Бека Фицпатрик
Кресчендо (14)

Тринадесета глава

На следващия следобед Ви ме остави близо до входа на „Енцо“. Бях облечена с жълта щампована лятна рокля, която беше на границата между професионалното и изкусителното, и външно изглеждах по-оптимистично настроена, отколкото се чувствах всъщност. Спрях пред витрината, разтърсих коса и тя се разля на вълни, след като цяла нощ бе лежала притисната под главата ми, но жестът беше някак скован. Насилих се да се усмихна. Цяла сутрин се бях упражнявала. Чувствах се напрегната отвън и чуплива по средата. Отражението ми във витрината ми се стори фалшиво и кухо. Само че след като цяла нощ бях плакала, не можех да постигна нищо по-добро.

Снощи, след като се прибрах пеша от Марси, се сгуших на леглото си, но изобщо не мигнах. Цяла нощ ме терзаеха самоунищожителни мисли. Колкото по-дълго оставах будна, толкова повече мислите ми шеметно се откъсваха от действителността. Исках да покажа нещо недвусмислено и бях достатъчно измъчена, за да не давам и пет пари колко крайно е то. Хрумна ми една мисъл, каквато никога преди не ми беше хрумвала. Ако сложех край на живота си, архангелите щяха да видят. Исках да изпитват угризения. Исках да се усъмнят в архаичните си закони. Исках да се почувстват отговорни, задето съсипват живота ми и после напълно ми го отнемат.

Съзнанието ми се мяташе и луташе сред тези мисли цяла нощ. Чувствата ми се люшкаха от съкрушителна загуба до отричане и гняв. В един момент съжалих, задето не бях избягала с Пач. Щастието, колкото и да беше кратко, ми изглеждаше по-добра перспектива от мъчението да се будя всяка сутрин със съзнанието, че той никога няма да бъде мой.

Рано сутринта взех решение. Трябваше да продължа живота си. Другият вариант беше да изпадна в депресия. Успях да се изкъпя и да се облека и отидох на училище, решена никой да не узнае какво преживявам. Усещах иглички по цялото си тяло, но не допусках нито една външна проява на самосъжаление. Нямаше да позволя архангелите да спечелят. Щях да стъпя на крака, да си намеря работа, да си платя глобата за превишена скорост, ще завърша лятното училище с отличен успех и ще се стремя да бъда толкова заета, че да мисля за Пач само когато съм насаме с мислите си нощем и нямам друг изход.

В бистрото на Енцо имаше две полукръгли тераси отляво и отдясно, а широки стълби водеха надолу към главната зона за хранене и бар плота. Терасите ми напомняха на два извити модни подиума над основната зала долу. Масите на терасите бяха пълни, но долу имаше само неколцина сутрешни посетители, които пиеха кафе и четяха сутрешните вестници.

Поех си дълбоко въздух, слязох по стълбите и се приближих към барплота.

— Извинете, чух че търсите баристи — казах на жената на касата. Гласът ми прозвуча безизразно, но нямах достатъчно енергия да поправя това положение. Жената беше на средна възраст, рижа и с табелка, на която пишеше „Робърта“. Вдигна поглед.

— Бих искала да кандидатствам. — Успях да докарам нещо като полуусмивка, но кой знае защо се опасявах, че изобщо не съм убедителна.

Робърта избърса осеяните си с лунички ръце в една кърпа и излезе зад плота.

— Баристи ли? Вече не.

Взрях се в нея, притаила дъх и усещайки как цялата надежда ме напуска. Планът ми беше всичко, което ме крепеше. Не бях обмислила какво ще правя, ако някой от етапите му не успее. Нуждаех се от план. Нуждаех се от тази работа. Нуждаех се от контрол над живота си, в който всяка минута да бъде планирана и всяко чувство — точно на мястото си.

— Но ми трябва помощник-келнерка, само нощна смяна от шест до десет — каза Робърта.

Примигах и устната ми потрепери леко от изненада.

