Бека Фицпатрик
Кресчендо (10)

Девета глава

— Ама че откачена работа — прошепна Ви. — Видя ли това? Наистина ли Марси се качи в джипа на Пач?

Отворих уста да отговоря нещо, но имах чувството, че някой е напъхал ноктите си в гърлото ми.

— Само на мен ли ми се стори — продължи Ви, — или червените й бикини наистина се подаваха от роклята?

— Това не беше рокля — отбелязах и се облегнах на сградата, за да запазя равновесие.

— Стараех се да звуча оптимистично, но имаш право. Това не беше рокля. Беше корсет, опънат надолу по кльощавата й фигура. Само заради гравитацията не се вдигаше обратно на кръста й.

— Ще повърна — казах, а усещането за впитите в гърлото ми нокти се разпростря до корема ми.

Ви натисна раменете ми и ме принуди да седна на тротоара.

— Дишай дълбоко.

— Той излиза с Марси. — Беше толкова ужасно, че направо не беше за вярване.

— Марси му се слага — каза Ви. — Това е единствената причина. Тя е прасе. Плъх.

— Той ми каза, че между тях няма нищо.

— Пач е много неща, но със сигурност не е честен.

Погледнах невярващо надолу по улицата, където беше изчезнал джипът. Усетих необяснимо желание да се втурна подире им и да направя нещо, за което се надявах да съжалявам — например да удуша Марси с глупавите й червени бикини.

— Не си виновна — успокои ме Ви. — Този кретен се възползва от теб.

— Трябва да се прибера — казах сковано.

В този момент една полицейска кола спря пред входа на клуба. Висок и слаб полицай с черен панталон и бяла риза слезе на улицата. Навън беше доста тъмно, но веднага го разпознах. Детектив Басо. И преди бях попадала в неговата юрисдикция, но сега нямах желание да повтаряме представлението. Особено след като бях почти сигурна, че не съм в списъка на любимците му.

Детектив Басо си проправи път до началото на опашката, показа значката си на бияча пред входа и влезе вътре, без да забавя крачка.

— Уха! — възкликна Ви. — Този ченге ли беше?

— Да, и е твърде възрастен, така че не си го и помисляй. Искам да се прибирам. Къде си паркирала?

— Не ми се струва много над трийсетте. Откога трийсет са много?

— Казва се детектив Басо. Разпитва ме след инцидента с Джулс в училището. — Много ми харесваше, че продължавам да го наричам инцидент, а не каквото си беше всъщност. Опит за убийство.

— Басо. Харесва ми. Кратко и секси точно като моето име. Обискира ли те?

Метнах й кос поглед, но тя продължаваше да гледа към входа, където се бе изгубил той.

— Не, разпита ме.

— Нямам нищо против да ми сложи белезници. Само не казвай на Риксън.

— Да вървим. След като има полиция, ще се случи нещо лошо.

— На мен ми харесва — отбеляза Ви, хвана ме под ръка и ме помъкна към входа на склада.

— Ви…

— Вътре има сигурно двеста човека. Тъмно е. Басо няма да те забележи сред тълпата, ако изобщо те помни. Сигурно те е забравил. Освен това няма да те арестува — не си направила нищо незаконно. Е, освен онази работа с фалшивите документи за самоличност, но всички го правят. А ако наистина иска да претърси навсякъде, да си беше довел подкрепление. Едно ченге не може да се оправи с цялата тази тълпа.

— Откъде знаеш, че имам фалшиви документи?

Тя ме изгледа с поглед, който казваше „за тъпа ли ме вземаш“.

— Тук си, нали?

— Как смяташ да влезеш?

— Както и ти.

— Имаш фалшиви документи за самоличност ли? — Не можех да повярвам. — И от кога?

Ви ми намигна.

— Риксън го бива не само в целувките. Хайде, да вървим. Понеже си добра приятелка, дори не би ти хрумнало да ме накараш да избягам от къщи и да наруша наказанието си за едното нищо. Особено след като вече се обадих на Риксън и той идва.

