Бека Фицпатрик
Кресчендо (25)

Двадесет и четвърта глава

Риксън стисна силно китката ми.

— Внимавай къде си вреш носа. — Устата му беше гневно разкривена, ноздрите разширени от ярост. — Може би така правиш с Пач, но аз не позволявам на никой да ми докосва белезите — изви той вежди многозначително.

Коремът ми се стегна толкова силно, че се превих на две.

— Видях как умира татко — изломотих ужасено.

— Видя ли убиеца? — попита Риксън, дръпна ме за китката и ме върна в настоящето.

— Видях Пач в гръб. Беше с шапката си.

Той кимна, сякаш се примири, че нищо не може да се направи по отношение на онова, което бях видяла.

— Не искаше да крие истината от теб, но знаеше, че ако ти каже, ще те изгуби. Това се е случило, преди да те познава.

— Не ме интересува кога се е случило — отговорих с писклив и треперещ глас. — Той трябва да се изправи пред правосъдието.

— Не можеш да го изправиш пред съда. Това е Пач. Наистина ли мислиш, че ще допусне ченгетата да го арестуват?

Не, не мислех. Полицията не означаваше нищо за Пач. Единствено архангелите можеха да го спрат.

— Само едно не разбирам. В спомена имаше само трима човека: татко, Ханк Милар и Пач. Само тримата видяха какво се случва. Как така виждам всичко в твоите спомени?

Риксън не каза нищо, но бръчките около устата му хлътнаха по-дълбоко.

Хрумна ми ужасяваща нова мисъл. Цялата ми увереност, че знам кой е убиецът на баща ми, се изпари. Бях го видяла в гръб и бях допуснала, че е Пач, заради шапката. Но колкото повече се замислях, се убеждавах, че убиецът беше твърде длъгнест, за да е Пач, и че раменете му бяха прекалено ъгловати…

Всъщност убиецът приличаше много на…

— Ти си го убил — прошепнах. — Не Пач. Не Черната ръка. Ти си бил. Носил си шапката на Пач. Ти си убиецът на баща ми. — Шокът ми бързо отстъпи място на смразяващ страх и ненавист.

— Е, малко неловко се получи — съгласи се Риксън, а по лицето му вече нямаше и следа от доброта и съчувствие.

— През онази нощ си носил шапката на Пач. Взел си я назаем, нали? Не си можел да убиеш баща ми, ако не си присвоиш чужда самоличност. Не си можел да го направиш, ако не се откъснеш от ситуацията — казах аз, привличайки на помощ всичко научено в часовете по психология в училище. — Не, чакай, не е станало така. Престорил си се на Пач, понеже си му завиждал. Така е, нали? Искал си да бъдеш на неговото място…

Риксън стисна лицето ми, за да ме накара да млъкна:

— Затваряй си устата.

Аз се свих, челюстта ме болеше там, където ме беше стиснал. Идеше ми да му се нахвърля и да го удрям, където сваря, но съзнавах, че трябва да запазя спокойствие. Трябваше да узная колкото може повече. Започвах да си мисля, че Риксън не ме беше довел в тунелите, за да ми помогне да избягам. Всъщност заподозрях, че той изобщо не смята да ме върне горе.

— Да му завиждам ли? — ядно каза той. — Разбира се, че му завиждам. Не той се е устремил главоломно към ада. Заедно се забъркахме в тази каша, а сега той успя да си върне крилете заради теб — изгледа ме той с ненавист.

Поклатих глава, нямаше да се хвана.

— Убил си баща ми още преди да знаеш коя съм.

Той се засмя мрачно.

— Знаех, че си някъде там, и те търсех.

— Защо?

Риксън извади пистолета изпод ризата си и ме побутна с него навътре към лабиринта.

— Върви.

— Къде отиваме?

Не ми отговори.

— Полицията ще пристигне всеки момент.

