тръшнах да спя.

„Моля те да ми простиш за тази вечер в хотела. Оставих се на чувства, каквито не съм изпитвал от много отдавна. Те не знаеш нищо за тях, защото отказвах да призная съществуването им дори пред себе си.

Днес, след като те видях в църквата, докато пристъпваше по дългата пътека към олтара, бях изпълнен с неописуем копнеж — няма друга по-подходяща дума. Така и не намерих време за истинската любов, която цял живот се надявах да срещна, а сега се питам дали е възможно да съм я открил. Много мъже, освен поетите изглежда търсят тази любов и някак успяват да я открият, някои на думи, други наистина. Ами аз? Просто не знам. Имаше момент в църквата, когато ми се стори, че я мярнах, стаена в очите ти, изписана по лицето ти, по красивото ти лице. По-късно, когато те открих в стаята в хотела, се запитах дали е възможно да отговаряш на чувствата, които изпитвам към теб, и да превърнеш копнежа ми в целувки. Сега мога само да се надявам. Изпитваш ли към мен същото, което чувствам към теб?“

С много обич: Джанлука

Господи, трябва да седна. Аз съм на трийсет и четири години и никой досега не ми беше писал любовно писмо. Пълно разкриване: на тавана на мама има стара кутия от обувки, която съдържа доказателство тъкмо за обратното. Пазя бележките, които навремето съм си разменяла с Брет (фразата, която ме докара направо до припадък навремето, беше: „Ти си моето момиче“, написана с молив на скъсано ъгълче от тетрадка с редове). Тук мога да включа и есемесите от Роман Фалкони („Обичам те“), които все още пазя на едно местенце, наречено трайна памет на телефона. Само че никога досега не бях получавала писмо по пощата, написано на фина хартия, с истински печат „Пар Авион“, в което някой ме нарича „красива“ и твърди, че „копнее“ за мен и се интересува какво искам, от какво имам нужда в любовта. Това наистина ми се случва за пръв път.

Естествено, че ако някога получа писмо, в което подателят излива пламенните си чувства в напудрени, но смислени изречения, ще му повярвам. Искам да повярвам. Иска ми се да мисля, че от време на време мога да нарека някой мъж малодушен — само че ние не се намираме в английската провинция, аз не съм Джейн Еър^[3], той не е господин Рочестър, който яхва коня, за да се прибере в голямата си къща, на чийто таван крие малоумната си съпруга. Дали пък няма нещо?

Приближавам се до дъската за гладене и включвам старите машини и уреди, както съм правила много сутрини досега. Трябва да се занимавам с нещо, защото не ми се мисли какво искам да направя с Джанлука. Когато бях момиче, вярвах безрезервно на приказките на мама, че за всяко момиче има един мъж, и от време на време ги променях на „всяко гърне си има похлупак“ или „за всяка глава има шапка“, дори „ръкавица за всяка ръка“ (странно, че не се бях сетила за „обувка за всеки крак“, въпреки че това е семейният ни бизнес). Както и да е, винаги съм си мислила, че любовният ми живот ще протече като този на мама, макар всяко съзнателно решение, което съм вземала, да е следвало мотото: „Щом мама го прави, ти прави обратното“. При нея всичко е било съвсем простичко. Старата приказка „Един Господ, един мъж, един живот“ е философията, на чиято база тя е изградила живота си, но тя се оказа неподходяща за мен.

Близвам пръст и пробвам ютията. Задържам пръста една секунда по-дълго от необходимото и го изгарям.

Не трябва да пипам ютията, когато съм разсеяна.

— Ехо! — провиква се от входа Джун. Влиза навлечена в толкова много дрехи, че лицето й почти не се вижда.

Яркосиньото й палто е единственото цветно петно в мрачното утро. Носи плик с кафе и за двете, купено от близкото заведение. — Не ми се карай. Сетила съм се за понички. Ще празнуваме!

Докато сваля шапката, ръкавиците и палтото, тя слуша внимателно разказа ми за сватбата на бабчето. Когато стигам до вечерта, сяда, сваля пластмасовото капаче от чашката и разбърква кафето. Привежда се напред, за да не изпусне и дума как Джанлука се е появил в стаята ми в хотел „Сполти“.

