Елизабет Барнс
Ледената принцеса (2)

Втора глава

— Така добре ли е? — Ани беше облякла роклята, избрана от Джоел за първата й среща с Ник Теър. Сега стоеше на вратата на малката си спалня и й се искаше да чуе одобрението на Джоел, но то не идваше.

Разбира се, Теа отново беше тук. И както винаги, двамата се бяха настанили върху купчината възглавници в средата на тавана, пиеха вино и бяха дотолкова погълнати един от друг, че Джоел дори не забеляза Ани.

— Джоел, добре ли изглеждам? — настоя тя.

Джоел най-сетне вдигна глава и с повелителен жест й даде знак да се приближи.

— Да, мисля, че така е добре — рече той. Трудно откъсна очи от тъмнозелената копринена рокля с дълбоко деколте, обшито с пайети. — Какво ще кажеш, Теа?

— Е… — Теа хладно огледа Ани. — Тоалетът е доста смел, но ще свърши повече работа от умението й да разговаря. Нервна ли си, Ани? — Във въпроса й нямаше и капка доброжелателност.

— Не, сега е по-спокойна. — Както обикновено, Джоел говореше от нейно име. — Горкото дете, снощи нервите й бяха опънати до скъсване. Искаш ли малко вино, Ани?

Ани мълчаливо поклати глава. Беше му благодарна, че спомена миналата вечер. Когато всички си тръгнаха, той остана с нея почти до сутринта. Беше нежен и мил, изпълнен с търпение и съчувствие. И сега, когато присъствието на Теа я караше да се чувства пренебрегната, не трябваше да забравя миговете на щастие и топлина, които Джоел й даряваше.

— Чудесно. — Джоел допълни чашите пред себе си. — Между другото, довечера не трябва да закъсняваш. Играем психологическа игра и аз държа да диктувам условията. Снощи Ник прекара предостатъчно време в твоята компания…

— … а тази вечер ще научи, че ти се подчиняваш на Джоел и че той контролира положението — довърши Теа вместо него. — Навярно ще те покани на вечеря, но ти му откажи, скъпа.

— Добре — кимна Ан, но Джоел и Теа вече я бяха забравили и отново изглеждаха погълнати от своя разговор.

Когато Ник позвъни, Теа отвори вратата.

— Ник, скъпи, колко се радвам да те видя отново тук. — Леко го целуна по бузата. — Сега трябва да се запознаеш с Джоел. — Беше излишно, разбира се, но тя ги представи един на друг с ненужна театралност, подчертавайки, че не друг, а тя е въвела Ник Теър в кръга на Джоел. — Искам двамата да бъдете приятели.

Ан се съмняваше, че двамата могат да бъдат приятели. Прекалено различни бяха. Джоел беше като барутен погреб, живееше сякаш на ръба на пропаст и всичко в него издаваше несдържания му нрав. Въпреки цялото внимание, което отделяше за нейната външност, той самият не полагаше никакви грижи за себе си. Дори когато излизаше от фризьорски салон, косата му сякаш се нуждаеше от подстригване. Дрехите му бяха небрежни и винаги лошо подбрани. И през лятото, и през зимата носеше избелели джинси и фланелка, понякога обличаше отгоре измачкана работна риза. Ник Теър изглеждаше пълна негова противоположност. Безупречен костюм от тъмно райе, жилетка, снежнобяла риза и дискретна вратовръзка. Беше привлекателен, а тя знаеше, че може да бъде и очарователен. Въпреки това нещо в него я плашеше. Прекалено хладен, прекалено самоуверен и сигурен, че владее себе си и ситуацията. Как, за бога, би съумяла тя да забавлява подобен мъж? После почувства погледа му върху себе си и до нея достигнаха думите му.

— Казах, че харесвам роклята ти — повтори той с усмивка. — Имаш интересен вкус.

— Не тя, Джоел подбира дрехите й — побърза да уточни Теа. — Ани е изцяло творение на вкуса на Джоел. Тя няма собствен вкус.

