Бека Фицпатрик
Кресчендо (18)

Седемнадесета глава

След като Пач си тръгна, свалих плажните си дрехи и облякох джинси, фланелка и тънкото черно шушляково яке, което бях спечелила миналата година на коледното парти на „и-Зайн“. Макар че коремът ми се свиваше от тази мисъл, трябваше да претърся апартамента на Пач — и трябваше да го направя днес, преди да е станало твърде късно.

Глупаво беше от моя страна да казвам на Пач, че той е Черната ръка и че аз го знам. Беше ми се изплъзнало в момент на враждебно безразсъдство. Изгубих предимството си, което се дължеше на изненадата. Съмнявах се, че Пач ме възприема като реална опасност — вероятно намираше за смехотворна заплахата ми да го изпратя в ада, — но разполагах със сведения, които той правеше всичко по силите си да запази тайна. Предвид всичко, което ми беше известно за всезнаещите и всевиждащи архангели, явно не му е било лесно да запази в тайна участието си в убийството на баща ми. Аз не можех да го изпратя в ада, но архангелите можеха. Ако намерех начин да се свържа с тях, грижливо пазените му тайни щяха да бъдат разкрити. Архангелите си търсеха само повод, за да го натирят в пъкъла. Е, аз щях да им го дам.

Очите ми се насълзиха и примигнах, за да прогоня сълзите. Имаше период през живота ми, когато за нищо на света не бих повярвала, че Пач е убил баща ми. Самата мисъл би ми се сторила смехотворна, абсурдна, оскърбителна. Но това само показваше колко умно беше успял да ме заблуди той.

По всичко личеше, че Пач крие тайните си в своя апартамент в Суотмор. Това беше уязвимото му място. Никой, освен Риксън нямаше достъп до там. Днес бях споменала на Риксън, че аз съм влизала, и той искрено се беше учудил. Пач не искал да се знае къде живее, така ми каза Риксън. А дали беше успял да се скрие от архангелите? Неочаквано потръпнах, когато се запитах какво ли крие там. Злокобно усещане плъзна по гръбнака ми и сякаш ме предупреждаваше да не ходя, но имах дълг пред татко да изправя убиеца му пред правосъдието.

Намерих фенерче под леглото си и го мушнах в предния джоб на якето си. Тъкмо се изправях, когато погледът ми попадна на дневника на Марси. Беше на лавицата с книгите ми. Позамислих се, усещайки как прогаря съзнанието ми. Въздъхнах и пъхнах дневника при фенерчето, заключих и тръгнах пеша.

Извървях разстоянието от километър и половина до Бийч, после се качих на автобус до Херинг Стрийт. Вървях три пресечки до Кийт с надеждата да хвана друг автобус до Клемънтайн, после се изкачих по живописното възвишение към квартала на Марси, което беше най-изисканото място в Колдуотър. В нощния въздух се усещаше уханието на прясно окосена трева и на хортензии, улично движение на практика нямаше. Колите бяха спретнато прибрани в гаражи и улиците изглеждаха по-широки и по-чисти. Прозорците на белите колониални къщи отразяваха заревото на бавно залязващото слънце и аз си представях как зад капаците семействата са седнали на късна семейна вечеря. Прехапах устна, слисана от внезапния прилив на безутешно съжаление. Семейството ми вече никога нямаше да седне да вечеря заедно. Три вечери седмично се хранех сама или у Ви. През останалите четири вечери, докато мама беше у дома, обикновено ядяхме на подноси пред телевизора.

Заради Пач.

Завих по Бренчли и започнах да броя къщите до дома на Марси. Червената й спортна тойота беше паркирана на алеята, но знаех, че тя не си е вкъщи. Сигурно Пач я взел за киното с джипа си. Прекосих моравата и тъкмо се канех да оставя дневника на верандата, когато входната врата се отвори.

Марси беше преметнала чантата си през рамо, държеше в ръка ключове и по всичко личеше, че излиза. Замръзна на входа, когато ме видя.

— Какво търсиш тук? — попита.

Понечих да кажа нещо, но минаха цели три секунди, преди да успея.

— Аз… аз не очаквах да си вкъщи.

Тя присви очи.

— Е, вкъщи съм.