Когато приключвам, счупва поничката на две и ми подава по-голямата половина.

— Винаги става така, че мъжът, с когото не се любиш, те желае най-силно и не те получава, но пък е и мъжът, който никога няма да те забрави — заявява тя. — Да тръпнеш в очакване на секса е истинско вълшебство в сравнение с действителността.

— Ти майтап ли си правиш? — Поглеждам Джун, която е успяла да събере сексуалната история на Гринич Вилидж от 1952 година в чекмедже в будоара си като някаква сатенена нощница.

— Така поне ще се почувстваш по-добре — смее се тя. Точно това ми допада най-много у нея. Сексът е най-великото божие творение на този свят, казва тя с удивителното си чувство за хумор, само дето свършва твърде бързо. Бабчето ме научи да правя обувки, а пък Джун — че е важно да се отпускам и забавлявам.

— Така, добре — въздиша тя. — Повече щеше да ми хареса, ако се беше любила с италианеца. На моята възраст обичаме да слушаме за тези неща, защото вече не го правим. Сега и двете сме разочаровани. Защо двамата с Джанлука не се измъкнахте от хотела и не си намерихте някое тихо и спокойно местенце, където вие да вдигате шум?

— Опитах се! — Аз дори нямам деца, а едно дете бе съсипало нощта. Все едно Киара знаеше, че на нещастната й леля ще й излезе късметът, и бе решила да направи всичко по силите си, за да попречи. Сега вече знам защо хората казват „да ти излезе късметът“, защото когато не стане, се чувстваш като прокълнат.

— Не искам да те стресирам допълнително — Джун лапва последната хапка от поничката и отпива кафе, — но трябва да поговорим.

Придърпва работния стол по-близо до мен и отпуска ръце на масата. Яркочервената й коса е сплетена на малки плитчици, които стигат до раменете. Очилата й за четене, с обсипани с камъчета рамки, са пристегнали кичурите коса настрани от лицето. Седемдесет и една годишната Джун е във великолепна форма; порцелановата й кожа е безупречна, тъй като цял живот се е пазила от слънцето. Единствено бръчките от двете страни на устата, наследство от пушаческите години, издават възрастта й. Тя все още се гримира в яркосиньо, типично за бохемите от Ийст Вилидж, и е с клин и пъстра туника, облечена върху поло. Спокойно може да мине за бивша танцьорка от Ню Йорк Сити.

— Миличка, стара съм — започна тя.

— Това няма да се случи никога.

— Никога вече дойде. И донесе със себе си разширени вени и загуба на паметта. Та значи, изморена съм. Не знам докога ще издържа да кроя.

— Да не би нещо да не е наред? — изпадам в паника аз. От два часа съм шефка и вече успях да изпусна ключовата си сътрудничка.

— За болест ли ме питаш? О, боже, не… освен ако пушаческите години най-сетне не са решили да ми отмъстят. Но май не са. Господ е бил благосклонен в това отношение. Не взех това решение заради здравето си. Цифрата ме плаши. Седемдесет и една. Седем и едно. Ръцете ме болят, пръстите ми се схващат от артрит. Струва ми се, че е крайно време да се пенсионирам.

— И какво ще правиш?

— Мисля да си поседя, да послушам Майлс Дейвис и да си лакирам пръстите на краката. Освен това искам да гледам сутрешната програма „Вю“ на живо. Да знаеш само как ми харесва тази Упи^[4].

— Искаш да гледаш телевизия и да се чудиш какво да правиш с времето си ли? Може ли и аз да се присъединя?

— В никакъв случай. Ти тепърва трябва да си създадеш име.

— Не искам да продължавам без теб.

— Искаш, и още как. Можеш да го сториш. И ще го сториш. Валънтайн, бракът на баба ти сякаш ме пробуди. Аз съм малко по-млада от нея, разбира се, но една година след седемдесет е равна на десет години под седемдесет. Времето просто се изплъзва между пръстите ми като евтин сатен.

— Джун, човек може да умре на всяка възраст.

— Да, но след като минеш седемдесетте, вероятността за това е много по-голяма. А аз искам да си почина през времето, което ми остава.