— О! Това е… хубаво.

— Вечерно време намаляваме осветлението, баристите си тръгват, пускаме джаз и се стремим към малко повече изисканост. Преди тук опустяваше след пет, но сега се надяваме да привлечем хора. Икономиката е в криза — поясни тя. — Твоята работа ще бъде да посрещаш клиентите, да им записваш поръчките и да ги предаваш в кухнята. А когато храната е готова, ще я поднасяш по масите.

Постарах се да кимам въодушевено, за да й покажа колко много се нуждая от тази работа, и усещах как напуканите ми устни се нацепват още повече, като се усмихвам.

— Това… звучи идеално — успях да кажа дрезгаво.

— Имаш ли някакъв опит?

Нямах. Обаче двете с Ви идвахме в „Енцо“ поне три пъти седмично.

— Знам менюто наизуст — казах и се почувствах по-материална, по-реална. Работа. Всичко зависеше от това. Щях да си изградя нов живот.

— Това ми харесва — каза Робърта. — Кога започваш?

— Довечера? — Не можех да повярвам, че ме наема. Стоя тук и не мога дори да се усмихна искрено, но тя не обръща внимание на този факт. Даваше ми шанс. Протегнах ръка да се ръкувам с нея и малко късно забелязах, че ръката ми трепери.

Робърта не обърна внимание на протегнатата ми ръка, огледа ме от глава до пети, наклонила глава на една страна, и аз се почувствах изложена на показ.

— Наред ли е всичко?

Поех си безшумно въздух и отговорих:

— Да, добре съм.

Тя кимна отривисто.

— Ела в шест без петнайсет и ще ти дам униформа преди началото на смяната.

— Много ви благодаря… — подех все още невярваща, но тя вече се бе върнала зад барплота.

Излязох на ослепителното слънце вън и започнах да пресмятам мислено. Ако припечелвах минималната надница и работех всяка вечер през следващите две седмици, може би щях да успея да си платя глобата. А ако работех всяка вечер в продължение на два месеца, това бяха шейсет вечери, през които ще съм твърде скапана, за да мисля за Пач. Шейсет вечери по-близо до края на лятната ваканция, когато отново щях да хвърля цялата си енергия в училище. Вече бях решила да си напълня програмата с трудни предмети. Можех да се справя с всякакви домашни, но разбитото сърце беше друга работа.

— Е? — попита Ви, която ме чакаше отпред с доджа. — Как мина?

Седнах на предната седалка.

— Получих работата.

— Хубаво. Беше нервна, когато влезе, но вече няма причини да се притесняваш. Официално си работещ член на обществото. Гордея се с теб, миличка. Кога започваш?

Погледнах часовника на таблото.

— След четири часа.

— Довечера ще се отбия и ще помоля да ме настанят в твоя район.

— И гледай да ми оставиш бакшиш — пошегувах се и едва не се разплаках от отчаяния си опит.

— Аз съм ти шофьор, това е повече от бакшиш.

Шест и половина часа по-късно „Енцо“ се пръскаше по шевовете. Работната ми униформа се състоеше от бяла риза с копчета, сиви панталони и жилетка от туид и кепе като на вестникарче. Кепето не можеше да удържи косата ми и тя постоянно се измъкваше. В момента усещах мокрите от пот къдрици, полепнали по лицето ми. Макар че бях абсолютно гроги, изпитвах необикновено облекчение от факта, че нямам време да мисля. Нямах нито миг свободен, за да насочвам мислите и чувствата си към Пач.

— Ей, новото момиче! — повика ме един от готвачите, Фернандо. Стоеше зад ниска стена, която отделяше фурните от останалата част на кухнята, и размахваше една шпатула. — Поръчката ти е готова.

Грабнах трите чинии със сандвичи, внимателно ги подредих в редица върху ръката си и излязох заднишком през летящите врати. На път за залата мярнах една от старите келнерки. Тя ми посочи с брадичка току–що заета маса на балкона. Отвърнах й също с кимване. Ей сега отивам.