— Мислех, че ти и Пач… — не успявах да говоря свързано. Дневникът беше в ръцете ми, точно пред очите й. Марси щеше да го види всеки момент.

— Той отмени срещата — рязко каза тя, за да ми покаже, че не е моя работа.

Едва я чух. Ей сега щеше да види дневника. Никога преди не ми се е искало толкова силно да върна времето назад. Трябваше да обмисля всичко предварително. Трябваше да предвидя, че тя може и да си е у дома. Нервно се огледах към улицата, като че ли някой можеше да ми се притече на помощ.

Марси ахна и шумно си пое въздух между зъбите.

— Какво прави дневникът ми у теб?

Завъртях се с пламнали бузи.

Тя слезе от верандата с решителни крачки, грабна дневника и инстинктивно го притисна към гърдите си.

— Ти… ти ли си го взела!

Ръцете ми се отпуснаха безпомощно покрай тялото.

— Взех го онази вечер, по време на купона. Беше много глупаво от моя страна. Съжалявам…

— Прочете ли го? — попита тя.

— Не.

— Лъжеш — подсмихна се тя. — Прочела си го, нали? Защо не? Мразя те! Толкова ли е скучен животът ти, че трябва да ровиш в моя? Всичко ли прочете, или само частите за теб?

Тъкмо щях да започна разпалено да твърдя, че дори не съм го отворила, когато думите на Марси накараха мислите ми да спрат за момент и да превъртят назад.

— За мен ли? Какво си писала за мен?

Тя хвърли дневника на верандата отзад, после изпъна рамене.

— Какво ми пука? — каза, скръсти ръце и ме изгледа гневно. — Вече знаеш истината. Как се чувстваш сега, като знаеш, че майка ти се чука със съпрузите на други жени?

Засмях се невярващо, но и с доста голяма доза гняв.

— Моля?

— Наистина ли мислиш, че майка ти е извън града толкова вечери? Ха!

И аз застанах в позата на Марси.

— Ами да.

Какво намекваше?

— Тогава как си обясняваш, че колата й е паркирана по-надолу по улицата веднъж в седмицата?

— Припознала си се — заявих, но усещах как гневът започва да клокочи в мен. Сигурна бях, че знам какво се опитва да постигне Марси. Как се осмеляваше да обвинява майка ми, че има връзка? И то точно с баща й. Дори той да беше последният мъж на земята, мама по-скоро би умряла. Мразех Марси и мама го знаеше. Тя не спеше с бащата на Марси. Никога не би ми го причинила. Никога не би го причинила на баща ми. Никога.

— Бежов таурус, номер Х2124? — попита Марси с леден тон.

— Е, знаеш номера на колата й — казах след малко, опитвайки се да пренебрегна стягането в гърдите. — Това нищо не доказва.

— Отвори си очите, Нора. Родителите ни се познават още от гимназията. Твоята майка и моят баща. Те са били заедно.

Поклатих глава.

— Това е лъжа. Майка ми изобщо не е споменавала баща ти.

— Защото не иска ти да знаеш. — Очите й святкаха гневно. — Понеже тя още е с него. Това е мръсната й малка тайна.

Поклатих глава по-отривисто, но се чувствах като счупена кукла.

— Майка ми може и да познава баща ти от гимназията, но това е било отдавна, преди да се запознае с татко. Не е била тя. Видяла си друга кола, паркирана на улицата. Когато не си е у дома, мама е по работа извън града.

— Видях ги заедно, Нора. Беше твоята майка, затова не й търси извинения. Онзи ден, когато отидох в училище, написах със спрей онова нещо на шкафчето ти. Не схвана ли? — Гласът й напомняше по-скоро възмутено съскане. — Те спят заедно. Правят го през всичките тези години. Което означава, че татко може да е твой баща. А ти може да си ми… сестра.

Думите на Марси се стовариха като острие помежду ни.

Обхванах тялото си с ръце и се извърнах, имах чувството, че всеки момент ще повърна. Сълзи задавиха гърлото ми и запариха в дъното на носа ми. Без да продумам, тръгнах сковано по алеята пред къщата на Марси. Мислех, че тя ще изкрещи някаква гадост след мен, но не би могла да ми каже нищо по-лошо от това.

* * *

Не отидох в апартамента на Пач.