— Което я прави толкова подходяща за ролята, която съм избрал за нея. Винаги изпълнява всичките ми желания, никога не ми противоречи. — Джоел фамилиарно я привлече към себе си. — Това, което виждаш, е мое творение, Ник. — В гласа му звучеше нескрита гордост. — Нали, Ани?

Ан кимна и свенливо отвърна на усмивката му. Беше объркана от вниманието на Теа към външността й и благодарна за подкрепата на Джоел.

— Има и нещо друго — намеси се и Теа с язвителна усмивка. — Тя не говори!

— Теа, скъпа, едва ли някой успява да го стори в твое присъствие. Тръгваме ли, Ани?

— Няма ли да останеш за миг поне? — обади се Теа. — Джоел иска да ти разкаже за творбите, които излага.

— Ани вече го направи, при това чудесно. — Двамата вече излизаха, когато Ник подхвърли през рамо. — Няма да се бавим. Ще ти върна творението невредимо вкъщи, Джоел.

Ан ускори крачка, за да го настигне, но не можа да потисне раздразнението си при мисълта, че той се отнася с нея като с вещ. Шофьорът отвори вратата на лимузината, паркирана пред входа, и когато се настаниха на задната седалка, Ник заговори веднага:

— Той злоупотребява. Не те ли дразни това, че се отнася с теб като с вещ?

— Не.

— Не, разбира се. — Усмивката му беше обезоръжаваща. — Защото ти си толкова млада и си му задължена за всичко, което си въобразяваш, че е направил за теб.

— За всичко, което знам, че е направил за мен.

— Да, разбира се. — В гласа на Ник се прокрадна студенина, която Ани беше почувствала и преди. Когато беше раздразнен от Теа например. Това я накара да потръпне. — Ани, не се страхувай от мен — нежно рече той, забелязал неволната й реакция. — Ти нямаш вина за лошото ми настроение… Нека се върнем към сделката. Къде отиваме?

 

 

Два часа по-късно Ани вече гледаше по нов начин на Николас Теър. Той имаше остър и аналитичен ум, изискваше и беше в състояние да възприеме безкрайно количество информация. Успяха да посетят само едно от дългия списък помещения, които беше набелязала. Без да обръща внимание на праха и паяжините, той огледа инсталацията, водопроводните тръби, радиаторите, носещите стени и нито за секунда не престана да сипе въпроси за наема, ремонта, осведоми се за хиляди подробности около поддържането на една галерия. Нямаше и следа от предишната студенина.

— Е, това е достатъчно за един ден — най-после рече той.

— Надявам се да е така. — Ан го наблюдаваше с интерес, докато той изтупваше праха от костюма си, а после почисти ръцете си с невероятно бяла носна кърпа. Когато привърши, отново беше същият елегантен джентълмен с безупречна външност. Но на Ан й се стори забавно, че понякога и той може да прилича на раздърпано хлапе. — До смърт съм изморена — опита да обясни усмивката си. — А и вие също, предполагам.

— По-скоро съм гладен. Знам едно приятно място. Тихо е и можем да поговорим там.

— Но аз не мога да вечерям с вас, господин Теър. Не тази вечер. Джоел ще ме чака рано.

— Това е без значение. — От усещането за близост и доверие между тях не остана и следа. Очите му отново бяха студени. — Тази вечер се надявам да бъда забавляван, така че Джоел ще мине и без теб.

— Трябва да ме заведете вкъщи. — Беше решила да бъде по-упорита и от него. — В противен случай Джоел ще побеснее.

— Съмнявам се. — Подобна възможност изглежда го забавляваше. — Това е едно от предимствата да притежаваш много пари и да се занимаваш с хора, които искат част от тях. Каквото и да направя, те не са склонни да възразяват.

— С Джоел е различно! Той иска да се прибера рано.

— Повече иска галерията — уточни Ник със самодоволна усмивка. — Скъпа, ако поискам, бих могъл да те задържа през цялата нощ и твоят безценен Джоел няма да каже и дума.

