Елизабет Барнс
Ледената принцеса (5)

Пета глава

Ан искаше да сподели наблюденията и впечатленията си, но предпочете да остане мълчалив свидетел на разговора между Ник и Алекс. Едва когато пое заедно с Ник към вилата, Ан заговори.

— Каквито и да са проблемите с брат ти, несъмнено баба ти има вина за това.

— Какво искаш да кажеш? — В първия момент Ник сякаш не я разбра.

— Тя не го била възпитала да работи, за бога! На какво го е възпитала тогава? И къде са били родителите ти, че не са ви възпитавали сами?

— Баба искаше да направи от него джентълмен, предполагам, а с Алекс сме братя само наполовина. Баща ми се разведе с майка му, за да се ожени за моята. А тя не искала детето на другата жена да бъде около нея и Алекс бил изпратен при баба. Тя пък посрещнала ангажимента със задоволство.

— А защо неговата собствена майка не го е отгледала?

— Баща ми не допусна това. Спечели делото за попечителство.

— И после не е задържал Алекс при себе си? Просто го е отпратил при някаква баба с доста странни разбирания? — размишляваше Ан на глас, докато изкачваха стръмните стъпала към вилата. — Нищо чудно, че Алекс има проблеми. Баба ти не го е възпитавала да бъде джентълмен, възпитала го е да бъде плейбой. И положението е станало безнадеждно, когато той е сключил брак с жена с морал на уличница. — Тя последва Ник в сенчестата всекидневна. — Цяло чудо е, че при теб нещата са тръгнали добре.

— Защо мислиш така?

— И двамата знаем защо. Не си плейбой, не си невротизиран хипохондрик и въпреки че явно този тип жени те привличат, не си се оженил за уличница като Лив. При теб нещата наистина са тръгнали добре. Е, не си идеален, но това е естествено, предполагам. Твоето семейство трябва да е било по-ненормално и от моето. Животът ти сигурно е бил ад.

— Съжаляваш ли ме, Ани?

— Да, но не много!

— Разбира се. Това би било противно на принципите ти. След толкова седмици, през които непрекъснато се заяждаше с мен, приятно е да си най-сетне на моя страна. Днес беше прекрасна, Ани. Знаеш ли колко тежък беше този ден за мен? — Ник хвана ръцете й.

— Не… Да… Какво правиш? — Ник я беше привлякъл към себе си.

— Искам да ти благодаря — промърмори той и наклони глава към нея.

— Не е необходимо. — Тя се измъкна и отстъпи крачка назад.

— Какво има, Ани? Не искаш ли да те докосвам? Страхуваш се, че нещата могат да отидат прекалено далеч?

— Не!

— Лъжеш! — засмя се Ник. — Не се доверяваш на себе си.

— А ти не се ласкай. Ако в това проклето място имаше врата, щях да я затръшна под носа ти. Сега отивам да спя.

 

 

Ник я целуваше. Ръцете му я обгръщаха и по тялото й се разливаше топлина…

— Ани! Време е да се събудиш, скъпа. Сигурно сънуваше — промълви Ник, когато тя отвори очи и объркано се взря в лицето му. — Защо се изчервяваш?

Ан изведнъж се разсъни. Ник, облегнат на лакът, лежеше до нея.

— Защо си в леглото ми? Какво правиш тук?

— Гледам те. — Усмихна се лениво, протегна ръка и повдигна падналия ръкав на нощницата й. — Чаках те да се събудиш. И не се бой, мила — сънливо изръмжа Ник, — няма да те похитя. Уини е в кухнята.

— Коя е Уини?

— Жената на Кит. Приготвя закуската…

— Това не ти дава основание…

— По-тихо, скъпа — прекъсна я той. — Гневните крясъци заради това, че като се събудиш, ме намираш в леглото до теб, не са най-добрият начин да играеш ролята, за която ти плащам.

— Не ме интересува — изсъска гневно Ан. — Това не ти дава право да лежиш гол в леглото с мен.

— Облечен съм с бански костюм — възрази той и върху лицето му се изписа израз на накърнено достойнство. — Съвсем прилично съм облечен! Успокой се, скъпа, аз просто играя нашата игра. Уини идва. — Устните му леко докоснаха кожата й.

