Бека Фицпатрик
Кресчендо (22)

Двадесет и първа глава

Не бях спала вече трийсет и шест часа, с изключение на няколко часа в четвъртък вечерта, когато се срещнах с Пач насън. Не ми беше трудно да остана будна през нощта — затворех ли очи, експлозията отново избухваше в съзнанието ми и аз се сепвах. И понеже не можех да спя, цяла нощ мислих за Пач.

Когато Риксън ми каза, че Пач е Черната ръка, той беше посял в душата ми семето на съмнението, което беше поникнало и разцъфнало в страхотно недоверие, но все още не бе успяло да ме задуши. Още не. Една частица от мен още искаше да се разплаче и яростно да заклати глава, отричайки възможността Пач да е убиецът на баща ми. Силно прехапах устната си и се съсредоточих над болката, за да не си спомням колко пъти той беше докосвал устната ми с пръст или беше целувал извивката на ухото ми. Не можех да мисля за тези неща.

В седем часа дори не понечих да стана от леглото и да отида на лятно училище. Оставих поредица от съобщения на детектив Басо сутринта, после и следобед, и вечерта — по едно на всеки час, но той не ми отговори. Убеждавах се, че звъня, за да проверя как е Скот, но дълбоко в себе си подозирах, че просто исках да усещам присъствието на полицията наблизо. Колкото и да не ми допадаше детектив Басо, се чувствах малко по-сигурно, като знаех, че е от другата страна им линията. Понеже една мъничка част от мен започваше да си мисли, че може би снощи целта не е била унищожаването на улики.

Ами ако някой се опитваше да ме убие?

Предишната нощ, докато разсъждавах за какво ли не, се опитвах да наместя откъслечните сведения, с които разполагах. Единственото ясно нещо, което все изникваше в съзнанието ми, беше нефилимското кърваво общество. Пач твърдеше, че наследникът на Чонси иска да отмъсти за смъртта му. Кълнеше се, че никой не може да проследи смъртта на Чонси до мен, но аз започвах да се опасявам, че не е така. Ако наследникът знаеше за мен, може би снощи бе направил първия си опит да ми отмъсти.

Малко вероятно беше някой да ме е проследил до апартамента на Пач толкова късно снощи, но знаех едно за нефилимите — че много ги бива да правят най-невероятни неща.

Мобилният ми звънна в джоба и аз го отворих още преди второто позвъняване.

— Ало?

— Хайде да отидем на купона по случай лятното слънцестоене — каза Ви. — Ще хапнем захарен памук, ще се повозим на въртележката, може дори да отидем да ни хипнотизират и да направим наистина откачени неща.

Сърцето ми, което се беше качило в гърлото, отново се върна на мястото си. Значи не беше детектив Басо.

— Здрасти.

— Какво ще кажеш? В настроение ли си за малко екшън? Искаш ли да отидем на Делфик?

Честно казано, не исках. Смятах да звъня на детектив Басо през шейсет минути, докато най-накрая не ми вдигне.

— Земята вика Нора.

— Не се чувствам добре — отговорих.

— В момента ли? Корем ли те боли? Глава? Спазми? Хранително отравяне? Делфик е лекарство за всичко това.

— Ще пропусна, благодаря.

— Заради Скот ли е? Той е в затвора. Не може да те докопа. Ела да се позабавляваме. С Риксън няма да се целуваме пред теб, ако това те притеснява.

— Ще си облека пижамата и ще гледам някой филм.

— Да не се опитваш да кажеш, че филмът е позабавен от мен?

— Тази вечер, да.

— Да бе, няма да спра да те тормозя, докато не се съгласиш.

— Знам.

— Тогава ме улесни и се съгласи.

Въздъхнах. Можех да си седя вкъщи цяла вечер и да чакам детектив Басо да се накани да отговори на обажданията ми, или пък можех да си дам малко почивка и да се заема отново, когато се върна. Пък и той имаше номера на мобилния ми и можеше да ме намери навсякъде.

— Добре — казах на Ви, — дай ми десет минути.

В стаята си се напъхах в чифт прилепнали джинси, извадих графитеносива фланелка и жилетка и обух чифт велурени мокасини. Прибрах си косата на опашка и я пуснах да виси през дясното ми рамо. Не бях спала повече от едно денонощие, затова имах лилави кръгове под очите. Сложих си спирала, сребристи сенки и гланц за устни с надеждата да изглеждам по-свежа, отколкото се чувствах. Оставих бележка на мама на плота в кухнята, че съм на купона по случай лятното слънцестоене на Делфик. Тя щеше да се върне чак утре сутринта, но нерядко ме изненадваше и се прибираше по-рано. Ако се прибереше тази вечер, това сигурно щеше да е единственият път, когато щеше да й се иска да е удължила пътуването си. Репетирах какво ще й кажа. Каквото и да направех, щях да я гледам в очите, докато й съобщавам, че знам за любовната й връзка с Ханк Милар. И нямаше да й дам дума да издума, когато й заявя, че се изнасям. Бях го планирала и възнамерявах в този момент да изляза. Исках да й покажа, че вече е твърде късно за разговори — ако е искала да ми каже истината, разполагала е с цели шестнайсет години. Вече бе късно.

