Елизабет Барнс
Ледената принцеса (4)

Четвърта глава

— Ето. — Ник току-що се беше върнал. Подаваше й голям кафяв плик. — Донесох ти договора за наема на галерията и чековата книжка, която обещах.

— Благодаря. — Ан пое плика, но не го отвори. — Няма ли да го задържиш, докато ангажиментът ми към теб приключи?

— Умея да преценявам хората. — Ник седна срещу нея и небрежно кръстоса крака. По устните му се плъзна усмивка. — Те вече принадлежат на теб, не на Джоел. И договорът за наема, и чековата книжка са на твое име. Смятам, че така е по-добре. В момента ти не разполагаш с нищо друго…

— Джоел разполага с тях — възрази Ан и излезе от стаята, за да не му даде време да каже нещо, което би уязвило Джоел и провокирало нов спор.

На следващата вечер обаче спорът се оказа неизбежен. Ник й донесе подарък.

— Трябва да имаш бижута — заяви той и й подаде кутия от черно кадифе. — Задръж ги, когато си тръгнеш. Приеми ги като гаранция за бъдещето си, и, за бога, не позволявай на Джоел да ги продаде.

— Гаранции не са ми необходими и нямам нужда от бижута — рязко отвърна Ан, но после се разкая и добави по-меко: — Беше достатъчно щедър.

— Не ми казвай колко щедър мога да бъда — прекъсна я Ник остро и нервно закрачи из стаята — и не ме убеждавай, че не се нуждаеш от гаранции! Всичко, което можеш да вземеш оттук, преди да решиш да сложиш край на цялата тази история, ще ти бъде от полза…

— Не говори така! Да не си посмял! — Ан гневно се опита да пъхне кутията в ръцете му. — Не желая да обиждаш Джоел!

— Добре, няма да говоря за него — усмихна се Ник обезоръжаващо и пъхна ръце в джобовете си. — Но моля те, вземи бижутата! Моля те! — Ник замълча за момент, преди да продължи: — Така трябва, за да поддържаш илюзията. То е също като целувките между нас или когато позираме пред хора, за които знаем, че после ще разкажат всичко на Алекс и Лив. Бижутата са просто част от нашето делово споразумение.

— Странно е това споразумение! Плащаш ми, за да приема бижута — отвърна Ан с усмивка. Но когато отвори кутията, усмивката изчезна от лицето й. В нея, върху кадифе с цвят на слонова кост лежеше колие с огромен диамант в обков от масивно злато, златна гривна и обеци. — Господи, Ник! — Ан инстинктивно затвори кутията и му я подаде. — Това трябва да струва цяло състояние!

— Е, не чак толкова. Вземи ги, Ани! Твои са.

— Не мога!

— Добре, че няма кой да те чуе. Нито една жена не би отхвърлила подобен подарък. Всяка уважаваща себе си платена жена изисква всички бижута, които може да получи.

— Но аз не съм уважаваща себе си платена жена, ако такова нещо може да съществува. — Ан опита да потисне усмивката си. — Няма ли тук вътрешно противоречие?

— Не и в твоя случай, Ледена принцесо. И моля те, нека не спорим. За тази вечер беше достатъчно. Пък нямаме и време. Отиваме на прием, и, надявам се, няма да възразиш, ако избера роклята ти?

— Защо? Никога досега не си го правил.

— Тази вечер е много важна за мен. Искам да разсея всяко съмнение — обясни Ник, докато оглеждаше дрехите й. Накрая избра рокля от мека зелена коприна. — Ето, това ще свърши работа. — Подаде й дрехата и излезе от стаята.

Навярно той наистина мислеше, че роклята е подходяща, но когато Ан се погледна в огледалото, от доброто й настроение не остана и следа. Дрехата беше плътно прилепнала и очертаваше всяка извивка на тялото й. Корсетът беше с доста дълбоко деколте, а отстрани на полата имаше висок шлиц. Помисли си, че сега наистина не може да става и дума за самоуважение, пое дълбоко дъх и се отправи към Ник. Откри го в кабинета. Небрежно-елегантен в безупречния си вечерен костюм.