Явно слухът му беше по-добър от нейния, защото тя не чуваше нищо. Устните му се плъзнаха по раменете й.

— Ник, моля те! — Гласът й не прозвуча особено убедително, но точно в този момент дочу нечии стъпки пред самата врата на спалнята и въздъхна облекчено.

— А ти не ми вярваше — пошегува се той. — Не е необходимо да чукаш на вратата, Уини. Влизай. Безопасно е.

— Достатъчно безопасно за възрастна, отдавна омъжена дама като мен? Е, можеше да бъде и по-лошо, предполагам — усмихна се Уини и пристъпи в стаята. — Донесох кафе.

— Предложи го на Ани. Аз отивам да плувам.

Ан се застави да го погледне, когато той стана от леглото.

— Готвиш се, предполагам, да скочиш от спалнята в басейна?

— Точно така — усмихна се невъзмутимо Ник и се обърна към Уини. — Тя не харесва басейна ми.

— Излишен лукс!

— Но е удобен — викна той към нея, преди да направи великолепен скок и да се озове във водата.

— Невероятно! — добави Ан за свое собствено успокоение, после изведнъж се спомни за присъствието на Уини. — Здравей — каза тя свенливо. — Аз съм Ан.

— Зная. — Уини бе доста едра и много по-внушителна от съпруга си. — Кит ми разказа всичко за теб.

— О… — Ан не можеше да си обясни защо се притеснява от мнението на прислугата. — Предполагам, не одобряваш присъствието ми тук…

— Бих казала, че това не е моя работа — предпазливо започна Уини, но изведнъж се усмихна широко. — Това би ти казал който и да е от прислугата тук. Но аз никога не съм се чувствала по този начин. За Ник бях повече майка, отколкото икономка, но понеже все пак не съм му майка, не е моя работа да се притеснявам кое е редно и кое — не. — За голяма изненада на Ан, Уини седна на леглото до нея. — Да ти кажа, госпожице Ани, ако Ник те обича, ако ти го правиш щастлив, аз ще бъда доволна. В живота му нямаше много неща, които да му носят щастие, и никой не знае това по-добре от Кит и мен. Ние го отгледахме. Господарката нямаше време да се занимава с тази работа…

— Баба му?

— Що се отнася до нея — кимна Уини, — тя правеше всичко за господин Алекс. Не си мръдваше пръста за Ник и затова, когато той идваше тук, ние правехме всичко, за да се чувства добре.

— Подайте ми хавлия — извика Ник и излезе от басейна. — И престанете да клюкарствате. Уини трябва да приготви масата за закуска.

— Ник, защо родителите ти не са те отгледали? — попита Ан по-късно, докато пиеха кафе на верандата.

— Несъмнено Уини е изчерпала въпроса, докато бях в басейна.

— Не, не е така.

— Предпочитам да не обсъждам личните си проблеми — хладно отговори Ник и студенината му й причини болка.

— Хайде, престани! — Ан опита да скрие чувствата си зад пресилен смях. — Не можеш да ме доведеш в твоето семейство и да очакваш личните ти проблеми да останат в тайна.

— Не — съгласи се той примирено. — Не мога, предполагам.

— Тогава защо родителите ти не те отгледаха?

— Майка ми почина. Тя бе единствената, с която баща ми не се разведе. — Ник се изправи и приближи до перилата на верандата. Извърна се и впери поглед в морето. — Съпруга номер три, също като майка ми, не можеше да търпи присъствието ми и аз последвах Алекс.

— Изпратиха те при твоята ужасна баба?

— Ужасна, не. Глупава, може би, или с погрешни представи за света, но тя ми даде дом.

— Тя ти е дала къща, покрив над главата и това е всичко. Това не е дом, Ник.

— Да, зная. — Ник остана още миг-два неподвижен, после се извърна и се втренчи в младата жена. — Ти си странна — замислено произнесе той. Лицето му беше неразгадаемо. — И аз не съм сигурен… — Внезапно замълча. Когато отново заговори, тонът му беше съвсем различен. — Е, не съм сигурен за много неща. Слушай, трябва да проведа няколко телефонни разговора. Можеш ли да се забавляваш сама през следващия един час?