Заключих и изтичах на алеята да посрещна Ви.

— Още ли искаш да се изнесеш? — попита тя.

— Да.

— Да поговорим?

— Не.

— Както кажеш. — Обаче не звучеше никак доволна.

Един час по-късно Ви паркира доджа между два големи камиона, които навлизаха в нашето паркомясто и от двете страни. Прекосихме паркинга и платихме входните билети за парка. Паркът беше по-претъпкан от обикновено заради лятното слънцестоене — най-дългия ден в годината. Веднага разпознах няколко физиономии от училище, но иначе бях като сред море от непознати. Лицата на повечето хора бяха скрити под маски с формата на пеперуди в златисто и сребристо. Явно някой ги продаваше с огромно намаление.

— Откъде да започнем? — попита Ви. — От игралната зала? От къщата на смеха? От будките за храна? Лично аз предпочитам последното. Така ще ядем по-малко.

— По силата на каква логика?

— Ако спрем там последно, апетитът ни ще е огромен. Или поне моят. Винаги ям повече, когато апетитът ми се е изострил.

Пет пари не давах откъде ще започнем. Бях тук само за да се поразсея за няколко часа. Проверих си телефона, но нямах пропуснати разговори. Кога най-сетне детектив Басо щеше да отговори на обажданията ми? Да не би да му се беше случило нещо? Над мислите ми беше надвиснал черен облак и никак не ми допадаше безпокойството, което ми внушаваше.

— Много си пребледняла — отбеляза Ви.

— Казах ти, че не се чувствам добре.

— Защото не се храниш добре. Сядай. Отивам да взема захарен памук и хотдог. Само си помисли за онази вкусна горчица. Не знам за теб, но на мен вече ми просветва пред очите и пулсът ми се ускорява.

— Не съм гладна, Ви.

— Разбира се, че си гладна. Всеки огладнява. Затова са всичките тези сергии. — И преди да успея да я спря, тя отпраши.

Крачех по алеята и чаках Ви, когато мобилният ми звънна. На екрана се изписа името на детектив Басо.

— Най-накрая — въздъхнах и отворих телефона.

— Нора, къде си? — попита той в мига, в който вдигнах. Говореше бързо и личеше, че е разстроен. — Скот избяга. Измъкна се. Цялата полиция сме вдигнали на крак да го търси, но искам ти да стоиш далеч от него. Ще дойда да те взема, докато тази работа се размине. Веднага тръгвам за къщата.

Гърлото ми се стегна и аз почти не бях в състояние да отговоря.

— Моля? Как е успял да се измъкне?

Детектив Басо се поколеба, преди да отговори.

— Огънал е пръчките на килията.

Разбира се, той е нефилим. Преди два месеца видях как Чонси смачка телефона ми в ръка. Не ми се струваше нереалистично Скот да използва цялата си сила, за да избяга от затвора.

— Не съм си вкъщи, а в увеселителния парк Делфик. — Неволно огледах тълпата за Скот, но той нямаше откъде да разбере, че съм тук. След като е избягал от затвора, вероятно е отишъл право у нас, очаквайки да ме намери там. Изпитах огромна признателност към Ви, задето ме измъкна навън тази вечер. Вероятно Скот беше в къщата в момента…

Мобилният леко се плъзна в дланта ми. Бележката. На плота. С която съобщавах на мама, че съм в Делфик.

— Мисля, че той знае къде съм — казах на детектив Басо и усетих първите тръпки на паниката. — Колко бързо можете да дойдете?

— На Делфик ли? След трийсет минути. Иди при охраната. Каквото и да се случи, не изпускай мобилния си. Ако видиш Скот, веднага ми се обади.

— На Делфик няма охрана — казах, а устата ми сякаш беше пълна с прах. Всеизвестно беше, че в парка няма охрана и това бе една от причините мама да не ме пуска там.

— Тогава се махай от там — излая той. — Върни се в Колдуотър и ела в участъка. Можеш ли да го направиш?

Да, можех. Ви щеше да ме закара. Вече вървях по посоката, в която тя изчезна, търсейки я с поглед в тълпата.

Детектив Басо въздъхна:

— Всичко ще бъде наред. Само се върни бързо тук. Ще изпратя останалите в Делфик да търсят Скот. Ще го намерим. — Но тревогата в гласа му не ме успокои.

Затворих. Скот беше на свобода. Полицията идваше насам и всичко щеше да свърши добре… стига да успеех да се махна от тук. Първо да намеря Ви. Освен това трябваше да се скрия. Ако Скот се появеше в този момент, щеше да ме открие.

Почти тичах към будките за храна, когато някой му смушка отзад. Нещо свързано със силата на удара ми подсказа, че не е най-обикновен сблъсък. Обърнах се и преди да направя пълен кръг, цялата настръхнах, понеже зърнах познато лице. Първото нещо, което забелязах, беше сребърната халка на ухото му. След това видях колко насинено е лицето му. Носът му беше счупен — изкривен и силно почервенял. Имаше огромни синини под двете очи, които бяха станали тъмновиолетови.