— Майната й на полицията. Ще съм приключил, преди да се домъкнат.

Приключил ли?

Наредих си да запазя спокойствие. Да протакам.

— Понеже научих, че ти си убил баща ми, ще убиеш и мен.

— Харисън Грей не ти беше баща.

Отворих уста да възразя, но не успях да изрека нищо. Образът, който изникна в съзнанието ми, беше как Марси стои на верандата на къщата си и ми съобщава, че е възможно Ханк Милар да е моят баща. Стомахът ми се сви. Означаваше ли това, че Марси казва истината? Че шестнайсет години никой не ми е казал истината за семейството ми? Запитах се дали баща ми е знаел. Истинският ми баща — Харисън Грей. Човекът, който ме отгледа и ме обичаше. А не човекът, който ме беше създал и после изоставил. Не Ханк Милар, който, ако питате мен, можеше да върви по дяволите.

— Баща ти е нефилим на име Барнабас — съобщи Риксън. — В по-ново време е известен с името Ханк Милар.

Не.

Залитнах настрани, понеже от истината ми се зави свят. Сънят. Сънят на Пач. Той беше истински спомен. Не ме беше излъгал. Барнабас — Ханк Милар — беше нефилим.

И мой баща.

Светът ми всеки миг щеше да рухне край мен, но аз се заставих да остана още малко. Започнах да ровя дълбоко в съзнанието и в спомените си, неистово се помъчих да се сетя къде бях чувала името Барнабас. Не се сещах, но знаех, че не за пръв път го чувам. Беше твърде необичайно, за да го забравя. Барнабас, Барнабас, Барнабас…

Опитвах се да сглобя историята. Защо Риксън ми разказваше тези работи. Защо познаваше биологичния ми баща? Защо изобщо му пукаше? И тогава ми просветна. Веднъж, когато докоснах белезите на Пач и се пренесох в спомените му, го чух да говори за своя васал нефилим, Чонси Ланже. Спомена и едни от васалите на Риксън, Барнабас…

— Не — неволно прошепнах.

— Аха.

Отчаяно ми се прииска да избягам, но краката ми все едно е бяха превърнали в дървени стълбове.

— След като майка ти забременя от Ханк, той вече беше чувал всякакви слухове за Книгата на Енох и знаеше, че ще дойда за бебето, особено ако е момиче. Затова направи единственото възможно нещо. Скри дъщеря си. Скри теб. Когато Ханк каза на приятеля си Харисън Грей, че майка ти е в беда, той се съгласи да се ожени за нея и да се престори, че си негово дете.

Не, не, не.

— Само че аз съм потомка на Чонси по бащина линия. По линия на Харисън Грей. Имам белег на китката, който го доказва.

— Аха. Преди векове Чонси се позабавлява с едно наивно селско девойче. Тя роди син. Никой не обръщаше особено внимание на момчето, нито на неговите синове, нито на синовете на неговите синове, и така векове наред, докато един от синовете не изневерил на съпругата си. Той влял благородната нефилимска кръв на своя предтеча, херцога на Ланже, в друг род. В този род в крайна сметка се родил Барнабас или Ханк, както предпочита да се нарича напоследък. — Риксън направи нетърпелив жест, подканящ ме да събера две и две. Вече го бях сторила.

— Искаш да кажеш, че и Харисън, и Ханк носят в жилите си нефилимската кръв на Чонси.

Ханк, чистокръвен нефилим първо поколение, беше безсмъртен, а нефилимската кръв на баща ми, разредена през поколенията като моята, вече не го правеше безсмъртен. Ханк, човек, когото почти не познавах и не уважавах, щеше да живее вечно.

А татко си беше отишъл завинаги.

— Точно така, скъпа.

— Не ми викай, скъпа.

— Да не предпочиташ „ангелче“?

