Адриана Триджиани
Улицата на мечтите (12)

12.
Есен в Ню Йорк

Гейбриъл си облича костюм за тържествения обяд или за гощавката с бобената яхния, както я наричаме, докато подготвяме ястията. Слагам си пола и високи токчета, защото щом има лъскави тикви, официалните дрехи са задължителни.

Тес подсвирва, когато влизам в кухнята.

— Сложи си престилка — разпорежда се тя. — Ако си лепнеш някое петно, този кашмир няма да го изчистиш.

Послушно слагам престилка. Тя ми дава шприц, пълен с тесто за каноли.

— Сама направих плезирите — хвали се Джаклин.

— Страхотни са. — Пълня нежното рогче с крем и отхапвам. — Супер! — ахвам.

— Топни крайчето в шоколад — настоява Джаклин. — Научих този номер от водещата Джада Делорентис. Тя яде всичко, което готви по телевизията. Не ми е ясно как успява да се поддържа толкова слаба.

— Нямам никаква представа. — Натъпквам и последната хапка в уста и дъвча.

Тес оставя купата с черен шоколад на плота. Аз посягам към плезирите и започвам да ги пълня, а после топвам крайчетата им в шоколад.

— Италианците са единствените хора на света, които приготвят десерта, докато сервират основното — обяснява Джун, докато прехвърля картофеното пюре в купа.

— Обичаме сладките неща — обяснява Джаклин.

Леля Фийн се е паркирала на челно място на масата, стиснала чаша слаб чай, защото мама не й е предложила абсолютно нищо друго. Новият грандиозен проблем в семейството е пиенето на леля Фийн. Единственото разрешение е да скрием твърдия алкохол с надеждата тя да не забележи. Алфред налива вода в кристалните чаши.

Каризма, Роко и Алфред младши гледат парада на телевизора в хола, а Том храни бебето Теодора с биберон. Чарли маха тапата от бутилката вино. Татко разрязва пуйката на дъската върху плота. Докато той реже, мама прехвърля парчетата и ги подрежда в поднос с листа от спанак.

— Киара, повикай всички, сядаме да обядваме. — Племенницата ми е седнала на един стол и играе на компютърна игра.

Дори не ме поглежда.

— Имате ли звънче? Баба Фазани има кристално звънче с малко сребърно езиче.

Поглеждам я.

— Да, имам звънче. — Грабвам компютърната игра от нея, давам й таймера във формата на кокошка. — Завърти го и чакай да звънне.

— Чудесно се справи — прошепва Гейбриъл и грабва кибрит, за да запали свещите в средата на масата. — В подобни моменти се радвам, че хората от семейството ми са мъртви.

— Изобщо не е смешно.

— Мъртви са, какво? Няма да ги върна.

— Не можеш — провиква се леля Фийн. — И ти е по-добре без тях. Аз имам разни роднини, които са като адови изчадия.

Винаги се впечатлявам, защото леля Фийн се преструва на глуха, когато искаш да й кажеш нещо, но щом зашепнеш, тя чува всичко.

Киара пуска таймера до ухото на бебето Теодора и разбира се, малката ревва.

— Киара! — изкрещява Тес. — Ще оглушиш бебето.

— Извинявай — отвръща тя, макар да личи колко е доволна от себе си.

— Това не е ли малката дяволица, която ти е прекъснала сношението? — пита поверително Гейбриъл.

— Същата. Тогава беше тръгнала на мисия.

Татко се настанява на челно място на масата, а мама поставя пуйката пред себе си, тъй като тя ще сервира.

— Пробвах плънката, Гейбриъл. Съвсем същата е като на Теодора. Докарал си я безупречно — хвали го мама. — Невероятна е. И много пухкава е станала.

— Благодаря — пъчи се гордо Гейбриъл.

Гостите един по един намират местата си, след като проверяват картичките с имената си.

— Къде е Пам? — обръщам се към Алфред.

— Горе. Има мигрена — отвръща той и докосва с пръст главата си.

— Казах й да полегне в моята стая. — Гейбриъл поставя кошничка с прясно опечени хлебчета в средата. — Зелените стени ще я излекуват.

— Тази година ще се хванем за ръце… — започва татко.

— Няма да се хващам за ръце — оплаква се леля Фийн. — Католическата църква е пропаднала вдън земя, когато са започнали този… не ми харесва в църквата и този обяд не ми харесва.

— Добре, тогава няма да се държим за ръце — примирява се татко.

— Чакай малко, татко — прекъсвам го аз. — Лельо Фийн, ако татко иска да се държим за ръце, значи ще се държим за ръце. Той е главата на семейството. Ти си нашата любима пралеля, но той определя правилата.

Всички на масата млъкват.

Навеждам глава. Затварям очи и вместо да си представя Христос на небесния му трон, заобиколен от хор светци, аз виждам Джанлука. Връзката ни може и да е мъртва като есенните листа, аранжирани в средата на масата, но нещата, които научих от него, са живи. Щеше да се гордее с мен, че съм застанала на страната на татко и съм уважила ролята му. Джанлука ме научи, че традицията не е нещо, което просто следваме, а е онова, което ни създава. Сега, след като Пери стрийт 166 е мой дом и това е първият официален празник на моята маса — и на Гейбриъл — аз решавам. Аз съм тази, която определя правилата.

— Хванете се за ръце — настоявам аз.

— Е, какво пък толкова — примирява се леля Фийн и стиска ръката на Гейбриъл, седнал от дясната й страна, и на Чарли от лявата.

— Мили боже, искаме да ти благодарим. Измина година на премени…

— Промени — поправя го мама.

— На промени. Тъща ми замина в старата родина при новия си съпруг. Внуците ни растат здрави и силни, леля Фийн се възстановява след тежкото си положение в Арецо, аз вече нямам проблеми с простатата…

— Простатата — въздиша мама.

— Гейбриъл се зае с четката и превърна Пери стрийт 166 във финикиански дворец.

Мама тъкмо се кани да го поправи, че се казва венециански, но аз стискам ръката й, за да мълчи. Египет и Венеция са сравнително близо. Тя схваща намека и оставя татко на мира.

— Опитвам се да кажа, Господи, че ти благодарим. Джун, ти си истинска ирландка и ние те обичаме открай време…

— Благодаря, Дъч — отвръща Джун с наведена глава.

— Благодарим ти, Господи, за масата, отрупана с ястия, за тиквата от Вегас, за виното от твоето грозде и да знаеш, лельо Фийн, че няма да те изпускам от поглед. Нямам желание да прекараме Деня на благодарността в спешното отделение на „Сейнт Винсънт“.

— Не съм искала да ви създавам неприятности — цупи се леля Фийн.