Преди да се усетя, Скот ме стисна за лакътя и ме помъкна по пътеката.

— Пусни ме — опитах да се освободя аз. Само че Скот беше по-силен и не отслаби хватката си.

— Разбира се, Нора, но след като ми кажеш къде е.

— Какво къде е? — попитах нападателно.

Той се засмя мрачно.

Постарах се изражението ми да остане непроницаемо, но мислите ми препускаха бясно. Ако му кажех, че пръстенът е вкъщи, щяхме да напуснем парка. Сигурно щеше да ме замъкне със себе си, а когато полицията пристигне, вече нямаше да сме тук. Не можех да се обадя на детектив Басо и да го осведомя за промяната в плановете. Не и в присъствието на Скот. Трябваше да го задържа тук, в парка.

— На гаджето на Ви ли го даде? Да не би да мислиш, че той ще те защити от мен? Знам, че не е… нормален. — В погледа на Скот е четеше същата ужасена несигурност. — Знам, че той може да прави неща, които другите хора не могат.

— Като теб ли?

Скот ме изгледа гневно.

— Той не е като мен, Нора. Не е същият. Толкова мога да ти кажа. Няма да те нараня. Трябва ми само пръстенът. Дай ми го и няма да ме видиш повече.

Лъжеше. Щеше да ме нарани. Беше достатъчно отчаян, че да избяга от затвора. На този етап вече нищо не му се струваше прекалено — той щеше да си получи пръстена обратно, каквото и да му струваше. Адреналинът пулсираше във вените ми и не бях способна да разсъждавам ясно. Само че инстинктът за самосъхранение ми подсказваше, че трябва да взема нещата в свои ръце. Трябваше да намеря начин да се откъсна от Скот. Последвах инстинкта си слепешката и казах:

— Пръстенът е у мен.

— Знам, че е у теб — нетърпеливо отбеляза той. — Но къде?

— Тук е. Нося го със себе си.

Той се замисли, после дръпна чантата ми и започна да рови.

Поклатих глава:

— Хвърлих го.

Той ми метна чантата обратно и аз я хванах и я притиснах до гърдите си.

— Къде? — попита настойчиво.

— В една кофа близо до входа — отвърнах механично. — В женските тоалетни.

— Покажи ми.

Запътихме се надолу по пътеката и аз си наредих да запазя спокойствие достатъчно дълго, за да измисля следващия си ход. Можех ли да избягам? Не, Скот щеше да ме хване. Можех ли да се скрия в някоя дамска тоалетна? Да, но само за кратко. Скот не беше от стеснителните и за него изобщо не представляваше проблем да влезе вътре, за да получи каквото иска. Обаче мобилният ми още беше у мен. Можех да се обадя на детектив Басо от дамската тоалетна.

— Ето там — показах към една от дървените бараки. Входът на женските тоалетни беше точно пред нас, на края на една циментова пътека под наклон, а мъжката тоалетна беше отзад.

Скот стисна раменете ми и ме разтърси.

— Не ме лъжи. Ще ме убият, ако го изгубя. Ако ме лъжеш, ще… — Той се овладя, но аз знаех какво се канеше да каже: ако ме лъжеш, ще те убия.

— В тоалетната е. — Кимнах, по-скоро за да убедя себе си, отколкото да успокоя него. — Отивам да го взема. И после ще ме оставиш на мира, нали?

Вместо да ми отговори, Скот протегна ръка и ме удари в корема.

— Дай ми мобилния.

Сърцето ми се сви. Нямах друг избор, затова извадих телефона си и му го дадох. Ръката ми леко трепереше, но аз я овладях, понеже не исках той да разбере, че е развалил плана ми.

— Имаш една минута. Не върши глупости.

В тоалетната бързо се огледах. До едната стена имаше пет мивки, до отсрещната — още пет. Две колежанки стояха пред две от мивките с насапунисани ръце. На отсрещната стена имаше малко прозорче, което се оказа открехнато. Без да губя повече време, се покатерих върху последната мивка и се изправих. Прозорчето беше на нивото на очите ми и макар да нямаше мрежа, много трудно щях да се промуша. Усещах, че всички са вперили поглед към мен, но без да им обръщам внимание, се качих на рамката, покрита с птичи изпражнения и паяжини.

Натиснах отворения прозорец и той се откърти и падна отзад с трясък. Притаих дъх, опасявайки се да не би Скот да е чул, но хората навън заглушаваха шума. Прилепих корем до рамката и свих левия си крак към тялото, за да успея да го промуша през прозореца. После се изсулих цялата, като десният ми крак излезе последен. Увиснах от рамката на прозореца на пръстите си и скочих на пътеката отзад. Останах приклекнала за момент, понеже се боях, че Скот ей сега ще изникне зад сградата.

После хукнах към главната алея на парка и се слях с тълпата.