Елизабет Барнс
Ледената принцеса (8)

Осма глава

— Любовен спор ли имахте днес? — Лив посрещна Ан и Ник с ослепителна усмивка. — Следобед ви видях на плажа. Беше доста забавно — продължи тя и се извърна към останалите гости. — Ник, както обикновено, приличаше на самец с гореща кръв, когато Ани изведнъж хвърли пясък в очите му. Какво означава това, Ник? — Тонът й беше все така шеговит, но когато погледна Ан, очите й гневно блестяха. — Да не би твоята малка приятелка да е дотолкова сигурна в себе си, та мисли, че може безнаказано да се измъкне, каквото и да направи?

— Можеш ли да си го представиш?

— Прав си, не бих могла — изсъска Лив. — Сиво и безлично създание. Не съм мислила, че моята малка приятелка, както я нарече, е изключителна. — Ник привлече Ан към себе си. — Има всички основания да бъде сигурна в себе си и притежава качества, каквито едва ли би могла да може да представлява някакъв интерес за теб. Не вярвам увлечението ти към нея да трае дълго, ако тя продължава да се държи тъй безочливо.

— Пропускаш същността, Лив — търпеливо обясни Ник. — Тя е толкова възбуждаща именно защото е непокорна. Освен това е доста забавно, когато изглаждаме противоречията между нас, нали, мила?

— Аз… — Ан търсеше думи, за да отговори. Злобата в погледа на Лив я парализираше.

— Нали? — Ник я извърна към себе си и се усмихна. Опитваше се да я изведе от странната вцепененост, в която беше изпаднала.

— Да.

Не беше достатъчно, разбира се, но Ник се наведе и леко целуна устните й. Именно тази целувка й беше нужна, макар собствената й реакция да я изплаши повече от ненавистта, която прочете в погледа на Лив. Желаеше Ник, копнееше за близостта му, за тялото му. Дори тук, сега, в присъствието на толкова хора, й беше трудно да скрие страстта си и това я ужасяваше. Непоносимо би било, ако не се овладее и позволи на Ник да отгатне чувствата й.

Усещането, че е влюбена, беше абсурдно и нелепо. Живя цяла година с Джоел. През това време той я превърна от грозно пате в красив лебед. Мислеше, че е влюбена в него, логично беше да се влюби в него. Чувстваше се задължена за всичко, което той направи за нея, и беше готова да забрави дребнавостта, коварството и жестокостта му. Да, сега разбираше, че той е бил жесток. Привърза я към себе си с куп лъжи, направи я зависима от него, принуди я да изпълнява всичките му желания. Сега можеше да го разбере и да му прости. Но това беше всичко.

Чувствата й към Ник бяха съвсем различни. Възел от чувства — привличане, уважение, ревност, желание, физическо привличане… Можеше да изброява до безкрай. За разлика от Джоел, Ник беше загрижен за нея, тревожеше се за бъдещето й, но тъжната истина беше, че той не я обичаше. Дори не я желаеше така, както желаеше Лив.

Всичко, което можеше да й предложи, беше брак, който той смяташе за разумен. Не знаеше какво трябва да направи през следващите няколко дни, за да не изневери на себе си и да не даде повод на Ник да се досети какво изпитва към него. Ненапразно я наричаха Ледената принцеса и сега тя щеше да използва всички свои умения, които, по странна ирония на съдбата, бе научила от Джоел.

Единствено когато Ник я докоснеше, самоувереността й изневеряваше, но това не беше нещо ново.

Веднъж обаче се изплаши, че той може би се досеща за чувствата й, които тъй упорито се стремеше да прикрие. Случи се на едно от безкрайните партита на Лив, когато танцуваха под звуците на бавна и романтична мелодия. Ник я целуна по шията и Ан инстинктивно се притисна към тялото му.

— Господи, правиш го толкова добре — промърмори той и обхвана лицето й. — Или си съвършена актриса, или си най-страстната жена, която някога съм срещал.

— Аз… — Отново не можеше да намери нужните думи. През последните дни това й се случваше често.

— Но когато се изчервяваш по този начин, знам, че не играеш. Реагираш толкова спонтанно. И си тъй невинна. В теб по невероятен начин се съчетават спонтанност и страст, а това е наистина вълнуващо. Джоел е бил глупак да не го забележи. Но онова, което той е изгубил, е печалба за мен.