— Добре ли е така?

— Разбира се — съгласи се той машинално, дори без да я погледне. После, когато внимателно прецени всеки детайл от външността й, широко се усмихна. — Прекрасно! Господи! Изглеждаш като…

— Като любовница на богат мъж — добави Ан.

— Да. Липсват само диамантите. — Той отвори кутията от кадифе и тръгна към нея. — Обърни се.

Ан се извърна и остана неподвижна, докато той сложи огърлицата около шията й и закопча гривната около китката й.

— Прекрасно — възкликна той отново и пусна обеците в дланта й. Остана, вперил поглед в нея, докато тя ги сложи на ушите си. — Ани, какво не е наред?

— Не харесвам бижутата. Нито пък роклята. — Сви раздразнено рамене. — Кара ме да се чувствам като платена жена.

— Но ти си такава — отвърна той с усмивка. — Всички трябва да го разберат. А аз ти плащам, за да сложиш тези бижута. И тази рокля. — Ник се усмихна и прокара пръсти по деколтето на корсета.

— Моля те, престани — сподавено прошепна тя.

— Плащам ти също и за да бъдеш по-нежна, скъпа. — Когато се наведе и докосна с устни лицето й, в очите му проблеснаха опасни пламъчета. — Макар да мисля, че би направила това и безплатно, нали?

— Не!

— Да — настоя Ник. Устните му не й позволиха да възрази. Този път целувката му беше настоятелна и провокираща. Ан съзнаваше това, но то не й помогна. Мъчителното й безпокойство се засили, дори когато ръцете й неволно обгърнаха врата му.

— Престани! Защо правиш това? — едва прошепна тя, когато устните им се разделиха.

— Забавлявам се. Нали в началото ми обеща точно това?

Ан притвори очи. Ненавиждаше го заради начина, по който я унижаваше, ненавиждаше го заради студенината и пренебрежението в думите му, заради навика да я оскърбява, докато той винаги оставаше безразличен и недостъпен. Преди време й подхвърли, че е марионетка в ръцете на Джоел. Сега я бе превърнал в своя играчка.

— Нямах предвид това.

Той се разсмя и отново я целуна, преди да се отдръпне.

— Зная, но защо не? Пък и ти нямаш нищо против, нали? Разбира се, не би признала, но сега откриваш нещо ново за себе си, което никога не си изпитвала с Джоел и което той не е искал да изпиташ. Но това усещане го има у всеки, Ани. Трябва само да знаеш как да го използваш и да му се наслаждаваш. Сега ти учиш точно това, макар и против волята си. Да тръгваме! — Усмивката на Ник беше изпълнена със странна нежност. — Закъсняваме.

 

 

— Ник, скъпи, не мога да повярвам! — От отдалечения ъгъл на претъпкания с гости салон към тях се насочи червенокоса дама, която макар и не твърде млада, все още можеше да мине за зашеметяваща.

— Това е домакинята, Глория — обърна се Ник към Ан. — Тя е един от доверените източници на информация за Лив.

— Започнахме да мислим, че вече не си между живите. Изглеждаш великолепно. — Глория вече беше пред тях. — Но не мога да кажа същото за брат ти. Видях го преди три седмици в Париж. Все повече започва да прилича на призрак. След около седмица сам ще се убедиш в това.

— Така ли?

— Е, това ми казаха. В момента е тук, в Америка, в някаква болница. За изследвания, предполагам. Но го изписват след няколко дни и двамата с Лив смятат да отпътуват за Сейнт Денис, веднага щом Алекс се почувства по-добре. Той, изглежда, гори от нетърпение да те види. Да не повярваш! Също и Лив, разбира се, макар че тя очакваше да си сам.

— Невъзможно — засмя се Ник. Привлече Ан към себе си и нежно обгърна раменете й.

— Е… — Глория плъзна преценяващ поглед по диамантите и роклята на Ан. — Тя е доста по-различна от жените, с които обикновено се появяваш, нали?

— Не бих нарекъл въпроса ти съвсем дипломатичен — засмя се Ник, но Ан го познаваше достатъчно добре, за да почувства, че е раздразнен.