— И така, Боже — продължава татко, — мина още една година. Благодарим ти. В името на Отца, Сина и Светия Дух… амин.

— Отивам да видя как е Памела — решава Алфред, когато сестрите ми започват да подават платата. Той се качва на горния етаж, докато ние помагаме на децата да си сипят.

Аз посягам към пуйка, пюре от картофи и зелен боб. Разстилам салфетката в скута си. Заслушвам се, когато татко и зетьовете започват да обсъждат футбола в колежите, заговарят за Нотър Дам и мястото на ирландците в класацията тази година. Годините може и да минават, децата да растат, може да се роди ново бебе и да се появи нов съпруг, но всяка есен, всеки Ден на благодарността се говори за футбол.

Алфред се връща угрижен.

— Памела добре ли е?

Той кима.

Забелязвам, че не яде. И аз не съм гладна. Става нещо, нещо скрито. Виждам сенките. Не мога да различа звяра, но той дебне, усещам го. Когато вдигам поглед към брат си, ми става ясно, че и той го усеща.

— Вал, разкажи на Фийн за Буенос Айрес. Тя още не знае подробностите — моли Джун.

Мама ме рита под масата.

— Много е хубаво — отвръщам аз.

— Това ли е всичко? — мръщи се Фийн. — Аз се качвам на автобуса и ходя да залагам в Атлантик Сити — това е хубаво. Но Аржентина? Би трябвало да е нещо повече. Нали така? — Фийн размахва вилицата си.

— Разкажи й за реката, за калдъръма — настоява Джун.

— Прекрасно е.

На масата се възцарява тишина.

— Нали имате роднини там?

— Да, лельо Фийн.

— Така и не ми показа снимки.

— Имам. Ще ти ги покажа по-късно.

— Добре. Какъв кеф само да чакам месеци наред, за да видя най-сетне роднините ти, с които едва ли някога ще се запозная. Докато чакам, сигурно ще умра, а ти ще си мислиш: „Леле, така и не показах снимките на леля Фийн“. Никога повече няма да се кача на самолет. Искам да видя новопоявилите се братовчеди, преди да умра.

— Ще ги видиш, лельо Фийн — уверявам я аз.

Децата се кискат, докато ръчкат лъскавите тикви с вилици.

— Не съсипвайте масата — моли ги мило мама.

— Да ви кажа, когато станете на моята възраст, няма смисъл да криете това или онова. Включително и пощата. Може да спечеля от лотарията и ако умра, дори няма да разбера. Но да знаете, че никой от вас няма да може да прибере парите. Ще видите вие. Може да ми стане нещо на стомаха. Прас. Както си седя, падам и край. Така че ако нямаш нищо против, донеси снимките.

— След малко, лельо Фийн — настоява Тес.

Зет ми Чарли се размърдва с неудобство на стола.

— Кой иска да се поразходи в парка? — пита зет ми Том.

Киара, Роко, Алфред и Каризма скачат.

— Бебето е неспокойно. Има нужда от чист въздух. — Той целува Джаклин по бузата. Истината е, че Том има нужда от чист въздух. Тези семейни обеди буквално го задушават.

Том помага на момичетата да си облекат палтата. Алфред закопчава якетата на момчетата.

— Искаш ли да дойда с теб? — обръща се той към Том.

— Не, няма нужда — отвръща зет ми и поставя Теодора в количката. — Те са големи момичета и момчета.

— Да! — потвърждава Киара, но по лицето й се изписва дяволито изражение и тя присвива очи. Сигурно има намерение да спре някое такси, да остави бебето вътре и да го пусне да се повози из цял Ню Йорк.

— Щом се върнете, се качваме на покрива, за да печем кестени и маршмалоус^[1], нали?

Децата пискат очаровани и хукват надолу по стълбите.

— Енергията направо блика от тях — смее се Джун.

— Тъкмо затова нямах свои. — Фийн дръпва салфетката от скута си и я прави на лигавник, а след това я приглажда. — Съсипват всичко, до което се докоснат.

Допивам чашата си. Свеждам поглед над храната, която така и не съм опитала. Затова пък пия трета чаша вино. Това не е никак добре.

— Дай снимките — настоява леля Фийн.

— По-късно — насилвам се да се усмихна аз.

— Вал още не се е нахранила, лельо Фийн — бърза да добави мама.

— Тя ще яде, а аз ще разглеждам снимките.

— Няма да гледаме никакви снимки — кресва Чарли.

— Защо пък не? — пита Фийн.

— Не и докато децата ми са тук.

— Те са в парка — уточнява мама.

— Какво значение има? — оглежда ни леля Фийн, напълно объркана. Върти очи също като лимоните на някой автомат за залагане.

— Не искам да влязат и да ги видят — заявява Чарли.

— Да не би да са порноснимки? — вдига ръце Фийн.

— Не са… порно. — Мама едва изрича думата, тъй като няма желание да говори за порно на масата (нито пък по друго време).

— Кажи на леля си какъв е проблемът, мамо — съска Чарли.

— Няма никакъв проблем — поправям го аз. — Поне не и за мислещите хора.

— Какво се опитваш да ми кажеш? — поглежда ме Чарли.

— Престанете да се карате, а ти донеси снимките — разпорежда се леля Фийн. — Когато двете с Теси умрем, няма на кого друг да разчитате, освен на вас самите. Кръвната линия ще се скапе като затлачена вена. След като сте си намерили роднини, искам да ги видя. Какво толкова?

— Не сега — отвръща мама.

— Просто не разбирам защо… — настоява леля Фийн.

— Защото са черни — продължава да съска Чарли. — Точно така. Афроамериканци са.

Леля Фийн е объркана.

— Не е възможно да са афроамериканци, защото не са американци. Те са аржентинци — поправям го аз. Но дори това не е точно, защото са смес от няколко култури. Еквадорци, африканци и италианци.

— Както и да извърташ, цветът ясно се вижда, а той е черен — поправя ме Чарли.

— Не, смесен е.

— Смесен — чуди се леля Фийн. Май бабчето не й е съобщила подробности за изгубените ни роднини. Леля Фийн мисли. След това отсъжда: — А вие какво очаквате? Нали са на юг от Мексико.

— Това пък какво общо има? — обажда се мама.

— Ами погледни картата — свива рамене Фийн.

— Добре, вижте. Преди да прекалим с тази работа, нека просто кажем, че съм се запознала с част от семейството. Аз ги харесвам, те са добри хора и двамата с Алфред ще правим бизнес с тях. Да, чернокожи са и също така са италианци.

— Дрън, дрън, дрън — криви се Фийн.

— Точно така. И двете са чернокожи. И са много красиви. — Дрънкам като малоумна глупачка. И по средата на абсурдния разговор разбирам, че се държа като глупачка.