— Защо?

— Защото все още възнамерявам да се оженя за теб. Предполагам, и ти мислиш за това.

— Е, не бих казала. — Ан се опита да потисне болката. Знаеше, че не може да се омъжи за него при уговорките, които той направи. Знаеше също, че условията ще останат непроменени. — Не бих могла да се омъжа за теб.

— Не бързай, Ани. Може би ще промениш мнението си. — Ник я целуна, преди да успее да му каже, че дълбоко греши.

 

 

Ан беше дотолкова потънала в мислите, които я измъчваха, че остана сляпа за събитията около нея. Тази вечер беше последното голямо парти на Лив и в задушния салон на голямата къща се бяха събрали около шейсет души. Сервираха коктейли и студена вечеря, на подиума в дъното свиреше оркестър. Изведнъж Ан се оказа разделена от Ник и сега стоеше сама сред гостите. Наблюдаваше Лив.

Лив беше по-невъздържана от всеки друг път. Невъздържан беше смехът й, движенията, косата, която падаше върху лицето й като златист облак. Носеше плътно прилепнала по тялото рокля от фина коприна в същия меден нюанс като кожата й. Илюзията за мека, преливаща голота беше поразителен. В контраст с бледите цветове на тоалета, очите й изглеждаха необикновено дълбоки и сапфирите, които блестяха около шията й, удивително хармонираха с цвета им. Тази вечер в погледа й, който не се отделяше от Ник, се четеше особена възбуда.

Ан знаеше, че Лив не би се спряла пред нищо, за да спечели Ник, и предчувстваше, че точно тази вечер ще успее. И какво би променило това? Ан се опитваше да разсъждава логично. Ник принадлежеше на Лив дълго преди Ан да се появи на сцената, така че какво по-различно можеше да се случи? Целият свят щеше да бъде по-различен, рече си Ан. Сега тя го обичаше.

Погледът й отново спря върху Ник. Сърцето й бързо заби. Спомни си нощта, когато го видя за първи път на коктейла у Джоел. Тогава реши, че е недостъпен и студен. Остана сляпа за тъгата и магнетизма, скрити под хладната фасада. Притвори очи, завладяна от спомена за първата им среща. Когато повдигна клепачи, Лив беше при него. Стояха близо един до друг и Ан притеснено забеляза, че този път Лив не прибегна до обичайните за нея трикове. Не го докосваше, не се усмихваше прелъстително, вместо това говореше напрегнато, а Ник беше вперил тъжен поглед в лицето й. В разговора им се долавяше истинска интимност. Този път не беше игра. Онова, което Лив споделяше, беше значимо и за двамата.

— На твое място не бих се притеснявал — присъедини се Алекс към Ан, неизбежно следван от Джанет. — Миналото няма значение, с него е приключено.

— Така ли? — Ан беше изненадана от откровеността му.

— Да — усмихна се той също като Ник. — Тъжно е, но бедната Лив има основание да се чувства пренебрегната напоследък — продължи Алекс и в погледа му проблесна хладно задоволство. — Всеки глупак, освен жена ми, разбра, че Ник ти е изцяло предан. Тя изгуби играта, и го знае. Би трябвало и ти да го знаеш.

Грешиш! Глупаци сме ние с теб, искаше й се да му каже, но вместо това промърмори нещо неразбираемо, защото точно в този момент Лив се обърна и се отдалечи от Ник. Върху лицето й блестеше неизбежната ослепителна усмивка. Ник остана за миг загледан след нея, но после се озърна. Видя Ан, усмихна се и тръгна към нея.

— Извинявай, мила. Не исках да те изоставя, но видях, че Алекс е при теб.

— Да излезем на терасата — предложи Алекс. — Джанет, скъпа, ела с нас. Наистина трябва да седна и да си почина. Тук е непоносимо задушно.

На безлюдната тераса не е по-прохладно, помисли си Ан, докато Алекс и Джанет избираха кой стол би бил по-подходящ за гърба му. Въздухът беше влажен и тъмни облаци закриваха звездите.

