Бека Фицпатрик
Кресчендо (16)

Петнадесета глава

Бях потънала в дълбок сън, когато звънна телефонът. Протегнах ръка настрани, опипах нощното шкафче и намерих мобилния си.

— Ало? — казах и изтрих тънка струйка слюнка от ъгълчето на устата си.

— Чу ли прогнозата за времето? — попита Ви.

— Какво? — изломотих. Помъчих се да отворя очи, но те още спяха. — Колко е часът?

— Синьо небе, адска жега, никакъв вятър. След училище ще ходим на плажа Олд Орчард. В момента товаря в доджа бодибордовете. — Тя изпя първата фраза от песента „Летни нощи“ от „Брилянтин“. Навъсих се и дръпнах мобилния от ухото си.

Разтърках очи, за да прогоня съня, и постепенно фокусирах цифрите на часовника. Това отпред не може да е шестица!

— Какво да си облека — секси розов корсаж или златисти половинки? Проблемът е, че за да си сложа бикини с горнище, трябва да имам все пак някакъв тен, иначе кожата ми ще изглежда още по-бледа от златистото. Май този път ще сложа розовото, ще натрупам малко основен тен и после…

— Защо часовникът ми показва шест и двайсет и пет? — попитах, мъчейки се да изляза от мъглата на сънливостта за достатъчно дълго време, че гласът ми да поукрепне. — Ви!

— Аха! Много ли се сърдиш?

Затворих рязко телефона и се сгуших под завивките. Долу в кухнята започна да звъни домашният телефон. Покрих главата си с възглавница. Включи се телефонният секретар, но човек не можеше да се освободи толкова лесно от Ви. Набра отново. И отново, и отново.

Звъннах й с бутона за бързо набиране от мобилния си.

— Какво?

— Златно или розово? Нямаше да те питам, ако не беше важно. Просто… Риксън ще бъде там и за пръв път ще ме види по бански.

— Откажи се. Да не би планът да е тримата да се замъкнем чак на плажа Олд Орчард? Няма да бъда петото колело!

— Няма да допусна да киснеш следобед у вас кисела.

— Не съм кисела.

— Напротив. И в момента си кисела.

— Ядосана съм. Събуди ме в шест часа сутринта!

* * *

Небето беше лятно синьо накъдето и да се обърнеш. Прозорците на доджа бяха свалени, топъл вятър рошеше моята коса и косата на Ви и въздухът беше натежал от омайния мирис на солена вода. Ви слезе от магистралата и подкара по Олд Орчард Стрийт, търсейки къде да паркира. Пресечките от двете страни на улицата бяха пълни с бавно движещи се коли, които се надяваха някъде по улицата да се освободи място за паркиране и те да се наместят, преди да пропуснат шанса си.

— Тук е фрашкано — оплака се Ви. — Къде да паркирам? — Пое надолу по една уличка и спря зад някаква книжарница. — Тук не е лошо. Колкото искаш място.

— Има табела, че е само за служители на книжарницата.

— И как ще разберат, че ние не сме? Доджът се връзва. Всички коли тук са евтини.

Тя намести доджа и спря. Извадихме от багажника чадър и чанта, натъпкана с бутилки вода, десертчета, слънцезащитен крем и хавлии и поехме по Олд Орчард Стрийт чак до плажа. Пясъкът беше осеян с пъстри чадъри, а пенестите вълни се разбиваха под тънките крачета на пристана. Веднага познах група ученици от последните класове на гимназията, които играеха фризби.

— В друг случай бих предложила да отидем да видим какви са ония момчета, но Риксън е толкова готин, че изобщо не се изкушавам — заяви Ви.

— Кога се очаква да пристигне Риксън?

— Ей, това не прозвуча никак бодро. Даже ми се стори малко хладно.

Заслоних очите си с ръка и огледах хоризонта с присвити очи, търсейки идеалното място, на което да сложим чадъра си.