Явно съм изминала пеша цялото разстояние обратно до Клемънтайн, покрай автобусната спирка и градския плувен басейн, защото когато се опомних, седях на една пейка пред тревната площ на библиотеката, в конуса светлина от една улична лампа. Нощта беше топла, но аз свих колене към гърдите си и цялото ми тяло затрепери. В главата ми бъкаше от объркани и оплетени теории.

Взирах се в мрака край себе си. По улицата минаваха фарове, приближаваха се, после подминаваха. Спонтанен смях, предизвикан от някаква комедия по телевизията, долетя от прозорец от отсрещната страна на улицата. Кожата на ръцете ми настръхна от по-хладни пориви на вятъра. Опияняващата миризма на трева, мускусна и влажна от слънцето през деня, вече ме задушаваше.

Лежах по гръб на пейката, затворила очи, за да не виждам звездния прах. Бях преплела разтрепераните си длани върху корема, а пръстите ми сякаш бяха замръзнали клонки. Чудех се защо животът понякога е толкова отвратителен, защо хората, които обичах най-силно, ме разочароват най-много, питах се към кого ми се иска да насоча омразата си — към Марси, към баща й или към майка ми.

Дълбоко в себе си се бях вкопчила в надеждата, че Марси греши. Надявах се да мога да запокитя тази интрига обратно във физиономията й. Само че отчаянието, което ме разкъсваше, ми подсказваше, че ме очаква разочарование.

Не можех да определя точно откога е споменът, но беше някъде от последната година. Може би малко преди смъртта на баща ми… Не, след това. Денят беше топъл — пролет. Погребението беше минало, периодът, в който ми беше позволено да скърбя, беше приключил и аз се бях върнала на училище. Ви ме беше уговорила да избягаме от часовете, а по онова време не бях в състояние да се противопоставям на нищо. Просто се носех по течението. Справях се някак. Мислех, че мама ще е на работа, затова отидохме до нашата къща. Вървяхме сигурно цял час.

Когато къщата се показа пред погледа ни, Ви ме дръпна от пътя.

— На алеята ви има кола — каза тя.

— Чия е? Прилича ми на ленд крузър.

— Майка ти не кара такова чудо.

— Да не е някой детектив? — Малко вероятно беше детектив да кара джип за шейсет хиляди долара, но толкова бях свикнала детективи да идват вкъщи, че това беше първото, което ми хрумна.

— Да се приближим.

Бяхме стигнали почти до алеята, когато входната врата се отвори и отвътре долетяха гласове. Майка ми… и един по-плътен глас. Мъжки глас.

Ви ме дръпна отстрани на къщата.

Наблюдавахме как Ханк Милар се качва в крузъра и потегля.

— Шантава работа — отбеляза Ви. — Винаги подозирам мръсна игра, но майка ти е най-праволинейният човек, когото познавам. Обзалагам се, че се е опитвал да й продаде кола.

— И е дошъл чак дотук?

— Ами да, скъпа. Търговците на коли нямат мярка.

— Тя вече си има кола.

— Форд. Това е най-големият враг на тойотата. Бащата на Марси ще се успокои само когато целият град кара тойота…

Отскубнах се от спомена. Ами ако той всъщност не й беше продавал кола? Ами ако те — преглътнах неволно — всъщност са имали връзка?

Къде да отида сега? У дома? Вече не усещах къщата като свой дом. Там вече не се чувствах в безопасност, а като в кутия, пълна с лъжи. Родителите ми бяха разказвали история за любов, задружност и сплотено семейство. Само че ако Марси казваше истината — както се опасявах, — семейството ми е било пълна измислица. Огромна лъжа, за която изобщо не подозирах. Не трябваше ли да има предупредителни признаци? Не трябваше ли да ме осени прозрението, че тайно съм подозирала всичко още от самото начало, но съм предпочела отричането пред болезнената истина? Това беше наказанието ми, задето се доверявах на другите. Това беше наказанието ми, задето търсех доброто в хората. Колкото и да ненавиждах Пач в момента, завиждах на хладната дистанцираност, която го отделяше от всички останали. Той подозираше най-лошото у хората и колкото и ниско да паднеха, той вече го беше предвидил. Беше закоравял и здраво стъпил на земята, но хората го уважаваха заради това.

Него уважаваха, а мен ме лъжеха.