— Кога мислиш да напуснеш? — Усещам как сълзите парят очите ми.

— Веднага след като пуснеш „Бела Роза“ на пазара, си тръгвам. Няма да е зле да помислим за нов човек, когото да обуча.

— Добре. — Изобщо не е добре. Не мога да си представя как ще работя без Джун. Да не говорим, че нямам никакво желание да работя с друг. Рядко се караме, успяваме да намерим начин да разрешим проблемите без драми и дори харесваме едно и също кафе — да не е прекалено силно и без захар.

— Виж, не е дошъл краят на света. Нещата се променят, Валънтайн. Сигурна съм, че не искам да се влача на четири крака до кроячната маса.

— Много ми се иска да го видя.

Джун се смее.

— Не ти ли омръзна от нас, дъртите, да ти се мотаем в краката? Теодора беше наясно. Тя изчезна, за да можеш сама да ръководиш живота си. А след като Алфред ще започне работа…

— И ти ли не искаш да работиш с него? — Заради мисълта, че Джун напуска заради Алфред или дори частично заради него, не мога да си намеря място и отново ми става криво, че бабчето ме насади в тази каша.

— С Алфред лесно ще се оправя — свива рамене Джун. — Просто нямам желание. А и той не е причината да напусна.

Входната врата се отваря. Алфред, който не е стъпвал на остров Манхатън облечен в друго, освен в костюм на „Брукс Брадърс“ от времето, когато завърши Корнел преди двайсет години, е в дънки и блуза с копчета отпред, а отгоре с парка, готов за първия си работен ден във фирма „Анджелини“.

Адвокатът на бабчето, Рей Риналди, се тътри след него, стиснал в ръка същото куфарче, което има още от времето, когато се е водела войната в Корея. Облечен е в няколко ката дрехи, за да не му е студено — мъжко пуловерче без ръкави под балтона и ушанка с пуснати наушници. Така се е навлякъл, сякаш ще ходи в Антарктика, за да забие националния флаг на най-високия връх.

— Първи учебен ден — отбелязва сухо Джун и посяга към яките ножици, за да продължи работата, останала от вчера.

— Точно така се чувствам — потвърждава Алфред.

Подавам на Рей пликче с подарък, оставено на бюрото.

— Нещо дребно от сватбата на бабчето.

— Благодаря, много обичам захаросани бадеми, но вече не мога да ги ям. — Рей посочва устата си. — Прекалено много мостове.

— Първо ги накисни във водка. Да знаеш, че това е страхотен съвет — обажда се Джун.

— Да се качим горе — предлага Алфред.

Двамата с Рей се отправят към стълбите, а Джун ми дава окуражителен знак, когато тръгвам след тях.

Рей сяда в единия край на масата и вади папки от куфарчето. Аз вземам папката с документи, която съм подготвила за Алфред и него от купчината, която бабчето ми беше оставила. Сядам срещу брат си и усещам, че ме обхваща отчаяние.

Рей вади договорите, аз ги преглеждам, но думите се размазват пред погледа ми. Преструвам се, че чета, докато Алфред ги проучва основно. Поглеждам към Рей. Той знае, че се съгласявам с напълно неприемлива уговорка и нямаше дори да се замисля, ако не бях принудена. Само че в случая нямам никакъв избор. Искам да живея и работя тук, следователно се налага да се съобразявам.

— Валънтайн, ще определим наем за апартамента над работилницата — предупреждава ме Рей.

— Няма проблем. Вече казах на бабчето, че съм съгласна.

— Ще бъде съвсем нисък — усмихва се Рей.

— Надявам се — отвръщам аз.

— Тук пише, че всички финансови решения трябва да бъдат взети заедно. — Алфред вдига поглед към Рей.

— Точно така.

— Само че Валънтайн има пълен контрол над творческата страна.

— Алфред, баба ти беше пределно ясна. Тя иска ти да си главният финансов директор, да определяш бюджета и заплатите, да се грижиш за дълговете и да помагаш на Валънтайн във всичко, от което тя има нужда, за да може фирмата да се разрасне. Това включва проучване и търсене на бъдещи клиенти. Валънтайн пък се занимава с развитието на продуктите заедно с Брет Фицпатрик… — продължава да обяснява Рей.