— Той би… — Ан замълча и прехапа устни. — Но аз не мога да остана цяла нощ с вас. Вие разполагате с мен… с нас, така както на вас ви харесва и аз не мога да направя нищо, съвсем нищо против това. Използвате парите си както дресьорът на животни използва камшика. Ако продължа да се съпротивлявам, ще решите, че не ви забавлявам.

— Не, не си права. Помниш ли, казах ти да не се страхуваш от мен. — Очарователната усмивка отново се появи на лицето му и заличи без остатък ледената самонадеяност. — За мен всичко, което вършиш, дори когато ми противоречиш, е забавно, а аз искам да бъда забавляван. Можеш да започнеш още сега. — Колата спря пред ресторанта и Ник хвана младата жена за ръка.

 

 

— Знаеш ли защо ми харесваш? — небрежно се облегна той на удобния стол, когато вече приключваха с вечерята. — Ти не се опитваш да ме обвържеш с нищо. Не очакваш от мен нищо, което да не съм готов да посрещна. Влюбена си в друг и няма опасност да се влюбиш в мен. Не търсиш интимен контакт, който би могъл да доведе до куп усложнения. И най-вече — знам цената ти, или скоро ще я науча. При теб едно нещо не влече след себе си хиляди други. Обикновено всичко започва с нескончаеми подаръци — бижута, после кожи, коли и вили, а накрая — да пази господ! — трайна връзка или дори брак.

— Това ли очакват жените от вас?

— Почти винаги.

— Доста потискащо!

— Така е. Затова си толкова привлекателна за мен. Не можеш да си представиш какво облекчение е да знам, че връзката ни е съвсем неангажираща.

— Въпреки че трябва да заплатите за нея? Въпреки че отново става дума за пари?

— Винаги става дума за пари. — Лицето му беше безизразно. — Отдавна вече това не ми прави впечатление. Но не се тревожи, няма да обърна нещата против теб. Ти беше съвсем искрена, така че не съм хранил илюзии. Между другото, струваш си парите.

— Така ли? — Ан не можеше да откъсне поглед от дългите му пръсти, които разсеяно описваха кръгове по ръба на чашата. — Защо?

— Защото си прекрасна и защото изглежда притежаваш изумителна способност да долавяш настроенията ми и да се съобразяваш с тях.

— Не приличате на хората, които се поддават на настроенията си. — Ан неохотно откъсна поглед от изпълнените със странна чувственост движения на пръстите му. Припомни си миналата вечер, когато беше доловила у него неясно безпокойство, или дори неудовлетвореност.

— Но е така.

Ан сведе поглед. Ръката му бе свита в юмрук и кокалчетата бяха побелели. Но мъжът изглежда бързо се съвзе, защото когато заговори отново, гласът му звучеше съвсем различно.

— Откъде знаеш толкова много за бизнеса с картини?

— Работех в галерия и Джоел ме откри там. — Ан с удоволствие поде новата тема. — После завърших няколко курса и сега поддържам контакти с хора, които разбират от този бизнес.

— Защо? За да помагаш на Джоел ли?

— Разбира се. Той е изцяло отдаден на работата си. И няма никаква представа колко много дължи на другите, нито пък колко усилия са необходими, за да се доведе всичко до успешен край. Той е от хората, които не могат да бъдат безпокоени със сметки за ток или с плащането на наема.

— Но за теб това е проблем?

— Боя се, че да. Но вече съм свикнала. Когато живеех с родителите си, не беше по-различно.

— Защо? — Сивите му очи не се откъсваха от лицето й. — Ти ли трябваше да се грижиш за храната и жилището?

— Не съвсем. Когато живееш в комуна, тези неща не са чак такъв проблем. Но аз трябваше да се грижа за сметките за зъболекаря, за дрехите и обувките. — Ан замълча за момент. — Звучи ужасно, нали?

— По-скоро странно. Звучи така, сякаш ти си била родителят, грижил се за две възрастни деца.

— Не съвсем. Аз се грижех по-скоро за… реда, предполагам.

— Стабилността — уточни Ник и Ан кимна.