 

 

— Значи ти наистина съществуваш! Не знаех дали да вярвам на слуховете, или не.

Беше рано следобед. Докато Ник говореше по телефона в кабинета, Ан облече банския си костюм и излезе със скицника на верандата. Сега вдигна глава и срещна погледа на млад мъж, облечен в бели къси панталони и тъмносиньо поло. Умалено, не толкова впечатляващо копие на Ник, реши тя.

— Ти трябва да си Ан, а аз съм Бил — малкото братче на Ник. — Той се настани на близкия стол. Усмивката му беше очарователна. — Къде е старият Ник?

— Говори по телефона — отвърна Ан и също се усмихна.

— Бизнес, предполагам. Както обикновено. Какъв глупак! Да зареже такава красавица! И не се тревожи — добави той бързо, доловил безпокойството й. — Зная, че принадлежиш на Ник, но няма причина да не гледам, стига да държа ръцете си далеч от теб. Ник не обича други мъже в територията си. По дяволите! Казах го лошо, нали? — Бил се усмихна извинително. — Винаги казвам това, което не трябва, добре че никой не ми обръща внимание. Аз съм сивата овца в семейството.

— Сивата?

— Е, да. Аз съм нито рак, нито риба. За разлика от Ник, който е невероятно преуспяващ бизнесмен, и бедният Алекс, който не изглежда способен да направи каквото и да е, аз се забавлявам. — Замълча, за да запали цигара. — Очаквах да си по-различна.

— Всички това казват — усмихна се тъжно Ан.

— Защото Ник си пада по блондинки, и то с доста пищни форми като…

— Като Лив — допълни Ан. — Не се притеснявай, зная всичко за нея.

— Чудесно, защото сигурно пак щях да кажа нещо нередно. Няма защо да се безпокоиш. Явно вкусовете на Ник са се променили.

— Чии вкусове? — появи се Ник на вратата.

— Твоите вкусове по отношение на жените, разбира се — обясни Бил, щастливо усмихнат. — Честно казано, мисля, че Ан е приятно изключение. Винаги съм се изненадвал, че си падаш по ефектни и разпуснати жени.

— Защо не млъкнеш, Били? — мило рече Ник. — Не е необходимо да обсъждаме моите предишни предпочитания към жените пред Ан. Изобщо няма какво да обсъждаме. Нещата се промениха. — Ник застана зад стола на Ан и погали изящната й шия. — Нали, скъпа?

— Не бих могла да зная — отвърна тя язвително. — Не съм живяла достатъчно дълго с теб, за да правя изводи.

— Несигурна ли се чувстваш, Ани? — Пръстите му се плъзнаха между гърдите й. — Нали знаеш колко много те харесвам — добави той и докосна с устни косата й.

— Ник! — възпротиви се Ан. Бил наблюдаваше с нескрит интерес.

— Прости ми, скъпа. Не трябваше да те притеснявам. — Ник леко докосна бузата й с устни и седна до нея. — И така, Бил, защо си дошъл? — попита той не особено учтиво.

— За да предам покана от нашата уважавана снаха. Тя би искала да обядва заедно с вас в два часа.

— Страхувам се, че това е невъзможно — хладно каза Ник. — Обещах на Ан да я заведа в града на обяд.

— И да разгледаме магазините — опита се да импровизира Ан. — Но бихме могли да отложим за друг път.

— Не, не бихме могли — усмихна се нежно Ник. — След като цяла сутрин те оставих сама, мисля, че ти дължа разходката из града. — Извърна се към Бил. — Предай, моля те, на Лив нашите извинения и й кажи, че ще я видим на вечеря.

— Това няма да й хареса.

— Желанията на Лив не ме интересуват. За мен има значение единствено какво иска Ани. Можеш да предадеш и това на Лив.

 

 

Градът беше малък и живописен. Къщите — паянтови разхвърляни постройки, бяха боядисани в пастелни тонове. Имаше и няколко по-солидни сгради в колониален стил с изглед към пристанището.

— Да разгледаме първо магазините. — Ник слезе от джипа и й подаде ръка. — Но внимавай, тук едва ли е рай за туристите.