— Един сандвич с ребърца, един с колбас и един с печена пуйка — поднесох чиниите на трима бизнесмени с костюми. — Приятна вечеря.

Изкачих тичешком стълбите към терасата, вадейки кочана с поръчките от задния си джоб. По средата на пътеката застинах на място. На масата точно пред мен се беше настанила Марси Милар. Разпознах също Адисън Хейлс, Оукли Уилямс и Итън Тайлър, все от нашето от училище. Тъкмо се канех да се завъртя кръгом и да помоля да възложат поръчката на другиго, когато Марси вдигна поглед и аз вече нямах изход.

Устните й се разтегнаха в корава като гранит усмивка.

Задишах накъсано. Имаше ли начин да знае, че съм взела дневника й? Едва когато се прибрах снощи и се сгуших в леглото, си спомних, че още е у мен. Сигурно веднага бих го прочела, но снощи не ми беше до това. Дневникът ми се струваше просто някакъв незначителен текст в сравнение с жестоката болка, която ме раздираше отвътре. В този момент дневникът още си беше на пода на спалнята ми до захвърлените там дрехи.

— Има ли друго толкова сладко костюмче! — извиси глас Марси над звучащия от уредбата джаз. — Итън, миналата година на абитуриентския бал ти не носеше ли точно такава жилетка? Нора май ти е обрала дрешника.

Докато те се кикотеха, аз държах писалката си над кочана с поръчките.

— Нещо за пиене? Специалитетът ни тази вечер е лимонов шейк с кокос. — Дали всички усещаха лекото чувства за вина в гласа ми? Преглътнах с надеждата, че когато отново се наложи да говоря, колебливостта ще е изчезнала.

— За последен път идвах тук на рождения ден на мама — оповести Марси. — Келнерката ни й изпя „Честит рожден ден“.

Отне ми цели три секунди да зацепя.

— О, не, аз не съм келнерка, аз съм помощничка.

— Пет пари не давам каква си. Искам да ми изпееш „Честит рожден ден“.

Седях парализирана и умът ми трескаво търсеше изход. Не можех да повярвам, че Марси иска да се унижавам така. Чакай малко. Разбира се, че иска да ме унижи. През последните единайсет години тайно водех сметка за резултата от сблъсъците ни, но вече бях сигурна, че и тя си води същата сметка. Стремеше се да поведе по точки. Нещо повече, тя знаеше, че резултатът й е два пъти по-висок от моя и че продължава да расте. Което я превръщаше не само в грубиянка, но и в непочтен противник.

— Покажете ми документ за самоличност — протегнах ръка аз.

Марси безгрижно сви рамене:

— Не го нося.

И двете знаехме, че не е забравила шофьорската си книжка, както знаехме и че днес не е рожденият й ден.

— Тази вечер сме много натоварени — престорих се, че се извинявам аз. — Управителката не иска да се отделям за дълго от другите клиенти.

— Управителката несъмнено иска клиентите да са доволни. Сега пей.

— И понеже стана дума — намеси се Итън, — донеси ни от онези безплатни шоколадови торти.

— Предлагаме само резени, не цели торти — казах.

— Предлагаме само резени… — изимитира ме Адисън и останалите избухнаха в кикот.

Марси бръкна в чантата си и извади видеокамера. Червената лампичка примигна и тя насочи обектива към мен.

— Нямам търпение да покажа филмчето на цялото училище. Добре, че имам достъп до имейлите на всички. Кой да допусне, че ще е толкова полезно да работиш в администрацията!

Знаеше за дневника. Нямаше друг начин. И това беше отмъщението. Петдесет точки за мен, задето й откраднах дневника. Два пъти повече за нея, ако изпрати на всички в гимназията видео как й пея „Честит рожден ден“.