Изстенах. Само че вината не беше на Ви. Аз бях решила, че е добра идея да дойдем тук тази вечер.

Опашката се придвижваше бързо, изливаше се в сградата и противно на здравия си разум платих входната такса и последвах Ви в тъмното, вмирисано и задушно помещение. В известен смисъл ми се стори странно приятно да съм заобиколена от мрак и от шум. Музиката беше твърде силна, за да мога да мисля, което означаваше, че дори да исках, не можех да се съсредоточа върху Пач и какво прави той в този момент с Марси.

Отзад имаше боядисан в черно бар, с метални столчета и висящи от тавана лампи. Двете с Ви заехме последните две свободни столчета.

— Документи? — попита типът зад бара.

Ви поклати глава:

— Диетична кола, моля.

— За мен чери кола — поръчах.

Ви ме смушка в ребрата и се наведе настрани.

— Видя ли това? Поиска ни документите. Страхотно, нали? Обзалагам се, че е искал да разбере как се казваме, но се е срамувал да попита.

Барманът напълни две чаши и ги плъзна по плота, а те спряха точно пред нас.

— Готин номер — надвика Ви музиката.

Той й показа среден пръст и се насочи към следващия клиент.

— И бездруго беше прекалено нисък за мен — каза тя.

— Да си виждала Скот? — попитах и се поизпънах на високото си столче, мъчейки се да надникна над тълпата. Беше имал предостатъчно време да паркира, но не го виждах. Може пък да не е искал да използва платения паркинг и да е отишъл по-надалеч, за да си намери безплатно място. И все пак. Ако не беше паркирал на три километра оттук, което ми се струваше малко вероятно, вече би трябвало да се е върнал.

— Опа! Познай кой влезе току-що. — Ви беше вперила поглед някъде над рамото ми и изражението й стана мрачно и свъсено. — Марси Милар, ето кой.

— Нали си тръгна! — Бодна ме гняв. — Пач с нея ли е?

— Не.

Изпънах рамене и се поизправих на стола.

— Спокойна съм. Мога да се справя. Най-вероятно тя изобщо няма да ни забележи. Ако ни забележи, няма да дойде да си говорим. — И макар изобщо да не го вярвах, добавих: — Вероятно има някакво извратено обяснение защо се е качила в джипа му.

— Както има извратено обяснение и защо носи шапката му ли?

Залепих длани на бар плота и се завъртях. И наистина, Марси си пробиваше с лакти път през тълпата, а русата й опашка се подаваше под шапката на Пач. Ако и това не беше доказателство, че са заедно, не знам какво беше.

— Ще я убия — казах на Ви, се обърнах отново към бара и грабнах чери колата си, понеже усещах как лицето ми пламва.

— Разбира се. И скоро ще имаш шанс, понеже тя идва насам.

След малко Марси изгони човека до мен от мястото му и се настани на столчето. Свали шапката на Пач, разтърси коса, после притисна шапката към лицето си и вдъхна дълбоко.

— Мирише забележително, нали?

— Ей, Нора — обади се Ви, — Пач нямаше ли въшки миналата седмица?

— На какво ли ухае? — попита риторично Марси. — На прясно окосена трева? На екзотична подправка? Или пък… на мента?

Стоварих чашата си малко по-силно от нужното и питието ми се разля на бара.

— Много екологично от твоя страна — каза Ви. — Да рециклираш боклука на Нора.

— Готин боклук е по-добре от дебел боклук — отбеляза Марси.

— Ето ти да видиш кой е дебел! — каза Ви, грабна моята чери кола и се прицели към Марси. Но в този момент някой от тълпата блъсна Ви в гръб и вместо да полети право към Марси, колата поля и трите ни.

— Гледай какво направи! — Марси скочи от столчето си и го събори. Посочи към мокрия си скут. — Тази рокля е „Бебе“. Имаш ли представа колко струва? Двеста долара!