— Ще има буря — рече Алекс, когато най-после Джанет подреди купчината възглавници зад гърба му и седна на стола до него. — Мисля, че ще бъде силна буря. Най-силната буря беше… — Той замълча, защото в същия миг към тях приближи млад прислужник. — Какво има? — попита раздразнено Алекс. — Не обичам да ме прекъсват.

— Да, господине, моля за извинение. — Прислужникът подаде на Ник малък плик.

— По дяволите! Не могат ли да почакат до сутринта. — Ник хвърли поглед на писмото и го сложи в джоба си. — Трябва да позвъня по телефона. Ще отида във вилата. Не, мила, остани тук — обърна се той към Ан, която също се изправи. — Няма да се бавя. Остани при Алекс — предложи той и я целуна, преди да тръгне.

— Трябваше да отидеш с него. Ник забравя, не, той просто не разбира, че имам Джанет. Тя е прекрасна компания. — Алекс се засмя и хвана ръката на медицинската сестра. — Всъщност аз я ценя твърде много.

— Прекрасно! — възкликна Ан, за да вдъхне кураж на Джанет, която изглеждаше изплашена до смърт. — Сигурна бях, че това ще стане.

— Така ли? — изпитателно я изгледа Алекс. — Никой друг не се досети! — Приличаше на дете, на което е отнета възможността да сподели важна тайна. — Дори Лив не знае още. Ще се разведа — развълнувано рече той, но думите му прозвучаха като оправдание. — С Джанет сме щастливи заедно, нали, скъпа?

— О, да — колебливо се усмихна младата жена, сякаш още не можеше да повярва на щастието си.

— Прекрасно! — вметна отново Ан.

— Нали? — гордо попита Алекс. — Сега вече ще бъда щастлив. Никога не съм бил щастлив с Лив. Отдавна трябваше да се разведа. Изобщо не трябваше да се женя за нея. Но имаше причини… Не зная какво ти е казал Ник, но беше трудно… Важното е, че всичко приключи. Ник има теб, а аз — Джанет. Но не му казвай. Аз ще му съобщя.

— Разбира се — съгласи се Ан машинално. Трескаво си представи какви ще бъдат последиците от решението на Алекс. Въпреки това, когато двамата с Джанет станаха и поеха нагоре по стълбите, тя успя да им пожелае щастие.

Не се нуждаеха от нейните пожелания. Джанет явно обожаваше Алекс, но решението на мъжа нямаше нищо общо с любовта. Той се развеждаше с Лив, за да й отмъсти за годините на унижение, а беше взел подобно решение сега, защото вярваше, че Ник вече не я желае. Бракът му с Джанет бе продиктуван от съвсем егоистични съображения. Във всичко това имаше поквареност, която я отвращаваше.

Също както и в предложението, което й бе направил Ник. Но сега, разбира се, този брак нямаше да бъде нужен на Ник. Сега Лив беше свободна и той скоро щеше да получи онова, което винаги е желал. Може би Ник и Лив вече бяха заедно. Лив не се виждаше никъде, а тя не можеше да остане незабелязана. Очевидно беше изоставила собственото си парти и бе излязла.

— Къде е старият Ник? — Въпросът на Бил потвърди опасенията й. Бил изникна ненадейно от тълпата и сега леко се полюляваше пред нея с глуповата усмивка. — Не ми казвай, че е излязъл и те е оставил сама.

— Трябваше спешно да позвъни по телефона.

— Че това беше преди часове. — Бил явно се забавляваше. — Прислугата го търсеше след вечеря, а сега е вече полунощ. — Бил премигна и отново се ухили. — Мислиш ли, че е с някой друг?

— Не, разбира се. — Господи, наистина ли беше минало толкова време, откакто бе отишъл да се обади по телефона, питаше се Ан отчаяно. — Говориш безсмислици!

— Не се измъчвай, миличка. Не са безсмислици. Тази вечер Лив е на лов за плячка. Не е трудно да се досетиш кого дебне. А на този свят не съществува мъж, който би могъл да й устои. Но ти не се притеснявай, миличка. Аз съм тук, на твоите услуги. — Бил наподоби поклон. — Защо не се усамотим горе в стаята ми? Можем да отмъстим на стария Ник, задето те изоставя така.

— Не ставай глупак, Бил. Изобщо нямам подобни намерения. Ще се върна във вилата.