Посочих през рамо към кухнята и бавно заотстъпвах назад:

— Вижте, поръчките ми се трупат…

— Итън, иди да кажеш на прелестната келнерка ето там, че искаме да разговаряме с управителя. Обясни й, че помощничката се държи нелюбезно… — нареди му Марси.

Не можех да повярвам. Работех тук по-малко от три часа, а Марси щеше да направи така, че да ме уволнят. Как щях да си платя глобата? Пък и трябваше да се сбогувам с фолксвагена кабриолет. Ако не работех, нямаше да мога да си купя колата. И най-важното, работата ми трябваше, за да отвличам мислите си от безполезната борба да се справя с мъчителната истина: Пач напускаше живота ми. Завинаги.

— Времето изтече — оповести Марси. — Итън, отивай при управителката.

— Чакай, ще го направя.

Марси изписка и плесна с ръце.

— Добре че си заредих батерията.

Мислено дръпнах по-надолу кепето, за да скрия лицето си. Отворих уста.

— „Честит рожден ден на теб…“

— По-силно! — креснаха всички.

— Честит рожден ден на теб — запях по-силно, твърде засрамена, за да си давам сметка дали пея фалшиво, или не. — Честит рожден ден, скъпа Марси. Честит рожден ден на теб.

Никой не продума. Марси прибра камерата в чантата си.

— Е, беше досадно.

— Звучеше си… нормално — отбеляза Итън.

Кръвта напусна лицето ми. Усмихнах се кратко, победоносно. Петстотин точки. Соловото ми изпълнение заслужаваше поне толкова. Край с размазващата преднина на Марси. Официално бях водач в листата.

— Нещо за пиене? — попитах учудващо бодро.

Записах поръчките им и се запътих към кухнята, но Марси ме повика:

— А, Нора?

Заковах се на място. Рязко си поех дъх, чудейки се на какво мъчение ще ме подложи този път. О, не. Освен ако… не ме издадеше пред всички. Още сега. Щеше да оповести на целия свят, че съм откраднала дневника й, за да разберат колко подла и презряна твар съм.

— Ще ускориш ли поръчката ни? — довърши Марси. — Ще ходим на купон.

— Да ускоря поръчката ви ли? — повторих глуповато. Нима не знаеше за дневника?

— Пач ще ни чака на Делфик и не искам да закъсняваме. — Марси тутакси запуши устата си с ръка. — Извинявай, изобщо не съобразих. Не биваше да споменавам за Пач. Сигурно ти е трудно да го виждаш с друга.

Усмивката ми се стопи. Усетих как по врата ми плъзва топлина. Сърцето ми биеше толкова бързо, че свят ми се зави. Стаята се сви и в центъра застана убийствената усмивка на Марси, която ми се присмиваше. Значи всичко си беше постарому. Пач се беше върнал при Марси. След като си бях тръгнала снощи, той беше решил да се примири с онова, което ни сервираше съдбата. След като не можеше да има мен, щеше да се задоволи с Марси. Как така имаха право на връзка? Къде бяха архангелите, когато ставаше дума за Пач и Марси? Ами тяхната целувка? Щяха ли архангелите да си затворят очите, понеже знаят, че тя не означава нищо? Идеше ми да се разкрещя заради цялата несправедливост. Марси можеше да бъде с Пач, понеже не го обича, но аз не можех, понеже го обичах и архангелите го знаеха. Какво толкова лошо имаше да се обичаме? Всъщност бяха ли ангелите и хората толкова различни?

— Няма проблем, аз вече го преодолях — отговорих с хладна вежливост.

— Браво на теб — каза Марси, дъвчейки изкусително сламката си, но по вида й ясно личеше, че не ми вярва.

В кухнята предадох поръчката на Марси на готвачите. Оставих празно мястото „специални изисквания“. Марси бързаше да се види с Пач на плажа Делфик. Толкоз по-зле за нея.