— Естествено, че това ще кажеш. — Чарли трясва вилицата на масата.

— Това пък какво трябва да означава? — врътвам се аз към него.

— Ти приемаш всичко. Много си либерална.

— Това какво общо има с роднините ни в Аржентина?

— Доволна си, че чернокожи ще напъплят в семейството. Да, давай, добре, нека всякакви да се присламчат — размахва ръце той. — За теб няма никакво значение.

— Защото няма. Какво значение има цветът им?

— За мен има. Не искам момичетата ми да се приберат един ден вкъщи с чернокожи момчета. Разбра ли? Аз съм за равенството и смятам, че всеки е еднакъв в очите на Господ. Просто не искам моите дъщери да се женят за такива.

— Чарли! — Джун отмества стола си назад. — Ти сериозно ли говориш?

— Сериозно говори — клати тъжно глава Тес. Очевидно са се карали месеци наред по този въпрос.

Чарли оглежда останалите на масата с надеждата някой да го подкрепи.

— Татко, подкрепи ме.

— Слушай, откакто се разболях от рак, нищо не ме притеснява — вдига ръце баща ми. — Светът е мой и вие сте в него.

— Благодаря — отвръща саркастично Чарли.

— Съпругът ми не е виновен, че имаме чернокожи роднини — намесва се мама.

— Никой няма вина, мамо — обаждам се аз.

— Не исках да прозвучи по този начин — вдига ръце тя, както винаги, когато е нервна. — Просто заговорим ли за расови проблеми, все казвам нещо нередно.

— Нищо лошо не си казала — успокоявам я аз. — А и няма нищо лошо в това, че имаме чернокожи роднини.

— За теб може и да няма — сопва се Чарли.

Обръщам се към него.

— Не сме открили, че роднините ни имат наркокартел.

— А ти откъде знаеш, че нямат?

— Чарли, ти наистина си луд — не се стърпявам аз. Не съм яла и усещам, че започвам да губя самообладание. В момента съм в състояние да се сбия и с мечка.

Мама се опитва да ме защити.

— Виж, Чарли. Валънтайн не отиде в Аржентина, за да разкрие някоя мръсна семейна тайна.

— Напротив, открила е онази скица, нали Тес ми каза, и е хукнала да търси Ралф…

— Рафаел — поправям го аз.

— Рафаел, все тая. След това се качва на самолета, заминава и започва бизнес с тези хора. Я стига. Ние какво правим тук?

Изправям се и се привеждам над масата.

— Как смееш, Чарли! Никой никога не е искал нищо от теб. Ти се натресе в семейството и всички сме се държали безупречно с теб. Когато двамата с Тес имахте нужда от помощ, за да си купите къща, всички до един…

— А, сега ще натякваш, така ли?

— Да не би да е лъжа? Само че ти не си и чувал за елементарна благодарност. Е, черната ми половина ти зае пари, ясно ли ти е? — изкрещявам аз.

Тес става.

— Я се успокойте.

Гейбриъл ме подава гризина. На него мога да разчитам напълно. Знае как ми пада кръвната захар.

— Той има нужда от професионална помощ! — соча аз зет си. Усещам, че съм леко пияна. Стискам масата.

Чарли се надига.

— Седни, Чарли — крясва татко. — Никой няма да мръдне от тази стая.

Чарли послушно сяда на мястото си.

— Няма да търпя това. — Татко удря с юмрук по масата. — Не позволявам никакви скандали. Никой няма да ходи никъде, докато не се разберем по този въпрос.

— Успех, племеннико. — Леля Фийн си почиства зъбите с клечката, на която беше забодено името й в тиквата.

Всички оставаме смълчани за момент, тъй като не знаем нито какво да кажем, нито какво да направим.

— Тръгвам си — заявява Памела от вратата зад нас. Обръщаме се към нея. Тя е в коридора. Облякла си е палтото.

— Пам, станала си. Как е мигрената? Ела да похапнеш. Плънката е хубава като на мама — обяснява майка ми.

— Не се дръж покровителствено с мен.

— Нищо подобно. — Мама ни поглежда. — Нали?

Тес и Джаклин клатят глави, за да потвърдят, че не е казала нищо лошо.

— Хайде, няма ли и вие да се намесите? — поглежда Памела сестрите ми.

— Добре ли си, Памела? — пита Джун. — Да не би да съм пропуснала нещо?

— Това. Това си пропуснала. Същото, което съм пропуснала и аз. — Тя хвърля един лист и той пада на масата. Посягам и го изглаждам с ръка. Изглежда Памела го е свила на топка и го е мачкала часове наред. Това е разпечатка от имейл.

— Прочети го — излайва тя. — Принтирах го вкъщи и докато бях във влака, го научих наизуст. Хайде. Чети.

— Какво трябва да прочете? — пита татко. — Какво пише, Вал?

Алфред заравя лице в ръцете си.

— Заради мен е. Всичко е по моя вина.

— Кое? — пита тихо мама.

— Всичко. Вината е моя.

Мама гали брошката тиква и мисли. След това се сеща.

— Да не би да си… нарушил закона? Откраднал ли си нещо, Алфред?

Той я поглежда така, сякаш е напълно луда.

Тя се обляга облекчено на стола.

— Прекара двайсет и три години на Уолстрийт. Всеки ден четем във вестниците, че някой човечец е направил нещо, което не е обмислил, и това го е довършило, финансовият свят е сложен.

— Какво, по дяволите, си направил? — излайва леля Фийн към Алфред.

— Имал е извънбрачна връзка! — изкрещява Памела. — Връзка. Изневерил ми е. Честит празник на всички!

— Пам… — надига глас сестра ми Тес.

— Хич не ми викай Пам. Да не би да си забравила, че съм Тракчо.

— Тропчо — поправя я Джаклин.

— Все тая. Наричайте ме както пожелаете, защото се махам оттук! От години наред ме карате да се чувствам като аутсайдер и знаете ли какво? Истина е. Бях различна. Бях нормална, докато вие всички до един сте напълно луди! Знаех си, че сте за лудницата, още преди да се омъжа за него, но с времето стана още по-зле. Търпях ви, шантави негодници, защото обичах сина ви. Само че синът ви е решил, че вече не ме обича. Тръгнал е да чука наред…

Алфред скача.

— Не е вярно, Пам. Обичам те.

— Приказки! Празни приказки! Това ли е всичко, което ще ми кажеш? Такива думи ги има цял милион в речника.

Татко кима.

— Така е, така е.

Памела прокарва ръце по тялото си, от бюста до кръста, и ги спуска надолу по бедрата.

— Алфред. Погледни ме — нарежда тя.

Той засрамено е навел глава над масата.

Пам снишава глас и изръмжава:

— Казах да ме погледнеш!