— Вече ти казах, мразя да бъда петото колело. — Последното нещо, което ми се искаше, беше да вися цял следобед на жегата под чадъра и да гледам как Ви и Риксън се натискат.

— За твое сведение Риксън има да изпълни няколко поръчки, но обеща да дойде към три.

— Какви поръчки?

— Откъде да знам? Сигурно Пач го е вързал за някаква услуга. Винаги има нещо, което Пач иска Риксън да изприпка да свърши. Като че ли не може да си го свърши сам. Или поне да плати на Риксън, не само да го използва. Да се намажа ли с крем? Много ще ядосам, ако не направя тен след целия този зор.

— Риксън не ми прилича на човек, който би оставил другите да се възползват от него.

— Другите ли? Не. Пач? Да. Риксън го боготвори. Толкова е тъпо. Направо ми се повръща. Пач не е човек, на когото бих искала да подражава гаджето ми.

— Те се познават отдавна.

— И аз така знам. Дрън, дрън. Пач сигурно е наркопласьор. Не. Сигурно е търговец на оръжие и Риксън е жертвеното му агне — изпълнява поръчките безплатно и излага живота си на опасност.

Завъртях отчаяно очи зад убийствените си слънчеви очила.

— Риксън дразни ли се от приятелството им?

— Не — отговори тя раздразнително.

— Тогава не ги закачай.

Тя обаче не възнамеряваше да го направи.

— Ако Пач не продава оръжие, откъде има толкова пари?

— Знаеш откъде има при.

— Откъдето и Риксън.

— Аха. Така си и знаех. Срамуваш се да го признаеш.

Изгледах я красноречиво.

— Моля те, това е адски глупаво.

— Нима? — Ви се запъти към някаква жена, която заедно с двете си деца строеше пясъчен замък недалеч от нас. — Извинете, госпожо, не искам да прекъсвам специалните мигове с децата ви, но двете с приятелката ми искаме да споделим с какво си изкарва прехраната бившето й гадже.

Стиснах я за ръката и я дръпнах.

— Видя ли? Срамуваш се. Не можеш да го изречеш на глас, без да усетиш, че вътрешно изгаряш от срам.

— Покер. Билярд. Ето, казах го и не умрях. Доволна ли си? Не знам защо се впрягаш толкова. Риксън си изкарва парите по същия начин.

Ви поклати глава.

— Ти нищо не знаеш, момиче. Човек не си купува дрехи като на Пач, като играе на вързано в игралната зала на Бо.

— Какви ги дрънкаш? Пач носи джинси и фланелки.

Тя вдигна ръка на кръста.

— Знаеш ли колко струват джинси като неговите?

— Не — признах объркано.

— Да кажем само, че такива не можеш да си купиш в Колдуотър. Сигурно му ги доставят от Ню Йорк. Петстотин долара чифта.

— Лъжеш.

— Да умра, ако лъжа. Миналата седмица беше с риза от концерт на „Ролинг Стоунс“ с автограф на Мик Джагър. Риксън каза, че била истинска. Пач не плаща сметките на кредитната си карта с чипове за покер. Преди двамата с него да скъсате, никога ли не си се питала откъде има толкова пари? Или как така кара красив лъскав джип?

— Пач е спечелил джипа на покер — възразих. — Щом е спечелил джип, сигурна съм, че печели достатъчно, за да си купи и чифт дънки за петстотин долара. Просто е много добър на покер.

— Пач ти е казал, че е спечелил джипа на покер, но Риксън ми разказа друга история.

Отметнах косата от раменете си и се помъчих да си придам вид на крайно незаинтересована от посоката на разговора, понеже уж не се връзвам на тези глупости.

— Така ли? И каква е тя?

— Не знам. Риксън ми каза само: „Пач иска вие да си мислите, че е спечелил джипа. Обаче си изцапа ръцете, за да се сдобие с тази кола“.

— Може би не си разбрала добре.