Взех поръчката, която вече ме очакваше, и изнесох подноса от кухнята. За моя изненада забелязах Скот на входа — разговаряше с келнерките. Беше облечен удобно с широки джинси и прилепнала фланелка, и съдейки по езика на тялото на двете облечени в черно момичета, те явно флиртуваха с него. Той ме забеляза и ми махна. Сервирах поръчката на петнадесета маса и поех нагоре по стълбите.

— Здрасти — казах на Скот и свалих кепето, за да си повея на лицето.

— Ви ми каза къде да те намеря.

— Звънял си на Ви?

— Да, понеже ти не отговори на съобщенията ми.

Прокарах ръка по челото си и наместих няколко паднали кичури.

— Мобилният ми е някъде отзад. Не съм имала възможност да го погледна, откакто започнах смяната. Какво искаш?

— Кога свършваш?

— В десет. Защо?

— На Делфик ще има купон. Търся някой нещастник, когото да замъкна със себе си.

— Всеки път, когато излизаме, нещо се случва — отбелязах с мрачен поглед. — Сбиването в „Зи“, сбиването в „Девилс Хендбег“. И двата пъти се налагаше някой спешно да ме кара вкъщи.

— Третият път е вълшебен. — Той се усмихна и за пръв път от толкова време осъзнах, че усмивката му е много хубава. Момчешка. Придаваше му по-благ вид, а мен ме накара да се запитам дали пък Скот няма и друга страна, която още не съм виждала.

Най-вероятно отиваше на същия купон, за който говореше Марси. Където трябваше да бъде и Пач. На същия плаж, на който ходих с него само преди десетина дни, когато необмислено бях оповестила, че животът ми е идеален. Изобщо не можех да допусна, че нещата ще се объркат толкова скоро.

Набързо анализирах чувствата си, но ми бяха нужни повече от няколко секунди, за да установя със сигурност какво точно изпитвам. Искаше ми се да видя Пач — това винаги щеше да ми се иска, — но не там беше въпросът. Трябваше да реша дали съм готова да го видя. Можех ли да приема него и Марси? Особено след всичко, което той ми каза снощи?

— Ще си помисля — обещах на Скот, осъзнала, че прекалено бавя отговора си.

— Да мина ли към десет да те взема?

— Не. Ако дойда, Ви ще ме докара. — Посочих към вратата на кухнята и казах: — Виж, трябва да вървя.

— Надявам се да се видим там — каза той и ми се усмихна лъчезарно за последен път, после си тръгна.

След края на работното време намерих Ви на паркинга.

— Благодаря, че ще ме откараш — казах й и се отпуснах тежко на седалката. Краката ме боляха, ушите ми бучаха от разговорите и от силния смях в претъпкания ресторант — да не говорим колко пъти ми бяха подвиквали и ме бяха поправяли келнерите и готвачите. Неведнъж обърках поръчките, неведнъж влизах в кухнята от грешната врата. Веднъж едва не съборих една сервитьорка, понесла множество чинии. Добрата новина беше, че имах трийсет долара от бакшиши в джоба. След като си платях глобата, всичките ми бакшиши щяха да отидат за кабриолета. Мечтаех за деня, когато нямаше да се налага да разчитам на Ви да ме кара напред-назад.

Но не колкото мечтаех за деня, когато ще забравя Пач.

Ви се ухили.

— Няма безплатен обяд. Всичките пъти, когато те карам, всъщност са задължения, които трупаш към мен.

— Не, сериозно, Ви. Ти си най-добрата ми приятелка на света. Най-близката.

— Ау, дали да не отбележим този паметен момент, като се отбием в „Скипи“ за сладолед? Бих хапнала сладолед. Всъщност малко Е621 ще ми се отрази добре. Нищо не ми доставя такава радост като една голяма доза вредна пържена храна, подгизнала от добрия стар Е621.