— Но понякога ми се иска да се променя. На родителите ми това невинаги се харесваше, на Джоел също. Особено когато се наложи да му кажа, че не можем да си позволим нещо, което той иска. Когато си толкова ексцентричен, не можеш да мислиш за всекидневните проблеми. Понякога наистина го влудявам.

— Защо? — Ник я гледаше внимателно. — Защото се грижиш сметките да се изплащат навреме ли? Не мисля, че това е повод за недоразумения.

— Е, предполагам, действителността просто го отблъсква. — Ан не обърна внимание на критичните нотки в тона му. — Но когато се успокои, винаги ужасно съжалява.

— И това е съвсем естествено.

— Нямате право да съдите Джоел! — избухна Ан. — Та вие дори не го разбирате!

— Напълно си права!

— Вие не го познавате! — раздразни се Ан от сарказма в гласа му. — Бих предпочела да не обсъждаме Джоел. За вас, предполагам, това не е особено интересна тема за разговор.

— Напротив — възрази мило Ник. — За мен всеки разговор с теб е забавен. И особено когато става дума за Джоел.

— Не бих искала да ви забавлявам с Джоел.

— Знаеш ли, той не заслужава твоята преданост и всеотдайност. — Ник внимателно подбираше думите. — Ти си направила, и продължаваш да вършиш повече, отколкото той за теб. Той се грижи за външността ти само защото извлича полза от това. Както и от теб самата. Явно ти дава някаква емоционална сигурност, но срещу всичко това ти му посвещаваш своя интелект, преданост и всеотдайност, която той явно нито цени, нито пък й отговаря подобаващо. Никога ли не ти е минавало през ум, че Джоел е от хората, които искат всичко от живота? Не ти ли е хрумвало, че получава прекалено много от теб?

— Не. — Мина доста време, преди Ан да заговори отново. — Джоел не е такъв. Той е съвсем различен. И само един наистина неприятен човек може да си помисли подобно нещо за него.

— Всъщност аз не познавам много приятни хора. Те не се срещат толкова често, колкото на теб би ти се искало.

— Или може би сте склонен да виждате винаги само лошото у другите? — Ан явно беше раздразнена от цинизма му.

— Трябва ли да спорим?

— Вие започнахте — припомни му Ан. — А аз наистина не бих понесла да критикувате Джоел.

— Предполагам, че си права — усмихна се извинително Ник. — Нека не намесваме Джоел в нашите взаимоотношения. Да го забравим.

— Не бих могла да го забравя. Това е невъзможно.

— Тогава да не споменаваме името му.

— Съгласна съм, ако разбира се, не забравяте защо съм с вас.

— Не, няма да забравя галерията — примирено рече Ник. — Когато имам повече време, ще огледаме и другите места, които си избрала. После ще решим. Така добре ли е?

— Да — отвърна Ан с пленителна усмивка. Представи си момента, когато най-после ще имат парите и когато бъдещето й с Джоел ще бъде осигурено.

 

 

— А ти се притесняваше, че няма да можеш да го забавляваш! Глупаво дете. — Седмица по-късно, след като Ан и Ник бяха прекарали още три вечери заедно, Джоел беше в добро настроение. — Сега не се ли чувстваш по-добре?

— Да, ти беше прав.

— Аз винаги съм прав, Ани. Трябва да запомниш това.

— Да — обеща тя. После попита обезпокоено: — Имаш ли нещо против, че прекарвам толкова време с него?

— Не, скъпа, ни най-малко. — Джоел безразлично сви рамене. — Можеш да прекарваш цялото си време с него, стига да ми донесеш парите. Защо питаш? Изглеждаш виновна. Да не би той да те сваля?

— Не, разбира се!

— Не предполагах, че на подобен въпрос може да се отговори с „не, разбира се“ — отвърна той отново успокоен. — Ти си привлекателно момиче, Ани, а той е мъж все пак. Рано или късно, това ще се случи и…

— Не мисля така… — Тя се опита да го прекъсне, но той не й обърна внимание.