Значи Ник има предпочитания към жените и не обича това да се споменава, внезапно си помисли тя и го изгледа с любопитство.

Въпреки това, когато отново заговори, гласът му прозвуча спокойно.

— Не познаваш добре вкуса ми, нали, Глория?

— Напротив, Ник. Господи! Само допреди няколко години всички отлично познавахме вкуса ти, но изглежда се е променил. — Тя замълча и отново впери преценяваш поглед в Ан. — Мислех, че ще мине доста време, преди да решиш, макар и за кратко, да останеш верен на някоя жена. Отново — добави тя със саркастична усмивка.

— Но срещнах Ан. — За миг пръстите му конвулсивно се впиха в рамото й и й причиниха болка, после дланта му леко се плъзна по изящната извивка на ръката й. Движенията му бяха чувствени и твърде фамилиарни. — Не е трудно да й бъда верен, насладата е неимоверна.

— Щом казваш. За мен ще остане удоволствието да разкажа на Лив за новата ти играчка, както и да видя шокираното й „изражение“. — За момент погледът й остана прикован в движението на пръстите му. — Наистина има какво да разкажа. Тя е убедена, като оставим семейната лоялност настрана, че може да има всичко, което пожелае.

— Явно греши.

— Е, щом така предпочиташ — засмя се Глория. — Но аз не вярвам, че Лив ще се примири толкова лесно. — И без да дочака отговор, тя ги изостави, за да се присъедини към група закъснели гости.

Докато си проправяха път през препълнения салон и разменяха незначителни реплики, думите на Глория продължаваха да отекват в съзнанието на Ан. Лив няма да повярва, че Ник е изневерил на вкусовете си… А може би и на самата Лив? Ан вдигна поглед и се взря в лицето му. Дали той някога е желал или обичал съпругата на брат си? Ник се движеше сред всички тези хора самоуверено, сдържано, безучастно. Нищо не беше в състояние да го изведе от присъщото за него безразличие. Така ли беше наистина? Преди време, когато й обясняваше защо му е необходима помощта й, когато й говореше за Алекс, хладнокръвието му беше изневерило. Тогава Ан реши, че причина за това е загрижеността за брат му. Сега не беше толкова сигурна.

Дали, без да иска, Глория не беше разкрила друга една истина? Не бяха ли реакциите на Ник прекалено нетипични за него, прекалено необичайни за човек, който години наред не е имал нищо общо с брат си? Дали проблемът беше с Алекс, или със съпругата му? И ако нещата опират до Лив, какво следва от това за самата Ан? Какво друго, освен немалкото облекчение от мисълта, че Ник не е съвсем безгрешен и неуязвим? Какви биха били последиците от това, че той някога е харесвал съпругата на брат си? Или може би още я харесва? Изведнъж Ан прозря истината. Глория, всички останали можеха да бъдат заблудени, но не и Ан. Тя знаеше, че отношенията й с Ник са чисто делови. Явно той не беше безразличен към Лив! Това вече беше нещо ново и съвсем различно за неуязвимия бизнесмен, който вървеше до нея, прегърнал я със самоувереността на собственик. Прозрението можеше да й послужи като оръжие срещу него.

— И така — каза Ан, когато Ник най-после я отведе на дансинга и я притисна към себе си, — разкажи ми за Лив.

— Какво да ти разкажа? — Ник отстъпи назад и я погледна изпитателно.

— Искам да разбера. Ти не ми каза всичко.

— Нима? Защо мислиш така?

— Много добре знаеш защо — гневно прошепна Ан. — Някога си бил влюбен в Лив, Ник. И сега не си безразличен към нея.

— Откъде ти хрумна това? — Ник се засмя, но Ан вече го познаваше достатъчно добре, за да бъде заблудена от безразличието, изписано на лицето му. — Тя е привлекателна жена, нищо повече.

Но Ан вече бе сигурна в заключението си. След всичкото това време, през което зависеше от него, превърната в негова заложница, най-после притежаваше оръжие, с което можеше да му се противопостави, когато той се опита отново да спекулира с чувствата й.