— Изглежда по-скоро като рай за заклети пияници. — Ан оглеждаше многобройните малки магазинчета, в които сервираха и алкохол.

— Местните хора се събират тук вечер. Ромът е евтин.

— Така и трябва да бъде — усмихна се Ан и вдигна поглед към него. Чувстваше го близък и изведнъж си помисли, че много го харесва. Затова с радост прие кафтана с бродирани цветя и красивата огърлица от миди, които той й купи от малък магазин, близо до пристанището. Продължиха по крайбрежната улица и стигнаха до полуразрушен навес с няколко маси.

— Не изглежда особено привлекателно, но тук сервират най-добрата пържена риба на острова.

Поръчаха ром, чипс и риба.

— Къде срещна Джоел? — попита Ник, когато сервитьорът се отдалечи.

— Той дойде в галерията, където работех. Бе изминала повече от година от пристигането ми в Ню Йорк. Вземах уроци по рисуване и работех. Джоел дойде, подхванахме разговор, а когато работното ми време свърши, той ме покани на вечеря. Беше ни приятно заедно — обясни Ан. Мина й през ум, че едва ли Ник, или който и да е друг, би бил в състояние да разбере чудото на тяхната среща с Джоел. — През следващата седмица се срещахме всеки ден и после той ме покани да живея при него. Не можех да повярвам на ушите си, когато ми предложи да се пренеса в жилището му. Струваше ми се невероятно някой да се грижи за мен и да мисли, че съм изключителна! Той преобрази живота ми. Каза ми, че имам качества и че не бива да си губя времето с рисуване…

— Не знаех, че рисуваш. — Ан беше свела поглед към чинията си и не забеляза любопитството, което проблесна в очите му. — Разкажи ми.

— Няма нищо за разказване, защото аз не рисувам. Опитвах се, но Джоел погледна скиците ми и каза, че си губя времето. Картините бяха скучни и обикновени, дори не особено умело изпълнени. Нямаше смисъл да си губя времето. А също и неговото.

— Това са думи на Джоел, предполагам.

— Да, но нали знаеш, че преценките му са безпогрешни — обясни тя. — Всъщност Джоел вече беше решил, че имам таланта да привличам хора и да им влияя.

— Това е прекрасно. А ти наистина ли искаш да привличаш хората и да им влияеш?

— Това не ме интересува особено. Искам това, което желае Джоел, а той казва, че мога да използвам себе си, за да му помогна да направи галерията си и… — Ан прехапа устни. Беше забелязала скептичната усмивка на Ник. — О, не започвай отново да го критикуваш! Ти просто не разбираш!

— Опитвам се. — В гласа на Ник прозвуча неочаквана нежност. — Но Джоел като че ли иска прекалено много. Никога не съм чувал ти да искаш нещо.

— Но аз искам същото! Аз ще направя всичко за Джоел.

— Да, убедих се в това, когато прие тази работа — съгласи се Ник с обезоръжаваща усмивка. — Кажи ми, рисуваш ли още?

— Понякога правя скици — сви рамене Ан. — Това ме забавлява, нищо повече.

— Тогава не виждам причина да не го правиш.

— Но нали ти казах. Джоел разбира от изкуство. Щом той казва, че съм лош художник, значи наистина е така.

— Е, все пак бил е прав за едно: ти си необикновено привлекателна, въпреки че не разбирам защо заради това трябва да зарежеш рисуването. — Ник остави няколко банкноти на масата и стана. — Като е поискал това от теб, Джоел едва ли ти е дал много. Просто е разкрасил това, което бездруго е красиво.

По пътя към вилата мълчаха. Беше чудесно, наистина, че Ник има тъй високо мнение за нея, но той не я познаваше в онези години, когато беше непохватна, объркана и болезнено несигурна в себе си. Ала не беше склонен да признае ума, качествата и благородството на Джоел. И тя беше принудена мълчаливо да преглътне огорчението си.

— Сега ще се преоблечем и ще отидем на плажа — каза Ник, когато влязоха във вилата.

— Ти върви. Аз предпочитам да остана тук.