— … тогава бих могъл да измъкна много повече от него, ако ти си свършиш добре работата, разбира се. За мен няма значение, скъпа. — Разсеяно докосна челото й с устни. — Всичко, което искам, са парите. Как ще ги осигуриш, си е твоя работа.

— Шегуваш се… нали? — Попита тя предпазливо, обзета от съмнения, които я ужасяваха. — Ако между нас с Ник се случи нещо, няма да ти е безразлично, нали?

— Е, тогава едва ли бих имал избор. В крайна сметка аз те помолих да направиш това за мен, а ти трябва да решиш как да го постигнеш. Само помни, че ще ти бъда безкрайно задължен, ако доведеш нещата до успешен край — тържествено произнесе той и замълча. После се ухили широко. — И не се чувствай задължена да ми разказваш какво става между вас двамата. Ако не ти се доверявах толкова много, а аз съм ти поверил живота си, Ани, бих ревнувал до смърт от този негодник! — Дланите му обгърнаха лицето й с нежност, която разпръсна всичките й съмнения. — Ако не те познавах добре, едва ли щях да устоя на изкушението да го убия!

 

 

Нито Ани, нито Джоел можеха да предвидят онова, което се случи през третата седмица. Вечерта започна необичайно. Когато Ник позвъни на вратата, Ан не беше готова. Той прие извиненията й с усмивка и плъзна поглед по ярката роба, с която беше облечена, когато отвори вратата. Явно току-що излизаше от банята. Кожата й беше порозовяла, косата й — прибрана в кок високо на тила, а по шията и раменете й падаха влажни кичури. Трудно би могла да бъде наречена Ледената принцеса. Изглеждаше съблазнителна и чувствена. Ник си помисли, че умението й да създава атмосфера на очарователно безредие около себе си, е добре дошло за него. Щеше да бъде чудесна в ролята, която той беше избрал за нея. Много по-добра, отколкото би могъл да допусне.

— Приготви се спокойно. — Изглеждаше доволен от онова, което щеше да купи. — Аз не бързам.

Тя кимна мълчаливо. Страхуваше се да се довери на гласа си. Никога досега не я беше гледал по този начин. Никога досега поведението му не беше подсказвало, че той е мъж, а тя — жена. Спомни си думите на Джоел. Но всичко беше много по-сложно. Ник Теър я караше да се чувства красива, принуждаваше я да осъзнае колко привлекателен е той самият. Господи! Това бяха ужасни мисли! Застави се да ги забрави, докато обличаше дрехите, които Джоел беше приготвил за нея.

— Приличаш на ученичка от времето преди Първата световна война — усмихна се Ник. — Твоя ли е идеята, или на Джоел?

— Въпросът ти е напълно излишен. — Ани беше благодарна на хладната му реакция и на факта, че спомена Джоел. — Идеите винаги са на Джоел.

— Нима си като кукла на конци, Ани?

— Мисля, че се споразумяхме да не говорим по този въпрос.

— Права си. — Отново се усмихна. — И без това тази вечер ни чака много работа. Нямаме време за спорове.

— Какво по-точно трябва да направим?

— Ще видиш! — каза той и нежно я подхвана за лакътя, когато тръгнаха към колата. — Какво ще кажеш за това? — Колата беше спряла в самия център на Сохо, на една от улиците с многобройни бутици, галерии и луксозни кафенета. — Безспорно в едно начинание, каквото е това на Джоел, подходящото място е от особено значение, а всичко, което ти ми показа, беше доста далеч от центъра.

— Защото не можем да си позволим нищо по-добро и аз не желая да злоупотребявам с твоята щедрост. — Ан с недоумение погледна празния магазин, пред който бяха спрели.

— А защо не? — Когато Ник извади ключ от джоба си и я поведе към вратата, върху лицето му се беше появила саркастична усмивка. — Всички останали го правят.

— Аз не съм всички останали.

— Зная. Това е още един повод да потърся нещо по-добро.