— Е, вече не струва толкова — отсече Ви. — И не разбирам защо се оплакваш. Бас ловя, че си я откраднала.

— Моля? Какво искаш да кажеш?

— При теб всичко е на показ. А аз виждам евтин боклук. Нищо не е по-евтин боклук от откраднатата стока.

— Нищо не е по-гнусно от двойна брадичка.

Очите на Ви се превърнаха в две цепки.

— Мъртва си. Чуваш ли? Мъртва.

Марси отмести поглед към мен.

— Между другото, Нора, сигурно ще ти е интересно да научиш. Пач ми каза, че е скъсал с теб, понеже не се държиш достатъчно мръснишки.

Ви цапардоса Марси по главата с чантата си.

— Това пък какво беше? — писна Марси и се хвана за главата.

Ви я плесна и през другото ухо. Марси залитна назад със замъглен поглед, но бързо присви очи.

— Ти, малка… — поде тя.

— Престанете! — викнах, застанах между двете и изпънах ръце. Бяхме привлекли вниманието и хората бяха започнали да се присламчват по-наблизо, заинтригувани от вероятността да се разрази женски бой. Пет пари не давах какво ще стане с Марси, но Ви беше друга работа. Ако се сбиеше, най-вероятно детектив Басо щеше да я закара в участъка. Като се има предвид, че се е измъкнала от къщи тайно, арестът едва ли щеше да й помогне пред родителите й. — Хайде, престанете. Ви, отивай в доджа. Ще се видим навън.

— Тя ми каза, че съм дебела. Заслужава да умре. Сама го каза. — Ви дишаше накъсано.

— Как точно планираш да ме убиеш? — подразни я Марси. — Като седнеш отгоре ми?

И тогава се разрази бурята. Ви грабна кока-колата си от бара и вдигна ръка, за да се прицели. Марси се обърна, за да избяга, но в бързината се спъна назад в катурнатото столче и се стовари на пода. Аз се завъртях към Ви с надеждата да предотвратя насилието, но някой ме ритна в коляното отзад. Паднах и преди да усетя какво става, Марси ме възседна.

— Това е, задето ми открадна Тод Беро в пети клас — каза тя и ме фрасна в окото.

Изстенах и притиснах окото си.

— Тод Беро ли? — провикнах се. — За какво говориш? Това беше в пети клас?

— На ти, задето публикува онази моя снимка с огромната пъпка на брадичката в „и-Зайн“ миналата година.

— Не бях аз!

Добре де, може и да имах пръст във фотосесията, но не бях само аз. Пък и как може Марси да ми държи сметка за това сега? След цяла година — не беше ли прекалено?

— И още, мръснице… — кресна тя.

— Ти си луда! — Този път блокирах удара и успях да докопам крака на най-близкото столче до бара и да го съборя върху нея.

Марси избута столчето. Преди да успея да стъпя ма крака, тя грабна питието на един от зяпачите, и го изля върху мен.

— Око за око — изсъска тя. — Ти ме унижи и аз те унижих.

Изтрих кока-колата от очите си. Дясното ми око пулсираше от болка там, където ме бе ударила Марси. Усетих синината да плъзва под кожата ми и да ме татуира в синьо и лилаво. От косата ми капеше кока-кола, най-хубавата ми блуза беше скъсана и се чувствах обезсърчена, пребита… и отхвърлена. Пач се бе преориентирал към Марси Милар. А тя току-що беше подчертала този факт.

Чувствата ми не са извинение за онова, което направих после, но определено бяха катализатор. Не умеех да се бия, но стиснах юмруци и фраснах Марси в челюстта. За миг изражението й застина слисано. Тя се дръпна от мен, хвана челюстта си с две ръце и зяпна. Вдъхновена от малката си победа, се метнах към нея, но спрях, понеже някой ме хвана под мишниците и ме повдигна.