Брат ми вдига поглед към нея. Очите му плуват в сълзи.

— Аз спазих моята част от уговорката. Все още съм момичето, за което се ожени. Не съм се променила. Не съм качила седем кила, след което да смъкна пет и да кача нови десет, както прави майка ти, откакто е омъжена.

Мама ахва.

— Точно така! — изкрещява Пам. — Няма ли най-сетне да смъкнеш проклетите килограми?

Мама е ужасена. Поглажда корема си и се изправя.

— Погледни мен обаче. През декември 1994-та бях трийсет и шести размер, а сега, на втори ноември 2010 година, съм все още трийсет и шест. Колко жени могат да се похвалят със същото, след като са родили две деца с глави като топки за боулинг?

— Мили боже! — ахва татко.

— Всички сте един дол дренки. До един. Той лъже, но и вие лъжете! До един лъжете! Разпространявате лъжи, клюкарствате…

— Ние си говорим и обсъждаме, но… — опитва се да се защити мама.

— Мамо, ти си най-ужасната от всички! — напада я Памела. — Всички знаят, че криеш етикетите на роклите, които купуваш, носиш ги по веднъж, след това ги връщаш и си искаш обратно парите.

— Беше само веднъж! Направих го един-единствен път!

— Въпреки това е лъжа. Незаконно е!

— Роклята беше сигналнозелена, а този цвят не ми отива. Стоях с гръб към стената, а и нямах какво друго да облека.

— Ами ти? — сочи ме Памела. — Ти си крадла. Съседът ти, господин Матера, почина преди две години, а ти продължаваш да му прибираш вестника всяка сутрин.

— Беше случайно. Писах на редакцията след известно време. — Лицето ми пламва от неудобство.

— А ти? — сочи тя Тес. — Лъжеш касиера в лунапарка, че и двете ти деца са под шест години, а те са на седем и девет. Караш собствените си деца да пълзят под бариерата на колене, за да минат гратис.

— Не ми уважиха безплатните билети — обяснява Тес.

— Пак е лъжа и измама! — писка Памела.

— Ами ти? — посочва Джаклин. — Ти подаряваш чужди подаръци! Точно така. Подарих ти комплект гримове от „Есте Лаудер“ за рождения ден, а после го видях под елхата за Тес. Ти й го подари от свое име!

— Цветовете й подхождаха повече, отколкото на мен — свива рамене Джаклин. — Аз съм зима, а тя е лято…

— Няма значение. Пак е лъжа и измама!

— Всичко ми беше ясно до подаряването на чужди подаръци — намесва се Джун. — Но това последното е въпрос на кожа.

— Тя се опитва да каже, че всички тук сме грешни — обяснява й татко.

— Точно така, татко, това се опитвам да кажа. И преглъщах през всичкото време. Не мога да повярвам, че ви търпях, след като знаех какво става, но те обичах толкова много, Алфред, че понасях всички тези скапаняци! От всички семейства в Куинс, от милионите семейства, как можах да попадна тъкмо в това?

— Обидена съм… — надига глас мама.

— Обиждай се колкото искаш. Твоя си работа. Приключих с вас. — Памела крачи зад масата досущ като прокурор от сериала „Закон и ред“. — И още нещо. Чарли и Том се чувстват по същия начин. Точно така, докато вие шушукате зад гърбовете ни, и ние шушукаме зад вашите! Точно така, роднините по брак злословят зад гърба ви! Според вас защо Том винаги гледа да се измъкне на разходка? Няма човек, който чак толкова много да обича чистия въздух! Той не може да ви понася, хора! Ами Чарли? Кажи им, Чарли. Разкажи как си измисляш извинения и лъжеш, че си на работа, за да се събираш с тях само на двата големи празника през годината!

Тес се обръща към съпруга си.

— Истина ли е?

Чарли свива рамене.

— Така ли? — избухва Тес. — Познай какво те чака. Следващата ни ваканция е в Буенос Айрес! Точно така! Отиваме да се запознаем с южноамериканския клон на семейството.

Чарли, обзет от чувство на неловкост, че е заловен, протяга ръка, за да я прегърне. Тя се дръпва рязко.

— Осемнайсет години слушам как се оплаквате и вече ми писна! Ако не е политика, е религия. Ако не е някоя корпорация, тогава плюете противния сос, който сами сте приготвили. — Памела е стиснала юмруци. Продължава да крещи. — Пет пари не давам дали приготвяте соса с чесън на прах или с цели скилидки! Вкусът му е същият. Просто сос! Домати и вода! Яжте си го и млъкнете веднъж и завинаги! Престанете да се оплаквате!

— Че кой се оплаква? Не чувам някой да се оплаква — обажда се Фийн.

Памела не й обръща никакво внимание.

— Благодаря на бога, че не се запуснах! Как само ми се е искало. Искаше ми се да обуя ниски велурени ботуши, да си хапна картофен чипс, да гледам сериали по телевизията, но не го правех! Непрекъснато бях нащрек. Непрекъснато се поддържах! Добре че си запазих фигурата, защото когато остана сама, това тяло ще бъде моето отмъщение! — Памела вдига високо и победоносно ръце. — Това е билетът ми за бъдещето! Само гледайте!

Гейбриъл е полегнал на плота в кухнята като омагьосан, все едно гледа любимия си сериал. Без да сваля очи от представлението, той гребе с лъжица от канолите и похапва. Леля Фийн се киска доволно, докато семейството ни се разпада пред очите й. Мама хлипа, заровила лице в салфетката.

Чета безмълвно смачкания имейл.

„Любими Алфред,

Времето ни не е сега, дните ни не са наши, макар чувствата ни да са истински. Никога не забравяй колко много те обичам. Честит Ден на благодарността, скъпи Фредо, винаги ще бъда благодарна за времето, което прекарахме заедно.“

С много любов, винаги твоя: Катлийн

Лаптопът, отворен на плота, изпиуква веднъж. След това още веднъж. Накрая и трети път.

— Бабчето е на скайпа — казвам аз.

— Затвори капака! — изкрещява мама и се обръща към Гейбриъл. — Затвори го!

Гейбриъл изключва тъкмо когато лицето на бабчето се появява на екрана. Той затваря капака, после дръпва метнатата на рамото му кърпа и избърсва челото си.

— Оставете я да чуе! Нека бабчето чуе какво става! Аз нямам какво да крия! Пет пари не давам, дори цяла Италия да научи как съм била стъпкана! — крещи Памела.

— Не става въпрос за теб — опитва се да я успокои Алфред.

— Знам! Става въпрос за теб. Ти си един от тях, дори когато се опитваше да не бъдеш. Същият си като тях. И ти ми обърна гръб.