Подиграваше ми се. Играеше си с мен, понеже беше постигнал каквото искаше. Веднъж вече бях преживяла това с Пач и знаех какво предстои. Ханк Милар беше биологичният ми баща и васал нефилим на Риксън. Риксън щеше да ме пожертва, за да убие Ханк Милар и да получи човешко тяло.

— Имам ли право на няколко отговора преди края? — попитах леко предизвикателно въпреки страха си.

— Защо не? — сви рамене той.

— Мислех, че само нефилимите от първо поколение могат да се кълнат във вярност като васали. След като Ханк е нефилим първо поколение, трябва родителите му да са човек и паднал ангел. Само че неговият баща не е бил паднал ангел. Той е бил един от потомците на Чонси.

— Забравяш, че мъжете могат да имат връзка с паднали ангели жени.

Поклатих глава.

— Падналите ангели нямат човешки тела. Жените не могат да раждат. Пач ми каза.

— Само че падналият ангел жена, обладал женско тяло по време на хешван, може да създаде бебе. Човекът ражда бебето много след хешван, но то е омърсено. Заченато е от паднал ангел.

— Това е отвратително.

— Съгласен съм — ухили се той.

— Питам от любопитство, когато ме принесеш в жертва, това ти тяло ли ще стане човешко, или ще обладаеш друго?

— Ще стана човек. — Устните му леко се извиха. — Така че ако дойдеш да ме търсиш от оня свят, да знаеш, че трябва да търсиш същия хубавец.

— Пач може всеки момент да се появи и да опита да те спре — заявих, мъчейки се да бъда смела, но не можех да спра непоносимото треперене на цялото си тяло.

Очите му ми се присмиваха:

— Сигурен съм, че забих клина между двама ви достатъчно дълбоко. Ти сама пусна в ход всичко, като скъса с него — не бих могъл да го планирам по-добре. След това дойде ред на постоянните ви пререкания, на ревността заради Марси и на картичката от Пач, която използвах, за да посея още едно семенце на недоверието. Когато откраднах пръстена от Барнабас и ти го изпратих в пекарната, не се съмнявах, че Пач е последният човек, към когото би се обърнала. Как така ще преглътнеш гордостта си и ще помолиш за помощ? Особено след като смяташе, че той е тръгнал с Марси. Никакъв шанс. Падна ми право в ръчичките, когато ме попита дали той е Черната ръка. Уликите срещу него станаха непоклатими, когато ти казах, че наистина Пач е Черната ръка. След това се възползвах от обрата в разговора ни, за да спомена адреса на едно от скривалищата на нефилима Барнабас като адрес на Пач, понеже прекрасно знаех, че ще отидеш да душиш там и вероятно ще намериш неща, свързани с Черната ръка. Аз отмених ходенето на кино снощи, не Пач. Не исках да съм затворен в някакво кино, докато ти си сама в апартамента. Трябваше да те проследя. Сложих динамита, докато беше вътре, с надеждата да те пожертвам, но ти се измъкна.

— Трогната съм, Риксън. Бомба. Сложна работа. Защо не подходи просто, не влезе в спалнята ми нощем и не ме застреля?

Той разпери ръце.

— Това е важен момент за мен, Нора. Не ми ли се полага малко блясък? Опитах се да те подмамя с духа на Харисън, понеже реших, че ще е прекрасно да те изпратя в гроба с мисълта, че те е убил собственият ти баща. Само че ти не ми се довери и непрекъснато бягаше.

— Ти си психопат.

— Предпочитам думата „творец“.

— Какво друго беше лъжа? На плажа ми каза, че Пач все още е мой ангел пазител…

— За да ти създам фалшиво усещане за сигурност, да.

— А кървавата клетва?

— Импровизирана лъжа. За по-интересно.

— Значи в основни линии нищо от онова, което си ми казал, не е истина.