— Той се занимава с набиране на средства — прекъсва го Алфред. — И би трябвало да му се плаща за услугите.

— Да. Теодора няма нищо против намесата на Брет, стига това да отговаря на плановете на Валънтайн.

— Ясно — отвръща Алфред.

— Значи всички решения по финансовите въпроси трябва да се одобрят и от двама ви с Валънтайн — уточнява Рей.

— Значи съм с вързани ръце — сопва се Алфред и продължава да чете.

— Все пак бизнесът е мой — поглеждам аз към Рей.

— А пък аз бях поканен за главен финансов директор, за да оправя кашите ви — поправя ме Алфред.

— Искам да кажа… — поемам си дълбоко дъх и се опитвам да говоря по-тихо, — че аз създавам продуктите, които ще се продават, а ти разчиташ на мен, за да предлагаш продукта. Извън това нямам нищо против всичко друго да е общо.

— Добре — поглежда ме Алфред.

Разбирам, че се държи прилично единствено защото е на тази работа от десет минути.

— Ето и бюджетът ми. — Протягам се през масата и давам на Алфред текущия бюджет с производствените разходи. — Това е списъкът на поръчки с обувки, за които имаме договори, със сроковете за плащане и датите за доставка. — Поставям доклада най-отгоре. — Това е проектът с бизнес целите — включително производството на „Бела Роза“. В тази папка е проучването на Брет по въпросите на малкия бизнес и допълнителна информация за някои от чуждестранните ни производители. Само че въпросът за производството в чужбина все още не е напълно проучен. Можеш да ми помогнеш да го довърша.

— Леле — ахва почти впечатлен Алфред, след това продължава, — ще го прочета.

— Не бързай. — Ставам. — Рей, много ти благодаря, че подготви договора. — Протягам ръка. — Сигурно ще ти звъня от време на време.

Рей стиска ръката ми.

— За мен ще бъде удоволствие.

— Да знаеш, че целта в живота ми е да произведа достатъчно обувки, за да ти купя прилична чанта.

— За съжаление старите навици умират трудно — погалва той старото куфарче.

— Но понякога се налага — засичам го аз.

 

 

Бабчето е оставила стаята си без промяна. Тежките мебели от тъмен дъб, леглото с балдахин и четири колони със заострени върхове и гравюри по таблата са доказателство, че през 1940-те години на почит са били Роузи Ривътър^[5] и чорапите с ръбове. Леглото е застлано със същата бледозелена сатенена кувертюра, която помня още от дете.

Бабчето предложи да се преместя в нейната стая, защото била по-голяма. Години наред живях в по-малката стая за гости. Стаята на мама, от другата страна на коридора, е истински храм на 1950-те. Тапетите са на букетчета теменужки, вързани със златни панделки, и създават впечатление за целогодишно цъфнала градина. Харесвам винтидж тапетите, но и там нямам желание да се преместя. Ще си остана, където съм сега. Бабчето ще идва на гости и когато се върне, ми се иска да намери любимите си стари, познати вещи по местата им точно както ги е оставила. Освен това вече съм обикнала стаята за гости, разположена точно срещу банята, а пък от вратата ми тръгват стълбите към покрива. Това е домът ми.

Стаята на мама е пълна с кашони, които бабчето така и не намери време да прегледа, преди да замине. Събрахме й дрехите, част от наследството на майка й, все неща, които искаше да занесе в новия си дом в Италия. Двамата с Доминик имат намерение да обзаведат наново къщата му в Арецо, затова тя искаше да започне на чисто. Дори не си взе любимата тенджера за спагети, което бе достатъчно красноречиво доказателство, че иска да започне отначало.

Обещах си, че ще прегледам кашоните веднага щом ми остане свободно време и ще раздам спомените на мама, сестрите си и Алфред. Има купища снимки на мама, нали е била единствено дете, толкова са много, че могат да напълнят цял денк или поне по една стена в домовете на четирите й деца. Животът на мама е документиран от раждането й, в черно и бяло до сватбата, а после оживява в ярките цветове на „Кодак“. Ще я опозная отново.