— Памела… — започва тихо той.

— Тя те нарича Фредо. — Памела блъска гърдите на Алфред, когато той се опитва да я прегърне. — Аз те наричам Фредо. Аз! — Избухва в плач, когато той я прегръща. — Пусни ме. Искам си момчетата. Къде са?

— В парка — отговарят Тес и Джаклин в един глас.

Памела се изтръгва от ръцете на Алфред и си тръгва.

— Пам, моля те, седни. Моля те, не си тръгвай. — Мама става. — Можем да помогнем.

— Ти ли? И какво ще направиш? Ще ми кажеш, че не съм прочела имейла ли? Ще ми кажеш, че не е истина ли? Случайно да чу Алфред да отрича? — Памела притиска длани като за молитва. През сълзи заявява: — Добре, че гледам Опра.

Татко пъшка.

— Точно така, татко — поглежда го вбесено тя. — Опра ми помага. Тя направи предаване за управлението на парите и аз го гледах, защото… — В този момент прави нещо много странно. Подпира ръце на ханша също като Сюзън Бойл, докато флиртува със Саймън Коуел и Пиърс Морган в „Британия има талант“. Разклаща бедра настрани и продължава. — … съпругът ми беше уволнен от банката…

— Мислех, че ти си напуснал — обажда се Фийн, толкова доволна, че вече е почти на седмото небе. — Напуснал бил. Оказва се, че си получил едно яко текме по задните части.

Мама й хвърля убийствен поглед.

— Опра съветваше жените как да пестят, когато времената са трудни. Последвах съветите й, знаете ли защо? Защото съм добра съпруга и искам да облекча товара на мъжа си! Да, ама не! Той сам се издъни.

— Благодаря ти, Майко Тереза… опа, Опра! — облизва устни леля Фийн, нетърпелива да чуе всички подробности.

Пам продължава.

— Бяха поканили терапевт, който обясни, че в момента мъжете били много уязвими, че жените трябвало да бъдат особено чувствителни към техните… — Тя отново разклаща бедра. — Към съпрузите, заради икономическия крах. Тогава не се замислих много, защото Алфред ми се стори щастлив тук при елфите, дето фабрикуват обувки. А пък животът ни вкъщи си течеше добре. Точно така, дори сексуалният ни живот!

Татко покрива лице с ръце. Това разкритие ще го убие.

Памела продължава да писка:

— Експертът при Опра каза: „Проверявайте имейлите на мъжете“. — Тя снишава глас и започва да ръмжи като актрисата Линда Блеър в „Екзорсистът“. — Това и направих. Така разбрах за Катлийн Суини. — По лицето й се стичат сълзи.

— Чакай, Пам. — Алфред се протяга към нея. Тя не му позволява да я докосне.

— Каза, че никога няма да ми изневериш. Обеща, защото баща ти е изневерявал на майка ти.

— Чакай малко… — Мама скача.

Памела я поглежда.

— Точно така. А ти си се примирила. Само че аз имам малко по-добро мнение за себе си и повече достойнство от теб. — Тя поглежда Алфред. — Остани тук. Остани с лудите си сестри, с баща си, прелюбодееца, със суетната си майка и пияната си пралеля…

Леля Фийн отмята глава назад и прихва.

— Става въпрос за мен!

— Защото… — Памела стяга колана на палтото си трийсет и шести номер. — Аз си хващам момчетата и си отивам вкъщи. Помниш ли къде е? В къщи? Онова място, където създадох семейството ти.

Пам тръгва по стълбите. Токчетата й тракат чак до долу. Алфред хуква след нея.

Входната врата се блъска след тях.

— Някой да иска десерт? — пита застаналият зад плота Гейбриъл. — На мен някоя и друга глътка алкохол за храносмилане ще ми дойде добре. Какво предпочитате, „Фер нет Бранка“ или „Битърс“?

— За мен парче тирамису — решава Джун. — Това е най-потресаващият Ден на благодарността, на който някога съм присъствала.

— Извинявай, Джун. — Мама попива сълзите си. — Съжалявам, че чу всичко това.

— Това семейство трябва най-сетне да порасне. — Джун отмества чинията си настрани.

Леля Фийн ръкопляска.

— Колелата изпаднаха. Изпаднаха. Изпаднаха!

— Млъквай, Фийн — срязва я Джун. — Ти си една злобна дърта сврака. На гърба си носиш камилска гърбица от горчивина.

— Гърбицата е от остеопорозата. Разпадане на костите. Карах много тежка менопауза — обяснява Фийн.

— Пет пари не давам. Ти си единствената дъртачка, която познавам, и оглупяваш с всяка изминала година. Всички тези хора стъпват на пръсти наоколо ти, но аз не се страхувам от теб.

— Значи нападаш една самотна вдовица навръх Деня на благодарността. Браво — прошепва Фийн и се опитва да предизвика малкото съчувствие, останало у роднините й.

— Горката Фийн — обръща се към нея Джун. — На теб никога не ти стигна, нали? Сестра ти те пазеше като рохко яйце, а останалите се страхуват от теб. Всички се боят от гадните ти настроения. Без мен обаче. Аз те виждам какво представляваш. Някой трябва хубавичко да те поразтърси. Но дори тогава няма да ти дойде умът в главата. На теб никога нищо не ти стигна. Олеле! При повечето хора е така. Но разликата между теб и тях е, че другите продължават напред. Те не се хербаризират като теб. Не обвиняват другите за бедите си, не звънят на адвоката да съди града всеки път, когато се проснат на тротоара. Остави чашата вино, вземи лупата и се погледни в огледалото. Виж се какво представляваш.

Леля Фийн изпъва гръб.

— Ти какво…

— Аз приключих. — Джун мести поглед към Чарли, който извръща очи.

— Засрами се, Чък. Отвори си очите. Светът вече не е в черно и бяло, не е дори и кафяв — той се състои от съвършено нови нюанси. Побързай. Време е господ да посъживи цветовата гама. Значи сестрата на жена ти се качва на самолета и открива, че в семейството има чернокожи — хора, които работят яко, за да си изкарват прехраната, говорят испански и отглеждат маслини. И какво от това? Това по какъв начин се отразява на твоя живот? Наистина ли искаш да пропилееш безценните мигове от живота си, като мразиш хора, които дори не познаваш и които живеят през един континент? Ако това е представата ти за живот, твоя работа, Чък, но не принуждавай и нас да слизаме до идиотското ти ниво. Засрамваш всички ни с невежеството и тесногръдието си.

— Джун — предупреждава я Тес.

— Млъквай, Тес. Познавам те от бебе. Сега разговарям със съпруга ти. — Джун отново се обръща към Чарли. — Ще ти кажа нещо за чернокожите — знам, защото съм обичала и бели, и черни, и филипинци — май беше филипинец… дали не беше хаваец? Няма значение. Пробвала съм божиите творения от Бостън до Бул и знам какво говоря. Това обижда ли те?