Станах от пейката и набрах номера на мобилния на мама. Не знаех какво ще й кажа, когато вдигне, оставих да ме направляват гневът и обидата от предателството. Докато телефонът й звънеше, по бузите ми се стичаха парещи сълзи. Ядосано ги изтрих. Брадичката ми трепереше и всеки мускул на тялото ми беше стегнат. В съзнанието ми изникваха яростни и ненавистни думи. Представях си как й крещя всичките тези думи, как я прекъсвам всеки път, когато понечи да се защити с още лъжи. А ако се разплачеше… нямаше да ми домъчнее. Тя заслужаваше да изпита пълната тежест на болката заради избора, който беше направила. Включи се гласовата й поща и аз едва се сдържах да не запокитя телефона си мрака.

След това звъннах на Ви.

— Здрасти, скъпа. Нещо важно ли е? Аз съм с Риксън…

— Ще се махна от къщи — заявих, без да давам пет пари, че гласът ми е дрезгав от плача. — Може ли да остана у вас за малко? Докато реша какво да правя?

Дишането на Ви изпълни ушите ми.

— Какво?

— Мама се прибира в събота. Дотогава искам да съм се махнала. Може ли да остана до края на седмицата?

— А може ли да попитам…

— Не.

— Добре, разбира се — каза Ви, мъчейки се да прикрие изненадата си. — Остани, няма проблем. Изобщо няма проблем. Ще ми кажеш, когато си готова.

Усетих как в гърлото ми се надигат още сълзи. В момента Ви беше единственият човек, на когото можех да разчитам. Беше досадна и мързелива, но никога не ме беше лъгала.

* * *

Прибрах се вкъщи към девет и облякох памучна пижама. Нощта не беше студена, но въздухът беше влажен и влагата сякаш се просмукваше под кожата ми и ме вледеняваше до кости. Приготвих си чаша топло мляко и легнах. Рано беше за сън, но няма да можех да заспя, дори да бях мъртва. Мислите ми продължаваха да се лутат разпокъсани. Вперих поглед в тавана, мъчейки се да залича последните шестнайсет години и да започна на чисто. Колкото и да опитвах, не можех да си представя, че Ханк Милар е баща ми.

Станах от леглото и отидох в стаята на мама. Отворих раклата й и затърсих училищния й годишник. Изобщо не знаех дали има такъв, но ако имаше, трябва да беше в раклата. Ако двамата с Ханк Милар бяха учили заедно, трябваше да има снимки. Ако бяха влюбени, той щеше да е подписал годишника й по някакъв специален начин, така че да го покаже. Пет минути по-късно вече бях претърсила скрина основно и не бях намерила нищо.

Зашляпах към кухнята, потърсих из шкафовете нещо за ядене, но вече нямах апетит. Не можех да ям, след като ми тежеше мисълта каква огромна лъжа е било семейството ми. Погледът ми се плъзна към входната врата, но къде можех да отида? Чувствах се изгубена в къщата, обзета от нетърпение да си тръгна, само че нямаше къде да избягам. Постоях няколко минути в коридора и се качих обратно в стаята си. Легнах на леглото, завих се чак до брадичката, затворих очи и се помъчих да се вгледам в безразборните картини в съзнанието си. На Марси, на Ханк Милар, когото почти не познавах и чието лице с мъка успявах да си представя, на родителите ми. Образите се нижеха все по-бързо и по-бързо и накрая се сляха в странен налудничав колаж.

Картините изведнъж сякаш се завъртяха на обратно, поеха назад във времето. Цветът изчезна от лентата и тя стана само черно-бяла. Разбрах, че отново съм в други селения. Сънувах.

* * *

Стоях в предния двор. Силен вятър гонеше сухите листа по алеята около глезените ми. Чудат облак, подобен на фуния, се вихреше в небето, но изобщо не правеше опит да се спусне на земята, сякаш си беше предоволен да се мотае, преди да връхлети. Пач седеше на перилата на верандата с наведена глава и отпуснал ръце между коленете си.

— Махни се от съня ми — провикнах се към него, надвиквайки вятъра.

Той поклати глава.

— Не и докато не ти кажа какво се случва.

Увих се по-плътно с пижамата.

— Не искам да те слушам.

— Архангелите не могат да ни чуят тук.

Изсмях се обвинително.