Ан не би могла да иска повече. Разположението беше чудесно. В центъра на Сохо, където кипеше най-оживената търговия с произведения на изкуството; където Ан познаваше останалите галеристи; където лесно щяха да се намерят купувачи за картините, които Джоел излагаше. Интериорът на магазина беше чудесен. Стените бяха чисто бели, подът — покрит с блестящ паркет. Пространството предлагаше безброй възможности за аранжиране, а това наистина беше повече, отколкото изобщо биха могли да мечтаят. Това беше място, което един търговец наема, когато си е спечелил име в бизнеса, а не когато започва.

— Наистина ли си избрал това място? — Ани се извърна импулсивно към Ник. — Но ние не сме се и надявали на толкова престижна галерия. Можем да се задоволим с нещо далеч по-скромно.

— Парите не са проблем. Стига помещението да е подходящо.

— Разбира се, че е подходящо! Та това е рай за всеки търговец. Но парите, които ще печелим, поне отначало, няма да бъдат достатъчни, за да плащаме наема. — В момента, в който изрече последната дума, й се прииска земята да се разтвори под краката й. — Наемът сигурно ще е безбожно висок и ще са ни нужни години, за да се установим в бизнеса и да можем да си го позволим.

— Не се тревожи. Ще помислим заедно за това — уверено рече Ник. — Нека първо да вечеряме. Този път в моя апартамент, а после ще поговорим.

Мезонетът, в който живееше Ник, я изненада. Беше съвсем различен от апартаментите, които обикновено обитаваха богати наследници. Мебелите бяха старинни, подобни на дрехите, които Джоел купуваше за нея, и също толкова прецизно подбрани. Фоайето носеше отпечатъка на трийсетте години. Изчистени линии, под от черен мрамор, извита стълба с балюстрада от блестяща стомана. Всекидневната беше на две нива и тънеше в мрачно великолепие. Канапетата и креслата бяха тапицирани в черна кожа, подът беше покрит с мраморна мозайка в черно, екрю и светлокафяво. Скъпата ламперия върху стените беше в същия бежов нюанс, а нощният Ню Йорк зад прозорците беше зашеметяващ. Ан се оглеждаше мълчаливо. Студена стая, която не й говореше нищо за характера на Ник. Само затвърждаваше впечатлението, че той разполага с много пари и безупречен вкус или безупречен декоратор.

— Не ти харесва. — Ник й подаде чаша вино, наля и една за себе си. — Върху лицето ти е изписано неодобрение.

— Не точно неодобрение. Тук… цари безразличие и безчувственост. Това не е дом, Ник. Това е просто демонстрация на много пари.

— Но парите са толкова полезни. Те ми купиха твоята компания, нали? — усмихна се хладно. — С тях бих могъл да купя и още нещо, преди тази вечер да е приключила.

— Какво искаш да кажеш? — Ан впи в него поглед, изпълнен с безпокойство.

— Не сега, Ани — прекъсна я той. — Да не говорим за бизнес преди вечеря. И не се притеснявай. Няма да ти предложа нещо неподходящо.

Мъглявите му обещания не я успокоиха, но нямаше друг избор.

По-късно, когато кафето вече беше сервирано във всекидневната и прислугата се оттегли, Ник си наля чаша бренди и се обърна към нея.

— Сигурна ли си, че мястото, което разгледахме тази вечер, е подходящо?

— Прекрасно е — увери го тя. — Но идеята е неосъществима. С Джоел не можем да си го позволим.

— Това е без значение. Готов съм да поема разходите за следващите пет години.

— За толкова дълго време? Сумата е огромна!

— За теб, може би — уточни той с усмивка, — но не и за мен. Мога ли да смятам, че си склонна да приемеш предложението ми?

— Само ако ми кажеш какво искаш в замяна.

— Не искам нищо. Просто се нуждая от жена, която би отделила няколко седмици от времето си. Жена, която да играе ролята на моя любовница.

— Любовница! — Думата отекна болезнено в съзнанието й. — Това е безумие! Това е невъзможно!

— Ани, ти не слушаш. — Ник се опита да прекъсне многословния поток, с който тя се готвеше да го залее. — Аз просто те моля да играеш ролята на моя любовница. Нужна ми е формата, не същността.