— Може ли да отложим за друг път? — попитах. — Тази вечер ме поканиха на плажа Делфик. Повече от добре дошла си да дойдеш с мен — добавих бързо. Изобщо не бях сигурна, че съм взела правилното решение, когато се бях навила да отида. Защо се подлагах на мъчението отново да се срещна с Пач. Знаех, че искам да е близо до мен. Ако бях по-силен и по-смел човек, щях да прекъсна всички връзки и да се махна. Ако бях по-силен човек, щях да заудрям с юмруци по вратата на съдбата. Пач беше напуснал живота ми завинаги. Знаех, че трябва да приема този факт, но имаше голяма разлика между това да знаеш и да го направиш.

— Кой ще ходи? — попита Ви.

— Скот и още хора от училището. — Нямаше смисъл да споменавам Марси и тутакси да получа отказ. Имах чувството, че тази вечер ще се нуждая от подкрепата на Ви.

— Предпочитам да се гушна при Риксън и да гледам филм. Мога да го питам дали няма някой приятел, който да отиде с теб. Може да направим двойна среща. Да ядем пуканки, да се майтапим, да се натискаме.

— Без мен. — Не исках друг. Исках Пач.

* * *

Когато Ви спря на паркинга на Делфик, небето вече беше катраненочерно. Мощни прожектори като на стадион светеха от белосаните дървени постройки на лунапарка, игралната зала и миниголфа и над цялото място имаше ореол. По-надолу по брега и околността нямаше електричество, Делфик бе единственото светло място на километри. Дадох знак на Ви да спре близо до алеята, която водеше към водата. Слязох от колата и й махнах за довиждане. Тя ми махна в отговор, притиснала мобилния до ухото си, докато двамата с Риксън се уговаряха къде да се срещнат.

Във въздуха още се усещаше топлината на слънцето и се носеха всякакви шумове — от далечната музика, която долиташе от увеселителния парк „Делфик Сийпорт“ високо на скалите, до рева на прибоя. Разтворих ивицата морска трева, която растеше успоредно на крайбрежието като ограда, затичах се надолу по склона и тръгнах по тънката пясъчна ивица, която бе останала след настъплението на прилива.

Минавах покрай малки групи хора, които още се забавляваха във водата, скачаха с вълните и хвърляха плавеи в тъмния океан, макар че спасителите отдавна си бяха отишли. Търсех с поглед Пач, Скот и Марси или някой друг познат. Пред мен в тъмното припламнаха оранжевите езици на огромен огън. Извадих мобилния си и набрах номера на Скот.

— Ехо!

— Успях. Ти къде си?

— Южно от големия огън. А ти?

— Северно от него.

— Ще те намеря.

След две минути Скот се паркира на пясъка до мен.

— Цяла нощ ли ще се криеш на тъмно? — попита ме той. Дъхът му миришеше на алкохол.

— Не съм фен на деветдесет процента от хората на това парти.

Той кимна с разбиране и извади метален термос.

— Нямам бактерии, честна скаутска. Пийни си колкото искаш.

Приведох се да помириша съдържанието на термоса. Веднага се дръпнах, понеже алкохолните пари опариха гърлото ми.

— Какво е това? — попитах. — Самолетно гориво ли?

— Тайната ми рецепта. Ако ти кажа, ще трябва да те убия.

— Няма да се наложи. Сигурна съм, че ако пийна, ще има същия ефект.

Скот се отпусна назад с лакти в пясъка. Беше си облякъл фланелка на „Металика“ с отрязани ръкави, бермуди в цвят каки и джапанки. Аз бях с униформата си от работа, без кепето, жилетката и ризата. За щастие си бях облякла една туника, когато тръгвах за работа, но нямах с какво да заменя панталоните от туид.

— Е, кажи ми Грей, какво търсиш тук? Трябва да призная, допусках, че ще предпочетеш да си пишеш домашното.

Излегнах се на пясъка до него и го изгледах:

— Престани да се правиш на кретен, номерът вече се изтърка. Е, скучна съм, добре.

Той се ухили.

— На мен ми харесваш. Може и да си скучна, но ще ми помогнеш да си взема изпитите тази година. Особено по английски.