— Веднага се махай от тук — прошепна Пач в ухото ми и ме помъкна към вратата.

— Ще я убия! — заявих, мъчейки се да се освободя от ръцете му.

Край нас се събра тълпа от хора, които крещяха: „Бой! Бой! Бой!“. Пач ги избута настрани и ме помъкна. Зад Пач Марси се изправи и ми показа среден пръст. Усмивката й беше самодоволна, веждите — високо извити. Посланието беше ясно: ето толкова струваш.

Пач ме предаде на Ви, после се върна и стисна Марси за ръката. Преди да успея да видя къде я води, Ви ме задърпа към най-близкия изход. Излязохме от уличката.

— Колкото и да ми беше забавно да те гледам как се биеш с Марси, реших, че не си струва да прекараш нощта в затвора — каза тя.

— Мразя я! — Гласът ми още звучеше истерично.

— Детектив Басо си проправяше път през тълпата, когато Пач те вдигна. Реших, че това е най-подходящият момент да се намеся.

— Той къде заведе Марси? Видях, че Пач я стисна.

— Има ли значение? Дано и двамата да ги натикат в ареста.

Обувките ни скърцаха по чакъла, докато тичахме по улицата към колата на Ви. Синьо-червените светлини на полицейската патрулка минаха покрай уличката и двете с Ви се долепихме до склада.

— Е, беше вълнуващо — отбеляза тя, след като се заключихме в доджа.

— О, да, несъмнено — процедих през зъби.

Ви близна ръката ми.

— Вкусна си. Толкова миришеш на чери кола, че направо ожаднях.

— Не съм виновна! Ти изля колата върху Марси! Ако не беше ти, изобщо нямаше да се сбием!

— Да се сбиете ли? Ти просто си лежеше и тя те маризеше! Да беше оставила Пач да те научи на някои хватки, преди да късаш с него.

Мобилният ми телефон звънеше и аз го извадих от чантата си.

— Какво? — обадих се рязко. Никой не отговори и аз си дадох сметка, че съм толкова ядосана, че не съм различила сигнала за есемес от звъна на обаждане.

На екранчето ме чакаше непрочетено съобщение от непознат номер — „Остани си вкъщи тази вечер“.

— Плашещо е — отбеляза Ви, която се наведе настрани и прочете съобщението. — На кого си давала телефона си?

— Сигурно е грешка. Най-вероятно съобщението е за някой друг. — Разбира се, мислех за къщата и за татко, и за видението, че ми реже ръката.

Хвърлих мобилния в отворената чанта в краката си, наведох глава и я обхванах с ръце. Окото ми пулсираше. Бях изплашена, сама, объркана и всеки момент щях да ревна неудържимо.

— Може да е от Пач — предположи Ви.

— Досега не ми е звънил от непознат номер. Някаква грешка е. — Само да можех да си повярвам. — Хайде да тръгваме. Трябва да взема тиленол.

— Според мен трябва да се обадим на детектив Басо. Полицията страшно си пада по такива истории за преследвачи.

— Искаш да му се обадим, за да флиртуваш с него.

Ви даде на скорост.

— Просто се опитвам да ти помогна.

— Трябваше да ми помогнеш преди десет минути, когато изля чашата си върху Марси.

— Поне имах достатъчно смелост да го направя.

Завъртях се на седалката и я изгледах тежко.

— Да не ме обвиняваш, че не съм й се опънала?

— Тя ти открадна гаджето, нали? Марси адски ме плаши, но ако беше откраднала моето гадже, щях да я накарам да си плати.

Посочих улицата с изопнат показалец:

— Потегляй!

— Знаеш ли какво? Наистина ти трябва ново гадже. Трябва ти малко старомодно натискане, за да поомекнеш.

Защо всички си мислеха, че ми трябва ново гадже? Не ми трябваше ново гадже. Последния път ми беше предостатъчен. Единственото, което може да ти докара едно гадже, е разбито сърце.