— Формата — безизразно повтори Ан и положи отчаяни усилия да овладее треперенето на ръката си. — Само формата? Защо не същността?

— Защото илюзията, поднесена по подходящ начин, ще бъде достатъчна, и защото ти си толкова лоялна към Джоел, че не бих се осмелил да ти предложа нещо друго.

— Но защо аз?

— Защото няма да се влюбиш в мен. Защото и двамата чудесно знаем какво можем да очакваме един от друг — делово отвърна Ник, сякаш приключваше сделка, върху която бе работил дълго време. Единствено лекото потрепване в гласа му издаваше, че въпросът, който решава в момента, не е просто сделка за него. — Всичко, за което те моля, е да отделиш известно време и да се престориш на моя любовница. Не съм ли достатъчно ясен?

— Не. — Ани не успя да прикрие усмивката си. От момента, в който започна да се движи сред приятелите и познатите на Джоел — а те наистина бяха доста странни — не й се беше случвало нещо толкова абсурдно. А Ник й представяше плановете си така, сякаш правеше най-логичното предложение на света. — Какво точно означава да играя ролята на твоя любовница?

— Означава да живееш с мен — първо тук, а после в дома ми на малък остров сред Карибско море. За около шест седмици. Трябва да изглежда така, като че ли спим заедно, въпреки че ще имаме отделни стаи. Трябва да държиш дрехите и тоалетните си принадлежности в спалнята, за която се предполага, че споделяме. Разбира се, ще направя всичко възможно да ти спестя неудобствата, с които ще бъде свързано за теб подобно съжителство.

— Готов си да платиш толкова голяма сума само за да те придружа и да държа дрехите си в спалнята ти! — Звучеше толкова изкусително, толкова просто! Би могла да направи това за Джоел, да осъществи мечтите му. Искаше й се да приеме предложението веднага, после да се върне на тавана и да разкаже всичко на Джоел, да види лицето му, очите му, усмивката… Не, звучеше прекалено просто, прекалено лесно, за да е истина. — Цената не е ли прекалено висока?

— Има и още нещо. — Гласът му звучеше съвсем безстрастно. — В присъствието на други хора трябва да демонстрираме известна физическа близост.

— Това звучи доста ангажиращо.

— А не би трябвало — небрежно махна той с ръка. Съвършен бизнесмен, напълно овладял ситуацията. — Няма да правим нищо повече от необходимото, за да поддържаме илюзията за близост.

— Джоел знае ли? — Изведнъж си спомни думите на Джоел, когато й намекна, че не би възразил, ако тя и Ник… Мислите й бяха объркани, чувстваше се самотна, неуверена, безпомощна. Страхуваше се да чуе истината, но трябваше да я узнае. — Говорил ли си с Джоел?

— Не. Това засяга само нас двамата с теб, Ани.

Ан благодари на Бога. Поне Джоел не я беше предал! Пое дълбоко въздух и опита да се съсредоточи върху думите на Ник.

— Не съм обсъждал това с никого, нито пък ще позволя ти да го направиш.

— Освен с Джоел, разбира се…

— Изключено! — категорично заяви Ник, без да откъсва поглед от нея. — През тези шест седмици Джоел трябва да мисли, че си го изоставила заради мен! — Той сякаш съзнаваше, че иска твърде много, защото чертите на лицето му се смекчиха, но въпреки това изглежда нямаше намерение да отстъпи.

— Добре, достатъчно! Достатъчно! Смущаващо е, наистина, ако се разчуе, че ми плащаш, за да се преструвам на твоя любовница.

— Сарказмът ти е излишен, Ан! Това е сериозен бизнес.

— Убедена съм. Но не разбирам защо. Нямам намерение да ставам съучастник на нещо нередно, така че трябва да ми обясниш защо.

— Да, очаквах това — призна той сухо, — но трябва да се съгласиш разговорът ни да остане между нас. В противен случай всичко е безсмислено.