— Не беше достатъчно да ме манипулираш в реалността, та сега и тук трябва да го правиш, така ли?

Той вдигна глава.

— Да те манипулирам ли? Опитвам се да ти обясня какво се случва.

— Насила влизаш в сънищата ми — предизвиках го аз. — Направи го след „Девилс Хендбег“, правиш го и сега.

Внезапен порив на вятъра помежду ни ме принуди да направя крачка назад. Клоните на дърветата стенеха и пукаха. Отметнах косата от лицето си.

— След „Зи“ в джипа ти ми каза, че си сънувала бащата на Марси. През нощта, когато си сънувала онзи сън, аз си мислех за него. Спомнях си точно това, което ти си сънувала, и ми се искаше да има начин да ти кажа истината. Не знаех, че някак общувам с теб.

— Накарал си ме да сънувам това?

— Не е сън, а спомен.

Опитах се да асимилирам тази информация. Ако сънят е бил истински, Ханк Милар е живял в Англия преди стотици години. Паметта ми отново се насочи към съня. Кажи на съдържателя да изпрати помощ, това ми беше поръчал Ханк. Кажи му, че там няма човек. Кажи му, че един от ангелите на дявола е дошъл, за да обсеби тялото ми и да изхвърли душата ми.

Ханк Милар нефилим ли беше?

— Не знам как така споменът съвпадна със съня ти, но оттогава се опитвам да общувам с теб по същия начин — каза Пач. — Проникнах през нощта, след като те целунах след „Девилс Хендбег“, но оттогава удрям на камък. Имам късмет, че успях да проникна сега. Мисля, че се дължи на теб. Ти не ме пускаш.

— Понеже не те искам в главата си!

Той се смъкна от перилата и слезе при мен в двора.

— Трябва да ме пуснеш.

Извърнах се.

— Преместиха ме да се грижа за Марси — каза той.

Минаха пет секунди, преди всичко да си дойде на мястото. Отвратителното парещо усещане, което бушуваше в корема ми, откакто си тръгнах от дома на Марси, се разпростря и по крайниците ми.

— Станал си ангел пазител на Марси?

— Не е приятно преживяване.

— Архангелите ли го направиха?

— Когато ме разпределиха при теб, съвсем ясно ми дадоха да разбера, че всичко трябва да е в твой интерес. А връзката ми с теб не е в твой интерес. Знаех го, обаче не ми допадаше мисълта архангелите да ми нареждат какво да правя с личния си живот. Те ни наблюдаваха през нощта, когато ти ми даде пръстена.

В джипа. Нощта, преди да скъсаме. Спомнях си.

— Щом разбрах, че ни наблюдават, си тръгнах. Но лошото вече се бе случило. Казаха ми, че ще ме преместят веднага щом ми намерят заместник. После ме изпратиха при Марси. Отидох пред къщата й, за да се принудя да застана лице в лице с онова, което бях сторил.

— Защо Марси? — попитах огорчено. — За да ме накажат ли?

Той прокара ръка през устата си.

— Бащата на Марси е нефилим от първо поколение, чистокръвен. Сега Марси е на шестнайсет и има опасност да бъде пожертвана. Преди два месеца, когато се опитах да пожертвам теб, за да се сдобия с човешко тяло, обаче в крайна сметка ти спасих живота, нямаше много паднали ангели, които вярваха, че могат да променят същността си. Сега аз съм пазител. Всички го знаят и го знаят, понеже те спасих от смърт. Изведнъж много повече паднали ангели започнаха да вярват, че и те могат да измамят съдбата. Или като спасят човек и си върнат крилете — въздъхна той, — или като убият своя нефилим васал и превърнат тялото си от паднал ангел в човек.

Премислих всичко, което знаех за падналите ангели и за нефилимите. В книгата на Енох се разказваше за паднал ангел, който е станал човек, след като е убил своя васал нефилим — като пожертвал една от наследничките на васала. Преди два месеца Пач опита точно това, като възнамеряваше да използва мен, за да убие Чонси. Сега, ако падналият ангел, принудил Ханк Милар да се закълне като негов верен васал, искаше да стане човек, той трябваше да…

Пожертва Марси.

— Искаш да кажеш, че работата ти е да се погрижиш падналият ангел, принудил Ханк Милар да му се закълне във вярност, да не принесе в жертва Марси, за да получи човешко тяло.