Боже.

— Ако това беше въпрос, отговорът е не, няма да ти пиша есетата по английски.

— Ти така си мислиш. Още не съм започнал да прилагам прочутото обаяние на Скот.

Засмях се и той се усмихна по-широко.

— Какво? Не ми ли вярваш?

— Не вярвам, че ти и обаяние имате място в едно изречение.

— Никое момиче не може да устои на обаянието ми. Казвам ти, направо откачат. Ето основните моменти: пия по двайсет и четири часа седем дни в седмицата, не се задържам никъде на работа, не знам дори елементарна математика и по цял ден играя видеоигри и се мотая.

Отметнах глава назад и усетих как раменете ми се тресат от смях. Започвах да си мисля, че пияната версия на Скот ми допада много повече от трезвата. Кой да допусне, че Скот може да бъде самоироничен?

— Престани да се облизваш лакомо — закачливо вирна брадичка Скот. — Ще ми се замае главата.

Усмихнах му се лениво.

— Караш мустанг. Това са поне десет точки отгоре.

— Страхотно. Десет точки. Още двеста и ще попадна в червената зона.

— Ами престани да пиеш — предложих.

— Да престана ли? Животът ми е гаден и когато го съзнавам едва наполовина, а ако престана да пия и го възприема точно какъвто е, вероятно ще трябва да скоча от някой мост.

Замълчахме.

— Когато съм пиян, почти забравям кой съм — каза той и усмивката му малко помръкна. — Съзнавам, че още съм тук, но съвсем смътно. Приятно ми е така. — Надигна термоса, вперил поглед към тъмното море право напред.

— Да, и моят живот не е цветя и рози.

— Заради баща ти ли? — предположи той и изтри горната си устна с опакото на ръката си. — Ти не си виновна за това.

— От което ми става даже по-зле.

— Как така?

— Ако вината беше моя, това щеше да означава, че държа положението в ръце. Работата обаче е там, че ако държах положението в ръце, татко никога нямаше да умре. Щях да се погрижа за това.

— Логично — призна Скот.

Заръмя. Летен дъжд на големи и топли капки, които се сипеха навсякъде.

— Какво е това, по дяволите? — чух гласа на Марси малко по-нагоре по брега, близо до огъня. Огледах силуетите на хората, които започнаха да се надигат. Пач не беше сред тях.

— Всички към апартамента ми! — провикна се Скот и бързо скокна на крака. Залитна странично и едва успя да запази равновесие. — Дийкън Роуд номер седемдесет и две, апартамент трийсет и две. Отключено е. В хладилника има колкото искате бира. А, да, тази вечер мама е в Бънко!

Разнесоха се радостни възгласи, всички грабнаха обувките и другите си разхвърляни вещи и се запътиха към паркинга.

Скот ме побутна по бедрото с джапанката си:

— Да те закарам? Хайде, дори ще ти позволя да караш.

— Благодаря за предложението, но аз приключих. — Пач го нямаше. Той беше единствената причина да съм тук и сега внезапно се почувствах не само подведена, но и сякаш си бях изгубила напразно времето. Би трябвало да изпитвам облекчение, че Марси и Пач не са заедно, но всъщност ме изпълваше съжаление. И бях изтощена. Единствената ми мисъл беше да се пъхна в леглото и колкото може по-бързо да сложа край на този ден.

— Ако си ми приятелка, няма да ме оставиш да карам пиян — подмами ме Скот.

— Да не се мъчиш да разбудиш съвестта ми?

Той разклати ключовете пред лицето ми.

— Нима ще откажеш единствения по рода си шанс да караш мустанг?

Станах и изтупах пясъка от панталона си.

— Какво ще кажеш да ми продадеш мустанга за трийсет долара? Мога дори да ти платя в брой.

Той се засмя и преметна ръка през рамото ми.

— Пиян съм, ама не чак толкова, Грей.