— Освен принасянето ти в жертва. За това бях напълно сериозен. Стига приказки. Да се залавяме за работа. — Побутна ме с пистолета да вляза още по-навътре в тунела. Грубият тласък ме извади от равновесие, направих крачка встрани, за да се задържа на крака, и паднах на участък от пода, който започна да се люлее нагоре-надолу. Залитнах. Усетих, че Риксън ме хваща за китката, но нещо се обърка. Ръката му изпусна моята и чух как той тихо тупва на пода. Звукът сякаш се разнесе точно под мен. Една мисъл се стрелна в главата ми — че той беше пропаднал през някоя от многобройните тайни вратички, за които се говореше, че са скрити в къщата на смеха. Не останах да проверя дали съм права.

Хукнах по обратния път, търсейки главата на клоуна. Пред очите ми изникна някаква фигура, която се освети само колкото да видя, че е глава на пират, със забита в нея окървавена брадва. Пиратът ми се ухили, после забели очи и се катурна назад.

Поех си няколко пъти дълбоко въздух и си повторих, че това е просто лунапарк, но просто не можех да запазя равновесие, докато подът се люлееше под краката ми. Паднах на колене и запълзях през мръсотията, здраво долепвайки длани към пода и мъчейки се да се успокоя, понеже и главата ми се люшкаше с пода. Пропълзях няколко метра, понеже не исках да спирам, в случай че Риксън успее да излезе от тайната вратичка.

— Нора! — разнесе се грубият дрезгав глас на Риксън зад мен.

Изправих се, подпрях се на стената, но тя се оказа хлъзгава. Някъде над мен отекна смях, който постепенно заглъхна. Изтръсках ръце, за да се освободя от лигавата гадост, полепнала от стената. После опипом запристъпвах в непрогледния мрак. Свършено бе с мен. Свършено, свършено, свършено.

Направих няколко крачки напред, завих и присвих очи на оранжевата светлина, която струеше няколко метра по-надолу. Не беше главата на клоуна, но светлината ме привлече, както пламъкът на свещ привлича молец. Когато стигнах до фенера, противната призрачна светлина освети надписа „Тунел на съдбата“. Озовах се на пристан. От двете страни бяха вързани малки пластмасови лодки, а водата в канала се плискаше в корпусите им.

Чух стъпки зад себе си. Без да се замислям, се качих на най-близката лодка. Тъкмо успях да запазя равновесие, когато лодката потегли и аз политнах върху напречната дъска, която служеше за сядане. Лодките се движеха една след друга, а релсите отдолу тракаха, докато насочваха лодките към тунела отпред. Отвориха се две пищно украсени врати и тунелът погълна лодката ми.

Опипом стигнах до предната част на лодката и се покатерих на носа. Останах там за момент: с едната ръка се държах за лодката, а с другата се протегнах напред, опитвайки се да докопам предната лодка. Не ми достигаха няколко сантиметра. Щеше да се наложи да скоча. Примъкнах се колкото може по-напред на носа. Коленичих, скочих и успях да се приземя в задната част на лодката отпред.

Позволих си да си отдъхна за секунда и отново се залових за работа. Пак отидох на носа с намерението да скачам от лодка в лодка напред. Риксън беше по-едър и по-бърз от мен, а и имаше пистолет. Единствената ми надежда да оцелея беше да се движа и да удължавам времето на преследването.

Тъкмо застанах на носа на следващата лодка и се наканих да скоча, когато се разнесе воят на сирена и червената светлина горе ме заслепи. От тавана на тунела се спусна някакъв скелет и се блъсна в мен. Залитнах и усетих как ми се завива свят, докато падам зад борда. Студената вода нахлу през дрехите ми и се затвори над главата ми. Веднага стъпих, подадох се над водата, която ми беше до кръста, и започнах да газя към лодката. Зъбите ми затракаха от студ, хванах се за обезопасителното перило и се качих в лодката.

В тунела се разнесоха няколко силни изстрела, куршумите отскочиха от стените и един от тях изсвистя покрай ушите ми. Сниших се в лодката, а смехът на Риксън се разнесе няколко лодки по-назад.