— Какво има? — Ник хвана ръката й. — Сърдиш се, защото се осмелих да изкажа неодобрението си към твоя скъпоценен Джоел?

— Не, разбира се. — Ан опита да се освободи. — Изморена съм.

— Можеш да си починеш на плажа. Искам да бъдеш с мен.

— Защо?

— Защото това е част от играта, скъпа — усмихна се Ник и пусна ръката й, но привлече младата жена към себе си. — Не трябва да ми се сърдиш, Ани. Когато си сърдита, си толкова изкусителна…

— Престани, Ник!

— … и за мен е толкова трудно да спазвам нашата уговорка. — Устните му почти докосваха нейните. — Днес следобед Лив ще се опита да говори с мен. И тогава ще имам нужда от теб.

— По дяволите! — Ан отново нямаше избор. Взе банския си костюм и влезе в банята, за да се преоблече.

На плажа Ник й подаде лосиона против слънчево изгаряне.

— Използвай това.

Неприятно й беше, че той не откъсва поглед от нея, докато тя втриваше лосиона в кожата си. На устните му трептеше усмивка, а очите му дяволито проблясваха. Но само това, помисли си Ан раздразнено. Когато гледаше нея, в очите му нямаше копнеж. Тя не беше Лив! Джоел може би мислеше, че в нея има нещо тайнствено и неуловимо, но натрапчивата еротичност на Лив бе далеч по-изкусителна. Никой, и най-малко Ник, би я погледнал по начина, по който се взираше в Лив. Неочаквано и за самата нея, тази мисъл й причини болка. Мъжът взе лосиона и мълчаливо започна да го нанася по гърба й. Ан прехапа устни. Можеше да си представи какво би се случило, ако Лив беше на нейно място!

— Достатъчно, Ник!

— Помисли за нашата публика.

— Твоят вечен отговор! Нямат ли хората друга работа, освен да ни гледат!

— Съмнявам се. — Говореше лениво и с безразличие.

— Обичаш да ме поставяш в неудобни ситуации, нали?

— Това ме забавлява.

Е, да, забавляваше го, горчиво помисли Ан. Всичко в нея го забавляваше. Забавляваше се, когато тя губеше самообладание, а той оставаше хладен и безразличен, защото единствено Лив го вълнуваше. Тази мисъл й причини непоносима болка. Всичко й причиняваше непоносима болка! Мислите й бяха объркани. Искаше й се да го накара да страда, да го накара да се почувства по начина, по който той я караше да се чувства… Да плати за всичко онова, което… Да плати, задето толкова отчаяно копнееше за Лив… По дяволите!

— Всичко, което правя, те забавлява.

— Да, така е — лениво изръмжа Ник, — ти правиш всичко толкова добре.

— Нали ми плащаш за това. — С изненадваща за самата нея смелост, Ан се извърна, докосна гърдите му и прокара пръсти по загорялата кожа.

— Мисля, че си заслужаваш парите — промърмори той унесено. Ан леко се отдръпна, но Ник обви ръце около тялото й. — Господи! Не спирай точно сега!

— Нали продължаваме нашата игра заради публиката ни? — подразни го тя, вече напълно отдадена на новата си роля. Дишането му беше ускорено, слепоочията му пулсираха. Ан обви ръце около раменете му и легна до него. — Мислиш ли, че те също се забавляват?

— Не колкото мен. — Той пое дълбоко дъх, когато ръката й започна плавно да се движи по гърдите му. — Да, така е добре.

— Какво правиш, Ник? — попита тя, когато ръцете му я привлякоха по-плътно до тялото му. — За Лив ли мислиш?

— Забрави Лив. — Гласът му беше дрезгав, устните му търсеха нейните. — Тя не ме интересува.

— Напротив. — Ан се отдръпна. — Нали именно затова съм тук, защото се интересуваш от нея! Заради това си в състояние да играеш своята игра, без да загубиш самообладание. Заради нея ти не би и погледнал друга жена!

— Какво значи всичко това? — Очите на Ник весело заблестяха. — Ревнуваш ли, мила?

— Не, разбира се!

— Мисля, че ревнуваш. — Той рязко се обърна и я притисна под себе си. Усмихна й се. — Искаш ли да те любя, Ан?