— Намерих пукнатина в бронята ти, Ник. Съпругата на брат ти. Някога си я желал и все още не си безразличен към нея.

— От години не съм я виждал. — Погледът му не изразяваше нищо, но против волята си бе принуден да признае своя интимна тайна.

— Но не си я забравил, нали?

— Да! Доволна ли си? — Гласът му прозвуча остро.

— Не точно доволна, но е добре да зная, че невинаги си толкова неуязвим и недостъпен. — За първи път от началото на странната им връзка, Ан почувства увереност в себе си. И нещо друго — сега той й харесваше повече, много повече от преди. Сега вече бяха съучастници. — Скъпи Ник — усмивката й беше очарователна, — и ти имаш слабости. — Обви ръце около врата му и се притисна към него. — Какво чувстваш в моменти като този? Бедният Ник! — Ан го изгледа подигравателно. — Нещата не са винаги така прости, както предполагаме, нали? Когато ме целуваш, трябва ли да си представяш, че съм Лив?

— Не — усмихна се скептично той. — Възможно е да има физическо привличане и без чувства.

— Зная. Ти ме научи на това. — Ан зарови пръсти в косата му. — Време е отново да си го припомним. Глория не откъсва поглед от нас. Ако искаш да има какво да разказва на брат ти, и на Лив, разбира се, по-добре ме целуни.

 

 

— Доста далеч сме от магистралата — обясни Ник. Шестместният самолет се беше приземил на малкото летище на Сейнт Денис. — Малко туристи идват тук и се страхувам, че няма да ти е особено забавно.

— О, напротив. — Ан слезе от самолета и се усмихна. Денят бе слънчев и ясен. — Все ще се намери нещо интересно — добави тя и го погледна, за да се увери, че е разбрал намека й.

След нощта, когато Ан разкри истината за Лив, взаимоотношенията им се промениха. Тя вече не беше марионетка в ръцете му. Сега двамата бяха равностойни партньори. Никой от тях не владееше ситуацията изцяло, никой нямаше пълна власт над другия.

— Пристигнахме, Ник — обади се Кит, словоохотливият им шофьор, който не спираше да бъбри. Колата беше свила по тесен песъчлив път. — Сигурно вече си забравил как изглежда вилата. Три години минаха.

— Бях зает — рече Ник. Ръката му леко обгръщаше раменете на Ан.

— Не се съмнявам. — В гласа на Кит се прокрадна недоверие. — Дамата е много красива, Ник. Ако й хареса, може би ще идваш тук по-често.

— Може би. — Ник се усмихна на Ан и тя се възхити на умението му да поддържа у другите илюзията за взаимоотношенията им. — Ще направя всичко възможно, за да се забавлява добре.

Тесният път рязко изви нагоре по хълма. Пред очите им се разстла морава, обсипана с цветя и храсти. Ан пое дълбоко дъх. Въздухът беше напоен с тежкия аромат на храстите и соления мирис на море. До самия бряг бяха струпани паянтови, грубо сковани вили, свързани с обща веранда.

— Всичко е подготвено за пристигането ти, Ник. — Колата спря пред широко разтворената врата. — Бил живееше тук, но вчера се премести в голямата къща, защото пристигнаха Алекс и съпругата му. Ще ви чакат на вечеря. Но Алекс каза, че е много изморен. — Кит поклати глава. — Този човек наистина не може да се похвали с добро здраве! Той така си е решил, ако питаш мен, ама я се опитай да му кажеш.

Двамата с Ник внесоха куфарите, Ан бавно последва мъжете. Вилата беше просторна и ярко осветена. Стаите бяха свързани, обзаведени семпло и непретенциозно. Странно съчетание на старинни и по-нови мебели в различен стил. Прозорците заемаха цели стени и от тях се откриваше гледка към широката веранда. Сводести врати водеха към вътрешния двор с естествено езеро, заобиколено от големи речни камъни, между които растяха папрат и цветни храсти.

— Ник, това плувен басейн ли е? — рече Ан, щом влезе в спалнята при него. Върху лицето й беше изписано неодобрение.

— Боя се, че да. С пречиствателна система и хлорирана вода. Защо? Не ти ли харесва?