— Да, може би — скептично повтори Ви. — Или пък Пач е проклет луд, който върти незаконен бизнес.

Подадох й тубичката с крем против изгаряне може би малко рязко.

— Намажи ми гърба и гледай да е равномерно навсякъде.

— Аз мисля да мина направо на олиото — отбеляза Ви, докато ме мажеше с крема. — По-добре да поизгоря, вместо да прекарам цял ден на плажа и да си тръгна толкова бяла, колкото съм дошла.

Проточих шия и опитах да надзърна през рамото си, но не успях да разбера колко старателно ме маже Ви.

— Намажи ме и под презрамките.

— Ще ме арестуват ли, ако си сваля горнището? Мразя да имам следи от банските.

Постлах кърпата си под чадъра и се наместих на сянка, като се постарах дори краката ми да не са на слънце. Ви постла хавлията си малко по-настрани и намаза краката си с бебешко олио. Някъде дълбоко в съзнанието ми изникна споменът за снимки на болни от рак на кожата, които бях виждала в лекарския кабинет.

— Като стана дума за Пач — каза Ви, — какви са последните новини? Още ли е с Марси?

— Доколкото знам — отговорих сковано, понеже реших, че ми задава този въпрос само за да ме дразни.

— Е, знаеш мнението ми.

Знаех го, но щях да го чуя отново, независимо дали искам.

— Двамата са си лика-прилика — заяви Ви и напръска косата си със слънцезащитен препарат, от което във въздуха увисна мъгла с химически лимонов мирис. — Естествено, това няма да продължи дълго. На Пач ще му писне и ще се махне. Точно както направи с…

— Може ли да говорим за нещо друго, а не за Пач? — прекъснах я, затворих очи и разтрих мускулите на тила си.

— Сигурна ли си, че не искаш да говорим? Май доста неща ти се въртят в главата.

Въздъхнах. Нямаше смисъл да крия. Колкото и неприятно да се държеше, Ви беше най-добрата ми приятелка и заслужаваше да знае истината, когато можех да й я кажа.

— Той ме целуна онази вечер. След „Девилс Хендбег“.

— Какво?

Притиснах основата на дланите си към очите.

— В спалнята ми. — Не можех да обясня на Ви, че ме е целунал в съня ми. Но точно така беше станало. Мястото нямаше значение. Както и нежеланието ми изобщо да си помисля какво означава фактът, че Пач е способен да влиза в сънищата ми.

— Пуснала си го да влезе?

— Не точно, но той си влезе.

— Добре — каза Ви и съдейки по вида й, явно се мъчеше да реши как да реагира на абсолютната ми глупост. — Ето какво ще направим. Ще си дадем кървава клетва. Не ме гледай така, сериозно говоря. Ако скрепим клетвата с кръв, ще трябва да я спазваш, иначе ще се случи нещо много лошо — например плъхове ще ти изгризат краката, докато спиш. И когато се събудиш, ще са останали само окървавени чуканчета. Имаш ли джобно ножче? Ще намерим ножче, ще си порежем дланите и ще ги притиснем една към друга. Ще се закълнеш никога повече да не оставаш насаме с Пач. Ако се изкушиш, ще има на какво да се опреш.

Зачудих се дали изобщо да й казвам, че невинаги мога да избирам дали да оставам насаме с Пач. Той беше като пара, промъкваше се навсякъде. Ако искаше да остане насаме с мен, просто щеше да го направи. И макар да не ми беше приятно да го призная, аз невинаги имах против.

— Нужно ми е нещо малко по-ефикасно от кървава клетва — казах.

— Миличка, стегни се. Работата е сериозна. Дано да вярваш в това, понеже аз вярвам. Ще отида да намеря ножче — заяви тя и стана.

Дръпнах я да седне.

— Взех дневника на Марси.

— К-какво? — заекна Ви.

— Взех го, но не съм го чела.