— Не! Аз само исках да… — Усети как ръката му се плъзна по бедрото й и обви кръста й. — Исках само да те накарам да платиш…

— Странен начин избра. Не, мила, мисля, че ме желаеш. — Устните му се впиха в нейните и младата жена потръпна. Страстта замъгли разума й. Дланта му се плъзна под тънката материя на банския костюм и погали гърдите й, мъжът обсипа с целувки шията й. Сърцето й бясно заби и… в далечината някой извика името му.

Светът се срути с трясък.

— По дяволите, Кит! — ядно изруга Ник и погледна към Ан. Младата жена беше пребледняла. Ник пое дълбоко дъх. — Е, какво да се прави, спасена си против волята си. — Той се отдръпна. — Нека ти бъде за урок. — Вече беше възвърнал самообладанието си. Рязко се изправи и тръгна по пътеката, откъдето се задаваше мъжът. — Кит, никога не прави това! Когато с Ан сме сами, предпочитам да не ни безпокоят — ухили се Ник, хвана Кит за лакътя и го отведе настрани.

— Извинявай, Ник — долетя до нея гласът на Кит, когато двамата мъже тръгнаха към вилата. — Нямаше да те безпокоя, но от офиса казаха, че е неотложно.

Ан обви коленете си с ръце и остана загледана в морето. Беше ужасена, отвратена. Този път тя сгреши. Нямаше защо да вини Ник. Ужасни бяха тези последни минути, когато изцяло се бе отдала на инстинкта си. Какво, за бога, стана с нея? Може би наистина ревнуваше Ник. Това би могло да бъде причина, за да започне тази нелепа игра, но онова, което се случи след това, беше наистина необяснимо. Изгуби ума си и забрави всичко — и плановете си, и Джоел, всичко!

Господи! Колко се презираше! Ако Джоел научеше това, никога не би й простил. Онзи последен ден, когато беше толкова обиден и разгневен, й наговори неща, които явно бяха истина. Тогава я нарече уличница и повредена стока! Господи, та тя наистина се държеше като уличница, само случайността я спаси от неизбежното падение!

Сега трябваше да изкупи предателството си към Джоел. Трябваше да промени поведението си. От този момент, когато Ник я докосва, ще бъде хладна и сдържана, ще бъде непреклонна и ще настоява да спазват старата уговорка. Между тях няма да има никакъв физически контакт, освен в присъствието на други хора, разбира се. И ако той не приеме условията й, ще запрати всичко по дяволите. И парите, и галерията, и Алекс, и Лив! Ще замине незабавно оттук!

Изпълнена с решимост, Ан се върна във вилата, но разбра, че трябва да отложи разговора с Ник. Той явно още беше ангажиран. Гласът му долиташе неясно от кабинета. Докато го чакаше, Ан изми косата си, изсуши я, облече широк пуловер и излезе със скицника на терасата. На запад слънцето залязваше и лъчите му позлатяваха морето. Искаше й се да улови този миг.

Почти приключваше, когато Ник застана на вратата.

— Какво правиш?

— О, нищо особено. — Ан затвори скицника и се изправи. — Ник, трябва да поговорим. За случилото се на плажа.

— Нищо не се е случило на плажа.

— Но щеше да се случи! Не трябваше да споменавам Лив и…

— Да — съгласи се той и пристъпи към нея.

— Прости ми. И нека случилото се… не се повтори повече. Никога!

— Защо не?

— Защото… Защото не искам. Моля те! — прошепна тя, вперила поглед в него. — Никога досега не съм се чувствала по този начин. Мразя това и…

— Напротив, скъпа! Ти ме желаеше!

— Не!

— Да, Ани — възрази той с изненадваща нежност. — И може би научи колко е опасно да играеш тази игра. Аз съм мъж и е по-добре да не я започваш отново. Освен ако си убедена, че след това няма да съжаляваш.

— Не, това няма да се повтори!

— Тогава няма какво повече да обсъждаме. — Ник рязко се извърна и впери поглед в залязващото слънце. — Между другото — продължи той след миг с безизразен глас, — време е да се облечем за първото събиране на цялото наше щастливо семейство.