— Прекалено изкуствено е. Образец на излишна показност.

— Скъпа, непоправима си — усмихна се Ник и я привлече към себе си. — Случва ли се понякога нещо да ти хареса?

— Понякога — подразни го тя. Кит следеше разговора им с нескрито любопитство. — Ти ми харесваш… понякога.

— Ник — прекъсна ги Кит, ухилен щастливо, — да изпратя ли Уини да ви помогне да разопаковате багажа си?

— Дай ни малко време. — Ник освободи Ан от прегръдките си, свали вратовръзката си и започна да разкопчава ризата си. — Ан ще намери банските ни костюми и ще отидем да поплуваме. В морето или в басейна, скъпа?

— В морето, разбира се — отвърна Ан. — Да оставим басейна за дните, когато няма да имам сила да стигна по-далеч от съседната врата.

— Остави на мира басейна ми. — Ник отново я привлече към себе си. Свали ципа на роклята й, а устните му се впиха в нейните, дланите му се плъзнаха по пламналата й кожа.

Господи! Какво ли мислеше Кит за всичко това? Най-сетне Ан чу заглъхващите по коридора стъпки на шофьора.

— Ник, престани! — Ан се измъкна от прегръдката му. — В уговорката ни не влизаше да ме събличаш.

— Аз не те събличах. Просто играех своята роля. Заради Кит. — Ник отпусна ръце и отиде до куфарите. — Ето, вземи това. Можеш да се преоблечеш в банята, ако искаш.

— Разбира се, че искам — изсъска Ан и взе банския костюм, който мъжът й подаваше. Тръгна към банята с притиснати към тялото лакти, за да задържи роклята около себе си.

 

 

Когато малко по-късно Ан излезе от банята и съзря Ник, сърцето й бясно заби. Господи, той беше толкова привлекателен! Почувства се зашеметена. Не можеше да откъсне поглед от него. Съвзе се едва когато той заговори.

— Прекрасна си! — Ник хвърли небрежен поглед към нея и я поведе по пътеката, очертана от грациозни палми, надолу към плажа.

— Това домът на Алекс ли е? — Ан посочи огромната бяла къща, обляна от лъчите на залязващото слънце.

— Да, това беше къщата на баба ми. Тя му я завеща. Старо плантаторско имение, чудесно реставрирано, според всеобщото мнение, но не по мой вкус.

— Защо?

— Не зная. Никога не съм се чувствал удобно тук. — Ник неловко вдигна рамене, сякаш беше разкрил прекалено много за себе си. После се извърна и я привлече към себе си.

— Какво правиш?

— А ти какво мислиш, че правя? Целувам те заради нашата публика.

— Не виждам никого наоколо — възрази Ан задъхано. Притиснато към нея, тялото му изгаряше кожата й.

— Но те ни виждат. Несъмнено прислугата не откъсва поглед от нас. Навярно Алекс и Лив също. Прегърни ме, Ани.

Не беше нужно да й го казва. Едва ли имаше нещо, което да желае повече от това. Устните й се разтвориха и пръстите й конвулсивно се впиха в раменете му. Той е толкова близо, мислеше тя объркано. Сплетените им тела са свлякоха върху топлия пясък. Няма да ми бъде лесно, тъжно си мислеше Ан. Бяха на острова по-малко от час, а между тях вече се беше създала близост, която я плашеше. Тук, на това прекрасно място, щеше да й е трудно да поддържа отношенията, които установиха след приема у Глория. Тук, толкова далеч от Джоел. Джоел… Странно, недоумяваше Ан. Обичаше го, а ласките му никога не я изпълваха с толкова вълнение, както присъствието на Ник. Някой път, когато не е толкова уморена, може би, ще се опита да разбере какво у него я омагьосваше. Мисли за Джоел, заповяда си тя. Но Джоел беше далеч, а Ник беше тук. Чувстваше силното му тяло до себе си, ръцете му я обгръщаха плътно, устните му обсипваха шията и раменете й с целувки.

— Не бива да правиш това — слабо се възпротиви тя. Кръвта пулсираше в слепоочията й и единственото, което искаше в този момент, беше близостта му.