— И защо научавам за това чак сега? Какво толкова чакаш, ами не отвориш това съкровище? Да зарежем Риксън — хайде да се прибираме и да го прочетем! Нали знаеш, че Марси е писала вътре за Пач?

— Знам.

— Тогава защо отлагаме? Да не би да се страхуваш какво ще научиш? Защото ако е така, може аз да го прочета първа, да отсея неприятните неща и да ти дам готови отговори.

— Ако го прочета, може би никога вече няма да проговоря на Пач.

— Ама това е прекрасно!

Метнах й кос поглед.

— Не знаеш дали го искам.

— О, миличка. Не си го причинявай. Направо ме убиваш. Прочети тъпия дневник и приключвай с тази история. Има и други момчета. Знаеш го. Мъже колкото искаш.

— Знам — казах, но ми звучеше като евтина лъжа. Не бях имала друго гадже преди Пач. Откъде да съм сигурна, че ще имам след него? — Няма да прочета дневника. Ще го върна на Марси. Двете водим тази нелепа война от години и на мен вече ми дойде до гуша. Искам да продължа напред.

Ви зяпна и продължи да бърбори възбудено:

— Не може ли това с продължаването напред да почака, докато прочетем дневника? Или поне да ми дадеш да надникна набързо? Пет минути, не ми трябва повече.

— Реших да постъпя правилно.

Ви въздъхна на свой ред.

— Няма да отстъпиш, нали?

— Няма.

Нечия сянка падна над хавлиите ни.

— Нещо против да се присъединя към вас, прекрасни дами?

Вдигнахме очи и съзряхме Риксън по гащета и потник, преметнал хавлия през рамо. Имаше жилесто тяло, което изглеждаше удивително здраво и издръжливо, орлов нос и чорлава мастиленочерна коса, която падаше върху челото му. На лявото му рамо бяха татуирани чифт черни ангелски криле и в съчетание с доста понаболата му черна брада му придаваха вид на наемник на мафията. Очарователен, палав и голяма беля.

— Ти успя да дойдеш! — възкликна Ви и усмивката озари цялото й лице.

Риксън се стовари върху пясъка до нас, облегна се на лакът и подпря брадичката с юмрука си.

— Какво пропуснах?

— Ви иска да положим скрепена с кръв клетва — обясних му.

Той изви едната си вежда.

— Звучи сериозно.

— Тя смята, че така ще държа Пач извън живота си.

Риксън отметна глава назад и се разсмя.

— Желая ти късмет в това начинание.

— Ей, скрепените с кръв клетви са сериозна работа.

Риксън положи свойски ръка върху бедрото й и й се усмихна нежно, а аз усетих как ме пробожда завист. Преди седмици и Пач щеше да ме докосне така. По ирония на съдбата преди седмици Ви сигурно се бе чувствала точно по същия начин, когато се мотаеше с мен и с Пач. Съзнанието за това би трябвало само да засили завистта ми, ако болката не беше толкова дълбока. В отговор на жеста на Риксън Ви се наведе и го целуна по устните. Аз отместих поглед, но с това завистта, която висеше като камък в гърлото ми, не намаля.

Риксън се прокашля:

— Да отида ли да купя кола? — попита той, когато забеляза, че се чувствам неудобно.

— Аз ще отида — надигна се Ви и изтупа дупето си от пясъка. — Според мен Нора иска да поговорите, Риксън. Бих останала, но не съм голям фен на темата на разговора ви.

— Ама… — подех неловко, понеже не бях сигурна какво точно намеква Ви, но усещах, че няма да ми хареса.

Риксън ми се усмихна очаквателно.

— Пач — поясни Ви, но с това напрежението се увеличи десетократно. Тя обаче триумфално се изнесе.

Риксън потърка брадичка.

— Искаш да поговорим за Пач ли?

— Всъщност не, но знаеш каква е Ви. Винаги съумява да влоши и бездруго неловкото положение — промърморих под носа си.

Риксън се засмя.