Ан реши, че сега моментът е удобен, за да сложи край на цялата тази история, но веднага си помисли за Джоел. Неговата мечта я беше завладяла и сега не й оставаше нищо друго, освен да продължи. Ако, разбира се, Ник не предложи нещо дотолкова чудовищно, че наистина да се наложи да му откаже. И после какво? Можеше ли да се върне при Джоел и да му каже какъв шанс е пропуснал? Как би приел решението й да отхвърли предложението на Ник? Мисълта, че Джоел изисква повече, отколкото тя може да му даде, й причиняваше непоносима болка.

— Добре, приемам — каза тя твърдо и вдигна поглед. — Освен ако не си извършил някакво престъпление и…

— Не, става дума за моя брат. Искам да се освободи от някои свои натрапчиви идеи, да предпазя здравето му, да се уверя, че нищо не го притеснява.

— Не разбирам как, като се престоря на твоя любовница, някой ще се освободи от натрапчивите си идеи. Сексуалният ти живот от такова голямо значение ли е?

— От значение е за Алекс — мрачно отвърна Ник и закрачи из стаята. — Съпругата му е, да кажем, не съвсем вярна. Поради някаква причина, която не разбирам, той продължава да е безумно влюбен в нея. Затова си затваря очите и се преструва, че нищо не се е случило. Е, това не е идеалното разрешение, но изглежда върши работа, освен… освен в случаите, когато тя насочва амбициите си към мен. Това е проблем, който възникна наскоро след тяхната сватба, и въпреки че с Алекс никога не сме го обсъждали, напрежението между нас остава. Опитваме да се справим със ситуацията, като стоим далеч един от друг. Алекс и Лив прекарват повечето време в Европа. Когато пътувам, никога не ги посещавам. През последните няколко години успешно ги избягвах, но сега съм принуден да прекарам около две седмици с тях и трябва да намеря начин да овладея нещата. От няколко месеца Алекс е болен. — Гласът на Ник прозвуча уморено. Явно проблемът ангажираше мислите му и му причиняваше болка. — Нещо не е наред с гръбначния му стълб, язвата му се е изострила. Има и други, не съвсем ясни, оплаквания, които лекарите не могат да диагностицират. Изказват предположение, че са на емоционална основа. Предполагам, че онова, което изживява заради Лив, се отразява върху здравето му.

— Мисля, че това е още един повод да стоиш далеч от тях.

— Не е нужна голяма прозорливост, за да се досетиш — ледено рече той, — но Алекс е твърдо решен да заличи създалата се между нас враждебност…

— Между теб и Лив ли?

— Да. Въпреки че проблемите са доста по-дълбоки. От години не сме в добри отношения. Не мисля, че изобщо някога сме се разбирали, но Алекс иска сега да изясним всичко и е убеден, че ще успеем, ако се съберем.

— Той греши, нали? — попита Ани, изцяло обзета от желанието да накара Ник да продължи. — Едва ли по този начин бихте подобрили отношенията си.

— За бога, защо не запазиш мнението си за себе си? — Явно нервите на Ник не издържаха. — Ситуацията е доста объркана!

— Да, наистина — съгласи се Ан, без да обръща внимание на гневния му изблик. — Но не мислиш ли, че преувеличаваш? Не разбирам как може да вини теб. И ако съпругата му е уличница, защо просто не се разведе? Тогава ще се почувства много по-добре.

— Не и ако аз стана причина бракът им да се разпадне. Алекс цял живот е бил в моята сянка. Неизбежно, предполагам, но за него не е лесно. Не искам и да мисля какво може да се случи, ако бракът му се разруши заради мен.

— И аз съм ти необходима, за да убедя брат ти, че не се интересуваш от съпругата му, и да създам същото впечатление и у нея?

— Това е идеята в общи линии — съгласи се той мрачно и пъхна ръце в джобовете си.

— Защо просто не й кажеш да те остави на мира?

— Това няма да помогне.

— Тя е от онзи тип жени, които не приемат отказ, така ли?

— Да, нещо такова — призна той неохотно. После отново изгуби търпение. — Трябва ли да обсъждаме това до припадък? Нужен ми е отговорът ти, Ани. Ще го направиш ли, или не?