— Страшен Ден на благодарността, няма що — прекъсва я татко.

Джун поглежда Чарли.

— Отговори ми?

Чарли клати глава.

— И аз така мисля — продължава Джун. — Би трябвало да си горд, че дъщерите ти имат роднини в друга страна, че тези хора са с малко по-различна патина от теб. Но да спрем дотук, Чарли. Ти си сицилианец, твоите хора са най-обикновено гребло в кануто за Северна Америка. Знаеш го много добре, въпреки това се държиш така, сякаш Сицилия е страната на пилигримите и осветения хляб. Ще ти кажа — нали вече си част от семейството — вие сте африканци. Това е чисто и просто пигмент, Чарли. Най-обикновен пигмент. Така че престани веднага. И без това ме подразни.

Гейбриъл поставя тирамисуто пред Джун.

— Съжалявам — мрънка смирено зет ми.

— Ще ти кажа за кого ще се омъжат дъщерите ти. Ще се омъжат за хора точно като теб, Чарли. Така че ако искаш да доведат у вас двама тесногръди глупаци, тогава смятай, че желанието ти е изпълнено.

Гейбриъл й налива кафе. Оставя сметаната и захарта пред нея. Тя си сипва сметана и разбърква.

— Този свят е кафе с мляко бе, хора. — Отпива. — Свиквайте.

 

 

Помагам на леля Фийн да седне на задната седалка в таксито. Тя стиска плика, пълен с вкусотии от обяда, все едно някой й е подарил златно кюлче. Моля шофьора да я изпрати до входа и той се съгласява. Тя ми маха.

Отварям входната врата и виждам, че в работилницата свети. Изритвам обувките, защото високите токчета направо ме убиват. Пръстите ми пулсират също като главата, всичко ме боли след най-ужасния празник, който някога съм прекарвала.

Надничам в работилницата. Алфред е седнал на бюрото си, навел глава. Татко се е настанил на работната маса и го наблюдава.

— Здрасти, момчета — възкликвам аз, когато отварям вратата. — Алфред, добре ли си?

Той не отговаря. Поглеждам баща си. Татко ме поглежда и поклаща глава.

— Алфред — вика го тихо той.

Брат ми продължава да мълчи.

— Синко? — Татко става от работната маса и пристъпва към него, след това отпуска ръце на раменете му. Алфред се разплаква.

— Всичко ще се оправи, Ал — успокоява го татко.

Алфред се обръща и се изправя. Прегръща татко и заравя лице на рамото му. Сълзите го задушават. Татко ме поглежда и го притиска до себе си.

— Съсипах всичко, татко. Абсолютно всичко.

— Допуснал си глупава грешка, но нищо не си съсипал.

— Тя ме напусна.

— Ще ти прости, синко.

— Защо да го прави? — пита Алфред.

— Ела тук. — Татко му помага да седне. След това придърпва работния стол по-близо. Поема ръцете на брат ми в своите.

— Ти си добър син. Чудесен човек. Не минава и ден, без да изпитам гордост от всичко, което си постигнал. Гордея се дори когато ти не се гордееш с мен. Вършил съм грешни неща и тази проклетия все още ме измъчва. А ето че сега същото сполетя и теб.

— А аз те обвинявах, татко. Обвинявах те, а след това направих същото.

— Няма нищо, че си ме обвинявал. Това е защото си осъзнавал, че съм направил нещо нередно.

— Аз съм лицемер — свежда глава Алфред.

— Изслушай ме. Аз обърнах гръб на брака си за известно време и не се гордея с тази постъпка. Докато траеше онази връзка, сякаш бях на някакво тъмно място. Тогава не го знаех, но сега, като поглеждам назад, разбирам, че не съм мислил разумно. Имах чувството, че животът ми е приключил, че не съм там, където трябва. Обвинявах майка ти, че не съм постигнал нищо. Не знам, просто бях израснал в дом, в който мама не спираше да бута татко напред. Просто бях свикнал жената да го прави непрекъснато. Изпуснах едно повишение, прибрах се и когато разказах на майка ти, тя отвърна: „Дъч, не се притеснявай. Ще има ново повишение. Постарай се повече“. Тогава трябваше да оценя думите й, но се почувствах толкова нещастен, че не можех да си намеря място. Трябваше да си възвърна самочувствието. Затова тръгнах да си търся белята, по този начин се почувствах отново жив, отново бях в играта. Само че това беше временно разрешение. А докато бях с другата жена… сърцето ми…

Татко бърше сълза, но бързо се стяга и отново насочва вниманието си към брат ми.

— Сърцето ми беше разбито, защото обърнах гръб на хората, които ме обичаха, и то заради жена, която търсеше любовта, която аз отдавна бях открил. Сега всичко това ми прилича на… струва ми се, че е някакво противоречие…

Въздишам тихо, докато татко се опитва да открие подходящата дума.

— Но не беше така. Най-хубавото беше, че имах съпруга и четири деца. Те бяха моята визитка пред света. Това ми даваше сили. Само че аз ги захвърлих и едва тогава открих истината. С майка ти бяхме създали прекрасно семейство. Тогава обаче си мислех, че имам нужда от нещо повече, исках внимание, исках някой да ме цени. Исках всичко, както и да му се казва.

— Не искам да я изгубя — мрънка Алфред.

— Няма да я изгубиш, Алфред. Няма. Просто трябва да си настоятелен. А когато тя е готова да ти прости, ще имаш шанс да започнеш отново. Ще ти се наложи отново да изградиш живота си с нея.

— Не знам дали ще мога. Не знам дали тя ще ме допусне до себе си.

— Няма да е лесно. Най-трудното за мен беше да спечеля отново майка ти. Говоря за втори път. А и всеки мъж е различен. Ти обаче си направен от много по-добър материал от мен. Ти си умен, по-предан и си инат. Можеш да обърнеш нещата. Аз ще ти помогна с всичко, с което мога. Стига да ми позволиш.

— Извинявай, татко.

— Не ми дължиш нищо, сине. Не ми дължиш извинение. Абсолютно нищо.

— И аз те нараних.

— Защото аз те нараних. Така вече сме на чисто.

И отново прегръща Алфред.

Наблюдавам ги дълго. Не съм предполагала, че този ден ще настъпи.

— И аз страдам — обаждам се аз. Нямах намерение да говоря, но думите сами се изплъзнаха. Покривам устата си с ръка.

Татко вдига поглед към мен.