— Добре, че не се засрамвам лесно.

— Иска ми се да можех да кажа същото сега.

— Как вървят нещата? — попита той в опит да разчупи леда.

— С Пач или по принцип?

— И двете.

— И по-добре е било. — Съзнавах, че има голяма вероятност Риксън да предаде на Пач всичко, което кажех, затова побързах да добавя: — Вече си стъпвам на краката. Може ли да ти задам личен въпрос? Свързано е с Пач, но ако ти е неудобно да отговориш, изобщо няма да се разсърдя.

— Давай.

— Той още ли е моят ангел пазител? Преди известно време се скарахме и аз му казах, че вече не искам да бъде, но не съм сигурна какво е положението. Престанал ли е да ми бъде ангел пазител, понеже аз поисках?

— Все още е отговорен за теб.

— Защо не е край мен?

Очите на Риксън проблеснаха:

— Ти скъса с него, забрави ли? Неловко му е. Повечето мъже не обичат да се навъртат около бившите си гаджета, освен ако не се налага. Пък и знам, че архангелите му дишат във врата. Той полага огромни усилия да запази отношенията ви строго професионални.

— Значи все още ме закриля?

— Разбира се. Но зад кулисите.

— Кой определи той да закриля мен?

— Архангелите — сви рамене Риксън.

— Има ли начин да им съобщя, че искам друг ангел пазител? Не се получава добре, откакто скъсахме. — Не се получава ли? Направо се разкъсвах вътрешно. Всички тези мимолетни срещи, когато се виждах с него, но не можех да го имам, бяха съкрушителни.

Риксън прокара палец по устната си.

— Мога да ти кажа какво знам, но има вероятност информацията ми да е стара. От доста време не съм в играта. Интересното е — готова ли си да го чуеш, — че трябва да положиш кървава клетва.

— Шегуваш ли се?

— Порязваш си дланта и оставяш няколко капки да капнат в пръстта. Не на килим или на цимент — в пръстта. Така признаваш пред небето, че не се боиш да пролееш собствената си кръв. Човек е направен от пръст и при пръстта се връща. С клетвата се отказваш от правото си да имаш ангел пазител и приемаш живота си — без помощта на небето. Имай предвид, че не ти го препоръчвам. Определили са ти ангел пазител съвсем основателно. Някой горе смята, че си в опасност. Говоря ти инстинктивно, но не се съмнявам, че тук не става дума само за налудничаво предчувствие.

Това не беше новост за мен — усещах, че нещо тъмно настъпва към моя свят и се опитва да го засенчи. Вероятно привидението, скрито зад често явяващия се дух на баща ми. Хрумна ми нещо.

— Ами ако онзи, който ме преследва, е и моят ангел пазител? — попитах бавно.

Риксън се изсмя:

— Пач? — Явно според него нямаше и най-малка вероятност за такова нещо. Нищо изненадващо. Риксън беше преживял какво ли не заедно с Пач. Дори Пач да беше виновен, Риксън щеше да застане на негова страна. Сляпата преданост над всичко.

— Ако той се опитваше да ми навреди, някой щеше ли да узнае? — попитах. — Архангелите? Ангелите на смъртта? Дабрия знаеше кога хората са на прага на смъртта. Възможно ли е друг ангел на смъртта да възпре Пач, преди да е станало твърде късно?

— Ако се съмняваш в Пач, грешиш. — Тонът му беше хладен. — Познавам го по-добре от теб. Той гледа сериозно на дълга си да те пази.

Но ако Пач искаше да ме убие, беше измислил идеалния начин да го направи, нали? Беше моят ангел пазител. Негов дълг беше да ме закриля. Никой не би го заподозрял…

Той обаче вече бе имал шанс да ме убие. И не се бе възползвал от него. Беше пожертвал онова, което искаше най-силно — човешкото тяло, — за да спаси живота ми. Не би го направил, ако искаше смъртта ми.

Нали?