— Всичко е наред, скъпа. Това е част от играта. Някой идва.

Благодаря на бога, помисли си тя обезумяла и ръцете й обгърнаха тялото му. Нямаше сили да се съпротивлява. Онзи, който идваше, щеше да я избави, но сега не можеше да устои.

— Здравейте! Прекъсвам ли нещо важно?

При звука на гласа, който произнасяше думите с лек акцент, Ан замръзна, а Ник тихо изруга и се отдръпна от нея.

— Господи, Лив! Избра дяволски подходящо време за плуване!

— Съжалявам, скъпи, но не идвам да плувам. Идвам да те посрещна и би могъл да бъдеш по-мил. Все пак минаха три години.

Ан пое дълбоко въздух и опита да се овладее, за да посрещне жената, заради която беше тук, жената, чието присъствие на плажа беше повод за ласките между нея и Ник. Значи това е Лив, помисли Ан, без да сваля поглед от невероятно красивата жена, която стоеше пред нея.

Косата й беше много дълга, права, пепеляворуса. Синият бански костюм подчертаваше съвършената й фигура и безупречната кожа. Когато се усмихваше, сякаш излъчваше светлина и странна смесица от невинност и възбуждаща еротика.

— Все пак, скъпи, радвам се да те видя. — Лив разстла хавлиената си кърпа на пясъка и седна до Ник. Наклони се към него, докато едва прикритите й гърди докоснаха раменете му и нежно го целуна по бузата. — Това ли е Ани?

— Разбира се. — Гласът му прозвуча хладно и той обви раменете на Ан с жест, за който тя не беше сигурна дали е демонстрация на фамилиарност, или просто опит да я защити.

Противна жена, помисли си Ан с неприязън, докато Лив я оглеждаше хладно. Предполагаше, че Лив иска да я смути и обърка, но вместо това само я раздразни.

— Е, привлекателна е, предполагам — заключи Лив и отново извърна поглед към Ник. — Но доста по-различна от онова, което очаквах. Разбрах, че живеела с някакъв художник.

— По-скоро търговец — намеси се Ан, преди Ник да успее да отговори, и погледът на Лив стана още по-хладен.

— И каква е разликата? — Лив протегна ръка към лосиона срещу слънчево изгаряне, който лежеше върху кърпата на Ник. — Обзалагам се, че това е големият шанс на живота й. — Лив започна да втрива лосиона в кожата си. Движенията й бяха бавни и подчертано чувствени. — В сравнение с един гладен художник, или търговец, ти можеш да й предложиш толкова много, нали, Ник?

— Ти би погледнала на нещата по този начин — раздразнено рече Ник и пръстите му обвиха по-плътно рамото на Ан.

— Но не и аз — обади се Ан. Лъжата й достави удоволствие. — Смешно е дори да си помисли човек, че парите могат да имат нещо общо с желанието ми да бъда с Ник! — С импулсивност, която трудно би допуснала за себе си, Ан сложи ръка върху гърдите на Ник. — Парите нямат нищо общо. Виждаш ли, аз просто не мога да устоя на обаянието му. Не мисля, че това е по силите на която и да е жена.

— Разбирам. — За голямо задоволство на Ан, Лив изглежда загуби самообладание. — Мислиш ли, че тя те обича, Ник?

— Лив е винаги такава. — Ник притисна с длан ръката на Ан към гърдите си и за момент пренебрегна снаха си. Едва след това се обърна отново към нея. — С риска да бъда неучтив като теб, ще ти отвърна, че това не е твоя работа.

— Щом казваш, скъпи. — Лив сведе глава. Кичур пепеляворуса коса падна върху лицето й. Ръката й бавно разнасяше лосиона по златистата кожа на стройните й крака. — Това всъщност не ме интересува. Просто се опитвах да поведа разговор. Алекс почива — това е едно от малкото неща, които той наистина умее да върши, а Бил излезе. Скучаех и когато ви видях, бях много щастлива, че мога да поговоря с вас.

— Трябваше да се обадиш на някой от приятелите си — хладно предложи Ник, но Ан забеляза, че той следи ръката на Лив с копнеж. — Тук, на острова, те не са малко.