— Татко, знам, че ни обичаш, но има причина да не съм омъжена. Има причина, поради която не мога… — Усещам как сълзите ме задушават, но ги спирам. — Не мога да се доверя на нито един мъж. Наистина ми е много трудно. Простила съм ти, но това не означава, че съм успяла да потисна страховете. Все още се страхувам да обикна някого, за да не бъда разочарована.

— Съжалявам, Валентина — отвръща той.

Само двама мъже в живота са ме наричали Валентина — татко и Джанлука. Вместо това да ме натъжи, аз се усмихвам.

Джанлука направи всичко по силите си, за да ми помогне да преодолея страховете, а аз го отблъснах, защото не намерих сили да продължа напред. Не пожелах да му покажа истинското си аз, така че накрая той ме изостави, защото не можеше да ме опознае. Аз дори не се борих за него. Не хукнах подире му, когато излезе от стаята ни във „Фор Сийзънс“. Просто останах като закована на място, неспособна да помръдна. Сигурно съм си мислила, че ако хукна след него, няма да знам какво да му кажа, когато спре, няма да знам какво да направя. Затова го оставих да си отиде. Изпуснах един добър, безценен мъж, защото не можах да се сетя за нито една причина, поради която да го накарам да остане.

— Алфред?

Брат ми и баща ми ме поглеждат.

— Ти поне знаеш какво се случва, когато нарушиш обещание. А аз дори не мога да обещая.

Оставям Алфред и татко в работилницата. Навеждам се, грабвам си обувките и тръгвам нагоре по стълбите. Мисля си за жалкото подобие на писмо, което написах на Джанлука в напразен опит да си го върна. Държах се тъпо, откакто разбих сърцето му. Как можах. Нищо чудно, че не ми отговори. Сигурно си седи в Италия и си мисли: „Тя все още не е разбрала“. Може би някой ден ще ми прости невежеството. В този ден на благодарност ми се иска да протегна ръка и да го докосна. Но тук не става дума за някое от суфлетата на Гейбриъл, което ще спадне, докато го пренесеш от фурната до масата. Става въпрос за щастието на Джанлука, което съсипах. Само че тогава не знаех, че заедно с неговото щастие съсипвам и своето.

— Качих Фийн на такси да я откара далече от Манхатън — обявявам аз пред сестрите си и мама, които продължават да седят на фермерската маса след безкрайната гощавка с многобройните ястия и непресекваща семейна драма.

— Къде е баща ти?

— Двамата с Алфред си говорят в работилницата.

— А, добре — въздиша мама, както обикновено оптимистично.

Настанявам се на масата. Поставям дървената купа с орехи пред себе си и започвам да ги чупя. На местата, където допреди малко са били чиниите на сестрите ми и мама, има купчинки черупки.

— Джун и Гейб са на покрива. Казаха, че пекат кестени, но според мен пушат трева — обяснява Тес. — Или това, или са прегорили кестените.

— Браво на тях — отвръщам аз. — Няма значение какво правят.

— Напълно съм съгласна — кима Тес. След това ни поглежда. — И сега какво ще правим?

— Аз със сигурност минавам на много сериозна диета след празниците — заявява мама.

— За бога, мамо, Памела просто стреляше напосоки — успокоява я Джаклин.

— Правила съм драстична диета само два пъти. Никога не съм се възприемала като жертва на йо-йо ефекта. — Мама изкарва ядката с малка сребърна виличка. След това я лапва и сдъвква. — Нали съм права?

— Разбира се, мамо — отвръщаме ние в един глас.

— Ще ви призная нещо — обажда се Джаклин. — Тя ми харесва.

— Кой? Пам ли?

— Да. Има живец в нея. Нямах представа, че е толкова стегната. Мислех, че е някоя лигава слабачка, а я виж как се изправи и се защити.

— Ако търсиш достатъчно, у всекиго ще откриеш нещо, което да харесаш — засича я дипломатично мама.

— Освен това има вкус — обяснявам аз. — Умее да подбира цветовете така, че да постигне драматичен ефект, когато става въпрос за дрехи.

— Винаги е добре облечена — потвърждава Тес и разтваря ореха на две половини. — Никой не може да я обвини, че се е запуснала. В това отношение беше права.

— Наистина — съгласявам се аз. — Защо тогава не я харесвахме?

— Защото всички се страхувахме от Алфред. — Тес прибавя черупката към купчинката, сякаш е топка, която в най-скоро време ще влезе в игра.

— Точно така е. Цял живот стъпваме на пръсти около него. Вечно се опитваме да му доставим удоволствие или да не му се пречкаме. Тя не е виновна — сещам се аз. — Тя никога не е била виновна.

— Не съм съгласна. Аз не се страхувам от сина си.

— Мамо, докато бяхме деца, веднъж правеше сос за ригатоните. Беше за вечеря. Алфред се върна от библиотеката, каза, че не иска маринара, затова ти свали соса от котлона, замрази го и започна да начукваш пържоли. И ти се страхуваше от него.

Мама посяга към орехотрошачката и смачква ореха с едно стискане.

— Вие, деца, наясно ли сте с всичко, което двамата с баща ви сме правили или не сме?

— Да — отвръщаме в един глас трите.

— Това никак не е здравословно — мръщи се мама.

И последните роднини си заминаха, натоварени с част от останалата храна. Джун се качи на такси, след като пийна малко уиски на раздяла. Довечера в Ийст Вилидж я чака още едно парти.

Аз довършвам и последните чинии. Пристъпвам към масата, духам свещите, които са се превърнали в оранжеви локвички в свещниците.

Грабвам последните две каноли и се качвам на покрива. Ухае на печени кестени.

Гейбриъл е качил крака на шезлонга и съзерцава луната. Сядам на стола до него.

— Никой не яде кестени — оплаква се той.

— Днес се разигра страхотна драма. Забравиха. — Подавам му едно каноли.

— Не мога. Вече не остана място.

Оставям канолито настрани и се отпускам на моя шезлонг. Кръглата луна прилича на реклама пред заведение за бързо хранене на разклонението за Джърси, толкова наблизо ми се струва, сякаш всеки момент ще различа надписа „Отворено 24 часа“.

— Беше приготвил страхотна гощавка — хваля го аз.

— Нямаше значение. Те изгълтаха всичко така, сякаш беше овесена каша.

— Какво ще кажеш за имейла, който Катлийн е изпратила?

— Тази червенокоса мръсница не ми харесваше още от самото начало — признава той. — Не можех да я понасям.

— Много се изненадах, че е пуснала този имейл.