Отърсих се от подозренията си. Риксън имаше право. На този етап беше нелепо да подозирам Пач.

— Той щастлив ли е с Марси?

Прехапах си езика. Изобщо не възнамерявах да задавам този въпрос. Беше ми се изплъзнал неволно. По бузите ми плъзна червенина.

Риксън ме наблюдаваше замислено.

— Пач е най-близкият ми човек, обичам го като брат, но той не е за теб. Знам го, той го знае, а дълбоко в себе си и ти го знаеш. Може би няма да ти е приятно да го чуеш, но двамата с Марси си приличат. От едно тесто са. Пач има право да се позабавлява. И може да го направи — Марси не го обича. Отношението й към него няма да привлече вниманието на архангелите.

Помълчахме и аз се опитах да натикам чувствата си някъде надълбоко. С други думи, бях привлякла вниманието на архангелите. Чувствата ми към Пач ни бяха издали. Не нещо, което Пач е казал или направил. Аз бях виновна. Според обяснението на Риксън Пач никога не ме беше обичал. Никога не бе споделял чувствата ми. Не желаех да го приема. Искаше ми се Пач да ме е обичал толкова силно, колкото аз обичах него. Не ми се искаше да повярвам, че за него не съм била нищо повече от забавление, от начин да си прекарва приятно времето.

Имаше още един въпрос, който отчаяно копнеех да задам на Риксън. Ако двамата с Пач все още бяхме в добри отношения, щях да го попитам, но вече не беше уместно. Риксън обаче беше не по-малко обигран от Пач. Той знаеше неща, които другите хора не знаеха — особено що се отнася до паднали ангели и нефилими, — а ако не знаеше нещо, щеше да го научи. В момента най-голямата ми надежда да открия Черната ръка, беше Риксън.

Облизах устни и реших да задам въпроса, пък каквото ще да става.

— Чувал ли си за Черната ръка?

Риксън се сепна. Вгледа се в мен мълчаливо, преди лицето му да грейне развеселено.

— Това някаква шега ли е? Отдавна не бях чувал това име. Мислех, че Пач не обича да го наричат така. Той ли ти го каза?

Ледени пръсти бавно стиснаха сърцето ми. Едва не разказах на Риксън за плика, за железния пръстен и за бележката, която твърдеше, че Черната ръка е убил баща ми, но се помъчих да намеря друг отговор.

— Черната ръка е прякор на Пач, така ли?

— От години не го използва. Всъщност откакто започнах да го наричам Пач. Черната ръка и бездруго изобщо не му харесваше. — Почеса се по брадичката. — По онова време работехме като наемници за френския крал. В черните времена на осемнайсети век. Приятна работа. Добри пари.

Все едно ме шамароса през лицето. Сякаш целият свят изгуби равновесие и се наклони на една страна. Думите на Риксън ме връхлетяха като в мъгла, все едно ми говореше на някакъв чужд език и аз нищо не проумявах. Тутакси заваляха съмнения. Не и Пач. Не е възможно той да е убил баща ми. Всеки друг, но не и той.

Съмненията постепенно взеха да отстъпват и на тяхно място се настаниха други мисли. Започнах да ровя из фактите, да анализирам сведенията. Нощта, когато дадох на Пач пръстена си: когато му казах, че татко ми го е подарил, той не искаше да го взема, при това доста разпалено. А и самото име Черната ръка… Много му прилягаше, дори прекалено. Помъчих се да се овладея за още известно време, да удържа напора на чувствата си, и старателно подбрах думите:

— Знаеш ли за какво съжалявам най-много? — попитах възможно най-нехайно. — Много е глупаво и сигурно ще ми се присмееш. — За да придам убедителност на историята си, дори извлякох небрежен смях от някакво място дълбоко в себе си, което дори не подозирах, че съществува. — Забравих любимия си пуловер у тях. С емблемата на Оксфорд, моята мечта — обясних. — Татко ми го купи, когато беше в Лондон, затова ми е много скъп.