Снимките разкриват настроенията на всички ни и какво е ставало, когато са правени. Снимките от 1980-те, когато с Тес, Джаклин и Алфред сме били малки, свидетелстват, че семейството ни е било в криза, а след като през 1990-те отидохме в колеж, се вижда, че настроението вече е няколко градуса по-високо.

Родителите ми са преживели кризата, сътворена от татко, когато той имал извънбрачна връзка и през лятото на 1986 заедно с мама се преместихме за известно време в тази къща. Тя, разбира се, никога не призна истинската причина, поради която дойдохме да живеем в града — каза, че трябвало да се смени електрическата инсталация вкъщи — но истината беше, че татко имаше нужда от промяна. С течение на годините научавахме части от историята, докато те двамата не прецениха, че сме достатъчно големи, за да разберем каква е истината и да приемем фактите. Едва тогава ни позволиха да питаме каквото пожелаем. Днес, ако говорим за миналото, те разказват, без да пропускат нищо, баща ми вече е направил пълни самопризнания, а мама му е простила, защото се е върнал при семейството.

Старата изневяра на татко вече е част от историята на фамилията. Не добавяме нищо, не се преструваме, че никога не се е случило. Това е просто факт — също като диагноза рак, като провален шофьорски курс, като заушка или напълно заслужено повишение. Изневярата на татко се споменава в разговори, все едно става въпрос за случайна среща от историческо значение за семейството ни. Но пък после дойдоха „добрите години“, както ги нарича мама, след като родителите ни подновиха брачните си клетви и ние, четирите им деца, се изправихме до тях в църквата с пълното съзнание, че и те, и ние сме преминали изпитанието. В известен смисъл те ни научиха да прощаваме, като си простиха един на друг. Този урок усвоихме ние, момичетата, но не и Алфред. Наложи се да го убеждаваме да дойде с нас в църквата. Най-сетне, след хиляди молби, той се появи.

Понякога се удивявам на умението на семейството си да приема дори най-лошото и да прощава, но това се дължи на решителността на мама и татко да не допуснат никого между нас, дори прелъстителката Мери от Потсвил, Пенсилвания. Каква ирония, че не чужд човек заплашва да разкъса семейството ни и да ни унищожи, като ни разпилее на парчета, а вредител отвътре. Оказва се, че истинският враг на семейството ни е умен и находчив бизнесмен с ледено сърце — собственият ми брат.

Сред всички любими вещи, които бабчето остави, е и колекцията от календари, които всяка година закачаме над бюрото в работилницата. Те са истински летопис на мъничката ни корпорация, неофициалният дневник за бизнес сделки още от времето на пристигането на прадядо в Щатите.

Пазим календар от 1910 г. На него всеки месец е илюстриран от бизнеса или доставчика, който го е спонсорирал. Най-старите са били подарък от фирмата, производителка на обувки, „Ред Гус“. Някои дати са оградени, виждат се бележки, надраскани от прадядо, след това от дядо и накрая от бабчето. Думата affato^[6] е записвана на последния ден от месеца чак до 1918, където affito се променя на pagamento d’ipoteca^[7]. Не мога да ги изхвърля — не и след като прадядо и дядо са писали по тях — затова ги разлиствам, а после внимателно ги връщам в кашона, без да мачкам и късам страниците.

Аз съм единственият пазител на семейната история, и то не защото някой ме е молил. Истината е, че никой друг не се интересува от съдържанието на кашоните, нито пък иска да ги пази. Аз съм единствената представителка на рода Анджелини, която цени тези стари документи и се вдъхновява от тях.

Сестра ми Тес не проявява търпение към нищо старо. Дори обзавеждането в дома й е изчистено и модерно. „Икеа“ в комбинация с „Ричард Майър“. Тя не харесва обзавеждането на мама, не понася натруфените мебели във френски и английски стил в семейния ни дом в Куинс. Домът на Джаклин е в шведски стил — мебели, на които да се отпуснеш удобно, само от естествени материали. Алфред и Памела предпочитат типичния за Ню Джърси шик — просторна фермерска къща, пълна с лъскавите измишльотини на „Итън Алън“. Едва ли някой от тях има таван или шкаф, пълен със стари боклуци. Отървават се от ненужното в крачка. Достатъчно е Памела да види старите календари и ще ги даде за рециклиране.