— Въпрос на време е — провикна се той.

Над главата ми светнаха още прожектори и между пулсиращите им пристъпи го видях да идва към мен, придвижвайки се по лодките.

Някъде горе се разнесе далечно боботене. Коремът ми се сви. Вниманието ми се отклони от Риксън и се насочи към влажната пара, която изпълни въздуха. Сърцето ми спря за миг, после отново заблъска в гърдите ми.

Стиснах металното перило, за да не падна. Предната лодка се наклони и се спусна по водопада. Приземи се долу и вдигна пръски вода, които ме намокриха цялата. Водата беше студена, но аз и бездруго вече цялата треперех. Изтрих очите си и тогава забелязах малка платформа за поддръжка на съоръжението, издълбана в стената на тунела от дясната ми страна. На вратата имаше знак за опасност — зад вратата имаше кабели с високо напрежение.

Погледнах назад към водопада. Лодката на Риксън още не беше паднала и само за броени секунди взех рисковано решение. Скочих от лодката и възможно най-бързо и тръгнах през водата към платформата, качих се и се помъчих да отворя вратата. Отворих я, отвътре се разнесе силното свистене и тракане на машините. Бях открила машинното отделение на къщата на смеха и входа към подземните тунели.

Затворих вратата почти плътно, оставих си само малък процеп, през който да наблюдавам.

Притиснала едното си око към процепа, видях как и следващата лодка полетя по водопада. Риксън беше в нея. Беше се надвесил над металното перило и оглеждаше водата. Беше ли видял, че скочих? Търсеше ли ме? Лодката му продължи надолу, а той се хвърли във водата. Отметна с ръце мократа си коса от лицето и огледа мътната водна повърхност. И тогава забелязах, че ръцете му са празни. Не търсеше мен — беше си изпуснал пистолета и търсеше него.

В тунела беше тъмно, не вярвах, че Риксън вижда чак до дъното на канала. Което означава, че трябваше да потърси пистолета опипом. А това отнемаше време, разбира се, на мен ми трябваше нещо повече от време. Трябваше ми невъзможен късмет. Полицията би трябвало пече да е дошла в парка, но дали щяха да се сетят да претърсят подземията, преди да е станало твърде късно?

Тихо затворих вратата и потърсих ключалка отвътре, но такава нямаше. Внезапно ми се прииска да бях рискувала да опитам да се измъкна от тунела преди Риксън, вместо да се крия. Ако Риксън влезеше в машинното, щях да се озова в капан.

Иззад едно електрическо табло до мен долетя накъсано дишане.

Обърнах се рязко и се озърнах в мрака.

— Кой е?

— Ти кой мислиш?

Примигах.

— Скот? — Отстъпих неспокойно назад.

— Изгубих се в тунелите. Влязох през някаква врата и се озовах тук.

— Още ли кървиш?

— Да. Учудващото е, че изобщо ми е останала някаква кръв. — Говореше накъсано и явно му струваше доста усилия.

— Трябва ти лекар.

— Трябва ми пръстенът — засмя се изтощено той.

В момента не знаех колко сериозно е желанието на Скот да си получи обратно пръстена. Беше изтощен от болка и двамата прекрасно съзнавахме, че няма как да ме измъкне от тук като заложница. Раната беше отнела от силите му, но все пак той беше нефилим. Щеше да оцелее. Заедно имахме шанс да се измъкнем. Но преди това трябваше да го убедя да ми помогне да избягам от Риксън, трябваше да ми повярва.

Приближих се до електрическото табло и приклекнах до Скот. Беше притиснал ръка отстрани на тялото си, точно под гръдния кош, мъчейки се да спре кръвта. Лицето му беше прежълтяло, а изтерзаният му поглед ми каза нещо, което вече знаех — много го болеше.