— Не е същото, скъпи Ник. — Лив неочаквано вдигна поглед и се усмихна, когато видя изражението му. С преднамерен жест постави ръка върху дланта на Ник. — Нали знаеш, че другите са без особено значение. Навярно защото сме роднини — допълни тя със саркастична усмивка.

— Едва ли. — Ник не обърна внимание на ръката й и се извърна с ленива усмивка към Ан. — Сега, когато плажът е толкова пренаселен, какво ще кажеш да се приберем във вилата. Имаме няколко часа до вечеря и можем да довършим това, което започнахме.

— Не мога да те обвиня в излишна деликатност, Ник — сухо рече Лив и отдръпна ръка.

— Не съм в настроение да бъда деликатен, Лив. — Ник се изправи и протегна ръка на Ан.

— Тогава навярно ще се видим на вечеря — изсъска Лив. Сините й очи гневно горяха. — А може би не — добави тя студено и думите й прозвучаха като заплаха или може би като предизвикателство.

 

 

— Лив излезе — обяви Алекс Теър и неуверено пристъпи в импозантната приемна. — Тази вечер ще отсъства, но вие поне сте успели да я видите на плажа днес следобед. Тя се отегчава, разбира се. Откакто боледувам, на нея не й е лесно. Липсват й развлеченията, приемите… — Алекс замълча. Той беше твърде бледо копие на брат си. Прошарената му коса с неопределен кафеникав цвят обрамчваше сивкаво бледо подпухнало лице. Очите му бяха безжизнени. Дори когато Ник му представи Ан, изражението на болезнено недоволство не изчезна от лицето му.

— Да, разбира се — кимна Алекс. — Чух за теб и Лив ми каза, че те е видяла. Съпругата ми е невероятно красива, нали? — обърна се той към Ан, но продължи, без да дочака отговора й. — Тя копнее за забавления, заслужава среда, в която красотата й би била оценена, но от месеци аз не съм в състояние да й дам това. Сега, когато сме тук, надявам се да намери начини да се забавлява. Но аз трябва да седна — усмихна се той извинително и се настани в широкото кресло. — Джанет, ще ми помогнеш ли? — извика той и Ан забеляза жената, която стоеше до вратата. — Джанет е моята медицинска сестра. — Лицето на Алекс за първи път се оживи. — Без нея не бих могъл да се справя.

Джанет беше на около трийсет години. Приятна, но доста невзрачна, реши Ан. В момента, в който Алекс заговори, тя отиде при него, за да постави малка възглавница зад гърба му. Явно беше напълно посветена на пациента си. Суетеше се около него, без признаци на нетърпение, докато накрая Алекс реши, че е удобно настанен.

— Да, така е добре. — Приемаше вниманието й с вялия ентусиазъм на човек, който се наслаждава на своето заболяване. — Чувствам се толкова удобно, откакто Джанет е с мен — обясни той и я възнагради с измъчена усмивка, преди да покани останалите с жест да седнат. — Харесва ли ти островът, Ан?

— Да. След зимния Ню Йорк промяната е приятна. — Поднесоха напитките. Шери за Ан и Джанет, уиски за Ник и минерална вода за Алекс.

— Да, разбира се — съгласи се той с безразличие и продължи малко по-оживено: — Лив обича слънцето. Беше толкова нещастна в Париж. Едва дочака да дойдем на острова. Надявам се климатът тук да се отрази благоприятно на здравето ми. С какво се занимаваш, Ани?

— Аз… — Ан замълча и си помисли, че едва след като се върне при Джоел, ще има отново ангажимент.

— Тя се грижи за мен и моите развлечения — отвърна вместо нея Ник.

— Нелесна задача — сухо рече Алекс. — Вкусът ти явно се е променил. Преди харесваше друг тип жени.

— Реших, че е време да намеря умна жена.

— Не ти е лесно, Ани. Да живееш непрекъснато с него. Съчувствам ти. — Алекс отново я удостои с вниманието си. — А Ник? Той забавлява ли те?