— Ходила си у Пач? — попита Риксън искрено изненадан.

— Само веднъж. Мама беше у дома, затова отидохме у тях да гледаме филм. Оставих си пуловера на канапето. — Съзнавах, че навлизам в опасна територия — колкото повече подробности разкривам за къщата на Пач, толкова по-вероятно ставаше нещо да сбъркам и да разваля прикритието си. Но пък ако говорех съвсем бегло, Риксън щеше да се досети, че лъжа.

— Впечатлен съм. Той предпочита домашният му адрес да не се знае много-много.

А защо, запитах се. Какво криеше? Защо Риксън беше единственият, допуснат в светата обител на Пач? Какво можеше да сподели с Риксън, което не можеше да сподели с никой друг? Дали никога не ме беше допускал вътре, понеже е знаел, че може да видя нещо, което да ми подскаже истината — факта, че той е отговорен за смъртта на баща ми?

— Много е важно да си получа обратно пуловера — казах. Чувствах се някак откъсната, сякаш се виждах как разговарям с Риксън от няколко метра разстояние. Някой по-силен, по-умен и по-сдържан изговаряше думите, които излизаха от моята уста. Аз не бях този човек. Аз бях момичето, което се разпадаше на парченца точно като пясъка под нозете й.

— Иди утре сутринта. Пач излиза рано, но ако си там към шест и половина, ще го хванеш.

— Не искам да се виждам с него.

— Искаш ли аз да ти взема пуловера, когато отида следващия път? Сигурно ще е утре вечер. Най-късно този уикенд.

— По-добре да го взема по-рано. Мама все ме пита къде е. Пач ми даде ключ и ако не е сменил ключалките, ще мога да вляза. Проблемът е, че ходихме там по тъмно и не помня как се стигаше. Не внимавах, понеже не възнамерявах да се връщам да си вземам пуловера, след като скъсаме.

— Суотмор. Близо до промишлената зона.

Съзнанието ми се нуждаеше от тази информация.

Щом домът му беше близо до промишлената зона, можех да се обзаложа, че живее в някоя от тухлените жилищни сгради в края на старата част на Колдуотър. Нямаше голям избор, освен ако Пач не обитаваше изоставена фабрика или барака близо до реката, което ме съмняваше.

Усмихнах се, надявайки се да изглеждам съвсем спокойна:

— Знаех, че е някъде до реката. На последния етаж, нали? — стрелях напосоки. Струваше ми се, че Пач надали ще иска съседите да му тропат над главата.

— Да, номер трийсет и четири — потвърди Риксън.

— Дали Пач ще си бъде вкъщи довечера? Не ми се ще случайно да го срещна. Особено ако е с Марси. Искам просто да си взема пуловера и да си ходя.

Риксън се изкашля в юмрука си.

— Не, бъди спокойна. — Той се почеса по бузата и ми хвърли неспокоен, почти съжалителен поглед. — Всъщност тази вечер с Ви ще ходим на кино с Пач и с Марси.

Усетих как гръбнакът ми се скова. Въздухът от дробовете ми сякаш излетя… и тогава, точно когато ме връхлетяха всичките старателно контролирани чувства, отново заговорих ясно. Нямах друг изход.

— Ви знае ли?

— Още се чудя как да й кажа.

— Какво да ми кажеш?

Двамата с Риксън се обърнахме сепнато, когато Ви се стовари на пясъка с един стек кутийки кока-кола.

— Ами… изненада — каза Риксън. — Планирал съм нещо за довечера.

Ви грейна:

— Подскажи ми, моля те. Мо-о-о-ля те!

Двамата с Риксън се спогледахме, но аз отместих поглед. Не исках да бъда част от тази работа. Освен това вече бях изключила. Мислите ми се въртяха механично около новата информация. Довечера. Пач и Марси. На среща. Апартаментът на Пач ще бъде празен.

Трябваше да вляза.