— Не вярвам, че ще използваш пръстена, за да набираш нови членове — казах тихо. — Няма да принуждаваш други хора да влизат в обществото.

Скот поклати глава в знак на съгласие.

— Трябва да ти кажа нещо. Помниш ли, когато ти разказвах, че през нощта, когато застреляха баща ти, бях на работа?

Смътно си спомнях.

— Защо обсъждаме това? — попитах колебливо.

— Работех в един магазин „Куикис“ само на няколко пресечки от мястото. — Замълча, сякаш чакаше да стигна до някакво адски важно заключение. — Аз трябваше да проследя баща ти през онази нощ. Черната ръка ми нареди да го направя. Каза, че баща ти отивал на среща и че аз трябвало да се погрижа да е в безопасност.

— Какво се опитваш да ми кажеш? — попитах с пресъхнало гърло.

— Не го проследих. — Скот зарови лицето си в ръце. — Исках да покажа на Черната ръка, че не може да ми нарежда. Исках да му покажа, че няма да стана член на това общество. Затова останах на работа. Не излязох. Не последвах баща ти. И той умря. Умря заради мен.

Плъзнах се надолу по стената и седнах до него. Не можех да продумам. Не намирах подходящи думи.

— Мразиш ме, нали? — попита той.

— Не ти си убил баща ми. Вината не е твоя.

— Знаех, че го грози опасност. Защо иначе Черната ръка ще ми нарежда да се погрижа да стигне на срещата си? Трябваше да го послушам. Ако бях изпълнил заповедта на Черната ръка, баща ти щеше да е жив.

— Това вече е минало — прошепнах и се помъчих да не допускам да намразя Скот заради това. Нуждаех се от помощта му. Двамата заедно можехме да се измъкнем. Не биваше да го мразя. Трябваше да му се доверя, а той трябваше да се довери на мен.

— Само защото е минало, не означава, че се забравя лесно. По-малко от час, след като трябваше да последвам баща ти, моят баща се обади и ми съобщи новината.

Неволно изстенах.

— После Черната ръка дойде в магазина. Носеше маска, но познах гласа му. — Скот потръпна. — Никога няма да забравя този глас. Даде ми един пистолет и ми нареди да се погрижа той да изчезне завинаги. Беше пистолетът на баща ти. Полицията трябвало да направи заключението, че баща ти е загинал като невинен и невъоръжен човек. Не искал семейството ти да преживява болката и объркването от това да разбере какво наистина се е случило през онази нощ. Не искаше никой да подозира, че баща ти е имал вземане-даване с престъпници като мен. Искаше да изглежда като най-обикновен обир.

Трябваше да изхвърля пистолета в реката, но го задържах. Исках да напусна тайното общество. Единственият начин да го постигна беше да използвам пистолета, за да изнудвам Черната ръка. Казах му, че ако се опита да ме намери, ще се погрижа полицията да попадне на пистолета на Харисън Грей. Щях да се постарая целия свят да научи, че той е свързан с Черната ръка. Заклех се, че ще очерня името на баща ти колкото пъти си поискам, ако така ще си върна живота. Пистолетът все още е у мен. — Той разпери ръце и оръжието падна между коленете му и изтрополи на цимента. — Все още е у мен.

Тъпа и бясна болка се разбушува в тялото ми.

— Беше ми толкова трудно да съм близо до теб — накъсано каза Скот. — Исках да те накарам да ме намразиш. Бог ми е свидетел, че аз самият се мразех. Всеки път, когато те виждах, си мислех само за това как се бях изплашил тогава. Можех да спася баща ти. Съжалявам — мъчително секна гласът му.

— Всичко е наред. — Казах го колкото на Скот, толкова и на самата себе си. — Всичко ще се оправи. — Само дето това ми се струваше най-ужасната лъжа.

Скот вдигна пистолета и го огледа. Преди да успея да съобразя какво става, той го насочи към главата си:

— Заслужавам да умра.