— Мислиш ли, че е разумно — предпазливо попита Бил и вече съвсем не изглеждаше пиян. — Може би е по-добре да го почакаш тук. Аз ще ти правя компания.

— Не, благодаря. Не се тревожи, Бил. — Ан се усмихна ослепително. — Ще се справя — увери го тя и бързо се извърна.

Въздухът навън беше тежък и влажен, наситен с тревога и очакване. Очакване за какво? Да открие Лив и Ник във вилата? В леглото, на което тя спеше всяка вечер? В което не толкова отдавна спа в прегръдките на Ник? Непоносимата тишина беше нарушена от нечий смях — смеха на Лив, несъмнено. Тук, съвсем наблизо.

— По дяволите! Не мога да си намеря дрехите! — Думите й бяха последвани от мъжки смях.

Гласовете идваха от малката тераса, на която двете с Лив бяха водили своята битка. Да, заслонът от палмови листа наистина беше подходящо място за онова, което Лив и Ник очевидно правеха. Но аз не съм сигурна, че Лив е с Ник, укори се Ан. Подчинена на сляп импулс, тя безшумно се промъкна към заслона.

— Чу ли нещо? — Гласът на Лив прозвуча остро. — Не? Чудесно. Дано Алекс не реши, че ще спи по-добре след разходка в полунощ.

— Това има ли някакво значение за теб? — Като че ли не беше гласът на Ник, но откъде Ан би могла да знае какъв е гласът му, когато прави любов?

— Не можем да изгорим мостовете след нас. Не точно сега. — Лив говореше спокойно и непринудено. Ан отново направи крачка напред. — Колкото и да ми се иска. Господи, скъпи, беше фантастичен. Не си забравил нищо — след толкова години!

Ан дочу шум по покритата с плочи тераса и се скри в сянката на дърветата над пътеката към плажа. Тук беше невидима.

— Какво правиш? — Лив отново се разсмя. — Какво? Отново? Скъпи Ник, ти си непоправим! — Смехът й отекна като сребърни звънчета в нощта.

Ан побягна надолу по пътеката. Не! Това вече беше непоносимо! Мисълта за онова, което се бе случило, беше непоносима! Да знае, че Лив е победила, че е с Ник! Не, болката наистина бе твърде силна.

Вилата пред нея тънеше в мрак. Досега винаги се беше прибирала тук с Ник, но тази вечер беше сама. Болката отново я прониза. По дяволите Ник! По дяволите! Беше я предал!

— Върви по дяволите, Ник! — изкрещя Ан в тъмнината. Беше сама. Помисли си, че ако се напие, ще се почувства по-добре. Но не, тя не беше глупачка като Ник! Вместо това, Ан се разсъблече. Небрежно хвърляше дрехите около себе си. Роклята, копринените чорапи, дантеленото бельо, дори диамантите, които Ник й беше подарил. След това, подчинена на сляп импулс, тласкана от разяждащата болка от изневярата му, Ан се хвърли в басейна.

Имаше нужда от това. Почувства облекчение, когато хладната вода я обгърна. Заплува. От единия край на басейна до другия, и обратно. Всяко движение й носеше облекчение и забрава. Лив и Ник, онова, което правеха заедно, остана някъде далеч. Машинално, с отчаяна прецизност Ан загребваше водата. Отново и отново. От единия край на басейна до другия, и обратно. Изгуби представа за времето. После дишането й стана повърхностно и неравномерно, въздухът излизаше на остри хрипове от устата й и вече нямаше сила да движи ръцете и краката си. Изглежда, не беше невъзможно да се удави, но направи усилие да доплува до верандата. Разстоянието само от няколко метра й струваше неимоверни усилия.

— По-издръжлива си, отколкото предполагах — чу тя гласа на Ник. Силните му ръце я подхванаха и я измъкнаха от басейна. — Беше впечатляващо, скъпа, само не разбирам защо го правиш.

Ръцете му се вкопчиха в раменете й. Ан дишаше мъчително, коленете й се подгъваха и трябваше да се облегне на гърдите на Ник, за да остане права.

— Върна се… — изрече тя между мъчителните спазми — … по-скоро, отколкото очаквах.