— Я вземи да се събудиш. Тя е умирала от желание Памела да го открие. Празниците са пълна гадост за любовниците. Седят си сами вкъщи и обмислят разни гадости! Висят сами в мрака, обзети от черни мисли, докато чакат полуготовото им ястие да се стопли. Вместо да излязат и да си намерят свободен мъж, решават да съсипят празника на женения. Някога обикаляха с автомобилите си. Една Коледа мама повика полиция, след като любовницата на татко мина пред нас петдесет пъти преди тя да сервира маникотите. А сега вече тези мръсници пращат един имейл и готово. Така дори не им се налага да хабят бензин.

— И баща ти ли е изневерявал на майка ти?

— Разбира се.

— Това неизбежно ли е?

— Има едно проучване. Приблизително шейсет процента от всички, които имат дългогодишна връзка, кривват от правия път. Само че аз не се водя по тази статистика. Тя твърди, че пет на сто от хората са гейове, но тази цифра нещо не е вярна. Преброй само фризьорите и ще получиш поне петнайсет процента от населението. Според мен на мъжете им е много трудно да се държат като мъже. Поне на праволинейните.

— Защо? — питам аз.

— Жените създават на мъжете посоката и целта. Един мъж е напълно безполезен и няма представа какво е предназначението му, ако до него няма жена.

— Какви ги приказваш?

Той кима, доволен, че може да разнищи въпроса.

— Виж сега. Мъжът отива и си намира работа за през деня. Върши си работата и носи изкараните пари на съпругата си. После, ако се справя добре… купува й хубави бижута. Купува ги, защото тя ги е поискала. Един мъж няма сам да се сети за диаманти. Първата жена изпратила първия мъж в една дупка в земята и когато той излязъл, стиснал в ръка първия диамант, тя го погледнала и заявила: „Прекалено малък е. Копай по-дълбоко“. Мъжете са амбициозни, защото искат да впечатлят някоя жена. Жената оформя живота на мъжа и му придава смисъл. Тя създава и дома му. Всичко е много просто.

— Искаш да кажеш, че мъжете не са мотивирани от амбиция, власт или богатство, само искат да доставят удоволствие на някоя жена.

— Именно. Замисли се. Хетеросексуалният мъж не се интересува от обстановката, нито от хубавата храна, освен ако не говорим за Марио Батали^[2] или Том Количио^[3], но те са аномалия. Не, жените са вдъхновението зад всяко мъжко изобретение. Истината е, че жените управляват света, и аз открай време си мисля колко жалко е наистина, че не са разбрали този факт.

Ако Гейбриъл е прав, а може и да е прав, значи все още имам някакъв шанс с Джанлука. Ако той живее, за да обича някоя жена и да й доставя удоволствие, защо да не съм аз?

Гейбриъл продължава.

— Ако бяхме повече, ние, гейовете, щяхме да управляваме света, защото сме съчетание от всички тези качества. Знаем как да създадем дом и ни е приятно да живеем в него. Ние сме домошари с вкус и усет. Така е. Само че хетеросексуалните са много повече от нас. Не, този живот… всичко в него се върти около жените. Когато вие, момичетата, казвате, че светът е на мъжете… Де да беше истина! Щеше много да ми допадне. Вие, дами, трябва да осъзнаете силата си. Трябва да грабнете топката и да хукнете с нея. Използвам тази аналогия, просто защото по време на обяда се заговори за футбол.

— Извинявай. Мъжете в моето семейство решиха, че прекрасната ти маса по някакъв начин е заплаха за мъжкото им самочувствие.

— Де да можеше хетеросексуалните мъже да впрегнат страстта, която насочват към полетялата топка, за да я насочат към превръщането на света в по-добро място, към решаването на проблема с глобалното затопляне, замърсяването на океаните и към покоряването на планинските върхове, докато аз пълня пуйката.

— Или докато направиш двайсет суфлета.

— Много съм сръчен, нали?

— Невероятно. — Посягам и стискам ръката му. Вдигаме погледи към вечерното небе.

— Какво ще стане с нас, Валънтайн?

— В какъв смисъл?

— Ние сме по на трийсет и пет.

— Не сме стари — успокоявам го аз.

— Но не сме и млади. Ти замисляш ли се за бъдещето?

— Старая се да не мисля по този въпрос.

— Живееш под похлупак, в нещо като мехур.

— Така ми харесва. Отвътре всичко изглежда синьо, блестящо. Нали ти избра тези цветове.

— Стой си тогава там — усмихва се Гейбриъл. — Великолепно е. Това е чудесен син цвят, който много отива на тена ти.

— Благодаря. — Сърце не ми дава да съсипя празника му, като призная, че непрекъснато се притеснявам за бъдещето. Времето си минава, а аз нямам нищо зад себе си. Понякога разлиствам скицника и си припомням места, времена, цвета на следобедното слънце по старите тухли или нюанса на червеното на птицата, която кацна на пейката в парка „Хъдсън Ривър“, докато рисувах. Истината е, че не мога да повярвам колко бързо дните се превръщат в спомени. Какво ще помня за тези дни след десет години? Дали ще ми е мъчно, че не съм направила достатъчно, за да живея с мъжа, който ме обича? Дали ще стана като Джун, която знае как да купонясва, но предпочита да се прибере сама вкъщи?

— Нямам представа, Гейб. Не искам да получа две успоредни бръчки между веждите. Защо ти не се притесняваш за бъдещето вместо мен?

— Няма проблем. Щом икономиката живне, започвам да спестявам пари и смятам да забогатея. Ще обмисля добре пенсионирането си. Ще ми трябват купища пари. Един гей да живее на социални помощи и контролиран наем? Няма да я бъде. Единственото сигурно нещо е северната звезда там горе. — Гейбриъл сочи небето, където малки сребърни точици надничат от синьото небе. — Всъщност ще ми трябват пари, които непрекъснато да текат. Трябва ми огромен бюджет, и то единствено за декоративни лампи. Вече имам план. Ами ти? Какво смяташ да правиш с втората половина от живота си?

Замислям се. Когато съм на този покрив, още от дете ме обзема чувството, че всичко е възможно. Оглеждам небето чак до мястото, където река Хъдсън се среща с Атлантическия океан. Отговорът е някъде там, между дома, който обичам и познавам, и огромния свят, в който не съм никак сигурна.

— Искам да обичам истински мъж — отвръщам аз.

— Що не вземеш да се прицелиш малко по-ниско?

Избухвам в смях.

— Не искам нищо друго. А, и още нещо. Никога не ме напускай.

— Че къде ще ходя? — пита Гейбриъл.

— Не знам. Някъде. Където и да е. Семейството ми е напълно лудо.

— Попадал съм и на по-тежки случаи — уверява ме той.

Есенната луна се измъква иззад скупчилите се ниско сиви облаци.

— Изглежда ще се разрази буря — отбелязвам аз. За времето никога не съм сигурна, но когато изказвам предположение, незнайно защо ми се струва напълно реално, звучи като обещание.