Ледена връв пристегна сърцето ми.

— Скот… — започнах.

— Заради семейството ти. Не мога да ви погледна в очите. Сам себе си не мога да погледна. — Пръстът му се плъзна върху спусъка.

Нямах време да мисля.

— Ти не си убил баща ми — казах. — Риксън го е направил, гаджето на Ви. Той е паднал ангел. Вярно е. Ти си нефилим, Скот. Не можеш да се самоубиеш. Не така. Ти си безсмъртен. Никога няма да умреш. Ако искаш да изкупиш вината, която изпитваш заради смъртта на баща ми, помогни ми сега. Риксън е от другата страна на тази врата и ще ме убие. Единственият начин да оцелея, е да ми помогнеш.

Скот ме гледаше мълчаливо. Преди да успее да ми отговори, вратата на сервизното помещение се отвори. На входа застана Риксън. Отметна косата от челото си и огледа тъмната стаичка. Тласкана от инстинкт за самосъхранение, аз се примъкнах по-близо до Скот.

Погледът на Риксън се премести от мен върху Скот.

— Ще трябва да се справиш първо с мен — каза Скот, обгърна ме с лявата си ръка и премести тежестта на тялото си, за да ме закрие. Дишаше учестено.

— Няма проблем. — Риксън вдигна пистолета и стреля няколко пъти в Скот. Скот рухна и тялото му се свлече върху мен.

От очите ми рукнаха сълзи:

— Престани — прошепнах.

— Не плачи, миличка, той не е мъртъв. Да, ще изпитва ужасни болки, когато се свести, но такава е цената, която плащаш, за да имаш тяло. Стани и ела тук.

— Майната ти. — Не знам откъде събрах тази смелост, но ако смъртта ми беше неизбежна, нямаше да се дам без борба. — Ти си убил баща ми. Няма да направя нищо за теб. Щом ме искаш, ела и ме вземи.

Риксън прокара палец по устната си.

— Не знам защо толкова се впрягаш. Формално погледнато, Харисън не ти беше баща.

— Ти уби баща ми — повторих и срещнах погледа на Риксън, изпълнена с толкова остър и режещ гняв, че осезаемо дълбаеше в мен, за да си проправи път навън.

— Харисън Грей сам предизвика смъртта си. Да не се беше изпречвал на пътя ми.

— Опитвал се е да спаси живота на друг човек!

— Човек ли? — Риксън изсумтя и нави ръкавите си до лактите. — Не бих нарекъл Ханк Милар човек. Той е нефилим. По-скоро е звяр.

Засмях се, наистина се засмях, но смехът просто заклокочи като мехурче в гърлото ми и аха да ме задуши.

— Знаеш ли какво? Почти те съжалявам.

— Интересно, понеже тъкмо се канех да ти кажа същото.

— Сега ще ме убиеш, нали? — Очаквах осъзнаването на това да предизвика нов прилив на страх някъде отвътре, но страхът ми се беше изпарил. Изпитвах ледено спокойствие. Времето не забави ход, но и не го ускори. То ме гледаше право в очите студено и лишено от чувства като насочения към мен пистолет на Риксън.

— Не, няма да те убия, ще те пожертвам. — Устните му се извиха нагоре от едната страна. — Огромна разлика.

Понечих да избягам, но палещият огън припламна и тялото ми отскочи към стената. Болката беше навсякъде, отворих уста да изкрещя, но вече беше късно. Невидим покров ме задуши под гънките си. Ухиленото лице на Риксън се замъгли и постепенно изчезна, докато аз безпомощно дращех по покрова. Дробовете ми се разшириха и всеки момент щяха да се пръснат и точно когато си мислех, че не издържам повече, гърдите ми омекнаха. Над рамото на Риксън видях как Пач застана на входа.

Опитах да го извикам, но отчаяната нужда да си поема дъх изчезна.

Всичко свърши.