Ани се изкуши да му обясни, че това изобщо не му влиза в работата. Но трябваше да се съобразява с твърде много неща. Това бледо и неврастенично подобие на Ник не беше особено приятна личност. Въпреки това, трябваше да се държи така, както Ник очакваше от нея.

— Разбира се — отвърна тя.

— Това наистина е изненада. Ник има тежък характер. Брат ми е доста особен. Когато бяхме деца, не се разбираше с никого. За да се избави от вечните разправии, баба трябваше да го изпрати в пансион. Но очевидно към жените той е по-отстъпчив, отколкото към семейството си.

 

 

— Как мислиш, дали Ани е посмекчила характера ти? — попита Алекс по време на вечерята.

— Съмнявам се.

— Аз също. — Алекс се поколеба и нервно взе вилицата си. Джанет не откъсваше поглед от него. — Но можем да опитаме да се сближим, Ник. Напоследък не се виждахме често. Може би защото бях толкова болен… Бих искал да чувствам, че имам семейство, мислех, че можем да бъдем приятели.

— Не виждам защо това да не стане — каза Ник и Ан се зачуди дали Алекс долови напрежението в гласа на брат си. — Както искаш, Алекс.

— И аз не зная какво искам. — Жестовете на Алекс издаваха нервност и нетърпение. Джанет отново го следеше със загрижен поглед. — Така се чувствам всеки път, когато се срещна с теб. Това е заради твоето отношение. — Гласът му прозвуча умолително. Ан вкопчи пръсти в ръба на масата, за да не се поддаде на внезапния импулс да го удари. — Заради теб винаги се чувствам безполезен и нерешителен, а сега, заради проблемите със здравето ми, положението се влоши. Повече от година не съм правил нищо. Никакви гости, никакви пътешествия… Беше истински ад, вече и аз не зная какво искам.

— Гостите и пътешествията не са достатъчни — предпазливо рече Ник.

— Само това ми остана. Не мога да правя нищо друго. — В гласа на Алекс прозвуча странно озлобление. — Развлеченията винаги са ми се удавали, но не мога да се забавлявам, докато съм в болница, или когато опитвам да си почина и да възстановя силите си. Толкова дълго време бях безполезен. И това бездействие ме съсипва. А сега ти се опитваш да ми кажеш, че нещата, които ми доставят удоволствие, не са достатъчни, че са безсмислени! Защо не опиташ да бъдеш поне по-любезен? Да проявиш поне малко интерес към мен?

— И как да го сторя, Алекс? — тихо попита Ник. — Между нас няма много общи неща.

— Ето че пак започваш. — Алекс отново се изнерви и явно беше много доволен, задето изглежда толкова нещастен. — Твоят сарказъм ме убива. Нямам вина, че ти наследи семейния бизнес, а за мен не остана какво да върша. Зная, че не ми вярваш, но бездействието е непоносимо за мен.

— Защо не опиташ да работиш. Може би…

— Баба не ме е възпитала да работя — озъби се Алекс; после се облегна назад и затвори очи, а Ан отново потисна желанието си да го удари. — Може би идеята да се срещнем не беше толкова добра, но имах усещането, че трябва да направя нещо. Чувствам се толкова самотен.

— Но ти не си сам, Алекс — напомни му Ник. — Имаш Лив.

— Не е същото — въздъхна Алекс и отвори очи. Погледът му попадна върху Джанет, която явно бе доста обезпокоена. — Да, зная — усмихна й се мило той. — Разстроих се, а това не е добре за здравето ми.

— Боя се, че сте прекалено уморен, господин Теър. Време е да си починете.

— Да… Да, разбира се. — Алекс предпазливо се изправи и се опря на масата. — Това обяснява всичко, Ник. Държах се лошо с теб. Ако успея да си почина и се почувствам по-добре, не бихме ли могли да опитаме отначало? Не искам огорчението ти от тази вечер да се насочи срещу мен.

— Не се безпокой. — Ник се изправи. — Никога не съм обръщал каквото и да е против теб. — В гласа му се долавяше странна настоятелност. — Искам да повярваш в това. Ще опитаме отново, когато се почувстваш по-добре.