Разлиствам 1912 година и разглеждам тенденциите от онова време. За по-малко от сто години светът е коренно променен. Навремето са си мислели, че са върхът на модата с обявите за автомобили с подвижни задни седалки и банските си костюми от фина вълна.

В отделен кашон са прибрани скиците на прадядо. Много често ги прелиствам, когато скицирам, защото те са образец за нашите обувки по поръчка, всеки модел, наречен на името на героиня от известна опера. В продължение на осемдесет години са съществували шест основни модела, докато през 1990 г. бабчето не добавила седмия. Понякога вадя неговия скицник, но прехвърлих всичките му рисунки на компютъра, защото не искам да съсипя случайно крехките листове, по които е рисувал с въглен и мастило.

Тъкмо посягам към последния календар, за да го върна в кашона, когато отвътре изпада дебел лист от скицник. На него с най-големи подробности е нарисувана официална женска обувка. Тя е с тънък гьонен ток, направен от пресована кожа, с богато украсена плътна каишка с тока, идея, взета от стила Луи XIV. Бомбето е закръглено, гладко. Не прилича на нито един от моделите, рисувани от дядо. Неговите скици са по-архитектурни, а до всяка са написани размерите, различни бележки на италиански, в които е посочена дебелината на уплътнителните пръстени, кадифените апликации, връзките — изобщо всички аксесоари, необходими за дадения модел.

Тази обувка обаче е истинско вълшебство. Човек спокойно би могъл да я закачи на стената като картина — тя е изтънчена и грациозна, закачлива и весела. Сякаш е поставена върху облак, а отдолу се вижда светкавица, която издава, че наближава буря — много въздействаща скица, почти като реклама. В единия ъгъл виждам подписа на художника. Там пише: „Рафаел Анджелини“.

Не съм чувала за Рафаел Анджелини. Странна работа, тъй като знам имената на всичките си братовчеди в Италия. Дядо е бил единствено дете, също като мама. Прадядо Майкъл е имал сестри. Познавам леля Ана, леля Елена, леля Инес. Рафаел няма. А и доколкото знам, нито едно от техните деца не се казва Рафаел.

Може пък дядо да е скрит зад името Рафаел. Може да си е имал псевдоним, който му е давал свобода, позволявал му е да твори на воля, да създава причудливи обувки, модерни обувки, удобни обувки. Може дори да е му е хрумнала идеята, много преди аз да се сетя, да създаде линия за масово производство. Защо тогава не знам нищо по този въпрос? Та това е част от семейната история.

Поглеждам внимателно рисунката. Това със сигурност не е сътворено от ръката на прадядо ми. Има и друг представител на семейство Анджелини. Кой ли е този човек? Поставям внимателно скицата върху леглото, за да не забравя да попитам бабчето.

След това отварям безценна нейна вещ — тюркоазна кожена чанта с капак от бял лак. Дръжката е от златен метал, а отстрани се вижда катарама. Отварям я. Пълна е с плочи.

Не мога да повярвам, че бабчето е оставила колекцията си с албумите на Франк Синатра. Тя никога не е събирала сервизи или прибори, порцеланови фигурки на „Хумел“ или „Ладро“; единственият й порок беше Председателя на борда^[8].

Прашните обложки на плочите на Синатра са подредени по азбучен ред. Времето сякаш не ги е докоснало. Готова съм да се обзаложа, че по тях няма нито една драскотина. Във всяка обложка е пъхнато дори парче мек плат, с който да се забърше плочата, преди някой да я пусне.

Спомням си как баба ги слагаше на грамофона и автоматичната игла се преместваше, готова да попадне на желаното място. След това тя внимателно завърташе копчето и като истинско вълшебство плочата се спускаше, иглата се снишаваше над външния улей и къщата се изпълваше с музика.

Когато бяхме деца, имахме доста свобода в тази къща и единственото, което ни бе забранено, беше да пипаме албумите на Синатра. Можехме да си пускаме Луи Прима и Кийли Смит или да слушаме инструменталните изпълнения на Бутс Рандолф, дори Пери Комо, но колекцията на Синатра беше свещена. Единствено бабчето имаше право да пуска тези плочи на уредбата.