Той сякаш ме познаваше прекалено добре, за да отгатне следващия ми въпрос, и каза:

— Марси не знае. Тя нищичко не подозира.

Не ми се говореше за това. Не исках Пач да бъде тук. Той беше убил баща ми. Завинаги ми беше отнел човек, когото обичах. Пач беше чудовище. Каквото и да кажеше, нямаше да променя мнението си.

— Чонси е основателят на кървавото нефилимско общество — каза Пач.

Отново привлече вниманието ми.

— Какво? Откъде знаеш?

Явно не му се искаше да отговаря.

— Имам достъп до спомени. До спомени на други хора.

— До спомени на други хора ли? — Бях шокирана, а не би трябвало. Как би могъл да оправдае всички ужасни неща, които бе сторил? Как можеше да идва тук и да ми казва, че тайно е ровел в най-съкровените и лични мисли на хората, и да очаква да му се възхищавам за това? Или пък да го слушам?

— Последовател на Чонси решил да продължи делото му. Още не съм успял да науча името му, но според слуховете той не бил много доволен от смъртта на Чонси, в което просто няма смисъл. Сега той ръководи всичко — факт, достатъчен да заличи всякакви угризения, които може да има във връзка със смъртта на Чонси. Което пък ме кара да се замисля дали последователят не е бил близък приятел или роднина на Чонси.

Поклатих глава.

— Не искам да слушам това.

— Последователят е наел някой, който да убие убиеца на Чонси. — Протестите ми секнаха след това сведение. С Пач се спогледахме. — Иска убиецът да си плати.

— Искаш да кажеш, че той иска аз да си платя — промълвих едва чуто.

— Никой не знае, че ти си убила Чонси. Той научи, че си негова наследница броени минути, преди да умре, така че е малко вероятно някой друг също да знае. Последователят на Чонси може да опита да открие потомците на Чонси, но му пожелавам късмет. Аз много дълго те търсих. — Пристъпи към мен, но аз се дръпнах. — Когато се събудиш, поискай пак да ти стана ангел пазител. Бъди искрена, за да те чуят архангелите, и да се надяваме, че ще удовлетворят молбата ти. Ще направя всичко по силите си, за да си в безопасност, но възможностите ми са ограничени. Нужен ми е достъп до хората край теб, до чувствата ти, до всичко в твоя свят.

Ама какви ги говореше той? Че архангелите са ми намерили негов заместник като ангел пазител? Затова ли беше проникнал в сънищата ми тази нощ? Защото е бил откъснат и вече не е имал достъп до мен, както би искал?

Усетих как ръцете му се плъзват по хълбоците ми и закрилнически ме придърпват към него.

— Няма да допусна да ти се случи нищо лошо.

Застинах и се освободих. В мислите ми цареше пълен хаос. Онзи иска убиецът да си плати. Не можех да се отърся от тази мисъл. Мисълта, че някой някъде там се опитва да ме убие, направо ме парализира. Не исках да съм тук. Не исках да знам тези неща. Исках отново да се почувствам в безопасност.

Дадох си сметка, че Пач изобщо няма намерение да напусне съня ми, затова направих своя ход. Преборих се с невидимите прегради на съня и се накарах да се събудя. Отвори очи, наредих си. Отвори очи!

Пач ме стисна за лакътя.

— Какво правиш?

Усещах, че съзнанието ми се прояснява. Усещах топлината на завивките, възглавницата под бузата си. Всички познати миризми, които свързвах със стаята си, ми носеха успокоение.

— Не се събуждай, ангелче! — Той погали косата ми, потупа ме по лицето, опита се да ме накара да го погледна в очите. — Има още неща, които трябва да узнаеш. Има една много важна причина, поради която трябва да видиш тези спомени. Опитвам се да ти кажа нещо, което не мога да ти обясня по друг начин. Искам да разбереш какво се опитвам да ти кажа и да престанеш да ме блокираш.

Рязко извъртях лицето си. Краката ми сякаш се вдигнаха от тревата и се понесоха към буреносния облак. Пач ме стисна и изруга тихо, но хватката му беше лека като перце, въображаема.

Събуди се, заповядах си, събуди се!

И оставих облакът да ме погълне.