— Откъде? — попита Ник. Ан възвърна способността си да стои права и сега дланите му леко обвиваха лактите й. — Къде трябваше да бъда?

— С Лив.

— За нищо на света! — разсмя се Ник. — Бях тук. И не съм пускал телефона.

— Да, но…

— Добре, ще ти донеса кърпа.

— Но аз те чух! — изкрещя след него Ан и се подпря на стената, за да не се строполи на пода на спалнята.

Телефонът иззвъня в кабинета. От потъналата в мрак спалня, Ан ясно виждаше цялата стая. Ник отиде до бюрото и вдигна слушалката.

— Какво има? — Задържа слушалката между рамото и ухото си и премести хавлиената кърпа в лявата ръка. Настолната лампа хвърляше сноп светлина върху бюрото и натрупаните върху него папки, върху празната чаша и каната за кафе. Ан не смееше да повярва на очите си. В гърдите й се надигна безумна надежда. Думите, които бе чула на пътеката, като че нямаха нищо общо с това, което виждаше, нито пък с разговора, воден от Ник в момента.

— Нали се разбрахме? — Той явно губеше търпение. — Проявете инициатива, дявол да го вземе! Решете сами! Не искам да слушам повече! — Затръшна слушалката, остана неподвижен за секунда, после с рязко движение отвори най-горното чекмедже и напъха телефона в него. — Достатъчно за тази вечер.

— Но ти беше с Лив! Чух те!

— Кога?

— Като се връщах. — Ан сведе поглед към чаршафа, който беше увила около себе си. — Чаках те часове. Ти не се върна. Лив също не се виждаше никъде. После, когато тръгнах насам, чух смеха на Лив. Не можеше да си намери дрехите и на теб това ти се стори забавно.

— На някого сигурно му се е сторило забавно — весело отвърна Ник. — Но не съм бил аз. Някой друг глупак, навярно.

— Но тя ти каза, че си фантастичен! Че не си забравил нищо след толкова години.

— Едва ли трябва да правиш някакви изводи от тези думи. Подобен комплимент може да бъде отправен по отношение на доста мъже около нея.

— Но тя произнесе името ти! Тя те нарече „скъпи Ник“!

— Не — възрази Ник и обви хавлията около раменете й. — Блъфирала е. Била е с някой нещастен глупак, който дори не се е запитал защо тя не си спомня името му. Ани, по някакъв начин Лив е разбрала, че си наблизо. Преценила е, че ги чуваш, но не можеш да ги видиш. Мила, аз бях тук! През цялото време! Видях те като се разсъблече, чух те какво каза… Макар че не можех да си представя защо трябва да ме пращаш по дяволите…

Ан си спомни думите, които бе изрекла, преди да се хвърли в басейна. И разбра, че Ник не е бил с Лив. Изведнъж се почувства отново сигурна, спасена, щастлива. Обви плътно хавлията около себе си и наклони глава към рамото на Ник.

— Бях много ядосана.

— Защо?

— Мисълта, че си с Лив ми причини непоносима болка. Чувствах се предадена и ужасно ревнувах.

— Исках да чуя това.

— Така ли? Защо?

Мъжът я вдигна на ръце и я отнесе до леглото.

— Открих, че държа на теб, че те желая — прошепна той и докосна лицето й с устни. Плъзна ръце по хавлията, която обвиваше гърдите й, корема, бедрата. — Сега това не е просто страст. Разбираш ли?

Ан кимна. По тялото й преминаха горещи тръпки.

— Желая те — повтори Ник. — Отдавна те желая, вече дни наред, но не бих искал да те любя против волята ти.

— Аз също те желая…

— Ани… — прошепна нежно той и бавно я разсъблече. Погали с устни лицето и шията й. — Кожата ти е толкова мека, толкова хладна. — Дланите му се плъзнаха по бедрата й, обвиха талията й, обхванаха гърдите й. — Мила, не зная защо ми беше нужно толкова време, за да разбера колко те желая… Каква нужда имам от теб. — Устните му оставяха горещи следи по шията, раменете, гърдите, корема. Ласките му разпалиха у нея безумна страст, която сломи напълно съпротивата й.

— Николас — прошепна Ан. Беше изтощена и неизказано щастлива. — Благодаря.