Това бяха песните, които е слушала през младостта си, на тези песни е била ухажвана, те са съпътствали брачния й живот. Когато Синатра бил млад, тя също е била млада. Била е спретната тийнейджърка с къси чорапки, луда почитателка на Синатра, едва на дванайсет, когато през 1940-та си купила първата му плоча с „Никога повече няма да се усмихна“ от едната страна и „Маркита“ от другата. Танцувала е под звуците на „За всеки мъж има една жена“ на сватбата си с дядо.

Мама помни как бабчето я водела в магазина за плочи „Фултън“ и чакала на опашка, когато излезела някоя нова плоча. Била е неспасяема фенка, въпреки това изостави саундтрака на стария си живот заради Доминик Векиарели, което е достатъчно показателно за желанието й да започне на чисто. Всичко, което е останало от годините й на преклонение, е носталгичният мирис на стар магазин за плочи. Ако имам нужда от доказателство за крайните намерения на бабчето, то е тук, пред мен, в ръцете ми. Тя никога няма да се върне у дома.

Вадя безценните плочи и ги разглеждам. Подреждам ги подпрени на таблата на леглото. На обложките се мъдри Франк Синатра в светлината на единичен прожектор, застанал пред микрофона; млад, слаб и страхотно сексапилен. Изпъква на яркотюркоазен и тъмнопурпурен фон — на пистата със самолет на „Транс Уърлд Еърлайнс“, протегнал ръка към жената, чиито яркочервени нокти са впити в ръката му. На друга, със синьо небе за фон, Франк е с елегантна широкопола шапка. Разглеждам плочите и проследявам как той остарява, но така и не губи блясъка си. Снимките от бляскавото минало ме завладяват. Затова обличам яке, посягам към чашата си вино и се отправям към покрива, подпирам чашата на стълбите, докато отключвам вратата.

Зимните облаци са се понесли нанякъде и са оставили след себе си нощното небе в наситено тъмносиньо, същия нюанс като мастилото в писмото на Джанлука. Пристъпвам към ръба на покрива и поглеждам към магистралата Уест Сайд. Примигващите червени светлини на полицейска патрулка, паркирана край кея, приличат на рубинени копчета върху черни велурени ботуши. Дори покривът ми изглежда различен след заминаването на бабчето. Вече не се чувствам в безопасност, струва ми се, че не мога да му имам доверие — сякаш облаците са се разтворили и са я отнесли в неизвестна посока.

Това е най-голямата промяна за мен. Този покрив с доматите през лятото и снежните преспи през зимата беше нашето убежище. През есента печахме кестени на грила, седяхме край огъня и чакахме те да се отворят с тихо пропукване. Ароматът на топли кестени винаги ме е успокоявал.

Поглеждам към грила, покрит със стар найлон, и се питам дали ще си направя труд да отида чак до пазара Челси, за да купя кестени, които да пека. Дали ще продължа да правя нещата, които баба е правила, ритуалите, които ни носеха толкова радост? Ще запазя ли съкровищата от миналото, ще им позволя ли да поживеят в настоящето?

С всеки кашон, който преглеждам, с всеки предмет, който подреждам, списъкът с нещата, които трябва да свърша, се удължава. Бизнесът, къщата, семейните задължения. Май е крайно време да събера семейство Ронкали и да им раздам традициите, рецептите и задачите. Трябва да посоча кой какво да направи, точно както е сторила мама с бижутата си — срещу всяко е записано име, за да отиде при новия си притежател в мига, в който тя почине, Господ да я пази.

Докато рея поглед към река Хъдсън, имам чувството, че черната вода е станала по-широка, също като яма кадифени плаващи пясъци. Но аз не се чувствам застрашена от реката, нито пък от нощното небе, не се чувствам малка под небостъргачите, щръкнали зад мен като черни ками. Притисната съм от кашоните в стаята на баба, пълни с всичко, на което тя е държала. Вестници, договори, снимки, статии, скици и документи, съхранили историята на семейството ни и фирмата, все неща, които са ни създали. Историята ни може да бъде разказана единствено с помощта на тези вещи, а сега, след като бабчето замина, от мен зависи да определя кое си струва да бъде запазено.